Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (17)

Шестнайсета глава

Елисондо Ибаргенгойтия облиза с език пресъхналите си устни.

— Мислехме, че вече сте заминали, мосю Мавритания… Имате и друга поръчка за нас, казвате… — Той гледаше върховете на обувките си и пристъпваше нервно от крак на крак.

— Да, Елисондо, обстоятелствата ме задържаха в Толедо. Останалите заминаха, скоро и аз ще ги последвам. Мисля, че имам предложение, което ще ви заинтересува. Повиках ви, за да го обсъдим. — Мавритания се усмихна, като наблюдаваше внимателно Елисондо.

Срещата на тримата баски — Елисондо, Сумая и Итурби, с Мавритания беше в катедралата на Толедо в параклиса на Бялата мадона, прочут с орнаментните си, с колоните в стил рококо и изящните статуетки.

— За какво става въпрос? — пооживи се Елисондо.

— Ще стигнем и до това, Елисондо, имай малко търпение — Мавритания се облегна на бастунчето си. — Всичко по реда си. Първо ще ми разкажете как точно убихте американския полковник… Смит. Казахте, че тялото му е в реката, нали така? Можем ли да сме сигурни, че е мъртъв?

Елисондо разпери ръце.

— Застрелях го и той падна в реката… Итурби се опита да извади тялото, но течението го повлече… Разбира се, по-добре би било да сме заровили трупа, но така се случи… Течението е силно и трупът може да стигне чак до Лисабон… Изобщо няма шанс някой да познае тялото, бъдете спокоен.

Мавритания замислено поклати глава, като че обмисляше евентуалните проблеми, които биха могли да възникнат, ако трупът бъде открит.

— Има нещо, което ме смущава, Елисондо… Ще ти кажа какво. Абу Ауда — той посочи чернокожия великан, облегнал гръб на стената — ме уверява, че единият от нападателите във фермата е бил… самият полковник Смит. Много неприятно, нали? Явно не е бил съвсем… мъртъв.

Елисондо пребледня като восъчните статуи.

— Застрелях го. Не може да е бил той. Сигурен съм, че…

— Там е работата, че и Абу Ауда е сигурен — прекъсна го Мавритания. Говореше все така кротко, почти бащински. — Той е виждал полковник Смит в Париж, така че…

Тогава Елисондо разбра. Измъкна ножа си и се хвърли към Мавритания. В същия миг Сумая извади пистолета си, а Итурби се завъртя, готов да побегне.

Но Мавритания рязко замахна с бастунчето си и от върха му изскочи тънко острие. То проблесна за миг и хлътна в тялото на засилилия се Елисондо. На лицето на баска се изписа учудване. Мавритания завъртя острието с отмерено движение и Елисондо се преви, стиснал в шепи собствените си вътрешности. Мавритания го гледаше, както се гледа червей. Безжизненото тяло падна в краката му.

Сумая не беше успял дори да натисне спусъка, когато ятаганът на Абу Ауда изсвистя. Кръвта шурна като фонтан и Сумая се строполи с прерязано гърло.

Итурби се спусна към вратата, но острието на ятагана прониза гърба му и се подаде от другата страна. Гигантът вдигна с две ръце сабята си и с нея — гърчещия се в агония баск. Черните очи на Абу Ауда искряха гневно. Когато мъжът клюмна като парцалена кукла, фуланът издърпа сабята, изми острието й в купела със светена вода и я избърса в робата си.

Мавритания изтри окървавеното острие в белия покров на олтара, натисна едва забележимото копче на бастуна си и острието се прибра.

Абу Ауда въздъхна.

— Отдавна не бях проливал вража кръв, Халид… Несравнимо с нищо усещане.

— Така е — кимна Мавритания, — но да побързаме. Имаме още много работа.

Двамата прескочиха телата на мъртвите баски и се измъкнаха навън в нощта.

 

 

Час по-късно Джон, Ранди и Питър се движеха по магистралата, която излизаше от Толедо. Бяха минали през града, за да прибере Джон лаптопа и куфара си от багажника на взетото под наем „Рено“. Висенте беше успял да се измъкне — в колата беше останало само прерязаното въже. Джон се надяваше младежът да се възползва от шанса да започне на чисто — все пак той беше още почти дете, целият живот беше пред него.

И така, Джон натовари багажа си в огромния черен автомобил, Питър седна зад кормилото и тримата отново се понесоха. Скоро кулите и островърхите покриви на древния град останаха зад гърба им. Питър се придържаше към максималната разрешена скорост — сто и двайсет километра в час — не искаха да си имат неприятности с полицията.

Ранди се беше разположила на задната седалка и облегнала гръб на меката кожена тапицерия, слушаше Джон и Питър да се съветват по кой път да стигнат до Мадрид, където щяха да набележат по-нататъшния си план за действие.

— Не бива да се връщаме по същия път, по който е дошъл Джон, защото баските може да са го проследили — подхвърли тя и се ядоса сама на себе си — защо винаги когато Джон беше наблизо, ставаше толкова рязка и дръпната? Отначало го беше упреквала за смъртта на годеника си Майк в Сомалия и за трагичния край на сестра си София, но с течение на времето беше започнала да изпитва към него уважение. Опитваше се да остави миналото зад гърба си, но някак не се получаваше — сянката му още я преследваше и тегнеше над нея. Най-странното беше, че долавяше у Джон същото желание да забрави миналото, но това, вместо да ги сближи, ги сковаваше и създаваше някакво напрежение помежду им.

— Един дявол знае на какво ще се натъкнем от тук нататък — промърмори Питър. — Дано все пак да е молекулярният компютър.

Бивш разузнавач от МИ-6 и офицер от Специалната авиация, той вече беше „излязъл в пенсия“. Поне официално. Но очевидно все още се ползваха от услугите му за специални мисии. Беше жилест и суховат, с изсечени черти на лицето и изтъкано от мускули тяло под свещеническите одежди. Въпреки че говореше за възрастта си с добродушна самоирония, би могъл да засрами повечето трийсетгодишни.

Той се усмихна и загорялото му лице се набразди от ситни бръчици.

— Джон, приятелю, писано ни било пътищата ни да се пресекат отново. Впрочем след последната ни среща ми остана спомен от теб, но и ти го отнесе, а, братле?

Питър свали широкополата свещеническа шапка и Джон видя превръзката на главата му.

— Дявол да го вземе! Ти си бил, значи?! Санитарят от болницата „Помпиду“, който предизвика такава суматоха…

Сега си спомни, че в мъжа, когото преследваше по болничните коридори, имаше нещо смътно познато. Ето защо Питър не беше използвал автомата си, а само го размахваше предупредително… Всъщност беше дал един-единствен изстрел, но във въздуха.

— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…

— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.

— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.

— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.

— И те потърсиха?

— Ами да… От една страна, неведнъж съм имал вземане-даване с французите, които са доста специални… От друга, официално съм „извън играта“. Което ще рече, че ако работите тръгнат на зле, по-трудно ще се докаже кой е замесен и интересите на Короната няма да пострадат. МИ-6 ще излязат сухи от водата, а ако някой загази, това ще съм аз. Чиста работа. Но да си в пенсия, си има и своите добри страни — той смигна на Джон. — Ако не ми се играе, никой не ме закача — оставят ме да си кротувам в ъгълчето, щат не щат.

Ранди поклати глава усмихнато — Питър никога не се вземаше прекалено на сериозно и чувството му за хумор можеше да разведри и най-напрегнатата ситуация.

— Но тогава защо беше целият този театър в болницата? — навъсено попита Смит. — Не можа ли просто да ме предупредиш, че си ти? Вместо това трябваше да прескачам колички за бельо…

— Защо? Това си струваше да се види — ухили се Питър. Той помълча и добави сериозно: — Знаеш как е. Човек никога не може да бъде сигурен. Знам ли кой и с каква цел те е изпратил? „Даунинг стрийт“ и Овалният кабинет не винаги гледат в една посока, така че… предпазливостта преди всичко.

— Но после те видях да влизаш в пансиона на генерал Хенц — продължи Джон, подозрителен на свой ред. — Май все пак интересите ни се застъпват доста тясно?

— Видял си ме?! — възкликна Питър. — Това не ми харесва. — Значи може и някой друг да ме е забелязал.

— Всъщност тогава изобщо не предполагах, че си ти, ако това те успокоява.

На лицето на Питър се изписа облекчение.

— Е, нали това беше целта?

— Особено когато посещаваш тайно американски генерал.

— Главнокомандващ силите на НАТО — уточни Питър.

— И каква работа имаш с него? — поинтересува се Джон.

— Съжалявам, братле. Информацията е поверителна. — Питър звучеше категорично и даде да се разбере, че не възнамерява да кажа нищо повече.

За онези, които бяха свикнали с вечните задръствания по улиците на Мадрид, магистралата си беше направо безлюден път. От време на време покрай тях прелиташе по някой и друг автомобил, но Питър нямаше намерение да се състезава с никого. Когато наближиха китното, потънало в зеленина градче Аранхес, бивша лятна резиденция на испанските кралски семейства, се отклониха от шосе №400 на север към Мадрид. До там оставаха не повече от петдесет километра. Луната изгря и разля сребърно сияние над ягодовите поля, доматените насаждения и нивите със захарно цвекло.

Ранди се наведе към Джон, облегнала лакти на предната седалка.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето. За кого, по дяволите, работиш? Не ме карай да си мисля, че скъпите ми шефове прилагат отново старата си изпитана тактика лявата ръка да не знае какво прави дясната.

— Дойдох тук по свое собствено желание, Ранди. Никой не ме изпраща — кротко повтори Джон, без да храни особено големи надежди, че младата жена ще се хване на тази въдица. Едно от най-забележителните й качества беше нейната необикновена проницателност, както и способността й никога да не пуска нишката, преди да е разплела нещата докрай. В това отношение притежаваше неотстъпчивостта на булдог.

— Мисли каквото щеш — добави Смит, като видя изражението й. — Питър ми вярва, нали, стари друже?

Питър се подсмихна.

— Честно казано, и на мен ми се струва, че има нещо мътно… Ранди е права. Плюс това, ако моите хора действаха зад гърба ми, направо щях да побеснея. Така че напълно я разбирам.

Смит въздъхна. Явно беше дошъл моментът да прибегне до резервния вариант.

— Добре де, добре — разпери ръце той. — Виждам, че от вас нищо не може да се скрие. Действително работя за военното разузнаване. Изпратен съм, за да събера сведения за молекулярния компютър на Шамборд. Искаме да разберем дали наистина не е бил създаден действащ прототип и дали целта на експлозията не е била точно тази — някой да измъкне компютъра и записките, като прикрие това зад бомбен атентат.

Ранди поклати глава.

— Ако работеше за военното разузнаване, щях да знам…

— Не е задължително — възрази Смит. — Всяка организация си има своите тайни козове, своите скрити карти…

Това беше най-близкото до истината обяснение, което можеше да им предложи, и този път Ранди като че ли прие думите му за чиста монета, от което Джон изпита известно угризение. Сърце не му даваше да мами точно нея, но се налагаше. Такива бяха правилата.

— Е, видя ли? — на лицето на Ранди просветна усмивка. — Не боляло да кажеш истината. Само внимавай — да не ти стане навик.

— Хм… От един път не вярвам да се пристрасти — сухо подхвърли Питър. Смит разбра, че за разлика от Ранди, той не е склонен да му вярва, но не смята да задълбава въпроса.

— Оставете сега това — каза британецът, взрян в шосето пред себе си. — Имаме си преки задължения, да не се разсейваме. Мен лично ме притеснява повече фактът, че Шамборд е жив и здрав, а френската полиция твърдеше противното. Тази работа с отпечатъците ще се окаже доста гнила, което ме навежда на определени мисли…

— Аз също се питах как точно е било скалъпено всичко и стигнах до извода, че терористите са оставили в института труп с неизвестна самоличност, преди да вдигнат сградата във въздуха. Освен това предвидливо са отрязали крайниците на трупа и са ги разпръснали в определен радиус, така че да пострадат от експлозията, без обаче да бъдат унищожени. Оставало е само да бъдат намерени и… някой техен човек да подмени отпечатъците и ДНК анализа с тези на Шамборд. Полицаите не са се усъмнили, защото според тях никой не би имал причина да го прави. Съдбата на горкия Шамборд е била ясна, оставало е само да се открият някакви останки от тялото, за да бъдат спазени формалностите и смъртта на учения — потвърдена официално.

— Терористите сигурно доста са се поизпотили, докато полицията открие ръката — подхвърли Ранди. — Въпреки че, в най-лошия случай, Шамборд, така или иначе, щеше да бъде обявен за мъртъв, предвид обстоятелствата.

— Странното е само как са успели да вкарат трупа в института… — каза Питър. — Било е доста рисковано.

— Имам обяснение — тихо отвърна Джон. — Според мен трупът чисто и просто си е влязъл с тях, на два крака, нищо неподозиращ, или пък — доброволна жертва в името на исляма, с гарантирано място в рая.

— Мислиш ли?! — прехапа устни Ранди.

— Още един камикадзе — напълно е възможно.

Тримата помълчаха, потиснати от темата. Най-после Джон попита:

— А как се озова точно тук, Питър? Твой ред е да ни разкажеш.

Питър кимна.

— Ето как. След атентата агенти на МИ-6 бяха забелязали в Париж известния баски терорист Елисондо Ибаргенгойтия. Появата му в града някак беше убягнала от вниманието на Второ бюро, затова пък френската полиция беше успяла да арестува друг бивш член на „Черен пламък“. Всичко това ни насочи към Толедо, където е седалището на организацията. Решиха да изпратят мен да си опитам късмета, тъй като и преди съм си имал работа с Елисондо. А и както казах, вече съм пенсионер, „волна птичка божия“, и присъствието ми тук или там не е задължително да бъде свързано с целите на британското разузнаване. Дошъл съм да се порадвам на заслужената си почивка — винаги съм мечтал да обиколя Испания. — Той се ухили.

Смит кимна. Съображенията на британците му бяха ясни. Всички гледаха да се подсигурят — включително и неговото собствено правителство.

Той се облегна назад и се загледа през прозореца. Небето на Ла Манча беше обсипано със звезди, а луната беше слязла ниско. Подобна гледка винаги го караше да настръхва и да осъзнава факта, че звездите и вселената ще съществуват винаги. Що се отнася до човешкия род, не беше толкова сигурен.

Каза, без да откъсва поглед от нощното небе:

— Очевидно е, че с вас се пържим на един огън — инструкциите са да действаме без много шум и да не споделяме нищо с никого, най-вече с агенти на друго разузнаване. — Той въздъхна. — Знаете как е нагоре по етажите — всеки се страхува и от сянката си, а пословичното съперничество между правителствата няма да ни изведе на добър край, помнете ми думата. Рано или късно ще настане същински Армагедон. По всичко личи, че „Щитът с полумесеца“ подготвя голям удар. Още не знаем срещу кого ще бъде насочен той, но според мен е крайно време да обединим усилията си пред общата заплаха. Освен това се познаваме достатъчно добре и знаем, че можем да имаме доверие един на друг.

Ранди кимна след кратко колебание:

— Мисля, че Джон е прав. Мавритания полага повече усилия от обикновено, за да прикрие следите си — стигнал е дотам, че да използва друга терористична групировка за параван, което ме навежда на мисълта, че действително е замислил нещо голямо. Още повече, че държи в ръцете си молекулярния компютър и самия Шамборд. Съгласна съм, че в такъв момент сътрудничеството ще ни е само от полза, каквото и да мислят шефовете ни.

— Значи, решено — заяви Питър. — Един за всички, всички за един, а началството — да си гледа работата.

— Чудесно — кимна одобрително Джон. — Сега вече спокойно можеш да споделиш с нас истинската причина за посещението си при генерал Хенц.

— Не отивах при Хенц, а при Джери Матиас.

— При старши сержанта?!

— Именно. Навремето той беше от специалните части — запознахме се в иранската пустиня преди години. Исках да видя дали няма да измъкна някаква интересна информация от него.

— За какво по-точно?

— Информация… от кухнята на НАТО — уклончиво отвърна Питър.

— Пак започна да увърташ — намръщи се Ранди.

— Съжалявам, стар навик — усмихнато сви рамене британецът. — Ето за какво става въпрос — установих, че някой е телефонирал на Елисондо Ибаргенгойтия от щабквартирата на НАТО.

— Искаш да кажеш, че „Черният пламък“ или „Щитът с полумесеца“ имат човек в НАТО?!

— Това е едната възможност.

— Или някой в НАТО се опитва да установи контакт с терористите, за да се добере до молекулярния компютър? — предположи Джон.

— Това е другата… Сержант Матиас е бивша „зелена барета“, а понастоящем — иконом на генерал Хенц. Надявах се да е надушил нещо по стар навик, но за съжаление той не можа по никакъв начин да ми помогне. Нищо, бях длъжен да опитам. Освен това разполагах с някаква следа — седалището на „Черен пламък“ в Толедо. Това все пак беше по-добре от нищо.

— Е, Джон, без да те тревожа, мисля, че „Черен пламък“ бяха дотук — подхвърли Ранди.

— Уви, повече от сигурно е, че няма да им се размине — кимна Питър. — Мавритания не обича да го баламосват. Нищо чудно вече да са си платили за дяволъка…

— Да, Мавритания определено е съжалил за избора си. „Черен пламък“ се опитаха да го преметнат, объркаха плановете му и му докараха сериозни неприятности. Би трябвало да иска да се отърве от тях час по-скоро, и то по единствения сигурен начин. — Като каза това, Джон изведнъж се сети, че от сутринта не се беше обаждал в болницата да пита за Марти.

— На кого звъниш? — попита Ранди, като го видя да набира номера на клетъчния си телефон.

— Искам да проверя как е Марти. Току-виж е дошъл в съзнание…

Но за съжаление приятелят му не се възстановяваше толкова бързо, колкото му се искаше. От болницата му отговориха, че състоянието на доктор Целербах е стабилно, но все още не е излязъл от комата.