Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (37)

Трийсет и шеста глава

Коридорът на етажа беше тих и безлюден.

— Хайде! — прошепна Ранди. — Да изчезваме! Знам къде е задният изход. Забелязах го, като ходих да търся телефон.

Марти бързо прибра лекарствата си, Джон грабна лаптопа и тримата последваха Ранди. Промъкнаха се безшумно по коридора покрай затворените врати на болничните стаи. Разминаха се с една от сестрите, която ги изгледа стреснато.

Долу, откъм фоайето, се чу гневният глас на доктор Камерън:

— Къде?! Как си позволявате да нахълтвате въоръжени в клиниката ми?!

Ускориха ход. Лицето на Марти беше зачервено от бързане. Минаха покрай асансьорите и Ранди посочи противопожарния изход в дъното на коридора.

Зад тях, нагоре по стълбите, вече кънтяха стъпки.

— Сега накъде?! — задъхано попита Марти, но Ранди само му изшътка.

Хукнаха надолу по противопожарните стълби. Спряха чак най-долу, пред някаква врата.

Ранди понечи да я отвори, но Джон я спря.

— Знаеш ли къде ще излезем?

— Предполагам, в мазето. Минахме първия етаж.

— Добре, но след мен.

Ранди сви рамене и отстъпи назад. Джон пъхна лаптопа в ръцете на Марти, измъкна закривения нож от джоба си и открехна съвсем леко вратата. Боеше се, че тя ще изскърца, но пантите явно бяха смазани наскоро и не се чу никакъв звук. Джон надзърна и видя нечия сянка. Затаи дъх и се обърна назад, като сложи пръст на устните си. Останалите кимнаха безмълвно.

Джон проследи накъде ще отмине сянката и се измъкна навън.

Лъхна го миризма на бензин. Бяха се озовали в подземен гараж, недалеч от двата асансьора. Един мъж с цивилни дрехи, с „Узи“ в ръце, крачеше с гръб към тях.

Джон се спусна към него, но изведнъж мъжът се извърна. Пръстът му беше на спусъка. Джон хвърли към него ножа и отскочи назад приведен.

Афганският нож не беше предназначен за мятане, но все пак свърши работа. Одраска хълбока на мъжа миг преди да натисне спусъка. Той трепна и вместо в Джон куршумите се забиха в пода до краката му.

Без да губи време, Джон се хвърли напред и удари мъжа в гърдите с рамо. Той залитна и се опря на една от паркираните коли. Джон замахна отново — този път с юмрук към лицето му. От носа на мъжа рукна кръв, но това само го разяри. Той изръмжа и вдигна узито. Целеше се в главата на Джон, но в последния миг той успя да се приведе.

Зад гърба му прозвуча глух изстрел и от гърдите на мъжа с узито бликна кръв. Той се свлече на земята.

Джон рязко се извърна.

— Съжалявам, че се намесих — промърмори Питър, — но нямаме излишно време. Трябва да изчезваме от тук! Автомобилът, който взех под наем, е паркиран отвън. С него докарах Марти насам. Ранди, виж какво има в джобовете си приятелчето, Джон, ти вземи оръжието му и да побързаме!

Бусмле сюр Сен, Франция

В живота на човек има съдбовни моменти и Роланд ла Порт знаеше, че това е един от тях. От едрото му мускулесто тяло, облегнато на балюстрадата на най-високата кула на замъка, се излъчваше непоколебимост. Той се взираше в нощното небе — замъкът беше кацнал на хълма и тук, от кулата, звездите изглеждаха толкова близо, сякаш можеше да ги докосне с ръка.

Фамилната крепост беше построена недалеч от руините на замък от епохата на Карл Велики, а той пък от своя страна е бил издигнат върху останките от древно римско укрепление. Историята на това място беше преплетена с историята на рода Ла Порт и свързана със съдбата на цяла Франция.

Тази мисъл винаги го беше изпълвала с гордост. И с чувство за синовен дълг.

Още от дете беше привързан към това място, което пазеше спомена за дедите му. Копнееше да дойде тук и в нощи като тази лежеше в леглото с широко отворени очи и сънуваше наяве. Виждаше в мечтите си брадатия франкски воин Даговик, героя на фамилните предания; представяше си славните подвизи, за които беше чел в старите хроники на рода Ла Порт… Едва десетгодишен се беше научил да разчита тези старинни ръкописи — заради тях упорито се бореше с латинския и старофренския, те даваха храна на въображението му и оставяха във впечатлителната детска душа своя отпечатък. Вече възрастен, не беше обърнал гръб на наследството на миналото, а се отнасяше към него дори още по-сериозно. Не се задоволяваше само с носталгичните спомени, а беше твърдо решен да даде своята дан, за да върне отминалата слава на Франция, да се покаже достоен за гордото име, което носеше.

— Генерале? — пристъпи към него капитан Бонард. — Доктор Шамборд каза, че ще бъде готов след час.

— Някакви новини за Смит и компания?

— Не, сър — притеснено отвърна Бонард. — От клиниката следите им се губят…

Той се замисли за неуспешната операция и за убития легионер в подземния етаж.

— Жалко, че загубихме един от хората си… — каза Ла Порт, като че ли четеше мислите му. — Но на война — като на война. Понякога цената, която трябва да се плати, е твърде висока, но главното е да изпълним мисията си. Нищо не бива да ни спре. — Той добави с по-мек глас: — Когато всичко свърши, ще изпратя съболезнователно писмо на семейството, за да изразя своята признателност за саможертвата на сина им.

— Той изпълни своя дълг, умря като истински французин. — Очите на Бонард мрачно блестяха. — Каква по-достойна смърт?

На магистралата на път за Бусмле сюр Сен

След като излязоха от Париж и се увериха, че никой не ги следи, спряха на една бензиностанция и тримата — Джон, Питър и Ранди, се втурнаха да търсят телефон, за да споделят опасенията си, свързани с Ла Порт, Шамборд, Червения замък и предстоящия удар, с шефовете си. В джобовете на простреляния от Питър мъж не бяха открили нищо, освен малко джобни пари, цигари и пакетче М&М. Но на пръстена му бяха гравирани инициалите на Френския чуждестранен легион.

Джон влезе в една от телефонните кабинки и вдигна слушалката. Не чу никакъв сигнал. Пусна монета — нямаше никаква промяна. Натисна вилката, но линията беше глуха, така както и по-рано, в стаята на Марти. Озадачен, той остави слушалката. Започваше да се притеснява.

Ранди и Питър също скоро се върнаха при колата.

— Успяхте ли да се свържете? — Още докато задаваше този въпрос, Джон прочете отговора по угрижените им лица.

— Тази работа никак, ама никак не ми харесва… — промърмори Питър.

Ранди извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер.

— Да видим… — Лицето й изведнъж пребледня. — О, не! Какво, по дяволите, става тук?!

— Да… — поклати глава Питър. — Малко помощ от агенциите ни нямаше да ни навреди в такъв момент.

— Аз лично не бих имала нищо против едно подкрепление от… армейски батальон, който да ни чака в замъка на Ла Порт — подхвърли Ранди.

Разтревожен не по-малко от останалите, Джон се отправи към магазинчето на бензиностанцията. Вътре имаше телевизор, който не беше включен, но радиото работеше.

Точно когато Джон влизаше в магазина, музиката спря и гласът на говорителя обяви, че слушат местната радиостанция.

— Знаете ли, телефоните отвън не работят — обърна се Джон към продавача.

— О, да… — сви рамене мъжът. — Много неприятно. Вече няколко души се оплакаха. Телевизорът също не работи, само местните радиостанции. Няма кабелна връзка.

— И… от кога е така?

— Някъде от девет. Вече близо час…

Изражението на Джон не се промени. По същото време Марти беше загубил връзката с Интернет.

— Дано скоро да отстранят повредата…

— Не знам как ще стане — въздъхна мъжът. — Няма как да съобщя, като не работят телефоните…

Джон побърза да се върне при колата. Ранди току-що беше заредила резервоара и бяха готови за тръгване. Джон им съобщи последните новини.

— Това е само работа на Емил! — избухна Марти. Той не беше взел лекарство, за да е във форма, когато открият компютъра. — Този подлец! Значи все пак го е направил… Точно от това се боях! Прекъснал е всички комуникации — и обикновени, и безжични!

— Но тогава… как самият той ще се включи в мрежата? — недоумяващо попита Ранди.

— Той разполага с ДНК компютър — натъртено отвърна Марти. — За него не е проблем да се свърже със сателитите…

— В такъв случай не е зле да тръгваме — каза Питър, като отвори багажника. — Я елате насам за минутка.

Марти надникна в багажника и ахна.

— Питър… Та това е… същински арсенал!

Той отстъпи назад.

— Избирайте — кратко каза Питър.

В багажника имаше струпани пушки, автомати, пистолети и амуниции.

— Добре си се заредил… — отбеляза Джон.

— Как иначе? — ухили се старият агент. — Мотото ми е: „Никога неподготвен.“

Джон имаше узи, но си избра и един пистолет за всеки случай…

— Не, благодаря — решително поклати глава Марти.

— Случайно да ти се намират катерачески приспособления и въздушен пистолет? — делово попита Ранди. — Може да потрябват — стените на замъка изглеждат високи.

— Имам точно каквото ти трябва — увери я Питър. — Бях ги взел на заем и съм забравил да ги върна. Тц-тц-тц… много съм разсеян.

Седнаха в колата, без да губят повече време, и Питър наду газта. Насочиха се към магистралата, която отиваше на запад, към Нормандия, където се надяваха да открият генерал Ла Порт и ДНК компютъра.

На задната седалка Марти кършеше ръце.

— Значи ще трябва да се оправяме сами?

— Да — отвърна Джон. — Ще трябва да разчитаме само на себе си.

— Малко съм нервен… — призна Марти.

— Така трябва — увери го Питър. — Това те поддържа във форма. Но все пак погледни на нещата от добрата им страна. Можеше и да е по-зле. Представи си, че се намираше в точката, която онези маниаци са взели на прицел.

Недалеч от Бусмле сюр Сен

Емил Шамборд се спря пред вратата на стаята, където беше затворена дъщеря му. Вече няколко пъти напразно се беше опитвал да обясни виждането си на Терез — тя отказваше да го слуша. Това го натъжаваше. Не само че много обичаше дъщеря си, но и винаги я беше уважавал, ценеше таланта й, способността й да дава всичко от себе си, без да мисли за финансови облаги. Неведнъж я бяха канили в Холивуд, но тя упорито отклоняваше поканите, защото знаеше към какво се стреми. Беше сценична актриса със свое разбиране за изкуството и не гонеше евтина популярност. Чужди й бяха стандартите на американското общество, които и баща й презираше. Цялата тесногръда жалка етика на Америка се побираше в думите на един техен издател: „Добрият писател е богат, следователно богатият писател е добър.“ Същото се отнасяше и за артистите, и за учените. Тази йерархия на ценностите винаги го беше отблъсквала. Терез очевидно споделяше неговите разбирания. Защо тогава отказваше да приеме съпротивата му срещу тиранията, която Америка се опитваше да наложи на целия свят?

Той въздъхна, поклати глава и отключи тежката дъбова врата. Пристъпи навътре и се приближи до прозореца, където беше застанала Терез, загърнала раменете си с едно одеяло. Въпреки че в камината гореше буен огън, а на пода бяха постлани килими, от каменните стени се излъчваше хлад и в стаята беше усойно като в пещера.

Терез дори не погледна към него. Тя се взираше в обсипаното със звезди небе. Баща й застана до нея и също се взря навън в нощта. Призрачната светлина на луната озаряваше обраслия с трева крепостен ров и гористите възвишения отвъд него.

— Време е, Терез — тихо каза той най-после. — Наближава полунощ.

Тя извърна глава към него.

— Значи, все пак ще го направиш? Надявах се да се вразумиш… да се опомниш.

— Защо не искаш да проумееш, че всичко, което правя, е в името на Франция?! — повиши глас Шамборд. — Ако искаме европейските народи да запазят своята идентичност и американците да престанат да промиват мозъците ни, трябва да вземем мерки! Аз гледам напред, мисля за бъдещето, за ценностите, които ще оставим на следващите поколения. Американците ги интересува само едно: как да смъкнат кожата от гърба ти. Те измерват всичко с пари. — Той сви презрително устни.

Терез продължаваше да го гледа изпитателно, като че ли наблюдаваше под микроскоп някакво неизвестно досега насекомо.

— Каквито и да са недостатъците им, поне не са масови убийци.

— Нима? А какво ще кажеш за последиците от политиката им в Азия, Африка и Латинска Америка?

Терез се замисли, но после тръсна глава и горчиво се засмя.

— Това е демагогия. Теб изобщо не те е грижа за народите от Африка. Просто си търсиш оправдание. Прикриваш стремежа си към власт зад човеколюбиви намерения. Ти си същият като генерал Ла Порт и капитан Бонард.

— Не, дъще. Не мисля за себе си. Желая единствено възхода на Франция. И правото на Европа сама да определя съдбата си. Съжалявам, че не искаш да ме разбереш…

Терез замълча. Най-после взе ръката му в своята и каза с променен, омекнал глас:

— Аз също мечтая за един обединен свят, но свят, който няма да е разкъсван от вражди. Свят, в който хората ще са просто хора и няма да се избиват едни други заради религиозни, расови и културни противоречия. Мечтая за свят, който ще бъде единен, но ще приема различията и нито една нация няма да се стреми да налага господството си над останалите.

— Смяташ ли, че това е светът, който искат американците?

— А ти смяташ ли, че това е светът, който иска генерал Ла Порт?

Шамборд въздъхна.

— Поне със сигурност ще се доближава повече до твоя идеал.

— Защо говориш така? Спомни си колко много са ни помогнали американците след Втората световна война… И на нас, и на немците, и на японците… Защо според теб ще го правят?

— Заради изгодата. За тях всичко си има определена цена. Но цената е твърде висока, Терез — нашите души, сърца и умове, нашата индивидуалност.

— А на каква цена сте готови да постигнете вие целта си? На цената на милиони отнети човешки живота?

— Преувеличаваш, Терез — смръщи се Шамборд. Защо не можеше да отвори очите на дъщеря си, да я накара да прозре истината? — Това ще бъде акт на предупреждение, за да се убеди светът колко голословни и самонадеяни са твърденията на американците, че притежават непробиваема защита, но в същото време жертвите ще бъдат малко. Искаме само да им покажем, че няма да оставим да бъдем асимилирани, че сме способни да окажем съпротива.

Терез пусна ръката му и отново се загледа през прозореца. След малко заговори с тъжен, ясен глас:

— Бих направила всичко, за да те спася, папа. Но също и за да те спра.

Шамборд остана още малко в стаята, но Терез повече не се обърна да го погледне.

Когато излезе, баща й заключи вратата след себе си.