Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (3)

Втора глава

Париж, Франция

В шест часа вечерта смяната на Фарук ал-Хамид, санитар в болницата „Жорж Помпиду“, приключи, той съблече униформата и си тръгна през изхода за служителите. Докато крачеше уморено към кафе „Масуд“, в една от преките на оживения булевард „Виктор“, Фарук не подозираше, че някой го следи.

От сутринта не беше подгъвал крак — търкаше подове, мъкнеше бали с мръсни чаршафи, тичаше нагоре-надолу, и сега копнееше само за едно — да отдъхне след изнурителния ден. Най-после седна на обичайното си място в кафето — близо до отворената врата, където кухненските аромати се смесваха със свежия полъх на пролетния вятър.

Озърна се — тук идваха много северноафриканци. Освен неговите сънародници, алжирците, тук се събираха още и мароканци, както и жители на Сахара. Наливаха се с вино и пет пари не даваха за изричната забрана на Корана, като че тук Аллах не можеше да знае какво вършат. Фарук ядно поклати глава и отпи от кафето си, свъсил вежди.

В този момент към него се приближи някакъв непознат. Не беше арабин, с тази светла кожа и сини очи. Но говореше арабски учудващо добре.

— Привет, Фарук. Здраво се трудиш, братле. По цял ден превиваш гръб и Аллах вижда, че заслужаваш повече. Затова искам да ти направя едно предложение. Ако, разбира се, те интересува.

Фарук го изгледа изпод вежди.

— От къде на къде ще ми правиш предложение? — промърмори той.

— Само защото ти мисля доброто — отвърна непознатият, без изобщо да се засегне от недружелюбния му тон. — Нима не би искал да заведеш семейството си някъде на почивка?

— На нашего брата не се полага почивка — горчиво се усмихна Фарук.

Арабският на непознатия беше безупречен — това не беше някой от местните диалекти, а по-скоро езикът на образованите — така говореха по книгите. Фарук се опита да определи акцента — човекът насреща му може би беше живял в Ирак или Саудитска Арабия. Но беше европеец — малко по-възрастен от Фарук, слаб и жилав, със силен слънчев загар. Беше облечен доста изискано, но странното бе, че Фарук не можеше да определи националността му, а обикновено го биваше в това — с това се развличаше след работа, докато си седеше в кафето, смазан от умора, и оглеждаше случайните минувачи. Тази игра отвличаше мисълта му от тягостното, съсипващо и еднообразно ежедневие. С непознатия обаче удари на камък.

— Че защо? — усмихна се синеокият. Гласът му преливаше от доброжелателство, а в погледа му се четеше съчувствие. — Да не би да не заслужаваш? С какво си по-лош от другите?

— Не е там работата…

— Виждаш ли? Повярвай ми, всичко може да се уреди. Мога да направя така, че и най-смелите ти мечти да се сбъднат.

Хм. Фарук знаеше, че всяко нещо си има цена.

— Няма да убивам никого, да знаете.

— Че кой е казал, че ще искам това от тебе?! — искрено се учуди непознатият. — Не става въпрос и за кражба, не се безпокой.

— А за какво тогава? Каква услуга ще искате от мен, че предлагате толкова щедра награда?

— Да напишеш собственоръчно една бележка до болничната управа. Два-три реда на френски. Разболял си се и изпращаш братовчед си Мансур да те замести за няколко дни. Това е всичко. След което ще ти платя в брой.

— Нямам никакъв братовчед.

— Хайде де. Всички алжирци имат.

— Добре, може и да имам… Но не и в Париж.

— Защото е пристигнал едва вчера от Алжир — смигна му заговорнически непознатият.

Сърцето запърха в гърдите на Фарук. Дали не сънуваше? Ваканция със семейството — нещо, за което вече дори не смееше да мечтае. А как щяха да се радват децата… Човекът беше прав — не искаше от него кой знае какво. На болничната управа й беше все едно кой ще върши черната работа срещу мизерно заплащане. И в същото време — услугата щеше да бъде платена твърде щедро… Едва ли ставаше дума за нещо невинно — най-вероятно искаха да отмъкнат опиати от отделенията. Какво пък? В края на краищата те всички бяха неверници и Фарук не го беше грижа за тях. По-важното беше, че най-после ще може да заведе жена си и децата някъде… Къде?

— Ще ми се децата да видят Средиземноморието… — подхвана най-после Фарук, като наблюдаваше внимателно изражението на непознатия. — Може би… Капри. Чувал съм, че там пясъкът бил мек като коприна. Само че… сигурно е доста скъпо.

— Колкото до това, ще можеш да си го позволиш — увери го синеокият. — Капри, Кан, Монако или Порто Векио… където решиш.

Имената прозвъняха в ушите на Фарук ал-Хамид магически, пълни с обещания. Някъде в дъното на умореното му, зажадняло за глътка радост съзнание припламна надежда.

— Кажи какво точно трябва да напиша.

Бордо, Франция

Няколко часа по-късно в една от евтините мебелирани стаи под наем в предградията на Бордо иззвъня телефонът. Сградата, в съседство със складовете за вино, беше на самия бряг на река Гарона и откъм пристанището долитаха виковете на докерите и пронизителните сирени на шлеповете. Наемателят на стаята, млад мъж с посърнало лице, който явно не се впечатляваше от мизерната обстановка, трепваше при всяко позвъняване, но така и не вдигна телефона, а си остана седнал на кушетката, с отпуснати ръце.

Най-после, когато звъненето престана, той сякаш изведнъж се съживи, извади някакъв бележник от куфарчето край леглото и започна да записва нещо — отначало колебливо, с трепереща ръка, а после все по-бързо, някак трескаво. След малко спря да пише, очевидно размислил, и изруга тихичко. Скъса листа, смачка го на топка и го запрати в кошчето. Остави бележника на масата, озърна се като подплашен и махна отчаяно с ръка. Очевидно не му оставаше нищо друго, освен да бяга, да се маха оттук час по-скоро.

Грабна куфарчето и се втурна към вратата. На челото му беше избила пот.

Но преди да беше хванал дръжката на вратата, отвън се почука. Той замръзна на мястото си. Гледаше как някой завърта дръжката с изражението на обречен.

— Жан-Люк, вътре ли си? — тихо попита мъжки глас. — Аз съм капитан Бонард. Защо не вдигаш телефона? Ще ми отвориш ли?

Жан-Люк преглътна облекчено и облиза с език пресъхналите си устни. Пръстите му трепереха, докато се опитваше да отключи.

— Добър ден, капитане. Как успяхте да…? — започна той, но човекът, който стоеше в тъмния коридор, му направи знак да замълчи. Жан-Люк отстъпи навътре и капитан Бонард, набит енергичен мъж, с униформата на елитните френски парашутни части, влезе в стаята, като обгърна с един-единствен поглед тягостната, безлична обстановка.

— Изглеждаш ми уплашен, Жан-Люк. Ако наистина смяташ, че си в опасност, поне затвори вратата — рязко каза капитанът.

Лицето му беше с квадратна челюст и открит, мъжествен поглед. Русата му коса беше подстригана късо, по войнишки. Цялото му излъчване внушаваше доверие и Жан-Люк си отдъхна, като го видя.

— Е, Жан-Люк, нали щеше да прекараш отпуската си в Аркачон? Защо си се сврял в тази миша дупка?

По страните на младежа изби гъста руменина.

— К-крия се, сър. Търсиха ме в хотела… Някакви мъже. Не ги познавам, но бяха дошли за мен. Знаеха името ми, адреса ми в Париж, всичко… — Той преглътна мъчително. — Видях как единият заплаши с пистолет човека на рецепцията… Те не ме видяха, но аз чух всичко! Какво искаха от мен? Как бяха разбрали, че съм там? Сигурен съм, че бяха дошли да ме убият, а дори не знам защо! Успях да се измъкна навън, метнах се в колата и изчезнах. Спрях на едно закътано местенце край брега и смятах по някое време да се върна за багажа си, когато чух по радиото за трагедията в „Пастьор“. Доктор Шамборд… наистина ли е мъртъв, сър? Какви са новините?

Капитан Бонард мрачно поклати глава.

— Имаме сведения, че доктор Шамборд е останал в лабораторията си до късно онази вечер и никой не го е виждал оттогава. Лабораторията му е унищожена. Боя се, че може да се е случило най-лошото. Броят на жертвите още не е установен. Днес следобед полицаите са измъкнали още две тела изпод развалините.

— Горкият доктор Шамборд! Беше толкова добър към мен… Все ми повтаряше, че се преуморявам и имам нужда от почивка… Най-после склоних да си взема отпуска и ето че се случи това… Какъв ужас!

Капитанът помълча.

— Тъжно, наистина… Но ти не довърши разказа си. Защо според теб онези мъже биха се интересували от теб?

Помощникът на Шамборд избърса очите си.

— Как защо? Още щом чух за „Пастьор“ и за доктор Шамборд, веднага ми стана ясно. Затова избягах и… така се озовах тук. Този пансион е на доста затънтено място — надявам се да съм успял да им се изплъзна. Но толкова ме е страх…

— Разбирам. Значи затова ми позвъни?

— Да. Не знаех към кого друг да се обърна…

Капитанът изглеждаше малко объркан.

— Ако правилно съм те разбрал… излиза, че онези са по петите ти заради Емил Шамборд? Означава ли това, че… експлозията не е била случайна?

Жан-Люк кимна утвърдително.

— Мисля, че целта им е била да убият доктор Шамборд. Аз самият представлявам интерес за тях само защото бях негов помощник.

— Но защо, за бога, някой ще иска да убива доктор Шамборд?!

— Не зная, капитане, но според мен заради молекулярния компютър. Когато излязох в отпуска, той беше почти готов. Доктор Шамборд беше деветдесет и девет процента сигурен, че е успял да създаде действащ прототип. Но не искаше да разгласява това, преди да се увери, че наистина е готов. Нали го знаете какъв перфекционист беше — държеше да изпипа всичко… А този компютър, веднъж създаден, би бил в състояние да направи чудеса. Затова… мисля, че много хора биха били готови на всичко, само и само да сложат ръка върху него.

Капитан Бонард сбърчи вежди.

— Възможно е да си прав, но не открихме абсолютно никакви доказателства, че доктор Шамборд е довел експеримента си до успешен край. Но, от друга страна, всичко беше в развалини… А ти сигурен ли си, че не си направил прибързани заключения?

Жан-Люк отново кимна.

— Напълно сигурен, сър. Нали през цялото време бях до него. Почти до самия край… Не разбирах всичко, което правеше, но… — Той изведнъж се сепна. — Казвате, че компютърът му е унищожен и че не сте намерили никакви записки, нищо, което да доказва, че окончателно е приключил създаването на прототипа?

— Точно така. Всъщност нищо чудно, след такава опустошителна експлозия. Но странното е, че и в базата данни на компютъра майка нямаше нищо.

— Естествено, че няма да има. Докторът се боеше, че достъпът до базата данни би бил прекалено лесен, и не искаше да рискува бележките му да попаднат в ръцете на когото не трябва. Затова си водеше записки на ръка, в личния си бележник. После, когато приключеше работа, го заключваше в сейфа на лабораторията. Там, в сейфа, беше целият му проект, до най-малките подробности.

Бонард изпъшка.

— Значи всичко е безвъзвратно изгубено…

— Може би не съвсем… — тихо каза Жан-Люк.

Капитанът го изгледа изпитателно.

— Какво искаш да кажеш?

— Че… можем да успеем да възстановим проекта му — задавено каза Жан-Люк. Сърцето му биеше до пръсване.

— Да нямаш копие от записките му?!

— Не точно… Но съм водил мои записки. Не толкова подробни може би, защото не всичко ми беше съвсем ясно, но може и да излезе нещо… Шамборд ни беше забранил да си водим бележки — на мен и на оня странен американец, но аз го наблюдавах внимателно и вечер възстановявах всичко по памет. Така че в записките ми е отбелязано всичко — от първата… почти до последната стъпка. Може да има някои дребни пропуски, но мисля, че в ръцете на експерт записките ми може да се окажат много ценни.

— Разбира се! — развълнувано каза капитанът. — Със сигурност записките ти ще ни послужат много. А… къде са те сега?

— Тук, сър — Жан-Люк посочи куфарчето в краката си. — Никога не го изпускам от поглед.

— Браво, Жан-Люк! Само че сега ще трябва да побързаме. Онези може да са те проследили и всеки момент да се появят. Нищо чудно и да са вече тук. — Той пристъпи до прозореца и огледа осветената от уличните лампи улица. Трима мъже влизаха в един от пристанищните барове, други двама тъкмо излизаха. Неколцина работници търкаляха бъчви вино от единия от складовете и ги товареха в спрелия до отсрещния тротоар камион. Някакъв бездомник седеше, облегнат на стената, и главата му клюмаше като в дрямка.

— Ела насам, Жан-Люк. Огледай ги хубаво. Някое от лицата да ти се струва познато?

Жан-Люк поклати глава отрицателно.

— Не, сър.

Капитан Бонард видимо си отдъхна.

— Е, значи няма да се наложи да си играем на криеница поне засега и да се измъкваме през задния вход. Но все пак трябва да действаме бързо. Не разполагаме с много време. Хайде, събирай си нещата и да тръгваме!

Жан-Люк го погледна благодарно и се наведе да вземе куфарчето си.

Но в мига, в който младежът се извърна, Бонард грабна с едната си ръка възглавницата от кушетката, а с другата измъкна 7,65-милиметров револвер със заглушител. Пистолетът беше стар френски модел от края на петдесетте — такива вече не се произвеждаха. Беше оръжие за истински професионалист — без предпазител, и капитанът обичаше гъделичкащото чувство за флирт с опасността, което повишаваше адреналина му.

Младежът забърза към вратата, но гласът на капитана го спря:

— Жан-Люк!

Младежът се обърна. В погледа му се четеше преданост и безгранично доверие. После зениците му се разшириха от изненада и той машинално вдигна ръка, като да се предпази.

— Капитане…

— Съжалявам, синко. Но тези записки наистина ми трябват. — И капитан Бонард се приближи към смаяния младеж, притисна възглавницата към тила му и допря пистолета до слепоочието му. После стреля. Кръв и парченца мозък опръскаха възглавницата. Куршумът мина през нея и се заби в отсрещната стена.

Капитан Бонард примъкна тялото към кушетката, като внимаваше да не изцапа с кръв стаята. После го сложи да легне с възглавницата под главата, свали заглушителя от револвера, сложи оръжието в лявата ръка на Жан-Люк и отново стреля. Този път изстрелът изтрещя. Шумът беше оглушителен и със сигурност щеше да привлече вниманието на някого. Капитанът не разполагаше с много време. Вторият изстрел беше перфектен, виждаше се една-единствена зейнала дупка на челото, а по пръстите на Жан-Люк имаше барут — никой нямаше да се усъмни, че младежът се е самоубил, потресен от загубата на своя многообичан доктор Шамборд.

Капитанът измъкна бележника на Жан-Люк от куфарчето, грабна и смачкания лист от кошчето, хвърли бърз поглед наоколо, изчегърта забилия се в стената куршум и премести очуканото бюро няколко сантиметра по-встрани, за да скрие дупката.

В далечината се чу воят на полицейска сирена. Капитан Бонард се ослуша. Сърцето му бясно пулсираше. Трябваше да изчезва. Нямаше повече работа тук.