Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (32)

Трийсет и първа глава

Някъде над Европа

Главното беше ръцете да са свободни. В противен случай би могъл да се измъкне само по чудо — не си правеше никакви илюзии в това отношение. Затова още когато терористите завързваха ръцете му в камиона на път за Тунис, Джон постави китките си така, че да улесни задачата си впоследствие. Слава Богу, това не направи впечатление никому — хората на Абу Ауда си имаха други, по-непосредствени грижи. И все пак го бяха завързали доста стегнато — откакто бяха седнали в хеликоптера, Джон упорито се мъчеше да се освободи, засега — без особен резултат.

Превръзката на очите беше друг проблем. Изобщо, като си помислеше какви са шансовете му, стомахът го присвиваше. Най-лошото беше, че разполагаше с малко време. Хеликоптерът вече започваше да губи височина. Все още не беше късно за една изненадваща атака — хеликоптерът беше обезопасен, устойчив на удар и пригоден за извънредни ситуации. Ако се разбиеше, не беше изключено Джон да успее да се измъкне.

Само трябваше да улучи момента преди кацането. Тогава имаше известна надежда да се отърве без фатални наранявания и да използва всеобщото объркване, за да изчезне.

Докато премисляше всичко това, не преставаше да върти китките си зад гърба си, но като че ли възелът не можеше да се разхлаби повече.

Изведнъж чу резките, тревожни гласове на терористите. Сред тях се извисяваше гневният глас на Абу Ауда. Като че ли се препираха за нещо, но Смит не можеше да разбере нито дума.

Най-после някой попита на английски:

— Какво е станало?

И Абу Ауда обясни на смесица от френски и английски за тези, които не разбираха арабски: Мавритания и останалите не ги чакаха на уреченото място. Не отговаряха и по радиостанцията. Нещо не беше наред. Край вилата беше оставен празен пикап, но хеликоптерът не се виждаше никъде.

— … Да, виждам някакво тяло на земята… — изръмжа Абу Ауда.

Напрежението нарастваше с всяка секунда.

— Да, ще погледна през бинокъла… Това е Мохамед, нашият пилот! По дяволите… Изглежда е прострелян!

Избухнаха яростни възгласи на арабски, френски и разни други езици.

Джон наостри слух.

Оказа се, че тук Шамборд трябвало да направи копие на ДНК компютъра си, но в момента от тримата французи и Мавритания нямаше и следа.

— Така е, като се доверяваме на неверници! — избухна един от терористите.

— Предупредихме мосю Мавритания… — негодуваше друг.

— Знаехме защо го правим — сряза го Абу Ауда. — Имахме нужда от парите им и от машината на французина, за да осъществим целта си.

— И ето, че ни изиграха!

— Очакваше се…

— Как мислиш, Абу Ауда, това някакъв капан ли е?

— Откъде да знам! Пригответе оръжията си и бъдете готови да скачате!

Джон си помисли, че това би могъл да бъде неговият шанс… В залисията никой нямаше да му обърне внимание и може би щеше да успее да се измъкне…

Но докъде щеше да стигне с тези вързани ръце? Трябваше да направи последен отчаян опит…

В този момент хеликоптерът потрепери и замря във въздуха. После бавно се спусна надолу и изведнъж рязко се наклони на една страна. Джон загуби равновесие и се претърколи, като удари рамото си в една от седалките и усети остро пробождане в гърба. Чу виковете на скачащите мъже и миг по-късно хеликоптерът докосна земята.

Моторите заглъхнаха, а Джон затърси пипнешком острието, проболо го в гърба до кръв. Изведнъж болката отново го прониза и той трескаво протегна завързаните си ръце към стърчащото от стената парче метал. Затърка въжето, изпълнен с внезапна надежда.

Междувременно на борда на хеликоптера беше настанала тишина. Май наистина го бяха забравили…

По ръцете му се стичаше кръв, но ето че най-после успя да среже стегналото китките му въже. Остана да лежи с гръб към стената, като се ослушваше, затаил дъх.

Гласовете на терористите долитаха някъде отвън. Разнасяха се командите на Абу Ауда:

— По-бързо! Разпръснете се! Претърсете навсякъде!

Разбра, че всички бяха вече долу и в бързината никой не се беше сетил за него.

Отначало чуваше виковете ясно, но после се отдалечиха. Трябваше да се възползва от ситуацията, преди някой да се е усетил.

Пое си дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. Пропълзя между седалките, като се озърташе. Дотук късметът му беше проработил. Ако сега успееше да си намери и някое случайно забравено оръжие… захвърлен в паниката пистолет… изпуснат нож… Но не. Стигна до седалката на пилота, без да е открил каквото му трябваше. И там видя… сигнален пистолет. Поклати глава и го взе. Щеше да го използва в краен случай. Все пак беше по-добре от нищо.

Предпазливо подаде глава и надникна през прозореца. Бяха се приземили на обширна поляна, заобиколена от стръмни планински склонове, обрасли с борови гори. Единствената постройка беше някаква вила с остър покрив. В далечината се белееха заснежени върхове. Алпите ли бяха това? Във Франция ли се намираха?

Видя двама от терористите да вдигат тялото на убития пилот. Други двама претърсваха поляната, а по-нагоре беше застанал Абу Ауда с още двама.

Онова, което му вдъхна надежда, беше гъстата усойна борова гора, простираща се чак докъдето поглед стига. Ако успееше да се добере до нея, докато терористите още не се бяха опомнили, тя щеше да му осигури добро прикритие.

Измъкна се откъм страната на хеликоптера, обърната към гората, а не към вилата. Претърколи се и остана да лежи по корем. Изпод хеликоптера можеше да види терористите, които продължаваха ожесточено да претърсват околността. Много добре, това напълно го устройваше. Запълзя на лакти към гората, стиснал в ръка сигналния пистолет.

Главата му почти се замая от свежия дъх на влажна земя и пролетна трева и от опияняващото усещане за свобода.

Най-после стигна до първите дървета и се шмугна в прохладните сенки на гората. Дишаше тежко и по челото му се стичаше пот. Още не можеше да повярва, че му се беше отдала такава възможност… Притаи се зад ствола на едно дърво и хвърли поглед назад. Терористите продължаваха да претърсват вилата и района около нея и все още не бяха забелязали липсата му. Прекрасно… Скочи на крака и забърза нагоре, между дърветата.

Изведнъж чу шум на няколко крачки пред себе си, отскочи зад един от боровете и се просна по очи. Отново се обля в пот. За малко не се беше сблъскал с един от терористите, който претърсваше тази част на гората.

Мъжът приближаваше, като непрекъснато се озърташе. Дали го беше чул? Вероятно, защото беше насочил напред автомата си и пристъпваше дебнешком. Но в същото време като че ли сам себе си се опитваше да убеди, че тревогата му е била напразна и е чул някой от обичайните горски шумове.

Джон стисна сигналния пистолет и затаи дъх. Последното, което искаше, беше да използва този пистолет. Със същия успех би могъл да изстреля куп фойерверки.

За беда, мъжът идваше право към него. Срещата беше неизбежна. Джон изведнъж се надигна, замахна с тежкия сигнален пистолет и преди терористът да се опомни, го повали на земята, като запуши с ръка устата му. После повторно вдигна пистолета и с всичка сила го стовари върху главата на мъжа. Черепът изпука, рукна кръв. Джон замахна отново… Терористът се свлече в краката му.

Джон дишаше тежко. Мъжът беше паднал по очи. Обърна го и провери пулса му. Мъртъв беше. Взе автомата му и ножа със закривено острие, който намери в дрехите му, после потъна навътре в гората.

Не спираше да си задава въпроси. Какво се беше случило във вилата малко преди тяхното пристигане? Защо беше убит пилотът Мохамед? Къде бяха отишли Шамборд, Терез, Бонард и Мавритания?

Думите на Шамборд „Аз не им помагам, те ми помагат“ не излизаха от главата му. Какво се криеше зад тях? Защо Шамборд и капитан Бонард не бяха изчакали хората на Мавритания?

В главата му започваше да се оформя някаква мисъл, която на пръв поглед изглеждаше невероятна, но кой знае? И колкото повече мислеше за това, всичко лека-полека започваше да си идва на мястото… парчетата от странния пъзел започваха да се нареждат.

„Черният пламък“ беше служил за параван на „Щита с полумесеца“, а „Щитът с полумесеца“ — за прикритие на Шамборд и капитан Бонард, които всъщност преследваха свои цели.

Възможно беше и да греши, но интуицията му подсказваше, че е на прав път. Ускори ход. Трябваше да се изплъзне на Абу Ауда и хората му и да намери начин да се свърже с Фред Клайн. Трябваше да го предупреди кои са инициаторите на всичко, за да бъдат спрени навреме. В противен случай рискуваха да се насочат по грешна следа и да стане твърде късно.

 

 

Джон видя хеликоптера да кръжи над боровете и разбра, че отново е загазил. Точно прекосяваше една открита полянка, когато се разнесоха изстрелите и над главата му се посипа дъжд от борови иглички. Бяха го забелязали! Щяха да кацнат някъде наблизо, да се пръснат по склона и да го причакват.

В продължение на два часа упорито беше напредвал нагоре по стръмния баир с надеждата, че ще им се изплъзне… Най-после реши, че се е отдалечил на безопасно разстояние и сви настрани, като отново започна да се спуска надолу, с надеждата, че ще излезе на някакъв път. Предполагаше, че е някъде в Югоизточна Франция, но все още не можеше да се ориентира къде точно. Вече нямаше търпение да срещне някой от местните жители, да намери телефон, да влезе в досег с цивилизацията… Сега се укоряваше, че беше избързал — прекалено рано беше сменил посоката, почувствал се беше сигурен и… беше сгрешил.

Сви настрани, като се надяваше да се изплъзне на хайката, организирана от Абу Ауда. За беда стресна ято врани и те се разлетяха над боровете с крясъци. Прехапа устни. Обстоятелствата отново се бяха обърнали срещу него, и то защото прекалено рано се беше успокоил, подценил беше Абу Ауда.

Притаи се зад една скала и хвърли поглед нагоре. Върхарите на боровете се полюшваха от вятъра. Планинските усои тъмнееха зловещо, дори птичите песни и жуженето на пчели, които огласяха ливадите, не достигаха дотук.

Планината сякаш го дебнеше настръхнала. Някъде там, в хладните сенки, се промъкваха хората на Абу Ауда.

И ето че измежду дърветата се показа главата на мъж с афганска чалма на главата. На трийсетина метра от двете му страни Джон забеляза още двама от терористите.

Останалите не се виждаха, но вероятно и те не бяха далече. Все пак, ако действаше бързо, това нямаше да има особено значение. Трябваше да рискува и да се опита да пробие обръча им. Трима срещу един не беше най-лошото възможно съотношение, при положение, че беше въоръжен и под прикритието на скалата.

Терористите вероятно вече знаеха, че е убил един от тях и е взел оръжието му. Единият от тях направи знак на другите двама и се насочи към скалата.

Джон чакаше, готов за стрелба.

Лошото беше, че още с първия изстрел щеше да привлече останалите.

Даде няколко бързи изстрела и тримата паднаха като подкосени, преди да се опомнят.

Обърна се и затича надолу по хълма — спускаше се по диагонал, за да се отдалечи максимално от вилата. Не чуваше зад гърба си изстрели, нито викове — това беше добре, все още имаше шанс да се изплъзне на преследвачите.

След малко отново чу хеликоптера. Притаи се под гъстите клони и го видя да кръжи над боровете. Отвътре надничаше Абу Ауда. Очевидно беше оставил част от хората си долу и сега се опитваше да реши в коя посока може да е тръгнал Джон, за да прегради пътя му с останалите неколцина.

На Джон също му предстоеше да вземе бързо решение, от което може би зависеше животът му. И той съобразяваше трескаво, като се опитваше да се постави на мястото на Абу Ауда, да разбере какво се върти в главата му. Най-после реши, че Абу Ауда би очаквал от него да се насочи на юг и да се опита да увеличи максимално разстоянието между себе си и преследвачите. Затова хукна надясно, но след малко забави ход и започна да се промъква безшумно на запад през гората.

След около час гората започна да оредява и не след дълго Джон чу шум на преминаващ автомобил. Насочи се в посоката, от която идваше шумът, и сърцето му развълнувано заби. От време на време чуваше и хеликоптера, но все по-отдалече.

Стигна до едно поточе и спря, за да се разхлади и да промие раните си. Повървя още малко през гората и изведнъж трепна. Видя между дърветата асфалтов път и табела, на която пишеше „Гренобъл — 12 км“. Не беше кой знае колко далече, но трябваше да се движи встрани от пътя — опасността все още не беше отминала, а и рискуваше да привлече нечие внимание.

След малко отново чу шум от приближаващо превозно средство и изчака притаен зад дърветата. Видя селскостопански камион, който се движеше в неговата посока. Хвърли автомата в един храст и излезе на пътя, като размахваше ръце.

Камионът спря и шофьорът му направи знак да се качи. Джон седна до него и поздрави на френски. Обясни, че е чужденец и че е тръгнал при един приятел в Гренобъл. Били се разбрали да се видят на обяд, но колата му отказала да запали и решил да тръгне пеша, като си казал, че по пътя може и да срещне някой добър самарянин… Минал напряко през гората за по-бързо, но се спънал и паднал лошо, затова бил в този вид…

Фермерът го слушаше съчувствено и цъкаше с език. Оказа се доста общителен и беше доволен, че си е намерил компания за из път. Бъбриха си, докато стигнат Гренобъл, но Джон през цялото време беше нащрек. Искаше да се увери, че всичко е наред и най-после е успял да се измъкне на Абу Ауда и хората му.

Гренобъл, Франция

Разположен в сърцето на Алпите, старинният град Гренобъл се посещаваше от много туристи — може би затова фермерът изобщо не се усъмни в думите на Джон и срещата им не му се видя странна. Градът беше известен не само с историческите си забележителности, но предлагаше и чудесни условия за зимни спортове.

Фермерът остави Джон на оживения централен площад. Денят беше слънчев и кафенетата бяха пълни с хора, седнали отвън, на открито. Като ги гледаше, Джон неволно се сравни с тях и си каза, че час по-скоро трябва да се преоблече. Раздърпаните му дрехи не бяха направили особено впечатление на фермера, но тук, на фона на спретнатите туристи, имаше вид на скитник.

Първата му работа беше да се обади на Фред Клайн от един уличен телефон.

— Джон? Значи все пак си жив?

— Долових ли бурна радост или само така ми се стори?

— Ще оставим прегръдките за после — Фред Клайн звучеше угрижено и явно не му беше до шеги. — Първо искам да те запозная с някои факти. — И той му описа накратко поредната катастрофа — прекъсването на връзката със сателитите.

— Надявах се, че ще се окаже обикновена авария… — завърши мрачно.

— Хайде, Фред… Предполагам, веднага си разбрал, че е далеч по-сериозно.

— Добре, де. Таях наивната надежда, че не е каквото си мисля, че след като компютърът е унищожен…

— Ранди успяла ли е да се измъкне?

— Да. В момента е в Париж. А ти къде си?

Джон си пое дълбоко дъх. Ранди беше жива. Една добра новина.

Разказа на шефа си всичко случило се след експлозията във вилата.

Клайн мрачно изруга.

— Значи мислиш, че „Щитът с полумесеца“ не са в дъното на всичко?

— Последните събития ме наведоха на тази мисъл. Трудно ми беше да намеря връзката между капитан Бонард и ислямските терористи. Но именно той е човекът, отговорен за онова мистериозно обаждане от щаба на НАТО. И той или Шамборд са застреляли пилота на „Щита с полумесеца“. След което са заминали в неизвестна посока заедно с Терез Шамборд и Мавритания. Като разбра това, Абу Ауда беше направо извън себе си. Безпокоеше се и дали Мавритания е още жив. По всичко личи, че не се касае за обикновен метеж, бунт на малцинството, а за нещо далеч по-сериозно, планирано отдавна.

— И кой според теб стои зад всичко това? Емил Шамборд?

— Или капитан Бонард. Възможно е да държи Шамборд чрез дъщеря му — добави Джон, обезпокоен за Терез. — А знае ли се вече нещо за Питър Хауел и Марти?

— Доколкото разбрах от Ленгли, и те са в Париж. Марти бил дошъл на себе си.

Джон трепна от вълнение.

— Казал ли е нещо за Шамборд?

— Нищо, което да не знаем… Ще изпратя Ранди да те вземе.

— Кажи й, че ще я чакам на спирката на лифта във Форт дьо ла Бастии.

— Ще й предам. — Фред Клайн помълча и добави, след кратко колебание: — Полковник Смит, възможно е зад Шамборд и Бонард да стои още някой. Може дори да е дъщерята.

Терез? Не. Това беше изключено. Но другото… беше напълно възможно. Като се замислиш…

— Добре, Фред. Ще го имам предвид. Измъкни ме от тук по най-бързия начин.