Робърт Лъдлъм, Гейл Линдс
Парижкият вариант (40)

Трийсет и девета глава

Изправен зад Шамборд, генерал Ла Порт се взираше в екрана на компютъра, където пробягваха дълги редици цифри. Не разбираше какво става, но лицето му беше съсредоточено и напрегнато, сякаш от онова, което ученият вършеше, зависеше животът му, а и нещо повече от него — съдбините на цяла Франция.

— Успя ли да обезвредиш противоракетната система на американците? — попита нетърпеливо.

— Само минута… — промълви Шамборд. — Да… Точно така. Ето. Готово! — Той се облегна назад и уморено се усмихна. — И този път ги надхитрихме.

Ла Порт кимна доволно.

— Много добре. Сега можеш да продължиш с програмирането на ракетата. Побързай.

Гласът му беше по-рязък и суров от обикновено и Шамборд учудено го изгледа. Нетърпението беше оправдано в такъв момент, но в тона на генерала, в изражението му се долавяше някакво… настървение. Някаква мрачна жестокост, което вече беше малко прекалено. А може би просто… напрежението си казваше думата, което беше обяснимо. И Шамборд се съсредоточи върху непосредствената си задача.

 

 

В кулата, където се помещаваше оръжейната, въздухът беше застоял и миришеше на влага и мухъл. Джон и Ранди, които се бяха изкачили до най-горната стълбищна площадка, предпазливо подадоха глави и се огледаха. В кулата цареше полумрак и ако пред вратата имаше страж, едва ли би ги забелязал, освен ако не чуеше някакъв подозрителен шум.

Джон погледна часовника си. Имаха само седем минути!

Вратата на оръжейната беше на пет-шест метра от тях и се охраняваше от двама легионери, но за разлика от войника, който пазеше Терез, те съвсем не изглеждаха лениво отпуснати. Стойката им беше стегната, оръжията не бяха метнати през рамо, а готови за стрелба. Те бяха нащрек и трудно щяха да ги изненадат, а и нищо чудно охраната тук да беше подсилена и вътре в оръжейната да имаше още войници.

Джон и Ранди се снижиха и безшумно изтичаха надолу по стълбата. На долната площадка ги чакаха останалите. Те им описаха с две думи ситуацията.

— Осветлението в кулата е доста слабо и мисля, че ще можем да се промъкнем в сенките поне донякъде — завърши Джон.

— Няма ли начин да ги изненадаме в гръб? — попита Питър.

— Няма как да стане… — отвърна Ранди.

Стрелбата отвън се беше усилила и почти заглуши думите й. Освен това им се стори, че вече звучеше по-наблизо. Нищо чудно „Щитът с полумесеца“ да бяха стигнали до замъка.

— Предполагам, че освен Шамборд вътре е и генерал Ла Порт — предположи Джон.

— И аз така мисля — кимна Ранди.

— А защо не и капитан Бонард? — добави Питър.

— Не, не, някой трябва да ръководи войниците, които се опитват да отблъснат атаката — възрази Ранди.

— Права си — отвърна Питър. — Безпокои ме само това, че Шамборд е в оръжейната, което обикновено е най-добре защитеното помещение. Ако войниците отстъпят навътре, биха могли да удържат цяла нощ… Да помислим… Трябва да има някакъв начин.

— Шест минути! — разтревожено прошепна Ранди.

Марти прехапа устни.

Изведнъж доловиха някакво раздвижване встрани, където коридорите се пресичаха. Няколко тъмни, приведени сенки притичаха по другия коридор.

— Долу! — дрезгаво прошепна Джон.

Тъкмо навреме. Не можеха да видят ясно фигурите, но на лунната светлина, която се промъкваше през прозореца в далечния край на коридора, едно от лицата за миг проблесна като абанос.

— Абу Ауда… С малка групичка… Отварят вратите, чувате ли? Явно и те търсят някого…

— Мавритания?

— Да, най-вероятно. Разделили са се и са изпратили хора да го освободят.

— Можем да се възползваме от това… Ако започне стрелба, тя най-вероятно ще привлече Ла Порт и легионерите от кулата.

— И тогава Шамборд ще остане сам в оръжейната…

— Именно. Е, хайде тогава да изненадаме господата!

Четиримата притичаха по коридора и Джон надникна иззад ъгъла.

В дъното на другия коридор Абу Ауда се мъчеше да отвори някаква врата, а останалите му пазеха гърба.

След малко Джон се обърна и прошепна през рамо:

— Влязоха… Сега е моментът!

Четиримата притичаха и откриха огън по Абу Ауда и хората му.

Един от терористите изкрещя пронизително. Останалите залегнаха и отвърнаха на огъня. Мавритания грабна оръжието на убития и също се включи в престрелката.

Изстрелите отекваха надалеч по коридорите на замъка.

 

 

Пред очите на озадачения доктор Шамборд продължаваха да се нижат редица цифри и символи. Не му беше ясно защо руснаците си бяха правили труда да сменят кодовете на балистичната ракета в далечната тайга, но така или иначе новият код също не беше непробиваем. Само щеше да го затрудни малко повече…

— Не знам защо се отказахме от първата ракета, която бяхте избрали — говореше той на Ла Порт, без да откъсва поглед от екрана. — Нейният код беше също толкова лесен, колкото и кодът на ракетата, която щяхме да изпратим срещу Йерусалим. Докато тук нещата са по-сложни… дявол знае защо…

— Побързайте, Шамборд — настоя Ла Порт.

Ученият отново се подразни от студения заповеднически тон. Правеше каквото можеше. Излишно беше някой да го подканя.

След малко уморено прокара ръка по челото си.

— Готово. Приключих. Това беше. Ракетата е програмирана и точно в полунощ ще бъде изстреляна автоматично.

Изведнъж спря на средата на думата и се втренчи в екрана като хипнотизиран. Смръщи вежди и бързо натисна няколко клавиша на клавиатурата. Отговорът, от който се опасяваше, се появи на екрана. О, Господи… Обля го студена пот.

Извърна се към Ла Порт и заговори като обезумял:

— Генерале, вие сте знаели! Какво ме накарахте да извърша?! Само ако знаех… Ако можех да предположа… Това не е обикновена балистична ракета, а ядрена! Ето защо са били свръхзащитените кодове! Каква грешка… Каква непростима грешка! Не… Още не е късно… Трябва да я спра!

Той се обърна към компютъра, но в същия миг на сантиметри от ухото му профуча куршум.

— Какво…

Гласът на Ла Порт беше студен, заплашителен:

— Не докосвай клавиатурата, Шамборд.

Шамборд си пое дъх като човек, комуто не достига въздух. Започваше да разбира, но все още не искаше да повярва на ужасяващото си прозрение.

— Кажете ми, че сте сбъркали, генерале! Не може да искате това! Би било безумие… Господи!

Ла Порт си играеше с пистолета. На лицето му не трепваше и мускулче.

— Не, доктор Шамборд. Ако тук някой греши, това сте вие. Една балистична ракета не би предизвикала… нужния ефект. А аз трябва на всяка цена да си осигуря мнозинството от гласовете в понеделник. Ако искаш да победиш, трябва да действаш непоколебимо, да оставиш настрана задръжките, угризенията. Вашето плахо буржоазно съзнание, страховете ви… ви пречат да прозрете величието на подобна стъпка. А който не рискува, не печели, докторе — дори американците вече са наясно с това.

Доктор Шамборд беше сдържан, интровертен човек — не беше свикнал да дава външен израз на емоциите си. Покойната му съпруга често го беше упреквала за това. Може би беше права — с такъв като него се живееше трудно. Но човешката психика е нещо неизмеримо по-сложно и по-дълбоко от онова, което се вижда на повърхността. И слава Богу.

Лицето му си остана затворено, безизразно. Но вече знаеше какво трябва да направи.

Погледна Ла Порт право в очите и се чу да казва:

— Жертвите на ядрения удар и на радиацията ще са милиони…

— Известно ми е — хладно го прекъсна Ла Порт, но Шамборд продължи:

— Затова ли избрахте Омаха? Мястото не е било произволно избрано, целта ви е била да поразите самото сърце на Съединените щати. Не заради военните обекти, не защото е център на телекомуникациите, а защото е точка във вътрешността на страната… Вие сте чудовище, Ла Порт! Не бихте се спрели пред нищо, за да постигнете целта си.

— Действително — кимна Ла Порт. — Обстоятелствата го налагат.

Шамборд се задъха.

— Осъзнавате ли, че това е… същински Армагедон?!

— От пепелта ще възкръсне птицата феникс — духът на възродена Европа.

— Вие сте безумец, генерал Ла Порт…

— Възможно е, доктор Шамборд. Напълно е възможно — сви рамене генералът. — Но съм се погрижил за всичко… Утре, когато намерят телата на Мавритания, капитан Бонард и… вашето, едва ли ще предположат кой всъщност стои зад всичко това.

— Разбирам — глухо каза Шамборд. — Ще се измъкнете, все едно нямате пръст в това…

— Естествено. Не мога да си позволя да рискувам авторитета си. Както и… да ви оставя жив, въпреки че оценявам стореното от вас. — Двата изстрела от пистолета на генерала отекнаха един след друг. — Сбогом, Шамборд. Вие изпълнихте дълга си към Франция.

Тялото на учения се свлече от стола като парцалена кукла.

В този момент в коридора се разнесе стрелба. Ла Порт трепна. Възможно ли беше „Щитът с полумесеца“ да са проникнали чак дотук?

Той се втурна навън, последван от двамата легионери, които го охраняваха. Войниците, които пазеха отвън, се присъединиха към тях и петимата затичаха надолу по стълбите в посоката, от която се разнасяха изстрелите.

 

 

Джон даде на другарите си знак за отстъпление и те се втурнаха обратно по коридора. Зад тях продължаваха да трещят изстрели. Откъм долния етаж долетяха гласове на френски. Легионерите бяха чули стрелбата и изпращаха подкрепление.

Джон, Ранди, Питър, Марти и Терез се пъхнаха в две празни стаи от двете страни на коридора.

Джон открехна леко вратата и видя Питър от другата страна да прави същото.

След малко по коридора притичаха Ла Порт и четиримата легионери. Сега беше моментът да се качат в оръжейната.

Джон хукна нагоре по витата стълба. Останалите го последваха. На горната площадка спряха и се огледаха. Вратата на оръжейната зееше широко отворена. Отвътре не долиташе никакъв звук.

Джон направи знак на Ранди и Питър да влязат навътре.

— Ние тримата ще пазим стълбите — прошепна.

Но само след миг Ранди подаде глава отвътре.

— Елате насам! Бързо!

Марти, Терез и Джон спряха на прага, стъписани от гледката. Емил Шамборд лежеше по очи на килима.

Терез се спусна към него.

— Господи… Папа!

— О, Боже — ахна Марти.

Терез ридаеше, коленичила до тялото на баща си.

Марти сложи ръка на рамото й.

— Март! — тихо го повика Джон. — До полунощ остават по-малко от две минути… Компютърът…

— Ей сега… — промълви Марти и седна на стола пред компютъра.

— Ранди, ела отвън! — повика Питър. — Някой трябва да им пази гърба.

Джон се наведе над мъртвия Шамборд.

— И двата куршума са попаднали в сърцето… Смъртта е настъпила веднага. Съжалявам, Терез…

Тя вдигна към него обляното си в сълзи лице и риданията я разтърсиха отново.

Джон пристъпи към Марти и застана зад гърба му, готов да помага, ако се наложи. По-голямата част от стаята тънеше в полумрак — и тук, както и в целия замък, осветлението беше недостатъчно, — но в дъното забеляза някакви сандъци, по всяка вероятност, с амуниции.

— Ах, ти, чудовищна машина… — шепнеше Марти. — Не искаш да се подчиняваш, така ли?! Ще видиш ти! Не знаеш с кого си имаш работа! Паладин, рицарят на светлината, стои пред теб! Предай се, хлъзгаво чудовище! Гадино… Почакай само… Ето! Добре… Хайде… Давай… Така… Така! Пипнах ли те?! Къде ще бягаш? О, не! Божичко…

— Марти! Какво има?

Марти вдигна глава. Устните му бяха побелели.

— Джон… Те са задействали ядрена ракета! И тя… вече е изстреляна!

— Накъде, Март? — задавено попита Джон.

— Към Омаха. — Лицето на Марти се сгърчи от отчаяние. Закъсняхме… Божичко!