Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (39)

Трийсет и осма глава

„Еър Форс 1“, насочил се на запад от Вашингтон

Мисис Естел Пайк, секретарката на президента, надникна в заседателната зала на самолета. Изглеждаше по-притеснена отвсякога.

— Синият!

Президентът вдигна слушалката на синия радиотелефон. Погледите на Чарлс Аурей, Емили Пауъл-Хил и останалите му съветници бяха вперени в него.

— Да?… Сигурен ли е?!… Къде?… Какво?! Цялата страна?! Добре, дръж ме в течение.

Съветниците на президента, седнали около дългата заседателна маса, го гледаха безмълвни. Белият дом сякаш се беше пренесъл на борда на този самолет по изрично настояване на тайните служби. Обстановката беше тревожна, но медиите все още не бяха информирани за сериозността на ситуацията. Военните от висшия ешелон щяха да вземат всички възможни мерки, за да предотвратят катастрофата, но беше взето решение смущенията в комуникационните системи да бъдат приписани на хакер, вкарал в мрежата опасен вирус. Представителите на медиите трябваше да уверят обществеността, че виновникът ще бъде наказан с цялата сила на закона.

Вицепрезидентът на страната и заместниците на всички в самолета вече се намираха в безопасен бункер в Северна Каролина и непрекъснато получаваха информация за развоя на събитията, за да имат готовност да поемат управлението, ако се случи най-лошото. В такъв момент страната не биваше да остава без правителство. Съпругите и децата на членовете на висшия команден състав също бяха евакуирани в тайни подземни бункери. За съжаление, за цялото население на страната не можеха да бъдат осигурени скривалища и провизии, но президентът се молеше това изобщо да не се наложи.

Обърна се към събраните в залата, като се стараеше да звучи спокойно, въпреки че се разкъсваше от безпокойство.

— Току-що ме уведомиха, че атаката по всяка вероятност ще бъде днес. Нищо по-конкретно обаче не се знае. — Той се намръщи и поклати глава. — Нито кога, нито къде ще ударят…

Можеше да прочете въпроса, изписан на всички лица: какъв беше източникът му на информация? С кого беше разговарял преди малко? И доколко надежден беше този източник, след като не разполагаше с по-конкретни факти?

Сам Кастила нямаше намерение да удовлетвори любопитството им. Фред Клайн и отделът му щяха да си останат в пълна секретност до последно. Само този, който щеше да поеме поста му на държавен глава, щеше да научи за тяхното съществуване. И на свой ред да го запази в дълбока тайна.

Най-после Емил Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност, попита:

— А… сигурна ли е тази информация, господин президент?

— Стопроцентово… — въздъхна Кастила, като се вгледа в сериозните им удължени лица. — Освен това вече е известно местонахождението на ДНК компютъра и нашите хора ще направят опит той да бъде унищожен… навреме.

— Къде се намира компютърът, сър? — попита адмирал Стивънс Броуз.

— Някъде във Франция. Там също са прекъснати всички съобщения.

— В цяла Франция?! — трепна гласът на началник-щаба на Белия дом Чарлс Аурей. — Това е… някакъв кошмар!

— Щом са прекъснали всички съобщения — замислено каза Емили Пауъл-Хил, — това означава, че ударът ще бъде в най-скоро време.

Президентът огледа помощниците си.

— Разполагахме с пет дни, за да мобилизираме силите си и да подготвим надеждна защита. Дали сме се справили, как смятате?

Адмирал Стивънс Броуз се изкашля. Беше влизал в много битки и неведнъж се беше сблъсквал с превратностите на съдбата, но това тук беше друго. Сега неизвестните бяха прекалено много — имаше чувството, че се изправя пред неведом противник със завързани очи.

— Имаме готовност да посрещнем удара, доколкото, разбира се, това е възможно, при положение, че сателитите и останалите ни комуникационни системи са извън строя. Сменени са всички кодове и защитните системи ще бъдат активирани незабавно. — Той добави след кратка пауза: — Остава да се надяваме, че това ще помогне… Като се имат предвид обаче възможностите на един ДНК компютър, боя се, че нашите противоударни програми няма да се окажат непреодолима преграда за него. Въпрос на минути ще е да проникне в кодовете им и да ги обезвреди. Мисля, че можем да възлагаме известни надежди единствено на новата експериментална защитна система. Никой още не знае за съществуването й и в това е козът ни. — Той погледна президента. — При положение, че изпратят срещу нас ракета.

Сам Кастила кимна.

Началник-щабът на военновъздушните сили Брус Кели добави решително:

— Нито една междуконтинентална балистична ракета не би могла да проникне през въздушния щит на новата противоударна система. Това е повече от сигурно.

— И е сигурно, че никой не подозира за съществуването й?

Съветниците на президента се спогледаха и кимнаха утвърдително.

Адмирал Броуз отвърна от името на всички:

— Пълната секретност е гарантирана, сър.

— Е… в такъв случай… безпокойството е излишно — каза президентът и огледа смълчаната групичка, сякаш очакваше да получи потвърждение. Никой обаче не посмя да го погледне.

„Шато ла Руж“, Франция

В оръжейната на върха на кулата, където работеше, заобиколен от метални ризници и доспехи, доктор Шамборд вдигна глава и се ослуша. Не, не му се беше сторило, някъде отвън се разнасяха изстрели. Звукът достигаше до него приглушен, но не по-малко стряскащ. Какво ставаше?

В този момент екранът на компютъра угасна.

Шамборд ядосано поклати глава — необходима му беше пълна концентрация и канонадата отвън не му помагаше. ДНК компютърът притежаваше почти неограничени възможности и в същото време беше прекалено фин, прекалено неустойчив. Изискваха се огромни усилия, за да се запази деликатно постигнатото равновесие. Но Шамборд се справяше. За броени секунди успя да възстанови връзката. Лошото беше, че това го забавяше. Ето, вече на два пъти беше успял да проникне в командните кодове на старата съветска ракета, но ги беше загубил отново само заради своенравния темперамент на своя уред, сглобен от оптични кабели и снопчета желе.

Времето напредваше, а и отвън определено ставаше нещо… Обезпокоен, вдигна поглед към любимата си картина, от която черпеше сили. Трагичното завръщане от Москва на неговия любим герой и гордата френска армия го изпълваше с горест и негодувание, караше кръвта му да кипи. Беше си купил тази репродукция още съвсем млад и още тогава се беше заклел, че ще посвети живота си на Франция. След смъртта на жена му тази мисъл го беше обсебила изцяло, беше се превърнала в единственото, заради което си струваше да живее.

Предположи, че членовете на „Щита с полумесеца“ са нападнали замъка, за да освободят Мавритания. Току-виж този път наистина успееха да отвлекат и него, а така също и компютъра.

Всъщност това вече нямаше никакво значение. Бяха закъснели.

Отпъди всички мисли, които го разсейваха, и продължи работата си, но в този момент вратата се отвори и снажната внушителна фигура на генерал Ла Порт сякаш изпълни тясното помещение.

— Програмирано ли е вече изстрелването на ракетата? — прокънтя гласът му.

— Всеки момент ще стане — раздразнено отвърна Шамборд. — Не ме пришпорвай. Тази пукотевица и без това ми лази по нервите.

— А, това ли? — усмихна се Ла Порт. Самият той не изглеждаше притеснен — ботушите му бяха излъскани до блясък, буйната черна грива — отметната назад, а гордата му войнишка стойка излъчваше властност. — Това са нашите ислямски приятели. Не им обръщай внимание. Бонард ще се справи с тях. Всъщност тъкмо те ни трябваха. Мъртвите им тела ще бъдат неопровержимо доказателство, че атаката е била тяхно дело. След което са били разбити от моите доблестни легионери. Жалко само, че не разполагахме с време да осъществим и атаката срещу Израел, както беше първоначалният замисъл. Тогава нямаше да има никакво съмнение какви са били мотивите им…

Шамборд не отвърна нищо. Бяха се отказали да изпращат ракетата срещу Йерусалим, тъй като бяха притиснати от времето. Ударът срещу Съединените щати беше приоритет, а всичко трябваше да приключи сега, за да може Ла Порт да посвети следващия ден на телефонни разговори със съюзниците. Трябваше да бъде сигурен, че в понеделник щеше да получи подкрепата им на срещата на представителите на Европейския съюз.

Шамборд изглеждаше затруднен. Помощта на Мартин Целербах би била добре дошла в такъв момент.

— Странно… Тези кодове са доста по-трудни от онези, в които проникнах по нареждане на Мавритания. А не би трябвало — нали уж ракетите са еднотипни, стари бойни глави… От къде на къде им е хрумнало да сменят кодовете с нови? — мърмореше той, докато се взираше в екрана и пробягваше с пръсти по клавиатурата.

— Остави това за момент — прекъсна го Ла Порт. — Налага се преди това да свършиш още нещо…

Шамборд притеснено погледна часовника си.

— Разполагаме само с половин час! Искам да оставя прозорчето възможно най-малко, а за целта трябва да действам с абсолютна точност… Не е толкова лесно да се осъществи комуникацията със сателит…

Ла Порт го потупа по рамото.

— Ще успееш, Шамборд. Не се съмнявам в теб. Половин час е предостатъчно време за уникалната ти машина. Но това, което ще те помоля да свършиш, е наистина важно. Дошъл съм само за това. Получих сведение, че американците разполагат със свръхмодерна експериментална защитна система, на която основно разчитат, за да отбият удара ни. Тя не е била изпробвана досега и е държана в най-дълбока тайна. Едва ли ще се окаже ефективна в случая, но не можем да рискуваме. Нека първо я изключим от играта, както направихме с останалите, а след това ще продължим нататък.

— Как разбрахте за нея?

— Имам си начин — подсмихна се Ла Порт. — В политиката няма приятели, а само интереси.

 

 

Лунната светлина озаряваше пътеката от червени гранитни плочи в краката им и на четиримата им се струваше, че са нагазили в река от кръв. Отпъдиха зловещото видение и се разделиха на две, като продължиха обиколката си върху крепостната стена. Джон и Ранди поеха в едната посока, а Марти отиде с Питър. Срещнаха още двама часовои, които обезвредиха по най-бързия начин, и след малко се събраха отново.

До полунощ оставаха само двайсет и две минути.

— Имаме съвсем малко време… — изрече Ранди гласно тревогата на всички.

Спуснаха се надолу по стръмното вито стълбище, чийто край се губеше в мрака, сякаш потъваше в бездна. Марти подтичваше най-отзад, стиснал с две ръце автомата, като че се боеше да не го изпусне.

— Легионерите са заети при входа на замъка — каза Джон. — Моментът е благоприятен. Имаме четири етажа за претърсване, плюс кулите. За да стане по-бързо, предлагам да се разделим. На всеки се пада по етаж. Ако има проблем, ще използваме предавателите.

— Не знам, Джон — колебливо каза Ранди. — Не е ли рисковано да се разделяме?

— Рисковано е, но иначе няма да успеем. Марти?

— Отивам с Питър.

— Добре тогава. Поемете приземния етаж, аз — втория, Ранди — третия. Ще се срещнем най-горе.

Ускориха ход и след малко се разделиха.

Питър и Марти свиха по коридора на приземния етаж. Питър вървеше напред, а Марти — след него, като се озърташе неспокойно. Коридорът беше слабо осветен — електрическите крушки бяха на твърде голямо разстояние една от друга. Отляво и отдясно имаше по няколко врати, разположени в ниши. Марти предпазливо ги отваряше подред, а Питър чакаше с насочен напред автомат. Но не срещнаха жива душа. В някои от стаите дори нямаше мебелировка, което означаваше, че част от замъка е необитаема. И нищо чудно — как биха могли да се отопляват всички тези мрачни и студени като гробници помещения?

Продължиха обиколката. От време на време до тях долитаха автоматични откоси, а после отново наставаше тишина. Не можеха да предвидят как ще се развие битката, не можеха дори да преценят къде точно се стреляше, но се надяваха и терористите, и легионерите да се задържат по-дълго извън замъка.

Малко по-късно четиримата се събраха на най-горния етаж, както беше уговорката. Досега никой не беше открил нищо.

Тръгнаха заедно надолу по коридора и… едва не се сблъскаха с двама войници, които се появиха иззад ъгъла. Докато французите успеят да грабнат пушките си, Джон и Ранди се хвърлиха върху единия и го повалиха на земята, а Питър се справи с другия с няколко удара на сгъваемия си нож. Прозвуча глух изстрел, чу се стон и нито един от двамата легионери повече не помръдна.

Марти си пое дълбоко дъх. Слава Богу, не се беше наложило да използва автомата си. Мразеше насилието, но беше готов да стреля, ако видеше, че някой от приятелите му се нуждае от помощ.

Скриха двата трупа в най-близката стая и продължиха по коридора, докато Джон изведнъж не им даде знак да спрат. Пред една от вратите в дъното се беше облегнал лениво друг войник. Беше си запалил цигара и гледаше в другата посока, като се прозяваше отегчено.

Дори не гъкна, когато Джон се промъкна зад гърба му и го удари по главата с тежкия автомат. Строполи се като покосен. Беше жив, но в безсъзнание. Замъкнаха и него в една от съседните стаи, завързаха го и запушиха устата му. В един от джобовете му Ранди откри тежък метален ключ. Прибраха оръжието му и резервните патрони и се върнаха обратно при вратата, която войникът охраняваше.

Питър се ослуша и прошепна:

— Вътре има някой! Дали е Шамборд?

— Сега ще разберем. — И Джон превъртя ключа в ключалката.

Ранди и Питър се промъкнаха навътре, а Джон и Марти останаха да охраняват в коридора.

Тази стая беше по-топла от останалите — в камината гореше огън. Тежки средновековни мебели изпълваха тясното пространство, но като че ли вътре нямаше никого. Ранди и Питър пристъпиха навътре с пръсти на спусъка, като се озъртаха предпазливо.

Терез Шамборд се появи като привидение иззад огромен старинен шкаф. В ръката си държеше тежък свещник от ковано желязо.

Тя замръзна на мястото си от учудване.

— Агент Ръсел?

— Къде е баща ви, Терез? — бързо попита Ранди. — Къде е ДНК компютърът?

— В оръжейната. Ще ви заведа. — Терез остави свещника, с който се беше въоръжила, и забърза напред. Все още беше облечена както в деня на отвличането си. — Чух изстрелите… Значи сте били вие? Радвам се, че дойдохте навреме, за да ги спрете…

— Не стреляха по нас — шепнешком отвърна Ранди. — Хората на Мавритания са отвън…

— О, Боже… — разтревожи се Терез. — А Джон?… Той…

Тя не довърши — видя кой стоеше на прага.

— За колко часа е планиран ударът?

— Атаката ще започне точно в полунощ.

— Разполагаме само с осем минути… Терез, можеш ли да ни кажеш какво по-точно са замислили?

— Знам, че се готвят да изстрелят балистична ракета срещу Съединените щати. Но за съжаление не ми е известно нищо повече.

— Засега това стига. Ето, вземи — той й подаде оръжието на легионера. — Да побързаме!

„Еър Форс 1“, над Айова

Президентът Кастила слушаше бръмченето на самолетните двигатели и неспокойно поглеждаше часовника на стената. Цифрите се сменяха пред погледа му. 05:52. Кога щяха да ударят онези негодници? Нервите на всички бяха изопнати до крайност.

Адмирал Броуз се опита да разведри атмосферата, въпреки че стомахът му беше свит, а гърлото — пресъхнало.

— Защитните системи са в пълна бойна готовност, сър; военните самолети са на линия; направихме всичко, каквото е по силите ни.

— Дано наистина да са взети всички необходими мерки — кимна президентът.

— Взети са всички възможни мерки, сър — тихо отвърна Емили Пауъл-Хил, съветникът по въпросите на националната сигурност. — Остава ни само… да чакаме.