Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (13)

Дванайсета глава

Черните сенки на нощта, жълтите кръгове на уличните лампи и плачът на испанска китара, който долиташе отнякъде, връщаха сякаш Толедо назад във времето и го превръщаха от живописно градче, каквото беше през деня, в драматичен, загадъчен и малко суров декор. Този съвсем различен град напомняше платната на Ел Греко, в които сградите, окъпани от мека лунна светлина, заживяваха свой собствен живот и материята отстъпваше място на духа.

Сега, когато потокът от туристи беше намалял и всичко беше притихнало, Смит едва успя да познае площадчето, откъдето беше наблюдавал квартирата на баските. Прекоси го с намерение да се спусне по страничната уличка, но иззад единия от ъглите изневиделица изскочиха четирима мъже. Единият — набит и с белези от шарка, беше участвал в отвличането на Терез Шамборд — Смит веднага го позна. Тук беше и онзи от снимката. Бяха излезли да го търсят, а той се беше озовал право в ръцете им.

Намеренията им бяха повече от ясни, но Смит се опита да влезе в диалог с тях.

— Кой от вас е Елисондо? — попита на испански. — Искам само да поговорим. От взаимен интерес е. Елисондо, нека да поговорим.

Никой от четиримата не отговори. Приближаваха се към него с решителни изражения, с пистолети в отпуснатите надолу ръце, готови да действат мълниеносно.

Зад тях силуетите на старинните сгради застрашително се врязваха в нощното небе.

— Останете на място. — Смит предупредително насочи към тях деветмилиметровия си револвер със заглушител.

Те не спряха, само забавиха ход и започнаха да стесняват кръга около него като примка, която се затягаше. Израженията им станаха още по-решителни. Смит забеляза, че хвърляха погледи към най-възрастния — суховат мъж с червена барета, сякаш очакваха да им даде някакъв знак.

Дрезгавият, сладостен ритъм на меренге все така пулсираше в нощта. Смит огледа четиримата, преценявайки шансовете си. Изведнъж се обърна и хукна назад, но пети, по-възрастен мъж изскочи от сенките и препречи пътя му в горния край на улицата. Зад гърба си чуваше тропота на тичащи нозе. Свърна в първата пряка, опитвайки се да се отскубне от преследвачите си. Сърцето му сякаш щеше да изхвръкне от гърдите.

 

 

Възрастен англикански пастор се криеше във входа на магазинчето за тютюн, отдавна затворено в този късен час. Черното свещеническо облекло се сливаше със сенките на нощта, само яката се белееше.

Беше проследил петимата баски на излизане от сградата, в която беше седалището им. Сред тях беше и арестуваният в Париж. Когато ги видя да се спотайват в засада, промърмори на не твърде богоугоден език:

— Какво, по дяволите, са намислили?

Мнимият пастор бе дошъл в Толедо с надеждата да стане свидетел на много важна среща, но вече не знаеше какво да мисли за онова, което се разиграваше пред очите му. Главатарят на баските, Елисондо Ибаргенгойтия, когото бе разпознал още в Париж и бе проследил дотук, засега не го беше отвел до мястото, където държаха отвлечената жена, и не беше влязъл във връзка с хората, за които подозираха, че са му възложили поръчката.

Всичко това опъваше докрай нервите на мнимия пастор. Тук определено се мътеше нещо, но досега не беше открил нишката, за която да се залови. За всеки случай обаче под свещеническите одежди се спотайваше деветмилиметров „Глок“ със заглушител — играта всеки момент можеше да загрубее.

След малко откъм площадчето се зададе още един мъж, висок и атлетичен.

— Мътните да го вземат! — възкликна „пасторът“.

Малко по-късно баските се появиха отново, вече един след друг, с пистолети в привидно небрежно отпуснатите ръце. „Пасторът“ напусна прикритието си — беше видял достатъчно.

 

 

Смит долепи гръб до стената на най-близката сграда, като дишаше тежко. Стискаше револвера с двете си ръце и чакаше, приковал поглед в посоката, от която беше дошъл. Трима туристи — две млади жени, придружени от елегантно облечен мъж, минаха покрай него, без изобщо да му обърнат внимание. Крачеха в ритъма на музиката.

Най-после иззад ъгъла се появи единият от баските и Смит стреля, като внимаваше да не улучи някой внезапно изникнал минувач. Нарочно се беше прицелил високо и куршумът се заби в стената над главата на мъжа. Върху него като градушка се посипаха парчета тухли, терористът изпъшка и се свлече надолу. Смит това и чакаше. Удари на бяг и сви в една от страничните улички. След него изсвистяха куршуми. След малко спря, отново долепи гръб до стената и се ослуша — никой не го преследваше. Пое си дъх и затича отново през лабиринт от тесни улички, които се изкачваха стръмно нагоре. През цялото време се озърташе. Не видя жива душа и не чуваше никакъв звук освен собствените си стъпки. Дори музиката беше заглъхнала в далечината и тишината му се струваше някак злокобна.

Не спираше да тича, въпреки че беше вече запъхтян и плувнал в пот. Изведнъж видя насреща си някакъв мъж, който вероятно си беше пийнал повечко, защото се клатушкаше и си подритваше някакво камъче. Уплашен от изражението на Смит, мъжът се стресна, все едно беше видял призрак, и забърза в обратна посока.

Смит започваше да се надява, че е успял да се изплъзне на преследвачите си. Възнамеряваше да изчака малко и да се върне по заобиколен път, за да наблюдава къщата. Точно когато хвърляше отново поглед назад, за да се увери, че улицата е чиста, чу тихото изщракване на пистолет със заглушител и покрай бузата му изсвистя куршум. От стената, където се беше забил куршумът, се посипа мазилка. Последва още един изстрел и този път куршумът рикошира от стената, удари се в калдъръмената настилка и отскочи.

Смит вече беше успял да залегне, надигна се на лакти и изпразни пълнителя по посока на двете фигури, които почти се сливаха с мрака.

Пронизителен, смразяващ кръвта крясък отекна в нощта. Сенките изчезнаха.

Смит се взря по-внимателно и различи тъмните очертания на проснатото в дъното на улицата тяло. Беше успял да улучи единия от нападателите си. Приближи се предпазливо, приведен ниско към земята. Мъжът лежеше с разперени ръце, а кръвта му шуртеше като фонтан. Празният, изцъклен поглед отразяваше само светлината на луната. Смит го позна — това беше набитият мъж с белези от шарка по лицето — единият от онези, които отвлякоха Терез Шамборд.

Чу тихото проскърцване на чакъл под нечии стъпки, вдигна глава и видя преследвачите си да приближават.

Отново хукна без посока из тесните, лъкатушещи улички, между сградите, построени така нагъсто, като че всяка се бореше за пространство с издадената си напред причудлива фасада.

Прекоси една по-широка улица, където група туристи се бяха спрели и вирнали нагоре глави, се любуваха на средновековна архитектура. Тук бяха и двама от терористите — озъртаха се и дебнеха за него. Бяха единствените, които не гледаха натам, накъдето и останалите, и се отличаваха от групата като бели врани.

Смит направи рязък завой, но те също вече го бяха забелязали. Чу виковете им зад гърба си. Точно в този момент зад ъгъла сви спортен фиат и една семейна двойка отскочи в близкия вход, за да мине автомобилът. Смит не можеше да изчака — баските бяха по петите му и всяка секунда му беше скъпа. Размаха ръце предупредително и изскочи пред колата. Фаровете го заслепиха и той закри за миг очи. Чу рязкото изскърцване на спирачки. Фиатът закова на сантиметри от него, Смит скочи на предницата му и притича през покрива. Прехвърли се от другата страна и продължи да тича. Дрехите му бяха подгизнали от пот.

Зад гърба му засвистяха куршуми. Усещаше се напрегнат като струна. Чу трясък на счупено стъкло, последван от плач на бебе и викове на жена. Заблуден куршум бе улучил нечий прозорец.

Смит отново смени посоката. Тази гонитба сякаш нямаше да има край. Не беше открил нищо за Терез Шамборд, нито за молекулярния компютър, а опасността го дебнеше отвсякъде и в този момент животът му не струваше пукната пара. Озърна се като подгонен звяр. Забеляза открито, ярко осветено пространство, откъдето долитаха гласове и смехове, и се насочи натам.

Оказа се, че се е озовал на небезизвестния „Пласа дел Конде“ — тук се намираше домът музей на Ел Греко. Това беше старият еврейски квартал Худерия в югозападната част на града, точно над реката. Засега не забелязваше нищо подозрително, но знаеше, че терористите не може да са далече. Елисондо нямаше да се откаже от преследването толкова лесно. А Толедо, макар и да не беше малък град, беше доста компактен и едно място не беше кой знае колко отдалечено от друго.

Тук беше доста оживено въпреки късния час и не биваше да бърза, за да не привлече нечие внимание. Пък и бездруго беше капнал от умора. Забави крачка и мина покрай групичка туристи, които се бяха загледали в къщата на Ел Греко — образец на характерната за онова време архитектура.

Докато стигна улица „Сан Хуан де Диос“, Смит вече беше успял да се съвземе. Тук туристите бяха по-малко и той едва забележимо ускори ход. Цяла вечер беше препускал нагоре-надолу по стръмните улици и нямаше да издържи още дълго на това убийствено темпо. Дори неговата физическа издръжливост си имаше граници. Освен това на по-оживените улици рискът от засада беше по-малък.

Погледът му попадна на един турист с фотоапарат. Мъжът беше с неговия ръст и телосложение. И в този момент му хрумна една идея…

Мъжът сви в една от страничните улички, като си търсеше интересен обект за снимане. Смит го последва и се приближи до него откъм гърба. Вече беше набелязал плана си.

— Хей! — стресна се мъжът. — Кой си ти?! Какво искаш?

— Шшт! — Смит опря пистолета в гърба му. — Американец ли си?

— Какво, по дяволите…

— По-тихо — повтори Смит и го ръгна с дулото.

— Американец съм и, помни ми думата, горчиво ще съжаляваш…

Мъжът беше снишил гласа си до дрезгав шепот.

— Събличай се — прекъсна го Смит. — Трябват ми дрехите ти.

— Какво?! Шегуваш ли се?! Да не си откачен? — Мъжът се извърна, погледна Смит и веднага разбра, че не се шегува.

Той заекна:

— Кой… кой си ти, за Бога?

На лицето му не бе останала капка кръв.

Смит опря дулото на тила му.

— Хайде сваляй дрехите без повече приказки.

Туристът се съблече с треперещи ръце, без да откъсва очи от Смит, и остана само по бельо. Смит на свой ред свали обувките си, ризата и панталоните, като през цялото време дулото на пистолета му сочеше към американеца.

— Обуй само панталона ми, но остани по тениска — посъветва го. — Така няма опасност да те сбъркат с мен.

— Плашите ме, сър… — промълви мъжът, смъртноблед.

След малко, с кецове, синя хавайска риза и бейзболна шапка, Смит беше почти неузнаваем.

— За всеки случай се прибери в хотела си по по-оживените улици — обърна се той към треперещия турист. — Прави си снимки и се дръж съвсем нормално. Всичко ще бъде наред.

Направи няколко крачки и се обърна. Мъжът все още не смееше да помръдне и не откъсваше очи от него.

Смит продължи пътя си с енергична, равномерна крачка — смяташе известно време да поддържа умерено темпо, поне докато отново не станеше напечено. Скоро се озова пред манастира „Сан Хуан“, където бяха погребани кралете и кралиците на Арагон и Кастилия и където се пазеха веригите на затворниците християни, оковани от маврите по време на Реконкистата. Група туристи, излезли на среднощна разходка, стояха пред църквата като омагьосани.

Смит мина покрай тях и седна в близката таверна, откъдето спокойно можеше да наблюдава улицата. Избърса с книжна салфетка потта от лицето си, поръча си кафе с мляко и зачака. Терористите се досещаха каква е крайната му цел и дебнеха из града, очаквайки завръщането му. В крайна сметка щяха да се появят.

Едва беше допил кафето си, когато забеляза суховатия мъж с червената баска барета, придружен от друг, когото Смит не си спомняше да е виждал досега. Двамата внимателно оглеждаха района. Погледнаха и към масата, където седеше Смит, но погледите им изобщо не се задържаха на него. Синята хавайска риза беше свършила своето, помисли си Смит със задоволство.

Изправи се, остави няколко монети на масата и последва двамата баски, но докато заобиколи и църквата, те бяха изчезнали, сякаш потънаха вдън земя. Изруга наум и продължи пътя си, като се озърташе. Не можеше да са отишли далече.

Най-после стигна до обрасъл с трева хълм, в подножието на който глухо шумеше река Тахо, пълноводна след зимните дъждове. Приведе се към земята и изчака очите му да свикнат с мрака. Отляво беше останал градът — можеше да различи синагогата и музея на Сефарадите. От другата страна на реката, в новата част на града, светеха прозорците на елегантния хотел „Парадор“.

Притаи се зад ниските храсти, настръхнал от предчувствието за нещо неизбежно. Къде бяха те сега? Откъде ли щяха да се появят? Щеше ли да успее да ги проследи или отново щеше да се окаже в ролята на преследван заек?

Изведнъж чу от лявата си страна гласове. Двама мъже се изкачваха по хълма, а под краката им се ронеха дребни камъчета. Бяха само на двайсетина метра от Смит, когато към тях се присъедини трети. Смит трепна — чу да споменават името му, но говореха на баски диалект. Очевидно се бяха пръснали из града да го търсят. Ето че се появи и четвърти — изкатери се от другата страна, откъм реката.

— Долу го няма — каза той на испански. — Претърсих наоколо. Но съм сигурен, че го видях в таверната. Тръгна след Сумая и Итурби. Трябва да е тук някъде… може да е отишъл към моста.

Последва кратко съвещание на смесица от баски и испански, от което Смит успя да схване, че Сумая и Итурби, двамата баски, които беше изгубил, са били изпратени да го търсят в покрайнините на града. Те бяха стигнали дотук и сега към тях се беше присъединил водачът им, Елисондо.

Предполагаха, че Смит е някъде наоколо и отново се разпръснаха да го търсят. Той запълзя в тревата, колкото може по-безшумно, и се прислони под увисналите ниско клони на една плачеща върба. Лежеше, затаил дъх, стиснал револвера си. Нервите му бяха изопнати до крайност.

 

 

Малко след като беше вечерял в едно очарователно ресторантче край реката, Мавритания излезе на терасата на най-луксозния хотел на Толедо — „Парадор Конде де Оргас“ и погледна часовника си. Имаше още време — до срещата оставаше близо час.

Нощният Толедо представляваше гледка, която никога нямаше да се умори да съзерцава. Светлините на града, кацнал на хълма над озарената от лунна светлина река, му напомняха за вълшебните „Хиляда и една нощ“ и за древната персийска поезия, в която беше влюбен.

Западът, с неговата грубовата, анемична и праволинейна култура, с наивната си вяра в Спасителя, никога нямаше да разбере Толедо. За неверниците нямаше нищо свято — те гледаха от всичко да извлекат печалба. Дори градът на Пророка се беше напълнил с търгаши…

А Толедо беше свещено място — то пазеше жив спомена за арабското величие, за разцвета на една хилядолетна култура, разпръснала мрака на невежеството в тези варварски земи. Тук мюсюлмани, християни и евреи бяха творили рамо до рамо, бяха живели в хармония, бяха смесили езиците, вярванията и обичаите си, за да оставят нещо за тези, които ще дойдат след тях.

Но сега… Мавритания мрачно стисна устни. Сега от духа на онези времена не беше останал и помен. Каква ирония… Сега християни и евреи наричаха исляма „варварски“ и искаха да го изтрият от лицето на земята. О, колко бяха жалки… Ислямът щеше да се възроди отново и да възтържествува с цялата си сияйна мощ. И този ден не беше далеч!

Мавритания потръпна от вечерния хлад и вдигна яката си. Упадъкът на славния град късаше сърцето му. Мрачно поклати глава, като си помисли за туристите, които пъплеха из древните улици, щракаха с фотоапаратите като обезумели и отнасяха купища сувенири, но бяха безсилни да се докоснат до сърцевината на нещата. Малцина идваха тук, за да научат нещо, на пръсти се брояха тези, които се замисляха за съзидателната сила на исляма, озарил като горяща факла цяла една епоха!

Да… неверниците не ги беше грижа за нищо — нито за уроците на миналото, нито за безславното настояще на неговите братя, мизерстващи сред пясъците на Сахара. Цял един народ, докаран до просешка тояга, обречен на бавно и мъчително изчезване… Можеше ли да не мрази виновниците за това, можеше ли да не замисля унищожението им?! Те трябваше да си платят за всичко, което са сторили. Така щеше да настъпи краят на една изродена цивилизация, за която алчността и парите бяха всичко. На нейно място отново щеше да надигне глава ислямът — хилядолетната култура, която носеше със себе си просветление.

Мавритания не смяташе себе си за фанатик, а за прагматик. Справедливостта трябваше да възтържествува.

Но всичко по реда си. Първо щеше да даде един добър урок на евреите. После — да удари американците. Така те щяха да знаят какво ги чака и да се гърчат в безсилна агония…

Хората на Запада, които съдеха само по външното, затова издигаха в култ физическата сила, бяха склонни да подценяват Мавритания с неговите меки заоблени черти и деликатна физика. Те не виждаха в него заплаха. За тях той представляваше по-скоро една загадка.

Това го устройваше напълно. Всъщност тяхното мнение не означаваше нищо за него. Един ден щяха да разберат на какво е способен.

Остана още малко на терасата, загледан в очертанията на християнската катедрала и гордите мрачни кули на „Алкасар“, построен от неговия народ преди близо петнайсет века. Лицето му беше безизразно, но в душата му се надигаше вулкан. И тежко и горко на онези, които щяха да изпитат гибелната му мощ.