Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (24)

Двадесет и трета глава

И до днес продължавам да вярвам, че дори баща ми не успя да вникне напълно в онова, което ми каза Онтроуз при нашия последен разговор. Когато моят любим говореше за дълг, в тази дума той включваше всичко.

Като придворна дама в палата на Во Вакюн, аз бях задължена да се подчинявам на заповедите на херцог Андрион. Но най-висшата ми отговорност беше моето собствено херцогство. Тази съдбоносна обвързаност между мен и хората, за които се грижех, превъзхождаше всичко останало на света. Гартеон Астуриански разруши Вакюн. Логично бе следващата му крачка да е унищожаването на Ерат. Дори да ми струваше живота, аз бях длъжна да се подчиня на последното желание на любимия човек. Това беше мой дълг. А по онова време не ми оставаше нищо друго, освен да следвам дълга си.

Не си направих труда да обясня всичко това на баща си. Всъщност ние двамата изобщо не си проговорихме, докато не излязохме от лесовете на Вакюн и препуснахме из равнините на Сендария. Би било само загуба на време, ако решах да се впусна в обяснения и тълкувания. Баща ми никога през своя живот не беше управлявал дори малко графство, ето защо едва ли си даваше сметка какво непосилно бреме е да се носи корона. Сигурно си мислеше, че моето мрачно мълчание е обикновено женско цупене. В действителност обаче аз угрижено размишлявах как да отбранявам южната си граница срещу неизбежната астурианска атака. В едно бях сигурна — най-напред трябваше да се откопча от този стар досадник.

Когато стигнахме Мурос, в града цареше хаос. Търговците отчаяно се опитваха да примамят първия срещнат да купи стоката им на каквато и да е цена. Алгарите бяха отвели стадата си за по-сигурно отвъд планините. Улиците и къщите пустееха. Не беше нужно човек да е военен гений, за да разбере, че астурианците щяха да се озоват пред портите на града съвсем скоро. Колкото повече обмислях положението, толкова повече се убеждавах, че именно Мурос трябва да стане ключ към отбраната на южната ми граница. Формално градът принадлежеше на васитското херцогство, но сривът на Вакюн го остави като самотен остров сред бурно море. Сега той беше лесна плячка дори за някой случаен пътник, стига той да си направеше труда да го завземе.

Докато с баща ми се отдалечавахме от Мурос, аз вече бях решила да присъединя града към моето херцогство, ведно с прилежащите към него земи чак до бреговете на река Камаар. Реката щеше да послужи за по-сигурна отбранителна линия, отколкото някаква си въображаема черта, прокарана между Вакюн и Ерат.

Най-важното обаче оставаше да се отърва от баща си, за да мога да действам на спокойствие.

Беше по обед в един прекрасен летен ден, когато най-сетне се добрахме до останалите без покрив развалини от къщата на мама. Тогава опънах юздите на коня си и скочих от него.

— Аз съм дотук — рекох.

— Какво?!

— Чу ме много добре, татко. Ще остана тук — казах решително и се постарах да му покажа, че това е окончателното ми решение. Не исках да остана неразбрана или пък да му дам повод да се съмнява в моята искреност.

— Трябва да работиш, Поул!

Не очаквах такива думи, при това от човек, който винаги е бягал от работата като от чума!

— Това не е за мен, татко — отвърнах. — Ти ще трябва да се погрижиш за нашите общи задължения. Върви в кулата да ровиш сред безценните си пророчества. Аз нямам повече работа там. Двамата сме квит и можем да се разделим мирно и тихо. А сега си върви и повече не ми досаждай.

Това, разбира се, беше моя неосъществима мечта. Знаех, че татко ще поостане ден-два, докато се охладят страстите, а после отново ще започне за се промъква зад гърба ми, да не би да изпусне нещо. Изчаках около час, за да не може да ме чуе, после се превърнах на сокол и полетях обратно през планините към Ерат.

Пристигнах в къщата си край езерото по здрач. Още от вратата започнах да търся моя сенешал Малон Килансън. Малон беше пряк наследник на един от по-младите братя на Килан и чертите му твърде напомняха неговия далечен прачичо. Беше умел и вещ в делата служител, практичен и трезв в преценките, а откритият му характер предразполагаше хората и те с охота му помагаха, също както на Килан навремето. Нескрито одобрявах решението на Малон да не пуска нелепа проскубана брада, която обикновено загрозява мъжете, пък и скриваше приятните черти на Килан.

Заварих го задълбочен над картата в моята библиотека. Той видимо се сепна, когато влетях в стаята.

— Слава на боговете! — възкликна. — Помислих, че си загинала под развалините на Во Вакюн, Твоя Светлост. Как успя да се отървеш?

— Баща ми реши да ме спаси, Малон — казах. — Какво става тук?

— Страхувам се, че всичко е безнадеждно изгубено, милейди — отчаяно отвърна той. — Хората в херцогството знаят, че астурианците скоро ще дойдат и ще ни поробят. Затова отчаяние ни е налегнало отвсякъде. Като научих, че може би си загинала във Во Вакюн, Твоя Светлост, сърцето ми слезе в петите и взех да кроя планове как да се спасявам през планините на Алгария.

— Канел си се да дезертираш, а, Малон? — обвинително рекох аз.

— Вярвах, че си мъртва, Твоя Светлост, затова вече никому нищо не дължах тук.

— Значи всичко неудържимо се разпада, така ли?

— Така е, Твоя Светлост. Армията се върти като метилява овца и не знае кой път да хване. Астурианците вече ни дишат във врата и всеки, у който е останала поне капка здрав разум, гледа да се скрие, нали разбираш.

— Добре тогаз, божа кравице — обърнах на неговия васитски диалект аз, — сега остави скубането на косите за по-нататък, защото нас двамата работа ни чака. Стегни си пояса, избърши си носа и да действаме. Астурианците може и да са превзели Вакюн, но докато аз все още дишам, това на Ерат няма да се случи, нали ме разбираш.

— Божичко, сякаш милата ми майчица проговори, лейди Поулгара! — каза през смях той. — Ще може ли някак да задържим проклетите астурианци да не ни подпалят чергата?

— Може и да му намерим колая, Малон. — Замислих се за момент. — В продължение на векове Ерат и Вакюн бяха неразривно свързани, затова не сме привикнали да мислим самостоятелно. — Смръщих лице. — Това най-вероятно е моя вина. Почти цялото ми внимание беше насочено към запазването на мира в Арендия и се разкъсвах между задълженията си тук и във Во Вакюн. Сигурно е трябвало да отделям повече време за собствения си дом. Но което е по-важно, войската ми винаги е била придатък към васитската армия, затова генералите почти нямат опит в самостоятелното взимане на решения. — Хвърлих кос поглед към моя събеседник. — Ще ми помагаш ли да обучим някои от нашите войници да си служат със собствените глави?

— Като ми говориш така, госпойце, съм готов да те последвам навсякъде!

— Добре тогава. Върви при генерал Холбрен, дето командва войската ни. Той е стабилен и разумен човек, както и сам ще се увериш. Кажи му, че съм се върнала и сега аз давам командите. Той вече ще знае какво да каже, като препредава моите заповеди на подчинените си. Отпървом ще им са нужни дълги и подробни обяснения. След като обаче им стане ясно, че нарежданията идват от тук, а не от Во Вакюн, ще можем малко да поотпуснем юздите. Първото, което искам да предадеш на Холбрен, е, че ще присъединим Мурос, Камаар и Дарине към нашето херцогство барабар със земите около тях. От сега нататък всичко на север от река Камаар е мое.

— Може някой да остане недоволен от това, Твоя Светлост. Тия васитски барони в пограничните райони са страшно опърничави и независими, нали ме разбираш.

— Ще го преглътнат, Малон. Аз съм по-могъща, по-възрастна и по-лоша от тях. Не мога да позволя съвсем близо до мен да клокочи постоянна заплаха, която да не мога да контролирам. Като начало кажи на Холбрен да насочи всички сили към Мурос. Това е много богат град и на херцог Гартеон Астуриански сигурно вече му текат лигите при мисълта как ще пресипе неговите съкровища в собствената си хазна. Но аз ще го перна през пръстите и ще му дам един хубав урок по добро възпитание. Само веднъж да пресече река Камаар, така ще го нагазя, та ще се чуди откъде му е дошло.

Призори вече бяхме нахвърляли в общи черти как ще разгърнем силите си. Познавах достатъчно добре генерал Холбрен, затова му имах вяра, че ще се погрижи за подробностите.

— Убедена съм, че поне някои части на васитската армия са успели да се измъкнат от кладите на Во Вакюн — казах. — Предай на Холбрен, че негова първа грижа е да издири тези хора.

— Да съберем ли още от нашите, милейди? — предложи Малон.

— Не. Ако обмислим всичко както трябва, няма да са нужни подкрепления. Това, което наистина ни е необходимо, са сведения за придвижването на астурианските войски. За генералите е важно да знаят точно къде се струпват техните пълчища за пресичането на река Камаар. Тогава ще сме подготвени да ги посрещнем. Васитските воини, притаени в клоните на дърветата, ще са нашите очи и уши. Нека генерал Холбрен се опита да им внуши, че дори и най-незначителната информация за марша на нападателя ще е много по-ценна от това да се нахвърлят безразборно върху всеки срещнат астурианец.

— Шпионирането не е сред най-уважаваните занимания, милейди — напомни ми Малон.

— Ние ще го превърнем в почтен занаят, Малон. Кажи на Холбрен да размахва като знаме думата „патриот“ пред оцелелите васити. Длъжни сме да им внушим също така, че техен патриотичен дълг е да не се оставят да бъдат убити, ако в главите им все още има непредадена и най-дребната информация за вражеските войски.

— Но там все пак трябва да има някой оцелял — подчерта Малон. — А от васитските земи през река Камаар преминават много хора, не знаехте ли?

— Ще трябва да ги подслоним някак. Като превземем Мурос, ще построим бежански лагери и ще осигурим храна.

— Колко сте милостива и щедра, милейди!

— Това няма нищо общо с благотворителността, Малон. Имам причини да желая васитите, останали в своите земи, да бъдат сигурни, че жените и децата им са в безопасност. Това ще ги накара да ни служат предано като дебнат и шпионират с четири очи и уши. Сега остана да обсъдим отбраната на нашите брегове.

Привечер вече бяхме приключили с най-общия план за отбрана в дебнещата на прага ни война. Тогава се съсредоточих върху нещо, което наистина изискваше специално внимание.

— Малон, ние двамата с теб постоянно трябва да поддържаме връзка. Нямаме никакво време да пращаме вестоносци на коне от едно до друго място из херцогството, които после да идват в къщата, където живея сега.

— А къде е това, Твоя Светлост?

— В момента двамата с баща ми не си говорим. Той искаше да отида при него в кулата му насред Долината, но аз останах в старата къща на майка от северния край. Баща ми е от хората, дето все си врат носа в чуждите дела, затова съм сигурна, че ще се опита да надуши какво става. Нямам намерение да му давам повод да идва дотук, за да слухти и дебне наоколо. Ето защо се налага да се навъртам около къщата на майка ми. Ти ще предаваш моите заповеди на генерал Холбрен. — Погледнах го прямо. — Знаеш коя съм аз, нали, Малон?

— Разбира се, Твоя Светлост. Ти си херцогинята на Ерат.

— Остави това. Кажи коя бях аз, преди да стана херцогиня на Ерат?

— Ами, казвали са ми, че си била Поулгара Магьосницата.

— Аз все още съм такава, Малон. От това не можеш да се освободиш също като да свалиш ръкавица. Способна съм да правя неща, които не са по силите на останалите хора. Знаеш ли малката стая на върха на северозападната кула?

— Да не би да е оня килер, дето държим метлите и парцалите?

— Така ли го използвате сега? Е, нямахме точно това наум с твоя прачичо, когато го строихме. Но сега всичко е без значение. Омагьосала съм тази стая. Двамата с Килан я използвахме, когато трябваше да говорим, а аз не бях в херцогството. Щом имаше да ми казва нещо, той се качваше в кулата и аз можех да го чуя, независимо къде се намирам.

— Ама че чудна работа!

— Това е нещо обичайно за моето семейство. Я се качи горе да пробваме дали магията още действа.

— Щом е така, няма защо да се бавим, Твоя Светлост. — Той излезе от стаята с доста озадачено лице.

Обърнете внимание, че нямах време да обяснявам надълго и нашироко, затова поукрасих разказа си с няколко невинни лъжи. Стаята по нищо не се отличаваше от останалите. Но аз исках Малон да повярва, че тя е омагьосана.

Мисля татко е обяснил на Гарион, че нашите „дарби“ дремят у всеки човек. Повярва ли някой, че може да постигне нещо, това обикновено става. Ако Малон вече е вътрешно убеден в магическата сила на килера за метли, значи моят план е проработил.

Трябваха му няколко минути да се качи до върха на кулата. После аз мислено го потърсих.

„Малон Килансън, чуваш ли ме?“

„Толкова ясно, сякаш стоиш от дясната ми страна, Твоя Светлост“ — извика той с променен глас.

„Няма нужда да говориш, Малон. Просто помисли онова, което имаш да ми казваш.“

„Божичко, какво чудо!“ — мисълта му беше много по-ясна и чиста от гласа.

„Изчакай малко така, докато почистя паяжините от старото заклинание, Малон — казах. — Не съм използвала това място от векове. — Забелязах, че споменаването на нещо толкова близко и познато като почистването на къщата усили неговата вяра. — Ето така — продължих след минута-две, — сега е по-добре, нали?“

„Много по-добре, милейди.“

Всъщност нямаше никаква разлика. Продължихме постепенно да увеличаваме разстоянието помежду си и се забавлявахме така, докато Малон не се убеди окончателно в действието на свръхестествените сили. След това отново се събрахме в библиотеката.

— Сега е най-добре да се връщам — казах. — Сигурно баща ми ще започне да дебне. Той е способен доста здраво да ме притисне, затова трябва да препредаваш заповедите ми на генерал Холбрен. Ще ти напиша пълномощно, което да удостоверява, че говориш от мое име. Така няма да има никакви спънки в нашия план. Двамата ще поддържаме постоянна връзка, затова искам всяка вечер по залез слънце да се качваш в кулата. Ще ми разказваш какво е станало през деня и ще ме уведомяваш за онова, което налага да си кажа думата. Аз пък ще те напътствам как да постъпиш, за да бъде всичко наред.

— Ама че си умна, Твоя Светлост! Само как се справяш с това да си на две места едновременно!

— Е, може още да се желае. Това е доста неудобен начин да се върши работа, но сега нямаме избор. Сложим ли веднъж ръка на Мурос, ще накарам Холбрен да разположи главната си квартира в някоя градска къща и ще омагьосам една от стаите. Така пак ще говорим, но няма да се налага да яздиш постоянно, разнасяйки послания нагоре-надолу. Предупреди Холбрен да озапти войниците си да не плячкосват из Мурос, когато превземем града. Жителите му не са наши врагове.

— Ще се погрижа, милейди, можеш да разчиташ на мен.

Написах му пълномощно, издържано в свръхофициален тон, после излязох в градината и се покрих с перушина. Оказа се, че съм се върнала в къщата на мама съвсем навреме. Докато кръжах отгоре, забелязах баща ми да се притаява около развалините. Едва ми остана време да приема собствената си форма. Но както се спусках надолу, ми хрумна нещо, което можеше да се окаже от полза и по-късно. Кацнах върху едно клонесто дърво на десетина метра от къщата и прелях от сокол в бяла сова. Знаех, че това ще разстрои баща ми, а освен това би могло да обясни внезапните ми отсъствия. Той щеше да реши, че съм излязла да ловувам наоколо. Оставих го да дебне около четвърт час, докато стана съвсем неспокоен. После кацнах на земята, върнах човешкия си образ и се престорих, че мия и чистя чак до залез слънце.

Превземането на Мурос мина тихо. Войниците ми, свалили от себе си отличителните знаци, се промъкнаха в града по двама, по трима, смесвайки се с тълпите бежанци от Вакюн. Не искахме астурианците да знаят за тяхното присъствие, докато градът не се окажеше изцяло под наш контрол. Отсечените и бързи команди, които пращах на генералите си чрез Малон, ги накараха да се почувстват отговорни и осмислиха действията им. Това повдигна духа на цялата армия. Оказа се, че нейното самочувствие стана заразително. Жителите на Мурос взеха да проумяват, че свършекът на света не е дошъл с падането на Во Вакюн и че астурианците може и да не са непобедими.

Следващата част от моя план щеше да се окаже по-трудна за войниците. Южняшката ми армия беше предимно от васитски произход и сред нейните редици се надигна недоволство, което граничеше с открит бунт. Причина за това стана предадената чрез Малон на Холбрен и останалите генерали заповед да се избягва всяка среща с астурианците, а ако това се случи, нашите да си плюят на петите. Предполагам, че изразът „Да си плюеш на петите“ изобщо не съществува в речника на арендите.

„Опитваме се да примамим астурианците към решителната битка, Малон — обясних търпеливо на приятеля си, когато той ми предаде възраженията на Холбрен и останалите генерали. — Искам армията на Гартеон да повярва, че ние сме толкова разбити и паднали духом, та се боим дори от сенките си. Когато всички до последния войник пресекат река Камаар, едва ли ще очакват някаква сериозна съпротива от нас. В този момент ще се нахвърлим отгоре им като изгладнели тигри. Искам ужасените им писъци да достигнат чак до оная миша дупка, в която са се сврели Гартеон и неговият чуждестранен приятел.“

„Май много мразиш Гартеон, а, милейди?“

„«Омраза» е слаба дума за онова, което изпитвам към Гартеон. С радост бих го въртяла няколко седмици върху слаб огън като чеверме.“

„Тогава от сега нататък ще си нося подпалки в джоба, просто за всеки случай, Твоя Светлост.“

„Ти си много мило момче, Малон.“

„Ще притисна генералите ти в Мурос, милейди — обеща той, — та да приберат бойните си рогове и да изчакат подходящия момент, докато всички проклети астурианци не минат отсам реката. После ще ги изядем за закуска.

Явно трябва лично да отида на юг, за да ги накарам да се вслушат в думите ми, затова няма да можем да говорим близо седмица. Ама ти не си слагай грижа на сърцето, милейди. През това време ще заложа капан на астурианската армия, нали ме разбираш.“

„Напълно те разбирам, Малон.“

Нашата стратегия за битката при Мурос не се отличаваше с нищо оригинално. По онова време обаче, астурианците не бяха любители на четенето. Историческите книги в техните библиотеки стояха плесенясали и покрити с дебел слой прах, затова се надявах враговете ни да не надушат още отначало изтъркания от употреба план. Холбрен и останалите генерали най-сетне схванаха за какво става дума, но обикновените войници още си блъскаха главите около това, което се случва.

Благодарение на нашата измама астурианците ставаха все по-дръзки и в началото на есента цялата армия на Гартеон се струпа на брега на река Камаар. Баща ми продължаваше да дебне и аз не можех да присъствам лично, за да направлявам контраудара, който бях замислила. Ето защо генерал Холбрен трябваше да се справя сам. Той безспорно имаше качества за такава отговорна задача, но въпреки това аз си върнах стария навик от детинство да си гриза ноктите. Хиляди въпроси „Ами ако…“ не ми даваха да мигна.

Имаше едно нещо обаче, което можех и сама да свърша. Наредих на Малон да открие колкото се може повече оцелели васити и да ги събере в точно уречена нощ сред останките на едно селце на половината път между Во Вакюн и река Камаар, така че да мога да говоря с тях. В онази нощ успях да се изплъзна от баща ми, превърнах се на сокол и полетях към мястото на срещата.

Астурианците бяха опожарили селцето и от него бяха останали само купчини овъглени греди и порутени каменни стени. Случи се безлунна нощ и заобикалящият развалините лес изглеждаше настръхнал заплашително. Усещах присъствието на хора, но те предпазливо ме избягваха, докато се промъквах към мястото на бившия селски площад. Малон стоеше сред група дрипави, но въоръжени до зъби мъже.

— А, ето те и теб, Твоя Светлост — поздрави ме той. После ме представи на събраната от кол и въже група. Сред хората имаше и благородници, които бях виждала в много по-щастливи дни. Останалите бяха крепостни селяни или търговци. Обзалагам се, че можеха да се открият и няколко разбойнически главатари. Всеки от присъстващите предвождаше група хора, които астурианците наричаха „престъпници“. Тяхното основно занимание беше да устройват засади на астурианските патрули.

— Господа — обърнах се към тях, — времето ми тук е ограничено, затова ще говоря по същество. Астурианците се канят в най-скоро време да нападнат моето херцогство. Най-вероятно ще минат през река Камаар и ще обсадят Мурос. Не очакват никакъв отпор, защото мислят, че войската ни се състои от страхливци и мерзавци.

— Чухме за това, Ваше Благородие — прекъсна ме плещест крепостник, чието име беше Белн. — Това не е за вярване, тъй да знаеш. По цял Мурос имаме роднини и те никога не са показвали покорство.

Ето затова исках да се срещна с тях! Тези васити трябваше да са наясно, че нерешителността на моята армия е само заблуда.

— Рекох им да бягат кат’ зайци, момче — отвърнах на неговия диалект. — Това си беше жив капан за астурианците, нали ме разбираш. От мен да знаеш, че армията ще си покаже рогата, когато му дойде времето.

Не използвах родния му диалект, за да му се подигравам. Умишлено премахвах бариерите между различните социални класи. Държах отпорът на васитите да е равностоен на напора на завоевателите, а това налагаше да се простя с някои лоши навици от миналото.

Белн огледа приятелите си с широка самодоволна усмивка върху брадясалото лице.

— Ама не е ли много мило момиче? — рече им той.

— Сърцето ми прелива от радост като думаш така, Белн — казах. — А след битката на полето при Мурос, която аз ще спечеля, астурианците ще бъдат разбити на пух и прах и ще хукнат панически обратно да минават реката. Тогава идва ваш ред, господа. Не ги спирайте, когато нахлуят през реката на север, а когато започнат да се връщат обратно. Тогава сте в правото си да им покажете най-доброто от вашите умения. И да е ясно — в този ден ще има две битки. Аз ще победя астурианците на бойното поле, а вие ще ги довършите тук, в гората, когато се опитат да избягат.

При тези думи те бурно показаха одобрението си.

— Има и още нещо — продължих. — След като ги опухаме от две страни, астурианците наистина ще загубят ума и дума и няма да обърнат внимание на обикновените бежанци, идващи насам. Обзалагам се, че всички вие имате любими хора, които не искат да живеят под астурианско иго. Кажете им, че са добре дошли в Мурос. Ще се погрижа да имат покрив над главата и топла храна.

— Дали това няма да намали припасите на хората ти, Твоя Светлост? — попита младият барон Атан, русокос левент, когото бях срещала няколко пъти във Во Вакюн.

— Ще се оправим, милорд — отговорих. — Подготвям се да приема васитски бежанци, още откакто падна Во Вакюн. — После отново се обърнах към всички мъже. — Зная, че вие ще останете тук да се биете до последна капка кръв. Но пратете децата, жените и старците на сигурно място. Не оставяйте тези невинни души да попаднат в плен на астурианците.

— Разбрахме те, Твоя Светлост — одобрително рече Атан. После продължи с нисък глас: — Милейди, трябва да разменя две думи с теб като свърши срещата.

— Разбира се, бароне. — Огледах събралите се патриоти. — Съветвам ви да провождате бежанците на малки групи към реката, господа. Прокарайте сигурни пътеки през гората и всеки път пращайте по десетина-дванайсет души. Ще осигуря лодки да ги преведат през реката.

Още близо половин час обсъждахме подробности около превеждането на хората, а сетне патриотите се изгубиха в тъмния лес. Накрая остана само барон Атен.

— Имам да изпълня един тъжен дълг пред теб, Твоя Светлост — каза. — С искрено съжаление трябва да те известя, че барон Онтроуз, твоят фаворит, загина при обсадата на Во Вакюн.

Сърцето ми замря. До този миг все още таях някаква надежда, че моят възлюбен е оцелял.

— Бях редом до него, когато умря, Твоя Светлост — продължи Атан. — Исках да залича петното от предателството на барон Латан върху семейната ни чест, давайки живота си в защита на Во Вакюн. Този нечестивец беше мой далечен братовчед. Граф Онтроуз обаче ми заповяда да се спася. Нареди ми да бягам, за да мога да ти предам вестта за неговата кончина. До последния миг се боеше, че неизвестността и съмненията ще те отклонят от дадената клетва. Не бих ти причинил тази болка, скъпа милейди, но той издъхна с твоето име на уста.

Сякаш желязна ръкавица стисна сърцето ми.

— Ти изпълни достойно последното му желание, милорд — благодарих аз. — А сега трябва да се разделим. Бори се до последна капка кръв в памет на нашия почитан приятел, барон Атан. Аз ще сторя същото. Ако ни се отвори случай, ще поговорим повече за тази трагична случка.

После се промъкнах обратно през развалините на селцето и се скрих сред дърветата. Там поплаках малко, но обикновеният плач ми се видя твърде незначителен за огромната болка, която късаше моето сърце. Отчаянието ми се нуждаеше от по-бурен израз. Превърнах се в сокол и сляпо полетях към висините. Рядко нощем може да се чуе крясък на граблива птица, но аз имах достатъчно основание да крещя онази нощ. Моите викове на мъка и отчаяние се носеха над тъмните лесове на Северен Вакюн и кънтяха чак до върховете на Сендарските планини. Вечните скали ги удесеторяваха с ехото си, а то браздеше огледалната повърхност на глетчерите по непристъпните зъбери.

Васитската съпротива имаше гъста мрежа от привърженици по продължението на астурианската граница и всяка новина, която стигаше до нея, много скоро ставаше известна и на Малон. Наскоро след нашата среща в разрушеното село той ми предаде, че херцог Гартеон и неговият „ангаракски съветник“ са подали носове от своето укритие и са се завърнали в палата на Во Астур.

Посланието на Малон потвърди съмненията, които таях още от самото начало. Ктучик отново се беше намесил в арендската политика. Тежката скръб от смъртта на моя възлюбен Онтроуз ме хвърли в черния кладенец на отчаянието. Но тя беше причина също така да кроя ужасяващи планове за разплата, способни да утолят ненаситната ми жажда за мъст. Уменията на лечител предлагаха голям избор мъчения, които можеха да траят седмици, ако не и месеци. Мисълта за агонията на Ктучик, която да продължи година време, ме разтоварваше като славеева песен.

Астурианската атака срещу владенията ми започна късно през есента. Войската прекоси реката и се отправи към Мурос, очаквайки само плахи опити за съпротива. Генерал Холбрен беше достатъчно разумен да не отвръща веднага на удара. Той изчака астурианците да се отдалечат на един ден разстояние от реката, и едва тогава контраатакува. Както ми обясни по-късно самият Холбрен, „не мислех, че ще е разумно да провалям хубаво заложения капан, преди мишката да е влязла цялата вътре, Твоя Светлост. Не исках да побегнат назад към реката преди да съм се разправил с тях, както аз си знам. Така или иначе, планът се оказа добър.“ Холбрен е майстор на точните изрази, когато си го постави за цел.

Към края армията вече беше взела да губи търпение, ограничавана от моите нареждания. Когато Холбрен вдигна забраните, войниците се изсипаха извън крепостта като глутница виещи изгладнели вълци.

Битката при Мурос беше кратка и жестока. Астурианските генерали тънеха в блажено самодоволство, заблудени от привидното отстъпление на войската ми, че тя е паднала духом. Бяха подготвени единствено за спокойна разходка от река Камаар до незащитения град. Ето защо слепешката се натъкнаха на жаравата, която им бях подготвила. Това още повече усложни тяхното положение. Войниците им не бяха свикнали да се сражават на открито поле. Астурия цялата е покрита с гори, а Мурос се намира в гола равнина. Моите генерали бяха обучавани от Онтроуз, ето защо не само знаеха да се бият в гъст лес, но и как да се сражават на бойното поле.

Астурианците не осъзнаха, че са обкръжени, докато не се видяха заобиколени от вражеска войска от всички страни. Това не беше битка, а по-скоро приличаше на истинско клане. Малцината астурианци, които успяха да се изплъзнат от капана, побягнаха назад към реката. Там обаче ги чакаха васитските патриоти. За мен беше известно облекчение да разбера, че армията, виновна за смъртта на скъпия Онтроуз, беше изтребена до крак в един мрачен и мразовит следобед. С това приключи първата част от моето отмъщение.

Втората част започна малко по-късно.

След победата в Мурос през границата взеха да се стичат васитски бежанци. Бях доста заета им да осигуря подслон и да намеря достатъчно храна. Малон беше моите очи и уши, а понякога даже и ръце и нямаше нито миг покой през цялата зима. Построихме нови села — предимно в моите владения — а складовете осигуряваха храна за бедните хора. Менюто едва ли можеше да се нарече изискано, но новите ми поданици изкараха зимата.

Малон предполагаше, че васитите на подходяща възраст няма да имат търпение да се присъединят към моята армия и не се оказа далеч от истината. Наредих на Холбрен да ги запише в нови батальони, предвождани от офицери на бившата васитска армия.

Когато главната щабквартира на армията се установи в Мурос, аз наистина направих някои подобрения на нашата „омагьосана стая“, та да могат и други да се свързват лично с мен, щом това се наложи.

След като войската ми с лекота отблъсна няколко нерешителни опита за преминаване на реката, астурианците вече бяха готови да се закълнат, че „вещицата от Мурос“ знае и най-съкровените им помисли. Тогава техните редици бяха покосени от страха. Гролимът не можа да убеди обикновените войници, че не е по силите ми да превърна всички в жаби само с едно махване на ръката. Легендата за Поулгара Магьосницата беше твърде дълбоко врязана в арендското съзнание, за да бъде разсеяна само защото някой се е усъмнил колко истина има в нея.

Внезапно щастието ни се усмихна. Ако Гартеон и неговият гролим бяха останали във Во Астур, ние нямахме никакъв шанс да се доберем до тях. Накрая обаче Гартеон не издържа и реши да погледне сам какво е сторила неговата армия с Во Вакюн. Злорадството след победа сигурно е нещо естествено за човешката природа, но понякога може да се окаже и много опасно.

Беше близо година след битката при Мурос, през есента на 2944, когато херцогът на Астур и неговият ангаракски приятел напуснаха Во Астур — сами, ако изобщо можете да повярвате в това — и се отправиха към руините на любимия ми град.

Малон Килансън със страхопочитание ми донасяше всяка новинка още в мига, когато тя достигнеше до слуха му, но този път премълча и потъна в дън земя. Това доста ме учуди. По-точно би било да кажа, че направо обезумях, когато гласът на генерал Холбрен ме прекъсна насред плевенето на градината и ми съобщи, че Малон е изчезнал. Пред очите ми тутакси взеха да се мяркат ужасяващите образи на астуриански убийци. Те продължиха да ме преследват, дори когато се превърнах на сокол и едва не прекърших крила от бързане към Мурос. Малон беше единственият човек в цялото херцогство, без когото наистина не можех.

Първото нещо, което направих щом стигнах Мурос, бе да заповядам на генерал Холбрен и неговите войници да обърнат града с главата надолу и да го тръскат, докато не изпадне всичко оттам. Изскочиха много интересни неща, повечето от тях незаконни, но от Малон нямаше и следа.

Както съм споменавала и преди, генерал Холбрен беше професионален военен с много опит. Отношението му към света носеше по-скоро следите на сендарския манталитет, отколкото на васитския характер. Той беше спокоен и уравновесен човек, на когото можеш да разчиташ във всичко. Но най-важното от неговия характер беше, че няма сила, която да наруши самообладанието му. Дори самото му присъствие ме успокояваше, а в този момент аз наистина имах нужда от успокоение.

— Малон просто не е тук, Ваша Светлост — докладва той на сутринта, след като войниците му бяха разнищили цял Мурос. — Никой не го е виждал от онзи ден. Имал е среща с група васитски патриоти. След като те си тръгнали, останал да работи до полунощ, а после напуснал сградата. Сигурен съм за часа, защото разпитах човека, който охранява главния вход. Малон е отседнал в хана на две пресечки от там. Бъркотията в стаята му показва, че се е наложило да замине внезапно.

— Мисля, че в такъв случай можем да изключим убийство — казах. — Убийците не си правят труда да отнасят трупа, след като са си свършили работата.

— Така е, Ваша Светлост.

— Не намирате ли, че след като Малон е имал време да хвърли няколко неща в торбата, това изключва и версията за отвличане?

— Не бихме рискували, ако приемем дори това, милейди.

— Излиза, че той е напуснал съвсем доброволно, без да си направи труда да ме уведоми къде отива.

— Той обикновено не постъпва така, Ваша Светлост — отбеляза Холбрен. — Малон винаги се съветва с Вас преди да предприеме каквото и да било.

— Възможно е васитите да са казали нещо за неговото семейство, което го е накарало да потегли в същия миг. Но пак си мисля, че той би ми се обадил, преди да тръгне.

— Уверен съм в това, Ваша Светлост.

— Някой ходил ли е при него след срещата с васитите?

— Не, Ваша Светлост. Пазачът при вратата и нощната стража не биха пропуснали такова нещо. Но те не са видели никого.

— Кога са си тръгнали тези васити?

— Три часа след залез слънце, Ваша Светлост.

— А Малон е излязъл след още два часа, така ли?

— Приблизително, Ваша Светлост.

— Да вървим да погледнем кабинета на Малон, генерале. Може пък да открием някаква следа.

Холбрен смръщи вежди.

— Нещо не е наред ли, Холбрен? — попитах.

— Просто се чудех къде ми е бил умът, Ваша Светлост. Изобщо не ми хрумна да претърся кабинета му. Свикнал съм да уважавам личната собственост на хората.

— Похвална черта, генерале, но в този случай е малко неуместна. Да вървим и да видим какво държи Малон в кабинета си.

Оказа се, че върху писалището на Малон няма нищо. Редът се беше превърнал в негова мания и той винаги връщаше обратно всичко, с което е приключил работа. Аз обаче го познавах добре и подозирах, че някъде има скривалище — да си държи там бутилката, ако не за друго. Не ми беше трудно да открия неговия тайник, защото имам дарба за това. Беше едно скрито чекмедже в писалищната маса. Там наистина се търкаляше полупразна бутилка, но също и карта на Вакюн. Разгърнах картата и двамата с Холбрен веднага забелязахме прокараната с мастило линия, която проследяваше едно трасе от северната граница на Вакюн чак до мястото на неговата бивша столица. Начертаният път очевидно избягваше всички главни шосета и следваше тайните проходи и пътеки, известни сигурно само на горските разбойници.

— Възможно ли е да е отишъл там, Ваша Светлост? — попита Холбрен.

— Почти съм убедена, генерале. Накарайте хората си да поразпитат наоколо, но съм сигурна, че той вече е във Вакюн, отвъд река Камаар.

— Значи се е случило нещо необичайно?

— Не, Холбрен — поклатих глава аз. — Обучила съм го да не взема решения на своя глава. Явно той е там, за да изпълнява моите разпореждания, а не за да ги заобиколи. — Присвих заканително очи. — Когато го открием, ще е най-добре да има много сериозно обяснение за делата си.

Двамата с генерал Холбрен се опознахме през двете седмици, докато Малон беше в неизвестност. Харесвах Холбрен. Той беше смесица между арендската непосредственост и сендарската практичност. Още повече ни сближи общият гняв заради внезапното и потайно напускане на Малон. Холбрен изпрати вест на своите хора във Вакюн и ги накара да преровят горите за моя скитащ сенешал. Както споменах, това издирване отне две пълни седмици. Когато васитите най-сетне откриха Малон, той беше на път за Мурос.

От самото начало подготвях гневната си реч, която щях да стоваря върху главата на своя приятел, но така и не стигнах до нея. Малон изглеждаше уморен, но очите му гледаха тържествуващо, когато генерал Холбрен го достави в ноктите ми. Върху лицето му играеше усмивка, която ми напомни за Килан.

— Хич няма да ме хулиш, когато чуеш историята ми, Твоя Светлост — каза още с влизането той. Явно усещаше бурята, която щеше да се извие над главата му всеки миг.

— Зле си загазил, Малон — намеси се Холбрен.

— Много съжалявам, че съм ви създал толкоз много грижи — започна Малон, — но затова пък съм чист кат’ сълза, нъл’тъй. Един далечен мой братовчед, дето живее долу във Вакюн, ми прати вест преди няколко седмици. Тутакси разбрах, че това е добър случай да изненадам Нейна Светлост с един малко подранил подарък за рождения ден, нъл’тъй. Не обичаш ли изненадите, милейди?

— Не съвсем, Малон. Те обикновено са свързани с лоши вести.

— Не и тоя път, госпойце — весело отвърна той. — Васитската ми рода проводи пратеник, че херцог Гартеон и неговия мург са видени в покрайнините на Во Вакюн. Рекох си, че сега пиленцето ни е кацнало на рамото и можем да уредим стари сметки с тия двамата, както ти отдавна си мечтаеш. Впрегнах мало и голямо от Килансън да ги дирят, но трябваше цяла седмица да открием вразите. Ония двамата са много хитри и предпазливи, нъл’тъй. Та накратко — най-после им стъпихме в дирите и аз им погодих клопка за добре дошли във Вакюн.

— Ти си луд! — нахвърлих се срещу него. — Тоя мург е гролим!

— Може и да е такъв, но не направи нищо гролимско, като го нанизахме с дузина стрели, нъл’тъй. Доколкото си спомням, взе да вика нещо и падна от коня. Пък херцог Гартеон едва не извади душата на добичето си, като взе да го ръга с онези ми ти шпори. Само че и той не отиде далече. Бяхме опънали едно въже през просеката на височината на гърдите на конник. То го повали от седлото, когато се опита да мине през него.

— Мигар го заловихте? — извиках аз.

— Това ти казвам, милейди. Сторихме го.

— Той къде е сега?

— Ами зависи колко твърдо се е придържал о повелите на религията си, милейди — уклончиво отвърна моят сенешал.

— Какво искаш да кажеш с това, Малон? — настоях аз.

— Ами ние тъкмо си говорехме какво да го правим, а той лежеше по гръб на земята и се опитваше да си поеме дъх — падането от коня му беше изкарало въздуха, нъл’тъй. Най-напред решихме да го вържем и да ти го доведем на крака, пък ти да решаваш съдбата му. Но после, като го разгледахме отблизо и видяхме какъв мокър мишок е, реших, че ще е обида за Твоя Светлост да доведа такова нищожество. Та колкото повече си говорехме, толкова по-ясно ставаше, че съдът само ще го направи да изглежда по-благороден, отколкото е, нъл’тъй. Накрая решихме, че не заслужава чак такава чест.

— Какво сте направили с него, Малон!

— Ами… въжето, дето го свали от коня, ни беше под ръка. А наоколо едни такива дебели и здрави клони, очите ти да останат в тях! Така и така всичко ни беше подръка, приехме го като знак свише и го обесихме още там.

Тук генерал Холбрен не издържа и гръмогласно се разсмя.