Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (4)

Трета глава

Париж, Франция

На борда на товарния самолет C-17, напуснал военновъздушната база Бъкли рано сутринта денвърско време на път за Мюнхен, имаше един-единствен пасажер и името му не фигурираше в списъка на екипажа. Полетът беше директен и междинно кацане не беше предвидено, но в шест часа се наложи да кацнат в Париж, за да вземат някаква много важна пратка. На летището ги чакаше автомобил на американските военновъздушни сили и от него слезе мъж в униформата на подполковник от авиацията, със запечатана метална кутия в ръце.

Петнайсет минути по-късно самолетът продължи към Мюнхен, но пътникът, чиято самоличност се пазеше в тайна, вече не беше на борда му.

Малко по-късно същият автомобил спря на един от страничните изходи на международното летище „Шарл дьо Гол“. Задната му врата се отвори и отвътре излезе висок мъж, също с униформата на подполковник от авиацията. Това беше Джон Смит. Военната униформа подчертаваше изправената му стойка и стройната му мъжествена фигура. Сините му очи обгърнаха с бърз поглед околността.

Беше малко преди разсъмване. Джон Смит се запъти към сградата на летището. Типичен военен със сак на рамо и IBM под мишница, стегнат, със спретната униформа, у него нямаше нищо, което излишно да привлича вниманието. Половин час по-късно обаче, на излизане от сградата, Джон Смит беше облечен в обичайните си дрехи — сако от туид, синя памучна риза и тренчкот. Под сакото на цивилен се криеше кобурът с деветмилиметровия револвер „Зиг зауер“.

Джон Смит вървеше с бърза крачка и скоро се смеси с останалите пътници, които чакаха на митницата. Личната му карта на американски военен му послужи като пропуск и му спести проверката на багажа. Отвън го чакаше частна лимузина. Смит седна отзад, като не пожела да остави в багажника нито сака, нито лаптопа си.

Париж го посрещна кипящ от живот, както обикновено. Навсякъде, дори в звученето на клаксоните, се усещаше типичната за този град радост от живота. Шофьорите тук си имаха специален кодекс. Дългото, пронизително изсвирване означаваше „разкарай се от пътя ми“, лекото бибипкане — дружеско предупреждение, а няколко последователни бибипкания — поздрав. Шофираше се бързо, безгрижно, сякаш максимата „веднъж се живее“ важеше с пълна сила и на пътя. Шофьорът на лимузината натискаше газта до дупка, което не притесняваше Смит. Той нямаше търпение да стигнат до болницата, където лежеше Марти, и напрегнато се взираше навън, докато лимузината хвърчеше на юг по булевард „Периферик“. Беше оставил работата си върху изследването на молекулярните вериги в сигурни ръце. Колегите му щяха да движат нещата в негово отсъствие. По време на полета беше успял да се свърже с болницата и да попита как е Марти. Все така, без промяна, осведомиха го. Разговарял беше и със свои колеги в Токио, Берлин, Сидни, Брюксел и Лондон, като тактично ги беше подпитал за новини около създаването на молекулярния компютър. Всички отговаряха сдържано, уклончиво — всеки таеше надеждата, че ще изпревари останалите, но Смит остана с впечатлението, че все още никой не е близо до целта. Всички изказаха съжаление за ненавременната кончина на Емил Шамборд, но никой не спомена проекта му. Очевидно нямаха представа какво точно се е случило и не знаеха какво да мислят.

Лимузината сви по авеню „Порт де Севър“ и скоро се озова пред огромната болница „Жорж Помпиду“ — със своите извити стени и блестяща стъклена фасада тя беше същински паметник на съвременната архитектура. Смит плати на шофьора и влезе в просторното, облицовано с мрамор фоайе с ескалатори, светещи табла и саксии с гигантски палми. Това, значи, беше болницата на бъдещето — тържествено открита преди няколко години.

Смит забърза към информацията и на безупречен френски помоли да го упътят към интензивното отделение. Трябваше да вземе ескалатора. Сестрите, санитарите и техническият състав точно в този момент предаваха смяната си и Смит беше поразен колко незабележимо, организирано и без излишно суетене ставаше това.

Болницата разполагаше с осемстотин легла, но пациентите биваха обслужвани бързо благодарение на максимално ефективната организация. Пристигащите пациенти минаваха през някой от двайсет и двата пропускателни пункта на рецепцията и веднага биваха препращани до съответното отделение, съпровождани от болничен служител. След като биваха настанени в отделна стая, компютърът до леглото им веднага регистрираше всички данни и ако се налагаше спешна хирургическа намеса, понякога медицинските роботи извършваха част от нея.

Това наистина беше съвременен тип болница — не липсваха дори плувен басейн и фитнес център.

На входа на интензивното имаше въоръжена охрана. Смит се легитимира на френски като близък на доктор Мартин Целербах.

— … Бих искал да разговарям с лекуващия му лекар, моля.

— Доктор Дюбост в момента е на визитация — уведоми го една от дежурните сестри. — Сега ще му изпратя съобщение.

— Благодаря. А бихте ли ми показали стаята на доктор Целербах? Ще го почакам там.

— Разбира се. Ако обичате.

И след като охраната щателно прегледа документите му, сестрата го поведе по дългия коридор на интензивното, където всички шумове на външния свят сякаш изчезваха, стъпките не кънтяха, а лекарите и сестрите разговаряха шепнешком. Светлината също беше мека, приглушена, само лампичките на свръхмодерната апаратура примигваха от време на време. Човек добиваше усещането, че машините до леглата контролират всичко, което до голяма степен беше точно така.

Марти беше в третото сепаре отляво и лежеше неподвижен, безпомощен сред всички тези жички и тръбички, с които се опитваха да поддържат жизнените му функции. Лицето му беше смъртнобледо и нито едно мускулче не трепваше, но дишането му беше равномерно. Смит го гледаше със свито сърце.

На екрана на компютъра можеше да проследи показателите за състоянието на Марти. При инцидента приятелят му беше получил множество натъртвания и охлузвания, но най-сериозна беше травмата на главата, в резултат на която все още се намираше в дълбока кома. Продължителната кома криеше опасност от мозъчно увреждане, внезапна смърт или, което беше още по-лошо, изпадане в състояние на „жив труп“. И все пак прогнозите не бяха съвсем неблагоприятни. Това че Марти не беше на командно дишане и че от време на време покашляше, прозяваше се или примигваше, означаваше, че жизненоважна част от мозъка още функционира и даваше известна надежда.

— Доктор Смит? — приближи се към него дребен мъж с прошарени коси. — Разбрах, че току-що пристигате от Съединените щати.

Това беше Едуард Дюбост, лекуващият лекар на Марти.

— Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. Бихте ли ми дали малко повече информация за състоянието на доктор Целербах?

Доктор Дюбост кимна.

— Имам добри новини за вас. Състоянието на приятеля ви започва да се подобрява.

На лицето на Смит се изписа облекчение.

— Наистина ли? Точно преглеждах показателите от сутринта и не видях…

Доктор Дюбост се усмихна.

— В тях още не съм отбелязал промяната — трябваше да видя спешно един от пациентите. Сега ще актуализирам информацията в компютъра.

Докато говореше, пръстите му пробягаха по клавиатурата.

— Както виждате, доктор Целербах още е в кома, но тази сутрин най-после реагира на стимулация — помръдна ръката си и каза няколко думи.

— Слава богу… Значи има вероятност скоро да излезе от комата и да се възстанови?

— Вече да — увери го доктор Дюбост, докато актуализираше информацията в болничния лист.

— Крайно време беше — от експлозията са изминали повече от двайсет и четири часа. Непрекъснато се увеличава рискът от загубване или частично нарушаване на мозъчните функции…

— Така е. С това са свързани и нашите опасения.

— Но щом веднъж вече се е повлиял от стимулацията, има надежда за благоприятен изход, нали? Предполагам, че ще изпратите някоя сестра, която да работи с него — да му задава въпроси, да се опитва да предизвика ответна реакция…

— Точно това правя в момента — лекарят довърши съобщението, което набираше, и се изправи. — Не се безпокойте, доктор Смит. Приятелят ви е в сигурни ръце. След не повече от седмица ще може спокойно да разговаря с вас. Виждам, че сериозно сте загрижен за състоянието му — добави той. — Можете да останете при него колкото искате, но аз трябва да продължа визитацията си. Ще се видим пак. Доскоро.

И доктор Дюбост излезе забързан, а Смит приседна на ръба на леглото. След този разговор малко му беше олекнало. По всичко изглеждаше, че най-страшното беше минало и Марти щеше да започне да се възстановява. Докато гледаше спокойното, сякаш заспало лице на приятеля си и диаграмите, които просветваха на монитора, Смит се върна мислено назад в онези далечни години, когато двамата с Марти, ученици в гимназията, току-що се бяха запознали и чичото на Джон беше успял да диагностицира синдрома на Аспергер, от който страдаше Марти. После пред очите му като на филмова лента мина кошмарът с убийството на София и пламналата епидемия от вируса на Хадес, когато беше потърсил помощта на Марти.

Хвана отпуснатата ръка на приятеля си и леко я стисна.

— Марти, чу ли какво каза лекарят? Започваш да се оправяш. Марти? — Той се взираше настойчиво в безизразното лице. — Какво, за бога, се случи в „Пастьор“ онази вечер? И какво си търсел ти там? Върху молекулярния компютър на Шамборд ли работеше?

Трепна ли Марти или така му се стори?

Джон продължи да говори с нараснало вълнение:

— Марти, събуди се, моля те! Имам нужда от теб! Ти си единственият, който знае какво точно се е случило… Помогни ми да разплета този възел! Знам, че можеш. — Той помълча и добави: — Не съм си представял, че ще се срещнем при такива обстоятелства…

Остана с приятеля си повече от час. Държеше ръката му, говореше му, но Марти изобщо не реагираше. Беше трепнал само веднъж — при споменаването на института „Пастьор“. Най-после Смит въздъхна и се изправи. Време беше да тръгва. Трудно щеше да разбули загадката сам, без помощта на Марти, но трябваше да опита. Време за губене нямаше.

В този момент в рамката на вратата се появи висок мургав мъж в униформата на санитар. Той гледаше право към Смит и в погледа му освен изненада се четеше нещо студено и безмилостно, някаква стаена заплаха. Няколко мига двамата се измерваха с очи, после санитарят изведнъж побягна, а Смит скочи и се втурна след него, като измъкна в движение револвера от кобура си. Не само изражението на санитаря не му хареса — имаше нещо много подозрително и в начина, по който държеше сгънатите чаршафи, преметнати през дясната му ръка, докато самата тя оставаше скрита… Да убие Марти ли беше изпратен? И от кого?

Навън в коридора всички гледаха като втрещени лудешката гонитба. Санитарят събаряше онези, които не успяваха да се отстранят навреме от пътя му, а Смит го следваше по петите с викове:

— Спрете го! Въоръжен е!

Като чу това, санитарят остави преструвките и рязко се извърна. В ръцете му проблесна миниавтомат. Дулото мрачно зееше, но изстрел не последва. Човекът очевидно беше професионалист и смяташе това предупреждение за достатъчно.

Чуха се уплашени писъци и сестрите и лекарите мигом се хвърлиха на земята.

Смит изблъска от пътя си една количка с храна и продължи преследването. Нямаше да остави този тип да се измъкне.

Терористът сви в един от коридорите и хлопна вратата в лицето на Смит. Смит срита вратата и профуча покрай един изгубил ума и дума техник.

Озова се в сепаре за гореща терапия, където една от сестрите, пребледняла, закриваше с халат разсъблечения пациент.

— Къде е? — задъхано попита Смит. — Къде е санитарят?!

Сестрата посочи една от вратите и Смит се спусна натам. Обезумели от ужас сестри и пациенти бяха притиснали гръб до стените на коридора, сякаш покрай тях току-що беше профучало смъртоносно торнадо и по чудо ги беше оставило живи.

Смит хукна в посоката, в която бяха приковани всички погледи. „Санитарят“ се беше добрал до дъното на коридора и събори една празна количка с бельо, за да забави преследвача си. Смит тихо изруга. Ако се спреше, за да отмести количката, щеше да загуби ценно време и той предпочете да я прескочи. Напрегна мускули и прелетя от другата страна, въпреки че коленете му за миг отмаляха от приземяването. Успя някак да запази равновесие и хукна след мъжа с автомата. Зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Потта му течеше на струи, но му се струваше, че настига мъжа. В този миг обаче той хлътна зад някаква врата с надпис „Пожарен изход“. Смит се спусна след него, но в последния момент с периферното си зрение забеляза сянката, спотаена зад вратата. Беше набрал скорост и единственият начин, по който можеше да реагира, беше да се предпази с ответен удар. Сблъсъкът, който последва, го разтърси, но Смит се задържа на краката си и на свой ред нанесе удар с рамо на нападателя си. „Санитарят“ явно не беше очаквал толкова бърз отпор и ударът го свари неподготвен. Той отхвърча настрани и се свлече по стъпалата. При падането удари тила си в стоманените перила, но бързо се окопити. Не срещнал достатъчно съпротива, Смит също залитна и този път не успя да запази равновесие. Всичко стана само за няколко мига. Изпусна револвера си и полетя надолу към циментовия под. Усети болка в гърба, но стисна зъби и се изправи, залитайки. Дори успя да грабне отново револвера си, но последното, което видя, беше сянката на нападателя, застрашително наведена над него. После някаква остра, пронизваща болка замъгли съзнанието му и всичко потъна в мрак.