Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (10)

Девета глава

Тъмнокосата жена беше с обичайните си семпли дрехи и ниски, поолющени обувки. Тя крачеше надолу по екзотичната парижка улица, чиито миризми напомняха повече за Северна Африка или за Близкия изток.

Мавритания я забеляза още щом излезе от входа на сградата. Самият той беше с дъждобран и джинси като обикновен парижки работник. Изглеждаше забързан и вглъбен в себе си като повечето минувачи, но от зоркия му поглед не убягваше нищо. Успя да забележи, че дрехите й, макар и поизбелели, са грижливо изгладени, а обувките закърпени от добър обущар, както и че чантичката й е доста поовехтяла и изглежда направо демоде, въпреки че жената беше все още млада. Всичко съвпадаше.

Зави на първата пресечка, после сви в следващата пряка и повтори това още няколко пъти, като при всеки завой хвърляше крадешком поглед назад. Както и предполагаше, скоро загуби жената от поглед. Кимна доволно и хлътна в метрото.

След първите няколко завоя жената се беше уверила, че ще разполага с достатъчно време да свърши замисленото, и побърза да се върне обратно. Успя да си отключи входната врата на сградата, от която беше излязъл Мавритания, качи се на третия етаж и без никакво затруднение отключи вратата на апартамента му.

Озова се в помещение, което напомняше декор от арабските приказки или дори бедуинска палатка в сърцето на Сахара. Краката й потъваха в меките килими. Килими висяха и по стените и дори закриваха прозорците, което предизвикваше у нея клаустрофобия и същевременно обясняваше защо, погледнати отвън, прозорците на апартамента винаги изглеждаха тъмни.

Поклати глава, впечатлена от необичайната обстановка, ослуша се, за да се увери, че е сама, и се залови за работа. Не разполагаше с много време, а трябваше да прерови всяко кътче от помещението.

 

 

Смит седеше на ръба на болничното легло, загледан в лицето на приятеля си. Марти изглеждаше дребничък и крехък, сякаш смален, а чаршафите му бяха все така гладко изпънати, както и при предишните посещения — сигурен белег, че този пациент не помръдва и лежи, без да променя позата си. Въпреки че това не беше точно така. Макар и още да не беше излязъл от комата, Марти показваше плахи признаци на подобрение и от време на време потрепваше с клепачи, с крак или с ръка. Това можеше да се види и от болничния му лист на екрана на компютъра.

Първата работа на Смит, след като се увери, че охраната е подсилена, беше да проследи показателите за състоянието на Марти на монитора. Приятелят му беше стабилизиран и по всичко личеше, че не след дълго ще го преместят от интензивното отделение в обикновено.

— Здравей, Марти — усмихна се Смит, като се наведе над него и стисна ръката му. Дланта му беше топла и суха, дишането — спокойно, равномерно дишане на спящ човек, но Смит искаше да изтръгне Марти от този коварен сън, да го върне към живота. И той му заговори отново — за общите им преживелици от детството, за училищните години, припомняше си подробности, вълнуваше се — опитваше се да стимулира мозъка на Марти, да отключи потока на мислите и на спомените.

— Спомняш ли си последния път, когато си поговорихме? Беше у вас, във Вашингтон. — Той напрегнато се взираше в спокойното, безизразно лице. — А после си се качил на самолета и си се озовал тук. Направо не повярвах, като разбрах. Преди човек насила не можеше да те качи на самолет. Трябваше… да ти опрат пистолет в гърба. — Той се засмя. — И то в буквалния смисъл. Както оня път, когато бяха по петите ни, спомняш ли си? — Смит помълча. — И… ето че се срещаме… в Париж.

Изражението на Марти изобщо не се промени.

— Разбрах, че си работил в института „Пастьор“…

Сега вече Марти трепна. За частица от секундата като че ли ток беше преминал през него.

— Знаеш ли, говорих с дъщерята на Емил Шамборд — продължи Смит с нарастваща възбуда.

Марти помръдна с устни.

— Та тя ми разказа как си се появил ненадейно и си предложил помощта си.

Устните на Марти отново се раздвижиха, като че ли се мъчеше да прошепне нещо.

— Марти? Искаш да ми кажеш нещо ли? За Шамборд ли се отнася? Хайде, приятелю, опитай се. Знам, че можеш. Кажи ми какво се случи онази вечер? Какво стана с ДНК компютъра? Давай, Марти. Кажи ми.

Устата на Марти се отвори и отново се затвори. Лицето му поруменя от усилието. Смит беше виждал пациенти, излизащи от кома, и знаеше, че някои от тях се възстановяват бързо, докато при други процесът е по-бавен и мъчителен, както когато се опитваш да върнеш към живот отдавна обездвижен мускул.

Изведнъж Марти стисна ръката му. Но преди Смит да се съвземе от изненадата, приятелят му се отпусна, изтощен докрай. Усилието окончателно беше изчерпало силите му. Смит, станал свидетел на този отчаян напън, изскърца със зъби, вбесен на хората, причинили това на приятеля му. После заговори отново, без да пуска ръката на Марти. Стерилната тишина на болничната стая беше нарушавана само от гласа му и от тихото бръмчене на апаратурата до леглото. В разказа му се повтаряха отново и отново имената Шамборд и „Пастьор“, като Смит се надяваше те да раздвижат съзнанието на Марти и отново да породят някакъв импулс.

Изведнъж чу женски глас зад гърба си:

— Господин Смит!

Извърна се.

— Да?

Беше сестрата от пропуска. Подаваше му някакъв бял плик.

— Това е за вас. Пристигна преди около час, но бях забравила, че сте тук. Моля да ме извините. Можеше сам да поговорите с приносителя.

Смит благодари и взе писмото. То гласеше:

Генерал Роланд ла Порт ще си бъде у дома в Париж тази сутрин и ще се радва да ви приеме, когато ви е удобно, за да го информирате за хода на разследването.

Моля, позвънете на посочения телефон, за да уточните часа на посещението си. Ще ви обясня как да стигнете до дома на генерала.

Капитан Дариус Бонард,

адютант на генерала

Генерал Хенц го беше предупредил, че френският генерал държи да поговори с него. Така че тази покана не го изненада. Освен това, по думите на Хенц, генерал Ла Порт поддържаше тесни контакти с френската полиция и местните разузнавателни служби, така че може би би могъл да хвърли известна светлина по въпроса, който вълнуваше Смит.

 

 

Голяма част от очарованието на Париж се дължеше на достолепните частни резиденции — величествени сгради, закътани в тихи квартали, сред обширни паркове. Генерал Роланд ла Порт, граф Ла Порт по рождение, притежаваше една от тези перли, разположена близо до булевард „Осман“. В началото на XIX век, благодарение на родолюбивите усилия на барон Жорж Юджийн Осман Париж възкръснал като феникс от пепелта и архитектурата била в разцвета си. Високата сграда от сив камък беше построена в имперския стил на онези времена — с колони, балюстради и изящни орнаменти — типично градско имение. Личеше си, че не бяха жалени сили и средства за построяването й.

Джон Смит потропа на тежката резбована врата със старинното чукало.

Отвори му мъж с военна униформа и капитански нашивки. Това очевидно беше адютантът на генерала.

— Вие сигурно сте подполковник Джонатан Смит? — предположи той на доста добър английски. — Много сте точен. Моля, заповядайте.

Не много висок, но мускулест и набит, русокосият капитан имаше стегнати войнишки маниери и делово излъчване.

— Аз съм Дариус Бонард — представи се той.

— Предположих — усмихна се Смит. Двамата бяха разговаряли по телефона и капитанът му беше обяснил как да стигне до тук.

— Генералът в момента пие кафето си и ви моли да му направите компания.

Той го преведе през просторно фоайе, откъдето извито стълбище отвеждаше към горните етажи. Минаха през висок сводест портал и се озоваха в салон с тапети на цветя и изящно изрисувани тавани. Нимфи и херувими на небесносин фон кръжаха над главите им. С позлатените си корнизи, изящните гипсови отливки и елегантните дворцови мебели в стил Луи Четвърти помещението приличаше повече на бална зала, отколкото на салон за чай.

В слънчевия кръг до прозореца седеше доста едър мъж, облечен в скъп костюм. Той имаше широките плещи на играч от Националната футболна лига и царствена, аристократична осанка, подчертана от тъмната, гладко сресана грива а ла Наполеон при обсадата на Тулон. На широкото бретонско лице светеха с хладен блясък две пронизващи сини очи. Този човек оказваше мощно, почти вцепеняващо въздействие.

— Радвам се да ви видя — кимна спокойно той и посочи на Смит стол с изправена облегалка. — Седнете, полковник Смит. Как пиете кафето си?

Говореше английски с лек акцент, но доста свободно.

— С малко сметана, без захар. Благодаря, сър.

Крехката чашка от китайски порцелан се губеше в огромните ръце на генерала.

— За мен е особена чест да се запозная с един от героите на операция „Пустинна буря“ — започна Смит. Научил си беше добре урока. Мислено благодари на Клайн за проведения инструктаж. По времето, когато превързваше и зашиваше ранените в Ирак, не беше и чувал за Ла Порт. — Благодарение на вашата смела маневра с Четвърти драгунски полк съюзниците успяха да удържат левия фланг.

— Били сте там?

— Да, сър. С хирургическата част.

— Значи знаете какво беше тогава… Оказа се, че танковете ни нямат подходящ за пустинята камуфлаж и се виждахме отдалеч — като бели мечки. Като си спомня какво преживяхме сред онези пясъци… Но удържахме. Извадихме късмет. — Той се усмихна. — Знаете как е. Вие самият сте били на предната линия, нали?

— За кратко… Как разбрахте?

Смит предварително знаеше отговора — Хенц го беше предупредил, че генералът се интересува от него. Но това любопитство беше оправдано — генерал Ла Порт защитаваше интересите на страната си.

Генералът се усмихна, но немигащите очи приковаха Смит като пеперуда на карфица.

— Професионален дефект, полковник. Проверявам дали не са закърнели старите умения. Навремето се гордеех, че мога почти безпогрешно да определя военния чин и прослужените години само по изражението, маниерите и походката на някого. Опитах се да преценя и вас според това, което виждам, а и според онова, което чух за действията ви в болницата „Помпиду“. Впечатлен съм от хладнокръвната ви, бих казал, професионална реакция.

— Оценката ви е твърде ласкава… — усмихна се Смит.

„А вие самият твърде любопитен“, добави мислено.

— Между другото, как е вашият приятел? Има ли промяна в състоянието му?

— Почти никаква.

— Хмм. Какви са прогнозите? Искам да чуя откровеното ви мнение.

— Като лекар или като негов приятел?

Сините очи леко се присвиха.

— Като негов приятел и като лекар.

— Като лекар, на този етап не бих могъл да кажа, че прогнозите са особено оптимистични. Като приятел, чувствам със сърцето си, че Марти ще се оправи.

— Всички се молим за това… Но се боя, че преценката ви като лекар може да се окаже по-реална. Мисля, че засега не бихме могли да разчитаме да получим от доктор Целербах някаква информация за доктор Шамборд.

— За съжаление, така стоят нещата. Прегледах вестника в таксито и разбрах, че все още няма никакви новини за Шамборд…

Генералът мрачно наведе глава.

— Уви, истината е, че са намерили част от тялото му — ръка от рамото надолу. Колегите са разпознали пръстена му. Отпечатъците също съвпадат… Много жалко. Официално обаче разследването все още не е приключило и тази информация е строго поверителна. Искаме да изчакаме няколко дни, преди да уведомим пресата. Надяваме се междувременно да открием извършителите на онзи варварски акт. Мога ли да разчитам на дискретността ви, полковник?

— Разбира се — тихо отвърна Смит.

Това беше. Най-лошите предчувствия се бяха потвърдили. До този момент допускаше, че Шамборд може да е мъртъв, но някак не му се искаше да повярва. Сега вече не оставаше място за съмнение.

Генералът помълча.

След малко добави:

— Знаете ли, имах честта да се запозная с вашия приятел, доктор Целербах. Забележителен човек. Как можа да му се случи това… Ще ми бъде много мъчно, ако не се възстанови.

— Наистина ли сте се запознали?! Да си призная, изненадан съм. Марти не е от най-общителните и аз например дори не знаех, че е тук.

— Можете ли да си помислите, че френските военни няма да проявят интерес съм грандиозния проект, с който се беше захванал доктор Шамборд? Естествено, че бяхме в течение на всичко и периодично се информирахме как вървят нещата. По време на едно от поредните ми посещения в лабораторията Емил ми представи доктор Целербах. Естествено, не ставаше въпрос за случайни, инцидентни посещения, внезапни проверки, неща от този род. Емил беше сериозен учен и не би търпял подобно вмешателство. Договаряхме се предварително и за нас беше чест да ни допусне в своята светая светих. За последен път бях поканен преди около два месеца — вашият приятел тъкмо беше пристигнал. Колко жалко, че такъв колосален труд беше унищожен така нелепо… Може да се каже, че това беше делото на живота му. Смятате ли, че има шанс нещо да е оцеляло?

— Наистина нямам представа — сви рамене Смит. — Дори се учудвам, че при цялата си заангажираност в НАТО вие лично сте следели за хода на този проект. Не можеше ли да възложите тази задача на някой от подчинените си?

— Дългът ми към Франция никога не ми е бил в тежест — погледна го генералът. — Освен това с Емил Шамборд се познавахме от години…

— И докъде беше стигнал? Имаше ли изгледи скоро да завърши ДНК компютъра?

— Това е въпросът, който всички си задаваме.

— А отговорът вероятно би могъл да насочи към извършителите на онова чудовищно дело. Няма да крия, готов съм на всичко, за да пипна човека, причинил това на Марти…

— Истински приятел. Ние, французите, ценим това. Аз също държа виновниците да бъдат наказани. Но засега съм в същото неведение, в което сте и вие. Знам, че Емил беше доста напреднал с работата си, но не ми е известно компютърът да е бил завършен през последните дни. Никой от тримата не ме е уведомил — нито Емил, нито доктор Целербах, нито горкият Жан-Люк Масне.

— Младият лаборант? Чух за него… Много тъжна история. Кое ли го е накарало да сложи край на живота си?

— Да-да… Толкова младо момче. Истинска трагедия. Беше толкова привързан към Емил, знаете ли? След смъртта му се е почувствал сякаш изведнъж е загубил опора… Много чувствителен младеж… А Емил беше невероятно силна, харизматична личност, така че до голяма степен е обяснимо…

— А какво мислите за експлозията?

Ла Порт разпери ръце.

— За мен това е дело на обезумели фанатици. Или пък… кой знае… акт на лично отмъщение? — Той поклати глава намръщен. — Знаете ли, полковник, понякога се питам… накъде върви светът? И дали под тънкото лустро на цивилизацията не сме си останали все същите примитивни диваци с първични чувства и низки страсти?

— Полицията и тайните служби не разполагат ли с някакви факти?

Ла Порт замислено долепи върховете на пръстите си, като изучаваше внимателно Смит с поглед, като че ли го подлагаше на дисекция.

— Полицаите и Второ бюро не ме държат в течение на всичко, още повече, че както сам забелязахте, основната ми грижа за момента е НАТО. Но адютантът ми, капитан Бонард, е подочул, че полицията разполага с доказателства, че атентатът е дело на баска сепаратистка групировка, която официално не би трябвало да съществува от години. По принцип баските действат на територията на Испания, но както знаете, една част от тях живеят в планинските райони по границата с Франция, така че не е изключено някоя и друга искра да прехвърчи и насам.

— За коя групировка по-точно става въпрос? Знаете ли?

— Доколкото разбрах, нарича се „Черен пламък“. — Той натисна копчето на някакво дистанционно управление и капитан Бонард се появи почти мигновено.

— Дариус, бъди така добър и приготви за полковник Смит копие от файла, който Сюрте ни изпратиха във връзка с експлозията в института „Пастьор“.

— Ще му го дам веднага щом приключите разговора, генерале.

— Благодаря, Дариус. Какво ли щях да правя без теб?

Адютантът усмихнато отдаде чест и излезе от стаята.

— Още кафе, полковник? Ще ми разкажете ли за вашия приятел, Марти Целербах? Доколкото разбрах, бил гений, но страдал от някакво заболяване?

Докато отпиваше от втората чаша кафе, Смит обясни в какво се изразява заболяването на Марти.

— Синдромът на Аспергер затруднява нормалното му общуване. Марти избягва контактите с хора, особено с непознати, и живее доста уединено. Но е компютърен гений и когато не взема лекарства, има блестящи творчески идеи и оригинални хрумвания. От друга страна, ако остане продължително време без терапия, маниакалното му състояние се задълбочава и все по-често изпада в пристъпи. Лекарствата му помагат да се адаптира към изискванията на ежедневието и поне привидно да поддържа нормални контакти с обкръжаващите го, но е споделял с мен, че това го натоварва и му причинява главоболие, а мисленето му, макар и все така брилянтно, е забавено.

Генералът слушаше с внимание.

— И откога е така?

— Откак се помни. Това заболяване е рядко срещано и все още недостатъчно изследвано. Марти се чувства по-добре, когато не взема лекарства, но тогава е прекалено странен за околните и често се сблъсква с неразбирането им, затова предпочита да е сам.

— Разбирам… Но пък в подходящите ръце човек като Марти би бил истинско съкровище. Или огромна заплаха.

— Не мисля. Марти не би могъл да бъде направляван и принуден да направи нещо против волята си. Особено при положение, че никой не знае какво всъщност става в главата му.

— Да, наистина. Много успокояващо — засмя се Ла Порт и хвърли поглед към часовника на лавицата — изящно украшение във вид на старинен храм от зелен камък, с позлатени колони и хвърчащи херувимчета. — Е, полковник, мисля, че проведохме един много ползотворен разговор, но сега се налага да се оттегля. Допийте си кафето спокойно — капитан Бонард ще ви изпрати и ще ви даде копие от оня файл.

Докато изпращаше с поглед едрата фигура на генерала, Смит се загледа в картините по стените — повечето от тях бяха френски пейзажи, достатъчно добри, за да влязат в колекцията на някой музей. Една от картините, работа на непознат за него художник, прикова вниманието му с наситените си цветове и с усещането за стаен драматизъм. На нея беше изобразен масивен старинен замък със стени от тъмночервен гранит, които хвърляха виолетови сенки. Не можеше да свърже тази картина с името на нито един френски пейзажист, нито с определен стил, но въпреки това в нея имаше нещо ярко и запомнящо се.

Стана и се поразкърши. Нямаше повече работа тук. Освен това искаше да провери дали клетъчният телефон е проработил и ще може ли да се свърже с Фред Клайн.

Тръгна към портала, без да допие кафето си. Не беше направил и две крачки, когато, за голяма негова изненада, насреща му се появи капитан Бонард. Изникна като изпод земята и Смит настръхна при мисълта, че може да е чул целия им разговор. Това можеше да означава или че е доверено лице на генерала, или че по известни само нему причини държи непременно да знае за какво са разговаряли, или и двете.

 

 

От прозореца на генералския кабинет Дариус Бонард наблюдаваше Смит, който се качваше в едно такси. Изчака колата да се отдалечи и набра някакъв номер на клетъчния си телефон, като хапеше нервно устни.

— Да? — чу най-после глас.

— Смит тръгна. Взе доклада. Генералът също излезе, имаше уговорена среща.

— Много добре — каза Мавритания. — Е, какво? Чу ли нещо интересно? Най-вече, успя ли да разбереш кой всъщност е Смит и защо е в Париж?

— Пее си старата песен. Дошъл е да се погрижи за приятеля си.

— Само за това?

— Знам само, че не е от ЦРУ, нито от Управлението за национална сигурност.

— Хмм. И все пак ми се струва твърде… активен, не мислиш ли?

— Възможно е да иска да отмъсти за приятеля си, както сам твърди.

— Е, както и да е, скоро ще стане ясно. И да не стане, в крайна сметка няма да е толкова важно — в гласа на терориста се усещаше мрачно задоволство. — Нека пита, нека се рови… В един момент ще разберат колко са жалки… И ще се чудят откъде им е дошло.

 

 

Тъмнокосата беше претърсила бавно и методично целия апартамент на Мавритания и не беше открила нищо. Явно терористът, както и останалите, които беше виждала да идват и да си отиват, бяха много внимателни. Не беше открила никакви лични вещи, никакви следи от човешко присъствие.

Канеше се да си върви, когато чу в ключалката да се превърта ключ. Хукна обратно навътре, а сърцето й лудешки заби. Мушна се в нишата, образувана зад килима, който скриваше единия от прозорците в отдалечения край на хола.

Входната врата се отвори и се чуха нечии стъпки, които изведнъж застинаха, сякаш влезлият беше усетил нещо нередно.

Имаше чувството, че се е озовала очи в очи с гърмяща змия и вижда предупредителното поклащане на опашката й. Затаила дъх, измъкна деветмилиметровата берета изпод полата си, като внимаваше да не разклати килима, който я скриваше.

Чу предпазливи стъпки — една, после още една. Някой се приближаваше към прозореца. Дребен мъж. Самият Мавритания. Ослуша се. Мавритания беше добър, знаеше го от самото начало, но очевидно не беше толкова добър, колкото си мислеше. Бързите, нормални стъпки бяха по-безшумни и щяха да я затруднят повече. Беше се досетил къде може да се скрие някой, но й оставяше достатъчно време да се подготви. Толкова по-зле за него.

Мавритания внимателно оглеждаше стаята с пистолет в ръка. Не забелязваше нищо нередно, но още като видя ключалките, беше сигурен, че някой е бил тук.

Възможно беше „гостът“ да не си е отишъл.

Промъкна се до най-близкия прозорец и надигна крайчето на провисналия тежък килим. Нишата беше празна. Провери и останалите два прозореца, готов всеки миг да натисне спусъка. Нищо.

Тъмнокосата го видя и беше готова да го застреля, ако само беше погледнал нагоре. Висеше свита на кълбо, благодарение на куката, която носеше със себе си и която беше закрепила на горната прозоречна рамка. Щеше да реагира светкавично, Мавритания не би могъл да я изпревари, но се надяваше да не се стигне до там — не искаше усложнения.

Секундите й се сториха цяла вечност. Отдъхна си, когато Мавритания пусна крайчето на килима.

Чу бързите му стъпки, отдалечаващи се в посока на съседната стая. После в продължение на две-три секунди оттам не долиташе нито звук, докато изведнъж не чу тропане, скърцане на дъски и влачене на килим. Разбра, че Мавритания е убеден, че някой е бил в апартамента, и притеснен бърза да си прибере нещо от тайника в пода, който тя очевидно беше пропуснала.

После чу отново отварянето и захлопването на входната врата и изщракването на ключалката.

Изчака малко, но повече не чу нито звук.

Най-после се раздвижи и стъпи на перваза на прозореца. Мускулите й се бяха схванали от неудобната поза. Измъкна се от нишата, погледна през прозореца и трепна. Мавритания стоеше на отсрещния тротоар и наблюдаваше сградата. Защо? Какво чакаше? Подозираше ли нещо или просто беше станал свръхпредпазлив? Във всеки случай това никак, ама никак не й харесваше.

Изведнъж настръхна от внезапно предчувствие: Мавритания не беше взел нищо, а беше оставил нещо!

Втурна се към задната част на странния апартамент, макар че крайниците й бяха все още изтръпнали. Издърпа килима, който скриваше единия от прозорците, отвори прозореца и се измъкна навън. Скочи на противопожарната стълба и се спусна надолу.

Броени мигове по-късно етажът на Мавритания избухна в пламъци. Тя се плъзна надолу и се озова в страничната уличка. Надникна иззад ъгъла. Мавритания още стоеше на отсрещния тротоар и гледаше нагоре. Очевидно мислеше, че се е отървал от „опашката“ си. Е, лъжеше се. Тя се усмихна мрачно.

Когато се чуха сирените на пожарната и Мавритания тръгна надолу по улицата, тъмнокосата го следваше на известно разстояние.