Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (34)

Трийсет и трета глава

Хеликоптерът летеше в посока северозапад към Париж и Гренобъл остана назад. Джон, Ранди и Питър още мълчаха, разтърсени от преживяното. Джон въздъхна, като че ли се опитваше да се отърси от кошмара, и се наведе напред към седалките на Питър и Ранди.

Ранди се усмихна и го потупа по главата.

— Обещаваш ли да слушаш?

Той се засмя. Достатъчно му беше да погледне Ранди, за да му стане леко на душата. Преди по-малко от час беше на косъм от смъртта, а ето че сега седеше до двамата си верни приятели, които дори не вярваше, че ще види отново.

Макар че непосредствената опасност беше отминала, тримата все още бяха нащрек. Ранди се озърташе за появата на вражески хеликоптер в небето, а Питър съсредоточено следеше количеството гориво и посоката на движение на хеликоптера.

Залязващото слънце беше от лявата им страна — огнена топка, чиито пурпурни лъчи бяха обагрили върховете на дърветата и ширналите се долу заснежени поля. В далечината се виждаше долината на Рона, която наподобяваше пъстър килим със своите прочути лозя.

Джон се чувстваше уютно в тясната кабинка на хеликоптера. Близостта на приятелите му го караше да забрави изтощението си.

Той повиши глас, за да надвика шума на хеликоптера:

— Как е Марти? Разбрах, че окончателно е излязъл от комата? Нямам търпение да го видя…

— Вече е във форма — ухили се Питър. — И откак разбра, че си жив, място не може да си намери.

Джон се усмихна, като си представи картинката.

— Жалко само, че не можа да ни помогне с някаква информация за Шамборд и ДНК компютъра…

— Наистина — въздъхна Ранди. — Но важното е, че се оправи. Ами ти, Джон… Ти също имаш какво да ни разправиш. Например, какво се случи онази нощ при вилата? Когато чух взрива, реших, че си мъртъв…

— Ще започна от там, че Шамборд изобщо не е бил отвлечен. Бил е с тях от самото начало или по-скоро… те са му помагали. Самият той го каза, но тогава не разбрах какво точно има предвид. Струваше ми се, че няма особена разлика. И така, цялото представление с отвличането е било предварително замислено. Искал е да заблуди всички, включително и дъщеря си. Не е подозирал обаче, че Мавритания ще отвлече и нея. Това не е влизало в плановете му и доста го смути…

— Да… — замислено поклати глава Питър. — Това обяснява много неща. Не разбирам само как са успели да измъкнат прототипа преди експлозията.

— Прототипът беше унищожен. Но аз също се питам как Шамборд толкова бързо е успял да направи копие и да го приведе в действие?

— Нали? — погледна го Ранди. — Направо не е за вярване. Но според нашите експерти нито един друг компютър не е в състояние да пробие защитните кодове на сателитите ни, да препрограмира системите и да блокира достъпа ни до тях. Следователно всичко това е дело на ДНК компютъра.

— В такъв случай… не може ли да е съществувал и втори прототип? — намеси се Питър.

Джон и Ранди се спогледаха.

— Като нищо… Знаеш ли, че може и да си прав? Втори прототип, за който Мавритания не е знаел…

— Втори молекулярен компютър… — промърмори Ранди. — Страхотно. Само това липсваше.

— Но е най-вероятното обяснение на случилото се — каза Джон. — Защото още не съм ви казал всичко…

— Казвай тогава — подкани го Ранди. — Че взех да настръхвам…

— И така, във вилата разбрах, че Шамборд не е жертва на терористите, а самият той е един от тях. И че не е бил заставен насила да тества компютъра, а е участвал в планирането на атаките.

— Да, това вече ни стана ясно…

— Преди няколко часа осъзнах, че както „Щитът с полумесеца“ използваше баските за параван, така и Шамборд и капитан Бонард възнамеряват да се прикрият зад престъпната ислямска групировка, да я използват като „троянски кон“, за да извършат каквото са замислили и да останат вън от подозрение. Вината би паднала върху група религиозни фанатици, екстремисти, предвождани от бившия лейтенант на Осама бен Ладен. Кой би се усъмнил? Неслучайно задържаха Мавритания — мисля, че ще се опитат да го превърнат в изкупителна жертва.

Ранди смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че зад атаките срещу Съединените щати фактически стоят двамата французи — Шамборд и Бонард? Но… за какво им е всичко това? Какво целят? Не разбирам… Та нали единият е име в областта на науката, а другият — уважаван офицер?

Джон сви рамене.

— Знам само, че целта им не е да хвърлят ядрена ракета върху Йерусалим или Тел Авив, какъвто беше замисълът на терористите от „Щита с полумесеца“. По-вероятно е ударът да бъде насочен срещу Съединените щати. Още повече, че извадиха от строя сателитите ни… Но все още не мога да си обясня защо ще го правят…

Тримата помълчаха, загледани в спокойния, равнинен пейзаж на Франция, който се разстилаше отдолу, прорязан от рекички и канали.

— Значи „Щитът с полумесеца“ не са знаели какво замислят Бонард и Шамборд? — попита Ранди.

— Нещо повече, мислеха, че двамата французи са обикновени пионки в ръцете им, безгласни букви. Типично за фанатиците — не виждат по-далече от носа си.

— Хмм… значи нашите двама уважавани френски граждани планират същински Армагедон, като очакват възмездието да се стовари на главата на друг, а те да излязат сухи от водата? — обобщи Ранди.

— Именно. Всички улики ще сочат към хората на Мавритания, които и бездруго се ползват с лоша слава. А Шамборд ще се кълне, че е бил отвлечен и принуден да им се подчини против волята си, за да запази живота на дъщеря си. И никой не би имал основания да не му вярва…

— Ами Терез? — попита Ранди. — Тя вече знае истината, нали?

— Не съм сигурен, че дори тя знае цялата истина, но вече е наясно, че баща й не е бил отвлечен насила. И при всички случаи знае достатъчно, за да започне Шамборд да се безпокои. Ако се уплаши, че това може да провали плана му, току-виж решил дори да я пожертва.

— Собствената си дъщеря?! — потръпна Ранди.

— Той е фанатик. А и нищо чудно Бонард да го улесни и сам да се заеме с това.

— Извинявайте, че ви прекъсвам — намеси се Питър, — но горивото ни е на привършване, а виждам едно спокойно местенце, където заредихме на идване. Предлагам да поспрем. Още повече, че май всички имаме нужда от малко гориво… Джон, ти кога яде за последен път?

— Вече не си спомням.

— Ето, виждаш ли?

В околностите на Бусмле сюр Сен, Франция

Емил Шамборд се облегна назад и се протегна. Гърбът му се беше схванал. Обстановката в стария оръжеен склад беше доста потискаща — каменни стени, високи тавани, прашни доспехи и средновековни оръжия, но той сам си бе избрал да работи в това мрачно, затворено отвсякъде помещение, тъй като не искаше нищо да го разсейва. Пропъждаше от съзнанието си дори мисълта за Терез.

Сега главното беше ДНК компютърът — съвършеното творение на мисълта му, готово сякаш да заживее свой собствен, самостоятелен живот. Дори той, създателят му, изпитваше страхопочитание пред него, тъй като съзнаваше диапазона на възможностите му. Онова, което отличаваше ДНК компютъра от силиконовите му предшественици и го правеше единствен по рода си, беше фактът, че той проверяваше възможните решения едновременно, а не последователно, с други думи — действаше с небивала досега бързина.

В основата на всичко бяха снопчетата желе, спиралите ДНК, които образуваха всяка жива клетка и с които Шамборд боравеше със замах, като виртуоз — беше разгадал тайната им, за да ги подчини на мисълта си, и беше успял да ги групира в нова конфигурация. Сега неговият суперкомпютър притежаваше изумителна мощ и преодоляваше с лекота и най-сложните, нерешими досега проблеми на компютърните мрежи — създаваше свръхскоростни информационни магистрали, играеше сложни мисловни игри, например триизмерен шах… В крайна сметка всичко се свеждаше до това — да се избере единствено вярната пътека сред безброй други и това да стане максимално бързо.

Компютърът на Шамборд притежаваше удивителната способност да променя кодовете и защитните си структури с невероятна бързина, при това като използваше само една стотна от капацитета си. По такъв начин той правеше практически невъзможно чуждото проникване и сякаш непрекъснато се развиваше и самообновяваше. Ученият се усмихна, горд от творението си. Единственото сравнение, което му идваше наум, беше с Борг от американското телевизионно шоу „Стар Трек“, който също беше в състояние да отбие всяка атака, и то по нов, оригинален и непредсказуем начин. Това беше много важно за Шамборд, защото сега предстоеше сблъсък с най-коварния противник, който атакуваше подмолно и се опитваше да унищожи самата душа на Франция.

Вдигна за миг поглед към окаченото на стената платно, за да се зареди с решителност и да почерпи вдъхновение, и отново се съсредоточи върху непосредствения си проблем — издирването на Марти Целербах. Беше проникнал в компютърната му система във Вашингтон — това се оказа просто като детска игра, но установи, че Марти не я е посещавал от деня на експлозията в „Пастьор“. Стисна зъби, остави му малка „честитка“ и излезе по обратния път.

Можеше да провери банковите сметки на Марти и го направи. В последно време нямаше никакво движение…

Замисли се. Оставаше му още една възможност — кредитната карта на Марти.

След миг на екрана се появи списък с покупките на Марти и Шамборд едва не подскочи — да! Вчера Марти се беше сдобил с нов лаптоп. Покупката беше направена в Париж.

Емил Шамборд включи клетъчния си телефон.

Вадуц, Лихтенщайн

Сгушено между Швейцария и Австрия, малкото кралство Лихтенщайн често се подминаваше от обикновените туристи, затова пък беше добре известно на онези, които желаеха да пренесат или укрият известна сума пари. Защото освен с щедрата си природа Лихтенщайн се славеше и с пълната си дискретност по отношение на финансовите операции.

Падаше здрач и над улиците на столицата Вадуц се спускаха тъмни сенки — нещо, което напълно устройваше Абу Ауда. Той се придвижваше с бърза крачка по булеварда, който се спускаше покрай Рейн. Все още беше облечен като западен турист и вървеше, без да поглежда никого. Очевидно знаеше къде отива.

Спря пред една от къщите, която по нищо не се отличаваше от съседните, и почука на вратата три пъти. Изчака малко. Последваха още четири почуквания.

Отвътре се чуха стъпки, някой дръпна резето и едва-едва открехна вратата.

— Breet bate — каза Абу Ауда на арабски в тесния процеп. „Търся стая.“

— May-fah-hem-tiksh (Не разбирам) — отвърна мъжки глас.

Абу Ауда повтори паролата и добави:

— Държат Мавритания!

Вратата рязко се отвори и нисък мургав мъж попита обезпокоено:

— Какво?

Абу Ауда мина навътре, като почти го отмести от пътя си. На този адрес беше една от главните спирки на арабската hawalala — верига за подземен трафик, пране и инвестиране на пари. Организацията действаше при пълна секретност, имаше своя стабилна структура и беше почти изключено представителите на закона да се доберат до нещо. От тук се финансираха не само отделни лица, но и определени каузи. Само в рамките на предишната година по канала бяха преминали около един милиард щатски долара.

— Кой финансираше Мавритания? — продължи Абу Ауда на арабски. — Откъде идваха средствата?

— Знаеш, че не мога да ти кажа…

Абу Ауда извади пистолета си и мъжът отстъпи назад.

— Онези, които са осигурили парите, държат Мавритания — заплашително повтори Абу Ауда. — Те не служат на нашата кауза. Целите им са други. Искам да знам кой стои зад капитан Бонард и Шамборд. И ти ще ми кажеш.

В небето над Франция

Джон, Питър и Ранди привършиха сандвичите, които си бяха купили от малкото летище, и продължиха да обсъждат ситуацията.

— Каквито и стъпки да решим да предприемем за издирването на Шамборд и капитан Бонард, трябва да действаме максимално бързо — каза Питър. — Не бива да ги оставим да ни изпреварят.

Джон кимна.

— Мавритания планираше да ударят Израел тази сутрин… Имаме налице функциониращ молекулярен компютър, но е възможно Шамборд и Бонард още да са на път…

— Не бива да разчитаме много на това — мрачно поклати глава Ранди.

Слънцето вече беше залязло и над земята бързо се спускаше мрак. В далечината проблясваха гроздове от светлинки. Париж… Докато се взираха в сиянието на големия град, проснат пред тях като на длан, Джон си припомни как започна всичко. Посещението на Фред Клайн беше преобърнало живота му на сто и осемдесет градуса… Беше разбрал за експлозията предишния понеделник, а имаше чувството, че от тогава е изминала цяла вечност.

Сега вече фокусът се беше стеснил, но все още не се знаеше какви ще са последствията при евентуален провал… Едно беше сигурно — платената цена щеше да бъде твърде висока. Затова се молеше да успеят навреме. И се надяваше да могат да разчитат на Марти…