Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (43)

Епилог

Беше сив и предвещаващ скорошна виелица зимен ден на Острова на бурите. Негово Кралско Височество, престолонаследникът на Рива принц Геран прекара деня на бойните кули при тронната зала на Риванския крал, правейки снежни човеци. Вълкът беше до него, както винаги досега. Той не помагаше особено на момчето, но затова пък го гледаше с голям интерес, подпрял глава на предните си лапи. В тронната зала на риванските крале ставаха много неща, които Вълкът не разбираше, но беше достатъчно възпитан да не го показва.

По обед една от придворните на кралицата доведе при кулите и четиригодишната сестра на Геран, принцеса Белдаран.

— Нейно Величество смята, че малките деца трябва да дишат много чист въздух, Ваше Височество — обърна се контесата или каквато там беше към Геран. — Вие трябва да я наглеждате.

Принц Геран въздъхна. Не че не обичаше малката си сестричка, но точно в момента твореше изкуство, а нито един художник не обича да го безпокоят, когато в него гори огънят на съзиданието. Принцеса Белдаран беше така увита в кожи, че едва можеше да движи малките си ръчички. Тя изобщо не обърна внимание на шедьоврите на брат си, а започна да прави снежни топки. Оглеждаше важно всяка една от тях, заглаждаше неравностите по повърхността с малката си ръка в ръкавичка и ги мяташе срещу брат си, без да променя изражението си. Не го улучваше често, но успяваше да го разсейва и дразни. Той обаче стисна зъби и реши да не й обръща внимание. Обичаше сестра си, но в повечето случаи я пренебрегваше. Беше открил, че така е много по-спокойно. Гласът на Белдаран много напомняше този на майка им — „изразителен“, както обикновено казваше техния баща. Геран имаше друго определение за пронизителния глас на сестра си, но избягваше да го използва в присъствието на майка си.

Той си отдъхна, когато контесата — или каквато там беше — се върна след час да прибере обратно Белдаран. Тъкмо извайваше последните детайли на скулптурите си и имаше нужда да се концентрира. След известен размисъл прецени, че морковите, които използваше за носове, са твърде комични и ги замени с репи. Така беше много по-добре, реши накрая. Вече цяла седмица работеше върху снежните фигури и според него станаха великолепни. Седем свирепи, макар и доста закръглени бели войници, бяха строени върху крепостната стена, гледайки строго към пристанището. Принц Геран се надяваше зимата да продължи достатъчно, за да успее да направи цял взвод.

— Тоя не е ли голям здравеняк, Вълчо? — попита Геран приятеля си, след като приглади за последен път снега по последния от пазачите.

— Вълкът не разбира какъв е смисълът от това — любезно отбеляза той.

На Геран се стори, че долавя някакъв упрек в забележката на събеседника си. Вълците понякога бяха практични до педантичност. Тогава Геран прибягна до обяснението на своя дядо.

— Такъв е обичаят — рече.

— О — отвърна Вълкът, — щом е обичай, тогава няма нужда да се търси смисъл.

Дядото беше научил момчето да говори езика на вълците през лятото, което то прекара при него в Долината. Това беше необходимо, защото бабата и дядото на Геран говореха помежду си само на вълчи език. Принцът беше много горд с познанията си, макар Вълкът да му хвърляше понякога неразбиращи погледи. Голяма част от вълчия език се състои от определени движения на ушите, а на Геран беше трудно да шава толкова изразително с уши. Вместо това той ги движеше с ръце. За Вълка това бе доста необичаен начин на общуване.

Геран много се гордееше със своя Вълк. Останалите момчета на острова имаха кучета и ги наричаха домашни любимци. Вълкът беше приятел и спътник на Геран и те постоянно говореха. Принцът беше забелязал, че неговият приятел има странно отношение към живота и понякога се налагаше да внимава много, за да не го обиди. Геран знаеше, че вълците често си играят, но техните игри наподобяваха повече на весело боричкане. Те не можеха да схванат сложните правила на човешките игри. Ето защо Геран често прибягваше до обяснението „такъв е обичаят“.

Принцът рядко се замисляше за произхода на своя Вълк. Баба му го беше намерила още като малко пале в лесовете край Кел, по-нагоре от Малория. Геран се беше постарал да изтрие от паметта си всичко, свързано с Малория. Понякога в кошмарите му обаче се явяваше Зандрамас, най-вече светещите изпод кожата й петна. Но тези кошмари ставаха все по-редки и по-редки. Когато Геран си каза, че повече няма да мисли за тях, те изчезнаха съвсем.

Момчето решително изтика тези мисли от съзнанието си и се съсредоточи върху снежните войници.

Над кулите в двореца на Рива вече се спускаше нощта, когато бащата дойде да прибере сина си и неговия Вълк. Геран знаеше, че баща му е крал на Рива и Повелител на Запада, но в неговите очи това бяха просто титли. За него баща му си беше просто „татко“, независимо от това как го наричат останалите. Лицето на неговия родител беше като на всички останали хора, освен ако не се случеше нещо извънредно и непредвидено. Станеше ли нещо такова, обаче, той се превръщаше в най-необикновения човек на света. Макар и много рядко, извънредните случаи го принуждаваха да грабне и развърти меча си. А щом това станеше, всички разумни хора се изпокриваха кой където свари.

— Добре ли изкара деня, скъпи? — посрещна го майка му, когато двамата с бащата влязоха в кралските покои. Преди това прилежно бяха изтупали снега от краката си още в коридора. Вълкът не си направи този труд, но той вече беше облизал и последната снежинка от лапите си, затова не остави никакви следи по пода.

— Беше върхът, майко — отвърна Геран. Всичките му познати момчета използваха „върхът“ по сто пъти на ден, а Геран държеше да е в крак с последната мода, затова изпъстри речта си с тази дума. Струваше му се много изискано.

— Банята ти е готова, Геран — подсети го майка му.

— Не съм чак толкова мръсен, мамо — каза без да се замисли той. После му се прииска да си беше прехапал езика. Защо все изтърсваше нещо, преди да е помислил за последиците от думите си?!

— Хич не ме е грижа дали мислиш, че си мръсен или не! — гласът на майка му се повиши с няколко октави. — Казах ти да се изкъпеш! Върви сега!

— Да, майко.

Баща му направи скришом знак с пръсти: „По-добре свърши това, което ти казва!“ и продължи да движи незабележимо ръце: „Ако не го изпълниш, лошо ще загазиш.“

Геран въздъхна и кимна примирено с глава. На ръст вече беше почти колкото майка си, но продължаваше да й се подчинява и не смееше да противоречи. Принц Геран вече беше седемгодишен и според Вълка беше навлязъл в зрелостта. Геран усещаше, че колкото повече расте, толкова повече го уважават околните, но това не се отнасяше и за майка му. Според него това бе твърде несправедливо.

Принц Геран се изкъпа надве-натри и се присъедини към останалите в трапезарията на кралските покои. Преди това обаче се увери, че вътрешността на ушите му е добре намокрена. Майка му си имаше свое разбиране за чисти уши. Според Геран нямаше нужда да се мие чак толкова усърдно, щом можеше още да чува. Въпреки това той винаги потапяше главата си под водата след всяко къпане, само за да бъде спокойна неговата родителка.

Когато и последният член на кралското семейство седна на трапезата, прислужницата поднесе вечерята. Този път в кухнята бяха приготвили свински бут, а Геран го обичаше. В менюто обаче имаше един основен недостатък — винаги се поднасяше със спанак за гарнитура. Цял живот нямаше да стигне на малкия принц, за да разбере защо майка му смяташе, че свинското върви със спанак. Той тайничко си мислеше, че спанакът не върви с нищо. За да бъде пълно нещастието, Вълкът също не обръщаше внимание на зеленилката. Геран не можеше дори да изсипва пълни лъжици от гарнитурата под масата за своя приятел, както обикновено постъпваше с късовете печено козешко — също редовно меню на кралската трапеза. И козешкото не беше сред любимите блюда на принца, но според него то значително превъзхождаше спанака.

— Какви новини донесе капитан Грелдик? — обърна се кралицата към баща му.

Геран познаваше този черекски морски вълк и много го харесваше. Майка му, обаче, никак не одобряваше капитан Грелдик. Както забеляза Геран, нито една жена не одобряваше капитан Грелдик. Те всички смятаха, че той има ужасни обноски и което е още по-лошо — изобщо не се притесняваше от това.

— О, добре, че ме подсети — подхвана баща му. — Той казва, че Велвет чака бебе.

— Силк ще става баща?! — възкликна майка му.

— Така поне твърди Грелдик.

— Тогава ще трябва изцяло да променим представите си за бащинството — разсмя се майка му.

— След като Силк и Велвет са му родители, отсега можем да предвидим каква ще е бъдещата професия на бебето.

Геран пропусна тази част от разговора, защото точно в този момент си блъскаше главата над една дилема. След банята беше облякъл хубав халат с джобове — дълбоки и достатъчно големи, за да поберат и прикрият спанака от чинията му, докато не намери подходящо място да го изхвърли. Слабата страна в този план беше, че майка му имаше лошия навик да му пребърква джобовете внезапно без никакво предупреждение.

Принц Геран би могъл също така да се заинати и да седи на трапезата, без да докосва спанака до късно през нощта или чак до утрото на следващия ден, но напоследък вечерите бяха най-вълнуващата част от деня. От няколко месеца насам неговата майка му четеше всеки път преди да заспи. И това не беше някоя обикновена книга. Тази история беше написана от леля Поул и той познаваше повечето от хората, за които ставаше дума на последните й страници. Беше виждал Барак и Силк, Лелдорин и Мандорален, Дюрник и кралица Порен, Хетар и Адара. Книгата на леля му Поул приличаше на истинско семейно тържество.

— Нахрани ли се? — попита го майка му, когато той остави вилицата настрана.

— Да, майко.

— Днес беше ли послушно момче?

Геран се зачуди какво би сторила майка му, ако каже „не“. Той обаче благоразумно реши да не рискува.

— Даже много добро, мамо — отвърна. — Не съм счупил нито една вещ.

— Удивително — отговори тя. — А сега сигурно искаш да ти почета.

— Ако това не ти създава големи грижи, майко — Геран беше научил колко е важно да бъде любезен, когато иска да получи нещо.

— Добре тогава — каза майка му. — Сега се мушкай в леглото. Щом сложа Белдаран да спи, ще дойда при тебе.

Геран се изправи на крака, целуна баща си за лека нощ и се отправи към стаята. Постави лампата на ниската масичка до леглото си и хвърли бърз преценяващ поглед наоколо. Не беше чак толкова зле, но за да е съвсем спокоен, той срита разхвърляните по пода вещи под леглото.

— Вълкът е любопитен защо правиш това всяка вечер? — попита четирикракият му приятел.

— Това е нов обичай — отвърна Геран, размърдвайки уши с пръстите на ръцете си. — Човекът си мисли, че ако майка му не види какво се търкаля по пода на неговата стая, няма да му се кара за това.

Вълкът провеси език, което значеше, че се смее.

— Вълкът забеляза, че ти се учиш много бързо — каза той. После без никакво усилие скочи на леглото, прозя се и се сви на кравай, докато не заприлича на космата топка. Така правеше винаги преди да заспи.

Принц Геран се огледа за последен път и реши, че стаята му е съвсем прилично подредена. Понякога вещите го затрупваха до уши. Четенето на майка му притежаваше само един недостатък — тя вече имаше повод всяка вечер да прави щателни проверки на реда и чистотата. Геран беше убеден, че е обзета от нездрава мания за ред. Той неведнъж се беше опитвал да й обясни, че ако нещата му са разпилени по пода, може на мига да открива онова, което му е нужно. А ако ги подреди и прибере, както тя настоява, би му отнело часове да търси някой предмет, а накрая всичко отново ще се озове отново на пода. Тя всеки път го изслушваше търпеливо и всеки път повтаряше доста изтърканата си от употреба заповед „Разчисти тази кочина!“

Не след дълго в стаята дойде и майка му. Носеше книгата на леля му Поул под мишница. Тя разсеяно почеса Вълка по ушите, а той за кратко отвори златистите си очи и признателно размаха опашка. После пак задряма. Вълкът призна пред Геран, че е много привързан към майка му. Но неговата порода не показваше никога чувствата си, защото смяташе това за лош вкус.

Майка му също се изтегна на леглото, но преди това набухна струпаните от Геран възглавници. После подпъхна крака под завивката.

— Добре ли се затопли? — попита тя.

— Да, майко, всичко е върхът.

Тя разгърна книгата в скута си.

— Докъде бяхме стигнали? — попита.

— Леля Поул търсеше онази луда жена в снежната виелица — припомни й Геран. — Това поне си спомням преди да заспя. — След това го обзе внезапно съмнение. — Ти не си прочела много след мен, нали?

— Геран, скъпи, това е книга и не изчезва, щом прочетеш написаното вътре — разсмя се тя. — А, като заговорихме за това, как вървят уроците ти?

— Ами нормално, предполагам — въздъхна той. — Онова, което ми чете моят преподавател, не е много интересно. То е просто някаква историческа книга. Защо учителят ми трябва да е толнедранец, майко? Защо не го заменим с някой алорн?

— Защото толнедранците са по-добри учители от алорните, скъпи.

Геран беше забелязал, че майка му има твърдо мнение по всеки въпрос. През това време тя прелистваше последната третина от книгата на леля му Поул.

— А, ето докъде бяхме стигнали — каза тя най-накрая.

— Мога ли да те попитам нещо преди да започнеш, майко?

— Кажи, скъпи.

— Леля Поул може да прави магии, нали?

— Тя не харесва много тази дума, Геран, пък и дядо ти също.

— Тогава няма да я използвам пред тях. Но след като така и така владее магията, защо с едно замахване не е премахнала лудостта на онази жена?

— Сигурно има неща, които не могат да се оправят дори с магия.

Това беше ужасно откровение за принц Геран. Той отдавна си мислеше, че не е зле да овладее някои магически трикове, когато стане крал. Хората в кралството на баща му през цялото време се притесняваха за пари. Ако кралят само с едно замахване на ръката можеше да напълни къщите им с жълтици, тогава те щяха на воля да ходят на риболов или пък да правят други приятни неща.

Майка му отново подхвана историята за това как леля Поул търсила лудата жена Алара. Геран сякаш виждаше с очите си мразовитите планини, тъмните лесове около селцето Анат и леля си Поул, която се скиташе отчаяно в мрака.

Когато разказът стигна до фермата на Фалдор, клепките на Геран взеха да се затварят. Тая част не беше кой знае колко интересна и насред безкрайното описание как се прави яхния принцът престолонаследник на Рива заспа.

Равното дишане на малкото момче подсказа на кралица Се’Недра, че вече няма слушател. Тя пъхна един лист между страниците на книгата и после замислено се отпусна назад.

Книгата на леля Поул запълваше всички празнини, които Се’Недра беше забелязала в историята на Белгарат. Силните и властни образи, някои от които вече се бяха превърнали в легенди, изпълваха риванската кралица с благоговение. Тук бяха и Рива Желязната хватка, и Бранд — човекът, който победи един бог — и Белдаран, най-прекрасната измежду жените. Историите за Асрана и Онтроуз едва не разбиха сърцето на Се’Недра. Книгата на леля Поул с един замах обезсмисляше всички томове в библиотеката на историческия факултет в университета на Тол Хонет. Това беше истинската история на света.

Цялата зашеметяваща история на човечеството беше тук, в скута на риванската кралица. Тя отново отвори страниците на пасажа, който обичаше най-много — онази тиха и спокойна сцена в кухнята на фермата на Фалдор, когато Поулгара вече не беше херцогинята на Ерат, а проста готвачка в затънтената сендарска провинция. Титлата вече нищо не означаваше. Истински значимото и важно нещо там беше фактът, че Поулгара най-сетне осъзна дълбоката си обич към баща си скитника, въпреки неговите грешки и изоставянето на майка й точно преди да се родят двете с Белдаран. Цялата омраза, трупана през вековете, се беше изпарила в миг.

В тайната игра, която леля й Поул и нейният баща бяха играли векове наред, изведнъж се беше появил неочакван победител. А те дори не бяха усетили, че той участва. Три хилядолетия полу на шега, полу-сериозно се бяха заяждали един с друг, а през цялото това време вълчицата Поледра ги беше наблюдавала.

— Ти би разбрал това, нали Вълчо? — измърмори кралицата на събеседника си.

Той отвори златистите си очи и тупна с опашка върху леглото в знак на съгласие. Това малко стресна Се’Недра. Вълкът сякаш четеше мислите й. Кой всъщност беше този вълк? Тя бързо потисна надигащото се в нея подозрение. Се’Недра още не бе готова да приеме възможността Вълкът да не е това, за което — или за който — се представя. За тази вечер й стигаше, че Поледра се бе оказала победителка в играта между Поулгара и баща й.

Независимо дали искаше да го признае или не, обаче, Се’Недра беше споходена от едно друго прозрение. Фамилията на мъжа й идваше още от преди разцепването на света и нямаше как да се заобиколи факта, че това е най-влиятелното семейство на света. Когато Се’Недра за първи път видя Гарион, тя доста надменно го отблъсна като неграмотно момче сираче от някаква затънтена сендарска ферма. Явно е грешила по всички точки. Тя сама научи Гарион да чете, но сега беше принудена да признае, че цялата й заслуга беше да отвори книгата пред него. Наложи се доста да се поизпоти, за да го настигне, щом той научи азбуката. Макар да беше мил чинии и котли в кухнята на Фалдор, той съвсем не беше прислужник, а крал по рождение. Гарион не беше сендар и макар и без родители, за него ни най-малко не подхождаше определението сирак. Родовото дърво на семейството му беше впило корени дълбоко в историята на човечеството. Се’Недра се терзаеше от мисълта, че съпругът й може би я превъзхожда по титла и положение, но той не просто я превъзхождаше — той я надминаваше във всичко. А това не се отрази благоприятно върху самочувствието на риванската кралица.

Тя въздъхна. В душата й се бореха цял куп неприятни подозрения. После хвърли поглед към отражението си в зацапаното огледало на своя син и леко докосна тъмночервената си коса с пръсти.

— Е, какво пък — изсумтя, — поне никой не оспорва, че съм по-хубава от него.

Още като го каза, разбра колко жалко успокоение беше това и се разсмя. После отпусна примирено ръце.

— Предавам се — пророни през смях.

После се измъкна тихо от леглото, подпъхна завивката под брадичката на сина си и леко го целуна.

— Лека нощ, сладък мой принце — прошепна. След това, без да знае защо го прави, разроши козината по главата на Вълка. — И на теб също, приятелю.

Вълкът тъжно я погледна със златистите си очи и после направи нещо напълно неочаквано — близна я по бузата с влажния си грапав език. Се’Недра се изкиска против волята си и се опита да изтрие бузата. Сетне протегна ръце и прегърна главата на Вълка.

Накрая кралицата духна лампата, измъкна се на пръсти от стаята и внимателно затвори вратата след себе си.

Вълкът продължи кротко да лежи в краката на Геран, вперил златистите си очи в гаснещите пламъци на огъня. Всичко сякаш вървеше точно както трябваше да бъде. Затова вълкът се протегна доволно, изопна муцуна върху предните си лапи и отново заспа.