Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (26)

Двайсет и пета глава

Средиземно море, край Алжир

Корабчето пореше вълните вече в продължение на часове, а Джон все повече се чувстваше като затворен в клетка. Опитваше се да поддържа мозъка си буден, като си припомняше живо и с най-големи подробности събитията от миналото — щастливите дни със София, продължили твърде кратко… работата си в катедрата по вирусология към института… мисията в Източен Берлин… фаталната си грешка в Сомалия, когато някакъв мистериозен вирус, който не успя да идентифицира навреме, уби годеника на Ранди. Още изпитваше вина за това, въпреки че вирусите могат да бъдат доста коварни и на всеки може да се случи да допусне грешка при диагностицирането им.

Корабчето продължаваше да го люшка и Джон, измъчван от бремето на спомените, започваше да се чуди дали това пътуване изобщо някога щеше да свърши. По едно време се унесе в неспокоен сън, но изведнъж се сепна — вратата на склада беше хлопнала. Стисна револвера си и затаи дъх. Някой започна да рови в килерчето, като си мърмореше на арабски. Джон напрегна слух и разбра, че човекът търсеше някакъв гаечен ключ, който кой знае къде се беше заврял. Изминалите секунди се сториха на Джон цяла вечност. По челото му се стичаше пот. Най-после морякът изруга тържествуващо — беше открил каквото търсеше и се измъкна от килерчето.

Джон си отдъхна, избърса с ръкав потта от челото си, спусна предпазителя на револвера и се облегна назад. Миг по-късно корабчето, срещнало поредната голяма вълна, отново го раздруса.

Джон постоянно поглеждаше часовника си. Бяха изминали вече близо шест часа, когато боботенето на двигателите изведнъж заглъхна и корабчето забави ход, докато най-после съвсем спря. Чу дрънченето на метална верига и изтрополяването на котвата. Прецени, че бяха спрели някъде на плитко, тъй като котвата доста бързо удари дъното. Чу крясъците на чайки, което потвърди предположенията му — сушата не беше далече.

Напрегна слух и долови, че на палубата беше настъпило раздвижване, но всичко ставаше почти безшумно. Нещо тупна във водата. Почти веднага се чу още един силен плясък и последва трескаво суетене, после изведнъж всичко утихна. Джон различи само равномерния плясък на отдалечаващи се весла. Доколкото можеше да прецени, бяха взели и двете лодки. Дано не грешеше.

Изчака малко. Корабчето се поклащаше ритмично, но явно морето беше спокойно. Не се чуваше нито звук, освен тихия като въздишка плясък на вълните. От време на време леко проскърцваше някоя дървена или метална част, но като изключим тези едва доловими шумове, на борда на корабчето се беше възцарила пълна тишина.

Най-после Джон се измъкна изпод платнището и бавно се изправи. Крайниците му се бяха схванали. Протегна се и тръгна към вратата, като се стараеше да стъпва колкото може по-тихо, но в тъмното закачи с крак някаква метална част и тя падна с дрънчене.

Джон замръзна на мястото си и остана така известно време, но не се чу нито звук — очевидно наистина беше сам на борда на корабчето. Екипажът беше слязъл на сушата.

Пое си дълбоко дъх, отвори вратата на склада и предпазливо надникна навън. Излезе в коридора и тръгна покрай каютите.

Макар и сам да не го съзнаваше, лека-полека се беше успокоил, предоверил се беше на тишината и беше отслабил бдителността си.

Точно тогава едър брадат мъж с фес на главата и с пистолет в ръка изскочи от една от каютите.

— Кой си ти, по дяволите, и откъде се взе?!

Мъжът вероятно беше египтянин, ако се съдеше по специфичния му акцент.

В отчаянието си Джон се хвърли напред и сграбчи с едната си ръка китката на терориста, а с другата измъкна ножа си.

Мъжът с феса не беше очаквал внезапното нападение и рязко се дръпна назад, опитвайки се да се освободи, но загуби равновесие и в същия миг юмрукът на Джон го фрасна в челюстта. Мъжът бързо се окопити, извъртя се и насочи пистолета си към хълбока на Джон.

Той успя да се дръпне тъкмо навреме. Мъжът натисна спусъка и изстрелът отекна в тишината. Куршумът профуча край Джон и попадна в една от каютите. Джон изпревари следващия изстрел и заби ножа си в гърдите на мъжа.

Терористът се свлече на колене с глух стон, после се килна напред и падна по очи.

Повече не помръдна. Под него извираше кръв. Джон срита пистолета от ръката му, после провери пулса му и поклати глава. Мъжът беше мъртъв. Не беше имал намерение да го убива, но събитията се развиваха бързо и нямаше друг избор.

Изправи се и отстъпи назад. Целият се тресеше. След дългите часове, прекарани в принудително бездействие, се беше наложило да действа светкавично и нервите и мускулите му още не можеха да се възстановят от стреса.

Когато се съвзе, Джон прекрачи проснатото тяло и се качи на палубата, обляна от меката светлина на следобедното слънце.

Огледа предпазливо палубата от единия до другия край. Корабчето беше строено с оглед максималната бързина, така че да улавя всеки повей на вятъра. Както предполагаше, двете лодки ги нямаше — наистина беше чул да ги спускат в морето.

Джон обаче продължаваше да е нащрек — след внезапната поява на мъжа с феса вече имаше едно наум. Тръгна към мостика, като се озърташе.

На запад слънцето — огромен яркожълт лимон, беше слязло ниско над хоризонта. Във въздуха започваше да се усеща вечерната прохлада. Според часовника му, сверен по парижко време, минаваше шест часа. Прецени, че все още се намират в същия часови пояс или най-много в съседния.

На палубата беше оставен бинокъл и Джон го взе, за да огледа брега. Видя гладка пясъчна ивица и някакви постройки, които отдалече наподобяваха парници. В съседство се зеленееше цитрусова горичка — клоните вече бяха отрупани с плод. Един нос се вдаваше доста навътре в морето, но странното беше, че беше отделен със стена, висока повече от три метра. Очевидно — частна собственост, недостъпна за любопитни очи. Както и за неканени посетители, ако се съдеше по солидните размери на стената и по бодливата тел, която я увенчаваше най-отгоре като трънен венец.

Зад оградата се издигаха палми и маслинови дървета, а навътре се белееше просторна, доста раздвижена постройка в арабски стил, увенчана с купол.

Джон свали бинокъла и замислено потърка чело. Това не приличаше на Южна Франция… Би могло да бъде крайбрежието на Испания, но се съмняваше. Ако се съдеше по пищната средиземноморска растителност, широката плажна ивица, палмите, хълмовете в далечината и скъпите, модерни автомобили, които профучаваха по крайбрежната магистрала, най-вероятно бяха акостирали край бреговете на Алжир.

Той вдигна отново бинокъла и се взря в имението зад стената. Лъчите на следобедното слънце падаха косо и почти го заслепяваха. Стената, в своята ослепителна белота, сякаш се мержелееше пред очите му. Опитваше се да съзре двете лодки някъде край плажната ивица, но не успя.

Реши да приключи с огледа на брега, макар и да не беше особено удовлетворен от резултата. Трябваше да побърза. Спусна се долу в склада, за да вземе една пластмасова кофа, и отново се върна на палубата. Събу се по гащета, сгъна дрехите си и ги сложи в кофата, пъхна отдолу револвера и сгъваемия си нож, и се спусна по въжената стълба. Плъзна се в прохладната вода и заплува с плавни движения, като тикаше кофата пред себе си и се стараеше да не плиска — вълничките отразяваха слънчевата светлина и се забелязваха от сушата.

Когато най-после усети дъното под краката си, вече беше доста уморен — не толкова от физическото усилие, колкото от напрежението през този ден. Но докато крачеше към брега, усети нов прилив на енергия.

Отново заплува, като внимателно оглеждаше ивицата земя зад бялата непристъпна ограда. Насочил се беше към крайната точка на вдадения навътре в морето нос. Там растителността беше буйна, почти непроходима и беше превзела крайбрежната ивица — това щеше да му осигури добро прикритие.

Изведнъж трепна — видя двете лодки, изтеглени една до друга на брега, в сянката на храстите. Това все пак беше нещо.

Заплува по-енергично, докато най-после си избра подходящо закътано място, където да се измъкне на брега. Изпълзя на сушата, просна се по корем на още топлия пясък и остана да лежи така цяла минута. Усещаше ударите на сърцето си, а топлината бавно проникваше в тялото му и го съживяваше.

Най-после се надигна и се затича към горичката, където откри малка сенчеста поляна. Тук спря и се облече, като вдъхваше дълбоко мириса на земя и избуяла растителност. Прибра пистолета и сгъваемия си нож, скри кофата в храстите и тръгна между дърветата, като се озърташе предпазливо.

Скоро откри някаква пътека и се наведе да разгледа следите, оставени в пръстта. Следите бяха пресни, от няколко чифта спортни обувки, и идваха откъм мястото, където бяха завързани двете лодки.

Очевидно беше на прав път. Извади револвера си и продължи по пътеката, но след петнайсетина метра горичката от маслинови и палмови дървета изведнъж свършваше и пред очите на Джон се появи живописната вила, чийто купол бе видял от морето.

На пръв поглед мястото изглеждаше безлюдно — никой не се мяркаше в градината, никой не надничаше от прозорците, чиито завеси се издуваха от вятъра, никой не седеше на столовете от ковано желязо, артистично разпръснати на терасата. Не се виждаха никакви автомобили. Но изведнъж чу в далечината хор от гласове, които насечено, по войнишки скандираха нещо. От време на време долитаха и изстрели.

Всичко това не оставяше у Смит и сянка от съмнение за това, какво всъщност ставаше тук, зад високата стена, далече от любопитни погледи.

Сякаш в потвърждение на догадките му иззад ъгъла се появи мъж в британска камуфлажна униформа, с афганска чалма на главата и автомат „Калашников“ през рамо.

Джон почувства, че пулсът му се ускорява. Притаи се зад храста и в следващия миг иззад срещуположния ъгъл на сградата се появи друг мъж, също въоръжен. Той беше по дънки и във вида му имаше нещо ориенталско. Двамата се разминаха край входните стъпала и продължиха обиколката си.

Джон не смееше да помръдне. Ето че се появи и трети патрулиращ — излезе от къщата и застана на верандата, като се оглеждаше на всички посоки. После се прибра, а не след дълго двамата, които обикаляха вилата, се появиха отново. Когато завиха зад ъгъла, на верандата се показа и четвъртият от охраната.

Джон изчака малко, за да се увери в точната им бройка и за да избере най-подходящия момент да се вмъкне във вилата. Той заобиколи под прикритието на храстите, докато откри един по-отдалечен вход, разположен в непосредствена близост до гората. До този момент не беше видял никакви автомобили, но предположи, че са от другата страна на вилата. Сега различаваше по-ясно скандиращите гласове и по гърба му полазиха тръпки. Това бяха клетви на вярност към Аллаха и възгласи на омраза към Америка и Израел, слугите на Сатаната.

В момента, в който охраната зави зад ъгъла, Джон се измъкна от укритието си и хукна към вратата. Тя се оказа отключена, което не го изненада — вилата беше съвсем изолирана и се охраняваше зорко, така че обитателите й не смятаха за нужно да заключват вратите и държаха прозорците широко отворени. И все пак Джон открехна вратата едва забележимо, като продължаваше да е нащрек. През процепа видя под от излъскани керамични плочки, скъпи арабски мебели и модерни абстрактни платна, които очевидно не бяха в разрез със строгите канони на исляма. Видя и нишите, където човек можеше да се усамоти с някоя книга, отделени от основното помещение с традиционните мюсюлмански сводове. В тази страна, завладявана в продължение на столетия ту от едни, ту от други нашественици, най-силно се усещаше арабското влияние. Арабите преобладаваха по тези земи и като численост и се опитваха да наложат пълното господство на исляма въпреки съпротивата на берберските племена и на френските жители. Всичко това съвсем не ставаше лесно, нито безболезнено. Неслучайно именно тук се зараждаха толкова много терористични фундаменталистки групировки.

След като огледа обстановката, Джон се вмъкна вътре, насочил напред валтера си.

Мина през няколко хладни, сенчести помещения, свързани едно с друго, в които нямаше жива душа.

Най-после чу някакви гласове и пулсът му се учести. Притаи се в един ъгъл и се вслуша в онова, което ставаше само на метри от него. Почти веднага различи гласа на Мавритания и разбра, че се бе озовал в едно от свърталищата на „Щита с полумесеца“ — може би дори в главната им база.

Гласовете, които чуваше, кънтяха — явно идваха от обширно помещение с висок таван. Джон се придвижи напред предпазливо, долепил гръб до стената, докато стигна до свода, иззад който долитаха гласовете. Надникна и видя огромна зала с купол, в която бяха събрани няколко десетки мъже. Те представляваха доста пъстра сбирщина — бедуини с дълги роби, индонезийци с дънки „Левис“ и тениски последна мода, афганистанци с дълги чалми и „пижамени“ долнища… До един бяха въоръжени, но оръжията им също бяха най-разнообразни по вид и по качество — от най-съвременни автомати до очукани стари калашници. В дъното на залата, стъпил върху стара дъбова маса, се извисяваше дребничкият Мавритания, облечен в дълга бяла роба.

Той говореше на събралото се множество, което го гледаше в устата като някой пророк.

— Доктор Сюлейман пристигна — съобщи той. — Когато си почине, ще ми докладва. Очаквам да се появи и Абу Ауда. Решителният момент, за който сме се събрали, наближава.

Множеството зашумя възбудено, чуха се отделни екзалтирани възгласи „Аллах акбар“ и други многоезични възклицания, повечето от които Джон не успя да разбере, но общият смисъл вече му беше ясен. Мъжете вдигаха във въздуха оръжията си и ги размахваха.

Мавритания ги изчака да се успокоят и продължи:

— Наричат ни терористи, но ние не сме такива. Ние сме войници, храбри воини, които служат на своя Бог и с Божията помощ ще победим врага! — Отново избухна взрив от бурни възгласи, но Мавритания вдигна ръце и множеството утихна. Той продължи: — Вече изпробвахме изобретението на французина и всяхме смут сред американците, за да отклоним вниманието им. Така те няма да могат да предупредят своевременно своите еврейски лакеи за заплахата, която ги грози, няма да успеят да предотвратят изстрелването на руската ядрена ракета и преди да разберат откъде им е дошло, ционистите ще бъдат изтрити от лицето на земята.

Този път възгласите бяха толкова мощни, сякаш още малко и щяха да срутят огромния купол.

— Ще унищожим царството на Сатаната — продължи след малко Мавритания. — Но и много от нашите също ще загинат. Сърцето ми се облива в кръв само като си помисля за това, но то е неизбежно. Всеки син на Аллаха, който умре с гордата смърт на мъченик, ще отиде направо в прегръдките на нашия Бог.

Кръвта в жилите на Джон се смрази. Значи това било. Терористите планираха ядрена атака, но ударът щеше да бъде насочен не към Съединените щати, а към Израел. От току-що казаното успя да разбере, че възнамеряваха с помощта на ДНК компютъра да препрограмират стара съветска ракета със среден радиус на действие и да я пуснат над Йерусалим, „сърцето“ на Израел. Заради кроежите на един болен мозък щяха да загинат хиляди невинни хора, не само евреи, но и араби, пожертвани в името на Аллаха.

Джон отстъпи назад. Трябваше да побърза — да намери доктор Шамборд и да унищожи ДНК компютъра, да потърси Питър, Марти и Терез, защото може би всички те бяха тук, в някое от крилата на тази огромна вила.

Военноморската база, Тулон, Франция

В пролетния здрач офицерът Марсел Далио напусна военноморската база Тулон през входа за охраната. На ръст и телосложение той не беше нищо особено и маниерите му бяха по-скоро сдържани. Ако имаше у него нещо, което да правеше впечатление, то това бе лицето му. Защото Марсел Далио имаше лице на стар морски вълк — като изсечено от къс скала и цялото набраздено от стихиите. Макар да беше на петдесет и пет, с това лице изглеждаше поне двайсет години по-възрастен.

Той тръгна по крайбрежната алея, без да бърза, като че искаше да запечата в съзнанието си всяка подробност от забележителната гледка, която представляваше тулонското пристанище с рибарските лодки, яхтите и корабите за далечно плаване. Тук беше хвърлил котва и гигантът „Шарл дьо Гол“ — корабът, на който Марсел беше старши офицер. Дори само мисълта за това го изпълваше с гордост.

Скоро Далио наближи любимото си бистро, в една от малките улички край кея. Собственикът го познаваше по име. Той го посрещна с широка усмивка и го съпроводи до „неговата“ маса в дъното на ресторантчето.

— Какво ще ми препоръчаш днес, Сезар?

— Овнешка яхния, мосю Далио. Мадам е надминала себе си.

— В такъв случай непременно ще го опитам. С чаша хубаво „Коте“ от долината на Рона.

Далио се облегна назад и се огледа. Беше началото на сезона и ресторантът още не беше започнал да се пълни докрай. Също така никой все още не проявяваше интерес към униформата му. Гостите на Тулон имаха навика да се втренчват в униформите на офицерите от флота, тъй като военноморската база беше една от атракциите на града. Никой уважаващ себе си турист не биваше да пропуска да види военните кораби. Мнозина успяваха дори да си направят разходка по море с яхта или туристическо корабче.

След малко поръчката му пристигна. Ястието наистина беше превъзходно, приготвено така, както само съпругата на съдържателя умееше, и Далио се хранеше бавно, за да се наслади на вкуса и аромата му. Поливаше всяка хапка с искрящото червено вино „Коте дю Рон“, чиято слава се носеше далече отвъд долината на Рона. За десерт си поръча цитрусова торта с чаша черно кафе. Когато приключи, се отправи към тоалетната. Влезе в една от кабинките, като преди това се наведе, за да се увери, че и останалите са празни. Заключи се, седна и зачака.

Само след секунди някой влезе в съседната кабинка и попита тихо на френски:

— Марсел?

— Да.

— Спокойно, стари друже. Не очаквам от теб да разкриваш държавни тайни.

— Знаеш, че не бих го направил, Питър.

— Знам. Какво откри?

— Официално сме демонстрирали маневри със загасени светлини пред група генерали от НАТО. — Далио замълча, тъй като някакъв мъж беше влязъл, за да си измие ръцете.

Когато водата спря да шурти и вратата на тоалетната се затвори, Питър попита съвсем тихо:

— Кои по-точно?

— Единият беше заместник-главнокомандващият, генерал Роланд ла Порт.

— А останалите?

— Не разбрах точно. Но ако съдя по униформите, имаше германец, испанец, англичанин и италианец.

Разговорът им отново беше прекъснат. В тоалетната влязоха двама мъже, порядъчно пийнали, които се смееха и разговаряха на висок глас. Питър и Марсел търпеливо изчакаха двамата да се разберат кой ще сваля червенокосата на бара.

Питър си зададе въпроса дали не блъфират, но в такъв случай го правеха доста умело.

Когато двамата най-после се уточниха и излязоха от тоалетната с тромаво клатушкане, Питър въздъхна:

— Проклети пияндета… А каква е неофициалната версия, Марсел?

— Знаех си, че ще ме попиташ, и се постарах да разбера. Двама от стюардите казаха, че генералите изобщо не се качили на палубата. През цялото време били долу, в заседателната зала. Разговорът им продължил доста време и си тръгнали, щом приключил.

— С хеликоптери? — В гласа на Питър се долавяше напрежение.

— Да. Аз бях долу, в машинното, и не ги видях, но така ми казаха стюардите.

Ето къде, значи, е бил генерал Мур през последните часове от живота си, размишляваше Питър. Но защо? Какво се е случило между четирите стени на онази заседателна зала?

— Не споменаха ли стюардите на каква тема е била срещата? — попита на глас.

— Не. И те нямаха представа.

— Ясно… Добре, ако случайно успееш да научиш още нещо, ще ти бъда много благодарен. Ето телефон, на който можеш да ми оставиш съобщение. — И той мушна едно листче под преградата.

— Добре. Ще имам предвид.

— Благодаря ти, Марсел. Много съм ти задължен.

— Хмм… Ще го имам предвид — позасмя се французинът. — Но по-добре да не ми се налага да се възползвам от услугите ти.

Питър излезе пръв, а малко след него и Далио, който се върна на масата си и си поръча още едно кафе. Огледа още веднъж заведението и не забеляза нищо подозрително. Питър, разбира се, вече беше изчезнал.

Западното Средиземноморие, на борда на американския ракетоносец „Саратога“

Военният информационен център на кораба беше сумрачно помещение, задръстено от най-съвременна електроника, за която бяха отишли не малко от парите на данъкоплатците. Високотехнологичната апаратура му придаваше почти стерилен вид.

Ранди беше седнала зад гърба на техника по съобщенията и наблюдаваше луминесцентните екрани на радарите и хидролокаторите. От радиопредавателя се разнасяше гласът на Макс, който се опитваше да надвика бръмченето на хеликоптера.

Макс патрулираше над алжирското крайбрежие и току-що се беше обадил, за да съобщи, че е видял корабчето, на борда на което се беше промъкнал Джон.

— Сигурен ли си?

— Напълно! — изрева той.

— А има ли следа от хора?

— Не виждам никого…

— На какво разстояние си?

— Около километър, но през бинокъла го виждам съвсем ясно.

— Къде може да са отишли?

— Има един нос, вдаден навътре в морето. На него се вижда някаква вила и в съседство — ниски, продълговати постройки. Има и нещо като военен плац… Мястото е доста изолирано. Главният път заобикаля носа и продължава на юг.

— Не забелязваш ли някакви хора? Някакво раздвижване?

— Нищо…

— Добре — въздъхна Ранди. — Ще се чуем пак.

Тя се обърна към младия офицер, определен за неин помощник:

— Трябва да поговоря с капитана.

Намери капитан Лейнсон в каютата му — пиеше кафе с помощника си Шрьодер. Беше им наредено да отложат текущите си задачи и да окажат съдействие на ЦРУ. Това не ги радваше особено, но се отнесоха към мисията с необходимата сериозност.

Изслушаха плана на Ранди с нарастващ интерес. Най-после Шрьодер я увери:

— Добре, агент Ръсел, ще направим всичко възможно, за да ви вмъкнем там, и ще сме наблизо.

— Този план е съгласуван с Вашингтон и НАТО, нали? — попита капитан Лейнсон.

— От Ленгли ме уверяват, че е така — спокойно отвърна Ранди.

Капитанът кимна. Лицето му беше непроницаемо.

— Добре, ще ви вмъкнем, но все пак бих искал да получа потвърждение от Пентагона.

— Моля ви, само побързайте. Не знаем какво точно са замислили терористите, но нещата наистина са сериозни. По-добре да рискуваме живота на неколцина, включително и своя, ако ще предотвратим гибелта на хиляди. Няма да ви отнемам повече време.

И Ранди излезе от каютата, а двамата мъже гледаха след нея със смесица от скептицизъм и безпокойство.