Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (31)

Трийсета глава

Аалст, Белгия

Недалеч от стария пазарен град Аалст се намираше имението на фамилията Брабант, потомци на старинния благороднически род Ла Порт. С течение на времето градът се беше разраснал и се беше превърнал в предградие на Брюксел, но имението Ла Порт беше запазило древното си величие.

Днешният ден очевидно беше особен — пред сградата с вид на средновековен замък бяха паркирани седаните и лимузините на ръководството на НАТО и на представителите на Съвета на европейските нации, който тази седмица щеше да заседава в Брюксел.

Гостите бяха събрани в огромния салон със старинни оръжия, хералдически гербове и платна на Ван Дайк и Брьогел по стените. Гордата аристократична осанка на домакина им, генерал Ла Порт, се извисяваше край запалената камина.

Комисарят на Европейския съюз Енцо Чиконе, току-що пристигнал от Рим, се изказваше на английски:

— Проблемът със сателитите на американците наистина е обезпокояващ. Дотолкова, че застави мнозина от нас да преосмислят становището си по някои въпроси… Може би наистина сме станали прекалено зависими във военно отношение от американците. Позволили сме НАТО да стане едва ли не синоним на Съединените щати.

— И все пак нашето сътрудничество със Съединените щати се оказа ползотворно в много отношения — отбеляза Ла Порт. Говореше на френски — език, за който Чиконе бе принуден да ползва преводач.

— Но това беше преди — продължи той, — когато още не бяхме готови да вземем съдбата си в ръце. Сега вече сме натрупали достатъчно опит и е време да станем по-самостоятелни. Не търсим конфронтация с американците, а заслужено признание на нарасналата си мощ.

— Военната сила винаги е свързана и с икономическо влияние, с позиции на световния пазар — отбеляза комисарят Ханц Брехт от Виена, който говореше на английски, за да улесни Чиконе. — Както казахте, генерале, ние вече спокойно можем да бъдем конкурент на Съединените щати на световния пазар. И е жалко, че трябва сами да си налагаме някои ограничения, ръководени от политически съображения.

— Именно — одобрително кимна Ла Порт. — Радвам се да чуя всичко това. Вече бях започнал да се питам дали ние, европейците, не сме потънали в някаква летаргия и не сме загубили съзнанието за своята мощ. Та в края на краищата не създадохме ли ние Америка, за да се озовем сега в положението на нейни васали?! Великобритания очевидно вече е признала господството на Америка. Ние ли ще сме следващите, които ще го сторят?

Събралите се го слушаха внимателно. Освен италианския и австрийския комисар, тук бяха и белгийският и датският представител на Съвета на европейските нации, както и военното ръководство на НАТО, тоест генералите, които преди броени дни бяха събрани на борда на „Шарл дьо Гол“: испанецът Валентин Гонсалес със своята дръзко килната фуражка; италианецът Руджиери Инзаги с пронизващия поглед и германецът Ото Битрих със замисленото изражение на мъжественото грубовато лице. Липсваше само британският генерал, сър Арнолд Мур, чиято така ненавременна смърт беше потресла всички. Те бяха военни, свикнали да гледат смъртта в лицето, но подобен край им се струваше оскърбителен — ако не умреш в битка, то поне да е у дома, с побелели коси, сред спомените и медалите.

Думите на Ла Порт бяха посрещнати с противоречиви чувства. Почти веднага избухнаха възражения, но се чуха и гласове, които изразяваха съгласие.

Генерал Битрих беше седнал по-встрани и не вземаше участие в спора, но мълчанието му не беше безучастно, а по-скоро — напрегнато. Той се взираше в Ла Порт така, сякаш правеше дисекция на рядък биологически вид и суровото му лице изглеждаше по-замислено отвсякога.

Но Ла Порт не забелязваше втренчения в него поглед. Идеята за една колосална общност — обединена Европа, беше завладяла цялото му съзнание и той се опитваше да я внуши и на останалите. Те изглеждаха предпазливи, резервирани, но той щеше да ги зарази със своя устрем. И призивът му отекна в залата:

— Колкото и да спорим, мисля, че всички ще се съгласите с едно: Европа, от Прибалтика до Средиземноморието, от Атлантика до Урал, може да се превърне в единна сила, отговорна за собственото си бъдеще! За тази цел ни е необходима обединена армия!

Комисарят Чиконе се раздвижи неспокойно на стола си и пръв наруши настъпилото мълчание:

— След няколко години ще имате твърдата ми подкрепа, генерал Ла Порт. Но не и сега. Още не. Бих искал да споделя ентусиазма ви, но мисля, че още не сме готови за подобна решителна крачка. Не можем да не си даваме сметка за нестабилната международна обстановка — сложната ситуация на Балканите, многобройните терористични атаки, взривоопасните зони в Средния изток и бившите съветски републики…

Тези думи очевидно изразяваха всеобщото мнение и бяха посрещнати с одобрителен шепот.

— Напротив! — повиши глас Ла Порт. — Всичко това само доказва, че е настъпил решаващият момент, в който трябва да направим избора си! Отговорността е голяма, но сме длъжни да я поемем. Трябва да затвърдим позициите си, преди да е станало твърде късно. Бъдещето на обединена Европа е в наши ръце!

Чиконе потърси подкрепа в погледите на останалите и отново отговори от името на всички:

— Тази идея не може да ни остави равнодушни, генерал Ла Порт, но, уви, продължавам да смятам, че все още е твърде рано за каквито и да било действия в тази насока. Просто защото не сме готови. Такава е горчивата истина.

Неколцина от събраните в залата закимаха в знак на съгласие.

Изведнъж заговори генерал Битрих, който до този момент не беше проронил и дума. Всички погледи се обърнаха към него.

— Колкото до компютърната атака срещу сателитите на Съединените щати, която очевидно безпокои нашите комисари и генерал Ла Порт твърде много, убеден съм, че американците в най-скоро време ще овладеят ситуацията и ще разкрият кой стои зад всичко това.

В залата отново се разнесе одобрителен шепот, но генерал Ла Порт само се усмихна и отвърна уклончиво:

— Напълно е възможно.

Сивите очи на немеца проблеснаха, хладни като стомана.

Когато гостите се изтеглиха в трапезарията, където беше сложена масата, генерал Битрих се приближи до Ла Порт и подхвърли:

— Жалко за генерал Мур. Каква ненавременна загуба…

Ла Порт кимна печално.

— Да. Потресаващо. И като си помислиш, че само преди броени часове бяхме заедно…

— Нали? — подхвърли германецът, без да сваля очи от него. — Като възстановявам в спомените си оня разговор, се сещам, че Мур спомена нещо… Той беше останал с впечатлението, че знаете нещо, което премълчавате.

Ла Порт издържа погледа му.

— Да, и аз си спомням, че Мур изрази подобно опасение. Не знам какво го беше навело на тази мисъл, но го уверих, че греши.

Той посочи към отрупаната с изискани ястия маса, която се виждаше през отворената врата.

— Надявам се, че обичате фламандска кухня, генерал Битрих?

Шартрьоз, Франция

Кокетната вила с островръх покрив беше облицована отвън с дървена ламперия и чудесно се вписваше в планинския пейзаж. На север прозорците й гледаха към заснежените върхове на Алпите и стръмните склонове, обрасли с борови гори. На юг се откриваше панорамна гледка към обширни алпийски ливади, а в далечината се виждаше старинният манастир Шартрьоз. Снегът, осеян със стъпки на сърни, още лежеше тук-там по поляните, но въздухът вече ухаеше на пролет и свежа трева.

Заключената в една от стаите на втория етаж Терез Шамборд обаче трудно можеше да се полюбува на приказно красивата гледка. Прозорците бяха разположени толкова нависоко, че тя дори не можеше да надникне през тях. Затова примъкна леглото под прозореца и избута върху него старинното писалище. Оставаше да закрепи отгоре и стола. После щеше да се покатери и да погледне.

В този момент ключът се превъртя в ключалката и на прага се появи баща й с поднос в ръцете.

Той я погледна изумено и поклати глава.

— Безсмислено е, Терез… Вилата е кацнала на ръба на стръмна урва и ако някой се опита да скочи от прозореца, няма да оцелее. Плюс това прозорците са заковани. За всеки случай.

— Много умно измислено… — Гласът на Терез беше леден. — Но аз все пак ще се измъкна от тук. И ще отида в полицията.

Баща й я гледаше тъжно.

— Надявах се, че ще ме разбереш… Че ще се присъединиш към нас в тази… благородна битка. Изчаквах благоприятен момент, в който да ти обясня всичко, но намесата на онзи американец само обърка нещата… — Той въздъхна. — Аз съм ти баща, Терез. И мястото ти е тук, до мен, дори и да не искаш да ме погледнеш… Ето, донесох ти храна. Хапни, защото всеки момент тръгваме.

— За каква „благородна битка“ ми говориш?! — избухна Терез. — Как изобщо си могъл да си помислиш, че ще одобря това? Събрал си се с банда убийци, които планират нещо чудовищно!

Тя потръпна.

— Терез, ние служим на висока кауза — тихо каза баща й. — И както казах на оня американец, не аз помагам на терористите, а те — на мене. Ние с капитан Бонард имаме цели, различни от техните.

— Какви цели? — настоя тя. — Трябва да бъдеш откровен с мен, ако искаш да ти се доверя.

Шамборд я погледна замислено.

— Бих искал да ти кажа всичко, но… още не си готова. Може би по-късно, когато всичко свърши.

Той понечи да каже още нещо, но се отказа и бързо излезе от стаята. Ключът отново се превъртя в ключалката.

Гневно стиснала устни, Терез дотътри тежкия резбован стол до леглото, закрепи го на върха на импровизираната конструкция и се изкатери нагоре. Когато стъпи на стола, пирамидата под краката й се заклати. Тя затаи дъх и се прилепи до стената. Когато се увери, че е стъпила достатъчно устойчиво, се надигна на пръсти и, слава Богу, брадичката й беше на равнището на прозореца.

Успя да погледне надолу и… ахна. Баща й имаше право. Под прозореца зееше главоломна пропаст. Гледката беше приказно красива, но сега не й беше до това. Нямаше време да се отдава на съзерцание.

Прехапа устни. Чувстваше се като птица в клетка. Прозорецът наистина беше закован, но и бездруго би могла да избяга през него само ако имаше криле.

Терез въздъхна. Нямаше да се предаде толкова лесно. Трябваше да намери начин да ги спре, но междувременно реши да хапне. Нямаше смисъл да се лишава от храната — каквото и да й предстоеше оттук нататък, щяха да са й нужни сили. Освен това умираше от глад.

Внимателно слезе долу и отиде до масичката, на която баща й беше оставил подноса с храната. Имаше някаква гъста селска яхния с картофи и заешко месо, дебел резен хляб и кана червено вино.

Храната й дойде добре, но през цялото време, докато се хранеше, Терез не спираше да мисли за всичко, случило се през последните дни, и за онова, което предстоеше да се случи. Все още не можеше да си обясни как баща й, човекът на мисълта, вглъбеният учен, беше стигнал до тук. Мъжът, когото познаваше, беше грижовен и всеотдаен, беше стъпил здраво на земята и не признаваше етнически, религиозни и расови бариери. Той определено не беше фанатик и вярваше единствено в силата на разума. Възможно ли беше да се е заблуждавала? Да е живяла в неведение за скритата му същност?

Вярно е, че напоследък не прекарваха много време заедно… Но ако у него беше настъпила такава рязка промяна, би ли могла да не я забележи?

Терез си блъскаше главата над тази мисъл, когато чу отвън да спира някакъв голям автомобил. Капитан Бонард и онова зловещо човече, Мавритания, бяха тръгнали нанякъде с един пикап още щом слязоха от хеликоптера. Може би сега се връщаха?

В такъв случай вероятно скоро щяха да потеглят отново.

И действително, след малко ключалката изщрака и в стаята влезе капитан Бонард. Сега беше в пълна военна униформа, с нашивките на френския чуждестранен легион. Погледът на сините му очи беше студен, а четвъртитата челюст и волевата брадичка подсилваха суровото изражение на лицето му. В ръката си държеше пистолет.

— Изпратиха ме да ви взема, мадмоазел. Защото мога да бъда достатъчно твърд, когато се наложи.

— Не се и съмнявам — язвително отвърна Терез. — На лицето ви е изписано. Сигурна съм, че можете да застреляте човек, без да ви мигне окото.

Лицето на Бонард остана безизразно, само очите му се присвиха. Той й направи знак с пистолета да го последва.

Слязоха на долния етаж, в облицования с дървена ламперия хол, където Мавритания се беше навел над някаква карта, разгърната на масата. Баща й стоеше зад гърба му. Изражението му беше особено, а в очите му Терез забеляза странен блясък.

Капитан Бонард посочи на Терез един стол в отдалечения край на стаята.

— Седни там и остани на мястото си!

— Покажете ми другата си база, капитане — каза Мавритания, без да се обръща. — Ще наредя част от хората ми да ни чакат там.

Бонард се приближи към масата.

В същото време Терез видя баща си да изважда пистолет и да го насочва към Мавритания.

Тя наблюдаваше смаяно.

Съсредоточен в картата, Мавритания още не беше забелязал заплахата.

— Не е необходимо, Мавритания — каза баща й с чужда на Терез метална нотка в гласа. — Ние знаем къде е базата. Хайде. Време е да тръгваме.

— Трябва да изчакаме хората ми. Абу Ауда ще пристигне всеки момент — каза Мавритания, все още без да вдига глава.

— Няма да чакаме никого — възрази Шамборд. — Тръгваме веднага.

Тогава Мавритания изведнъж разбра, бавно обърна глава към Шамборд и видя пистолета в ръцете му. Капитан Бонард също беше извадил оръжието си.

— Е? Какво става тук? — вдигна леко вежди Мавритания. В гласа му се долавяше известно учудване, но не и тревога. Владееше се забележително, макар че веднага разбра сериозността на ситуацията.

— Мавритания, вие сте интелигентен човек, така че не правете нищо, за което после ще съжалявате — предупреди Шамборд.

— Никога не съм правил нещо, за което да съжалявам — хладно отвърна Мавритания. Нито едно мускулче на лицето му не трепваше. — Все пак ще ми обясните ли…?

— Благодарни сме ви за помощта, но не се нуждаем повече от услугите на „Щита с полумесеца“, откъдето следва, че пътищата ни се разделят. Вие обаче, мосю Мавритания, ще дойдете с нас и известно време ще бъдете наш гост.

— Разбирам. Вие имате други планове и смятате, че интересите ни няма да се застъпят?

— Да, боя се, че конкретните политически цели, които преследваме, се разминават.

— Хмм… — смръщи вежди Мавритания. — А кой ще управлява хеликоптера? Моят пилот не би ви се подчинил.

— Така и предполагахме — спокойно отвърна Шамборд. — Бонард, погрижи се. Вземи със себе си Терез.

Бонард повлече със себе си обърканата Терез и когато вратата се затвори след тях, Шамборд обясни:

— Дариус е отличен пилот. Мисля, че ще се справи.

Мавритания не каза нищо, но когато отвън проехтяха двата изстрела, трепна.

Лицето на Шамборд остана безизразно. Той посочи вратата.

— След вас, Мавритания.

Излязоха на обляната от слънце поляна. До хеликоптера лежеше тялото на пилота, саудитеца Мохамед. Той беше прострелян в гърдите с два куршума и ризата му беше обагрена от кръв.

Терез беше закрила с ръка устата си, бледа като смъртник.

Баща й се обърна към Бонард:

— Готови ли сме за тръгване?

— Да.

— Много добре. Тогава да не губим повече време.