Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (35)

Тридесет и четвърта глава

— Пригответе се всички заедно да бъдете заличени от лицето на земята! — прогърмя Торак, но колебливите нотки в гласа му издаваха, че не е толкова сигурен, колкото се опитваше да ни внуши. Ашабинският оракул го беше предупредил за третия ден от битката. Той обаче бе толкова убеден, че точно в този ден ще срещне риванския крал с неговия роден от звездите меч, та като видя Бранд, радостта от предвкусваната победа го направи непредпазлив. Богът реши, че предсказанието вече не е в сила. Само това беше причината да напусне железния си павилион във фаталния трети ден. Така и не разбра, че неговият истински противник на бойното поле не беше Бранд, а Сферата на Учителя.

Със свита от съмнение душа Торак се нахвърли върху Бранд, размахвайки огромния си меч. В яростната му атака пролича и неговото отчаяние. Затова пък Бранд изглеждаше спокоен, даже безразличен. Той отвръщаше на нападението със заучени удари, дори го правеше с известно отегчение.

Изглеждаше така, сякаш двубоят ще продължи вечно. Торак ставаше все по-невъздържан, а Бранд — по-спокоен и уравновесен. Най-накрая Богът Дракон успя да изненада Бранд и отвори дълбока рана в рамото му. Това беше и знакът, който чакахме толкова време, макар да не знаехме. Подозирам, че беше част от договора между двете Воли — Торак да пролее кръв, преди Бранд окончателно да го повали. В рамото на Бранд зейна рана и ние с татко реагирахме на мига — той започна да вие, а аз изкрясках.

Тогава сякаш някаква пелена падна от очите и съзнанието на Бранд. Неговото почти отегчено изражение се стопи и беше заменено с нападателен вид. Той прокара рязко острието на меча върху щита си и разряза наметката, която криеше вградения в центъра камък. Сферата на Учителя засвети и огънят й отново близна лицето на Бога Дракон.

Никой от нас не си даваше сметка колко болезнена е за Торак срещата със Сферата. Богът Дракон изкрещя неистово. Продължавайки да вика, той захвърли меча и вдигна щита си, опитвайки се отчаяно да се прикрие. Тогава Бранд го повали. После внимателно прихвана дръжката на меча с две ръце и заби острието му право в изтеклото око на божеството, което продължаваше да свети като в онзи ден преди петдесет века, когато Сферата го наказа заради разцепването на света.

Торак отново изкряска и политна назад. После изтръгна меча на Бранд с две ръце и от дупката шурна кръв. Така, плачейки с кървави сълзи, богът на ангараките стоя като вкаменен няколко мига. А сетне се стовари на земята и тя потрепери под него.

Не видях никой на това огромно бойно поле, който да помръдне или гъкне по време на двубоя. Имах чувството, че след като заглъхна неговият гръм, във въздуха се чуваше единствено биенето на хиляди сърца. Случилото се току-що бе толкова титанично събитие, та дори малко се учудих, че слънцето не спря вечния си ход. Вероятно аз единствена чух самотния победоносен вой на моята майка, опиянена от своята победа. Тя беше прекарала хиляди години във формата на жена, която ние познавахме като Поледра, но някъде дълбоко в душата си все още беше вълчица.

Моето победоносно тържествуване бе допълнено и от огромно облекчение. Обикновено съм доста самоуверена, но краткият ми сблъсък с Волята на Торак ме разтърси от глава до пети. Осъзнах, че когато Торак заповядва, аз съм принудена да се подчинявам. Това разкритие ме изпълни с колебание и ужас.

Клането, което последва падането на Торак, бе страшно. Ангараките бяха обкръжени и паднали духом. Да се каже, че бяха изклани, не би било достатъчно. Бранд бе неумолим. Накрая се наложи намесата на генерал Керан, та да се сложи край на касапницата. Но все пак Бранд и алорните бяха движещата сила на отмъщението, а когато се стигне до избиване на ангараки, алорните нямат насита. Клането продължи и през нощта, а когато слънцето отново огря, не беше останал нито един жив враг.

Накрая Бранд нямаше вече кого да убива. Както беше с превързана ранена ръка, заповяда алорните да му занесат тялото на Торак, та да можел „да погледне лицето на Краля на света“.

Само че тялото на Торак вече не лежеше на бойното поле. Тогава Бранд с доста заповеднически тон прати да повикат мен и семейството ми. Близнаците, Белдин, татко и аз си запроправяхме път през труповете към върха на хълма, където стоеше Бранд, оглеждайки останките на ангараките.

— Къде е той? — попита Бранд, а тонът му никак не ми хареса.

— Кой? — заяде се Белдин.

— Торак, разбира се. Никой не можа да намери тялото му.

— Ама че странна работа — с убийствена ирония продължи Белдин. — Да не си въобразяваш, че ще го откриеш? Зедар го отнесе още по залез слънце.

— Какво е направил?!

— Не сте ли му го казали? — обърна се Белдин към татко.

— Не му трябваше да знае. Ако беше известен, сигурно щеше да се опита да го спре.

— Какво означава всичко това? — царственият тон на Бранд започваше да ме дразни.

— Това е част от сделката между двете Необходимости — обясни татко. — В замяна на твоята победа на теб не ти е разрешено да задържиш тялото на Торак. Не че щеше да е кой знае колко по-различно, ако го беше оставил тук, де. Това не е последното събитие, Бранд. Ние не сме последните, видели лицето на Торак.

— Но той е мъртъв.

— Не, Бранд — казах колкото се може по-внимателно. — Нали не мислиш наистина, че мечът ти го е убил? Единственото оръжие, което може да стори това, все още виси на стената в Рива.

— О, я остави това, Поул! — възкликна той. — Никой не може да оцелее с пронизана от меч глава!

— Освен един бог, Бранд. Сега той е припаднал, но някой ден отново ще се събуди. Последният двубой все още не се е състоял. В него ще участват Торак и Риванският крал. Тогава те ще се бият с истинските мечове и един от двамата ще падне мъртъв. Ти се справи чудесно, скъпи, но нека това не ти замъглява разума. Станалото тук не бе по-различно от една обикновена схватка.

Моите думи никак не му харесаха, но неговото надменно поведение, прилягащо по-скоро на някой император, беше започнало да ме отблъсква. Час по-скоро трябваше да се направи нещо за общото ни добро.

— Излиза, че всичко това не е имало никакъв смисъл — заключи той обезсърчено.

— Не бих казал — намеси се баща ми. — Ако Торак беше победил сега, той вече щеше да владее света. Ти го възпря, а това все пак означава нещо, не мислиш ли?

— Сигурно е така — въздъхна Бранд, а после огледа кървавото бойно поле. — Трябва да разчистим всичко това. Сега е лято и ако оставим трупове да се разложат тук, във Во Мимбре ще настане мор още преди да дойде зимата.

Погребалните клади лумнаха по цялото поле около града. Гората откъм северната страна на мимбратската столица беше изсечена до последното клонче, за да се осигурят дърва за изгарянето на мъртвите ангараки. След като прибрахме и се погрижихме за останките от кървавото сражение, ние внезапно открихме, че Елдалан и Алдориген са се оттеглили насаме, за да си разчистят сметките. По всичко личеше, че срещата е протекла доста напрегнато, защото и двамата бяха бездиханни, когато най-сетне ги намерихме. Тази случка съдържаше твърде голяма поука. Ако Мимбре и Астурия продължаха вековните си дрязги, съвсем скоро щяха да свършат също като своите владетели. И от двете страни имаше луди глави, които предпочитаха да си затворят очите пред този логичен извод. Но Мандор и Уилдантор — двамината арендски герои от току-що приключилата война — решиха да направят всичко възможно, за да прекратят веднъж завинаги безсмисленото кръвопролитие. Понеже нямаше разумни аргументи, които да убедят техните сънародници в ползата от мира, те просто предложиха на несъгласните да излязат на двубой с тях. Наистина имаше нещо очарователно в заявлението: „Ще те убия, ако не мислиш като мен.“

Накрая, останали без изход, двамината арендски приятели дойдоха при Бранд с абсурдното предложение да приеме короната на Арендия. За щастие в този момент аз се намирах наблизо и забих лакът в ребрата му още преди да се е изсмял с глас на техните думи. Той успя да се овладее и нито една черта по лицето му не трепна, докато отклоняваше любезната покана с извинението, че има по-висши задължения, които е поел отдавна.

Камбаната, която заби в главата ми при първата среща на двамината млади от враждуващите фамилии, сега ми предлагаше отговор за решаването на политическите проблеми в Арендия. Аз намерих начин да намекна това на Бранд още преди да започне битката при Во Мимбре. Когато той го предложи на Мандор и Уилдантор, обаче, двамата избухнаха в смях. Причината за тяхната реакция се изясни, когато новината стигна слуха на Кородулин и Маясерана. Разменените любезности като „мимбратски кръволок“ и „разбойническа кучка“ не бяха най-добрата основа за един бъдещ щастлив брак. Тогава се наложи и аз да се намеся.

— Защо вие, деца, най-напред не обмислите разумно всичко, а едва после да вземете решение — предложих. — Успокойте се и обсъдете въпроса.

После наредих двамата да бъдат заключени в една малка стая на върха в южната кула на двореца.

— Та те ще се избият, Поул — предупреди ме татко, когато останахме насаме.

— Не се безпокой. Имай ми вяра, старче, знам какво правя. Все пак съм уредила не един и два брака.

— Това не е същото. Ако единият от двамата успее да убие другия, Арендия ще се разпадне на парчета пред очите ни.

— Никой няма да бъде убит, татко, и нищо няма да се разпадне на малки късчета. Може и да не си личи от пръв поглед, но техният брак вече е сключен горе на небесата. Постепенно това ще проникне и в главите им, само че ще стане по-бавно, гарантирам ти го. Те все пак са аренди и нищо не може да си пробие бързо път през каменните им глави.

— Въпреки това твърдя, че е грешка.

— Предполагам, че не държиш да се обзаложим, а, татко?

Той ме изгледа продължително, а след това се отдалечи, мърморейки под нос. Двамата с баща ми понякога се хващахме на бас и доколкото си спомням, той нито веднъж не е печелил.

След това се състоя прословутата среща, която остана в историята под името Съглашението от Во Мимбре. Боя се, че не се отнесохме много добре с Толнедра по време на мирната конференция. Участието на легионите в битката отърваха света от ангаракската чума, а после ние се извъртяхме на точно противоположни позиции и се държахме с толнедранците като с наши най-люти врагове.

Първата ни и най-важна задача беше да разубедим алорнските крале, които вкупом предложиха Бранд за Крал на света. Когато толнедранският посланик Мергон се противопостави, алорните взеха да дрънкат оръжие.

Моят принос към нашата импровизирана конференция бе толкова скромен, че навремето дори не го приех сериозно. Сега вече осъзнавам неговата важност, но то е едва след преоценката на времето. Тогава бях толкова непреклонна и категорична, че останалите включиха предложението ми в точките на съглашението точно както го исках. А то гласеше: „От днес нататък всяка принцеса на Имперска Толнедра на шестнайсетия си рожден ден ще се представя с булчинска рокля в тронната зала на Рива. Ще остава там три дни. Ако през това време риванският крал се яви, за да я вземе, те ще се оженят. Ако ли пък не, тя е свободна да се върне в Толнедра и баща й може да избере друг жених.“

Толнедранският посланик Мергон яростно се противопостави, разбира се, но всички тези мускулести алорни около мен засвяткаха гневно с очи и съвсем недвусмислено дадоха да се разбере какво би станало, ако толнедранците отхвърлят невинното ми искане. Тази клауза се превърна в голям проблем за толнедранското правителство години наред.

Отне ни няколко седмици, докато съставим и подпишем съглашението, а това осигури достатъчно време за Кородулин и Маясерана най-сетне да спрат да говорят за политика и да се захванат с много по-съществени неща. Когато Бранд изпрати да ги доведат, те пристигнаха в тронната зала хванати ръка за ръка с онзи глупав израз върху лицата, който аз вече разпознавах безпогрешно. Те със сигурност бяха стигнали до мирно решение помежду си.

Мандор и Уилдантор се втурнаха да търсят свещеник, който да извърши сватбената церемония. Не успях да забележа нито засъхнала кръв, нито синини и цицини по попа, когато го довлякоха. Но ужасът в очите му подсказваше, че не е минало без заплахи. Е, и това можеше да се приеме като начало на мирния процес. Заплахите все пак са малко по-цивилизован метод от откритото насилие.

Войната бе завършила съвсем наскоро, затова във Во Мимбре все още царяха хаос и безредици. Затова и сватбата на Кородулин с Маясерана мина без обичайните фойерверки и тържества, които са нещо задължително за мирно време. Не мисля обаче, че това наскърби младоженците. Щом Мандор намекна, че бракът им всъщност обединява Арендия под владичеството на мимбратския крал, свещеникът на Чалдан изведнъж стана твърде услужлив. Затова и венчалната церемония не протече кой знае колко зле. Но и попът, а и повечето от присъстващите мимбрати не осъзнаха веднага, че се създава обединена монархия. Излезе, че фактическото съединение на моята бедна и изстрадала Арендия се извърши в брачното легло.

Дойде ред да отпратим всички алорни на север и тактично да ги върнем по домовете им. Присъствието на могъща алорнска войска на не повече от двеста левги край Тол Хонет изнервяше Ран Борун. Нещо повече — сред нейните редици имаше отявлени привърженици на Мечия култ. Едва ли би било подходящо да им оставим достатъчно време, та да усетят примамливата близост на Тол Хонет и притегателната сила на неговите несметни богатства.

Двамата с баща ми придружихме Бранд чак до Арендския панаир. Там се сбогувахме с него и поехме на изток към границата с Улголанд, където ни чакаха няколко дружини от алгарската конница. Беше много любезно от страна на Чо-Рам да ни осигури охрана, затова двамата с баща ми не дадохме да се разбере, че алгарите ни създават повече неудобство, отколкото закрила при пътуването. Беше късно лято и не ни чакаха никакви неотложни задачи, така че можехме да си позволим едно пътуване с коне през планините.

— Аз се връщам в Долината — каза татко, щом стигнахме алгарските равнини. — Ти в Алдурфорд ли отиваш?

— Едва ли. Във Во Мимбре имаше много алгарски войници. Не искам някой съсед ветеран да ме разпознае. Най-добре ще е с Гелан да започнем някъде на чисто.

— Сигурно имаш право. Хубаво е известно време да стоиш скрита от хорските очи. Сещаш ли се за някое подходящо място?

— Ще отведа момчето в Сендария. След Битката при Во Мимбре по света едва ли са останали много мурги, пък и е малко вероятно в Сендария да ги посрещнат с отворени обятия. Както и навсякъде по Западния континент.

— Ти си решавай, Поул — сви рамене той. — Гелан е твоя грижа, така че ще се доверя на преценката ти.

— Много съм ти задължена. — Не исках да бъда саркастична, но така се получи. — В Долината чака ли те някаква неотложна работа?

— Просто имам нужда от отдих. През последните няколко години не спях много често. — Той почеса брадясалата си буза. — Най-напред ще си поема дъх, а сетне ще пообиколя семействата, за които се грижа през последното хилядолетие. Искам лично да се убедя, че там всичко е наред.

— Прави каквото искаш, татко, но стой по-далеч от мен. Повярвай ми, говоря сериозно.

— Както кажеш, Поул. Предай моите поздрави на Гелан.

После той препусна на юг към Долината, а аз и групата ангараки продължихме към Крепостта. Докато пътувахме се замислих, че често подценявам баща си. Векове наред се грижех само за едно семейство, а той следеше живота на няколко едновременно. Това обясняваше защо през цялото време прилича на скитник.

Гелан вече беше навършил четиринайсет — най-неспокойната и опасна възраст. Той се разкъсваше между детството и юношеството и горчиво негодуваше срещу несправедливостта, че е бил лишен от удоволствието да бъде във Во Мимбре по време на войната.

Коренът на всички проблеми беше във факта, че Гелан знаеше истинския си произход. Когато отведох баща му Гарел в Крепостта, той беше поверен на грижите на Чо-Рам. Кралят така и не разбра защо е толкова необходимо да се държи в тайна потеклото на неговия повереник. Алгарското общество не допуска в себе си чужденци. Затова всичките му членове се приемат един друг като близки роднини и не си дават труда да пазят тайни — просто няма от кого да се крият. Затова Гелан отрасна с пълното съзнание за важността на собствената си особа, а и околните много му помагаха за това. Макар и да не го показваше явно, той беше привикнал да се обръщат към него с „Ваше Величество“. Когато го видях отново, Гелан вече беше придобил кралски маниери и това тутакси предизвика сблъсък между нас.

— Не ща да ходим в Сендария, лельо Поул — отговори той, когато го запознах с моя план за общото ни бъдеще. — Там едва ли ще ми хареса.

— Не е нужно да ти харесва, Гелан — отговорих твърдо.

— А защо не можем да останем? Всичките ми приятели са тук!

— Ще срещнеш нови хора, когато отидем в Сендария.

— Нали и аз имам някакви права, лельо Поул.

— Разбира се, скъпи — благо отвърнах. — Имаш пълното право да ми позволиш да вземам решенията вместо теб.

— Това не е честно!

— Никой не твърди обратното. А сега върви да се сбогуваш с приятелите си и си стягай багажа. Заминаваме утре сутрин.

— Не можеш просто така да ми заповядваш!

— Напротив, мога. Много ме бива да раздавам заповеди. Кой знае защо, хората постъпват винаги така, както съм им наредила. Вратата е ей там. Най-добре е сам да я отвориш, преди да съм те метнала през нея.

Предпочетох да се установя със семейството си в Селин, вместо в Медалия, Мурос или Султурн. Причина за това бе най-вече решението на крал Ормик да изтегли войските си от северните сендарски провинции и да ги разположи покрай брега, та да предпази страната от някое ненадейно нашествие на ангараките. Ето защо по тези земи почти не бяха останали ветерани от Во Мимбре. Двамата с баща ми бяхме пред очите на всички по време на битката там. Не намирах за особено привлекателна мисълта някой бивш боец да ме покани на халба силен ел в местната кръчма, за да си разправяме истории от войната.

Гелан не хареса Селин и се постара всички да разберат това. Върху още голобрадото му лице легна постоянното изражение на дълбоко презрение, докато се скиташе безцелно из дъждовните улици. Юношите често постъпват по този начин. Обзалагам се, че с часове репетират надменния поглед пред огледалото. Решително настоявам всяка уважаваща себе си страна да забрани на юношите да се гледат в огледалото със същата строгост, с която им забранява пиенето на алкохол. Надменността на Гелан обаче се изпари в мига, когато една сутрин приближи своя огледален олтар и видя, че през нощта някаква ярка пъпка мистериозно се е появила на върха на носа му. Пъпката изчезна веднага, щом лицето на Гелан придоби по-приветлив вид. Предполагам, че това може да се обясни с химическите процеси, които протичат в тялото. Намусеното изражение сигурно вкисва кръвта, а всеки знае, че киселата кръв причинява погрозняване.

Купих скромна малка къщица в търговския квартал на Селин. След като се позаслушах в разговорите на местните търговци, аз намерих Осриг — разумен и трезв бъчвар на средна възраст — и го осигурих с непряк наследник. Осриг правеше хубави бъчви и каци, а неговите бивши чираци вече въртяха успешно търговия в съседните градчета и селца. Това ясно показваше, че човекът е добър учител. Поговорих с Осриг, известно количество монети смениха собственика си, а след това се върнах вкъщи и уведомих своя племенник, че съм решила какъв ще е неговият бъдещ занаят.

— Каци?! — възмути се той. — Та аз нищо не разбирам от бъчварство, лельо Поул!

— Знам това, скъпи — отвърнах. — Затова ще започнеш най-напред като чирак. Първо ще се научиш на всички тънкости в занаята, а после и сам ще отвориш работилница.

— Не ща да ставам бъчвар.

— Бъчвите са много полезни, Гелан, пък и едва ли някога ще излязат от мода. Така ще имаш осигурено бъдеще.

— Но това е толкова обикновено, лельо Поул!

— Разбира се, но нали това е и нашата цел. Ние искаме да сме обикновени.

— Напротив, аз не искам. Не можем ли да измислим нещо по-интересно, с което да се занимавам? Като да стана моряк например. Може да отида и войник. Мисля, че ще ми хареса да съм войник.

— Виждала съм стаята ти, Гелан. От теб няма да излезе добър войник.

— Че какво общо има спалнята ми с това?

— Войникът трябва да си оправя леглото всяка сутрин и да прибира всички мръсни дрехи. Ти си добро момче, но редът и чистотата не са сред силните ти страни. Един войник със запуснат вид и ръждясал меч не може да стресне врага.

Лицето му стана мрачно.

— Каци — повтори с отвращение той.

— Каци, Гелан.

— Това не е подходящо занимание за един крал, лельо Поул.

— Не слагай тигана, докато рибата е още в морето, скъпи. Вместо това се постарай да правиш хубави бъчви.

— Торак е мъртъв, лельо Поул. Вече не е нужно да се крия от него.

— Не, Торак не е мъртъв. Той просто спи. В мига, в който сложиш короната на Рива и вземеш меча в ръце, той ще се събуди и ще тръгне да те търси.

Не обичам да използвам думата „случайно“, тъй като през годините се уверих, че щом става дума за моето странно семейство, случайността рядко има нещо общо със съдбините му. Този път обаче тя наистина влезе в сила. Можех да дам Гелан за чирак на който и да е от дузината майстори. Осриг обаче отговаряше на всички мои изисквания. Той притежаваше умения, славеше се като добър учител, беше доста възрастен и нямаше син, който да наследи семейния занаят. Щом Гелан навлезеше в професията, можех да откупя работилницата на Осриг и да оставя не особено въодушевения си племенник да се оправя сам. Това бе и моята цел. Крайният резултат от търговията не беше толкова съществен. Най-главното бе престолонаследникът да се слее с обикновените хора и да е невидим за Чамдар, ако той дойде да души наоколо.

Постепенно се установихме в града, а Гелан научи как се правят бурета. През повечето време аз стоях вкъщи с майка му Аравина. Стараех се с всички сили да я извадя от обзелата я меланхолия.

Както вече казах, Осриг беше много надарен учител и скоро Гелан правеше бурета, които не пропускаха много. Когато занаятът беше овладян до последната тънкост, негласната битка с моя племенник приключи. Независимо дали му харесваше или не, Гелан беше станал бъчвар.

Когато младият занаятчия навърши шестнайсет, срещна една много хубава девойка на име Енала — дъщеря на местния дърводелец. Тогава познатите камбаните отново се обадиха в главата ми. Двамата бяха влюбени до уши един в друг.

След около месец младите официално се сгодиха и целувките вече бяха позволени. Въпреки това пак не ги оставяхме без контрол. Малко след седемнайсетия рожден ден на Гелан двамата с неговата прелестна Енала се ожениха.

След венчавката последва и задължително пиршество — традиционната почерпка, на която присъстват всички съседи. След като се натъпка здраво, побелелият майстор на Гелан ме дръпна настрана за сериозен разговор.

— Е, господарке Поул — каза той с лека усмивка, — защо просто не обявим сватбения подарък?

— Какво сте намислили, майстор Осриг?

— Вие никога досега не сте го казвали гласно, господарке Поул, но още първия път като дойдохте при мен да главите Гелан за чирак дадохте да се разбере, че ако всичко върви както трябва, може да купите работилницата за него.

— Не съм предлагала такова нещо, майстор Осриг.

— Така си е. Но както и да е, Гелан е много схватлив и вече прави хубави бъчви. Наблюдавах го и мога да кажа, че е готов да започне сам. Тая сватба днес ни отваря добра възможност да променим положението му. На ерген не може да се разчита, но жененият мъж е солиден и отговорен. Познавам си клиентите — този род неща са много важни за тях. Та да караме направо — защо не сключим сделката още днес? Харесвам Гелан и ще ви предложа добра цена. Ще поостана още няколко месеца да го наглеждам, а после лекичко ще се изтегля.

Така в един и същи ден Гелан стана съпруг и собственик на работилница. Осриг наистина остана до късно през нощта, а и Гелан не спа много. Двамата обаче будуваха по съвсем различни причини.

Въпреки своята младост, в този ден Гелан стана знаменитост. Върху него очевидно се изливаше рогът на изобилието, а това е много рядко съвпадение. Толкова рядко, че предизвика завист сред останалите чираци в Селин.

Популярността на Гелан бързо помръкна и само след година той се славеше просто като „Гелан бъчваря“, вместо да буди завист с това „късметлията“. Хората купуваха от него бурета и каци, защото стоката му беше добра, но славата му не надхвърли неговите професионални умения. Ала краткият период, през който Гелан беше известен, отново пробуди у него съзнанието за собствената му значимост. А това е твърде опасно за човек, чиято основна задача е да не се набива на очи.

И така, след година майстор Осриг постепенно и тихомълком се оттегли, а Гелан преустрои горната част от работилницата си в наш дом. Аравина продължаваше да страда от дълбоката си меланхолия, та бях принудена да й посвещавам цялото си внимание и усилия. След като тази продължителна криза отмина, аз внезапно видях, че Енала, която иначе имаше весел характер и слънчева усмивка, показваше явни признаци на недоволство.

— Какво те мъчи, Енала? — попитах направо една сутрин аз, след като Гелан слезе долу да отвори работилницата.

— Мисля, че Гелан не ме обича вече, лельо Поул — отвърна печално тя.

— Не ставай глупава, та той те обожава!

— Тогава защо си намира различни предлози да излиза всяка вечер? И знаеш ли какво си мисля, лельо Поул — някоя кръчмарска шафрантия — да не кажа нещо по лошо — му е завъртяла ума. Та той дори вече не иска да… — тя внезапно пламна.

— Ще се погрижа за всичко, Енала. Откога продължава това?

— О, вече месеци наред. Двете с теб напоследък бяхме доста загрижени за състоянието на майка Аравина, а през това време с Гелан се е случило нещо. — Тя замълча, потопена в тъжен размисъл.

— Хубаво. Довечера ще го проследя. Ще разберем къде ходи и какво толкова е завладяло мислите му.

— Той ще те усети, лельо Поул.

— Няма да разбере, че съм аз. Ще дам на Аравина отвара, от която да заспи непробудно. Ти все пак можеш да я наглеждаш, докато открия какво толкова е завладяло Гелан.

Откритието обаче ме свари съвсем неподготвена.

Аз постоянно поддържах връзка с татко и бях уведомена, че чичо Белдин е открил пещерата, където Зедар държи изпадналия в кома свой Учител. Известно ми беше още, че татко е в Толнедра и следва горещите следи на човек, който наричал себе си „Ашрак Мургът“.

(Обзалагам се, че това име ви е доста познато. По-късно се оказа, че то е любимият псевдоним на Чамдар.)

И така, знаеше се, че Чамдар пръска из Толнедра кърваво обагрените си златни монети, за да открие „чернокоса дама с бял кичур на челото.“ Оказа се, обаче, че е много схватлив и отлично е разбрал уроците на татко. Преди нападението на ангараките баща ми го беше разигравал в продължение на векове да броди из Сендария. Сега Чамдар доказа, че отлично е научил урока си и постъпваше по същия начин с баща ми из Толнедра.

След вечеря същия ден на разговора с Енала, Гелан отново изломоти някаква неубедителна история за изчезнал длъжник. После изтрополи надолу по стълбите, грабна нещо от шкафа в работилницата, където обикновено държеше инструментите си, и напусна къщата. Когато се озова на улицата с конопена торба на гърба, той крадешком се огледа дали не го следят. Ако беше вдигнал очи към покривите, щеше да забележи една пъстрокафява сова, която зорко го наблюдава.

Най-сетне Гелан се добра до покрайнините на града, където селището опираше езерото Селин. Тръгна покрай брега, докато не стигна една гъста горичка, разположена на около миля на изток от града. Беше тъмна и безлунна нощ и Гелан беше невидим за хорските очи, докато пълзеше през коренищата. Подскачах по клоните на дърветата точно над него и не след дълго взех да мяркам рубинените отблясъци на запалени огньове в далечината. Явно към точно тези огньове се бе устремил Гелан, затова побързах напред да погледна какво става там.

Това, което видях, не би могло да се нарече клада, но много приличаше на нея. Пламъците бяха достатъчно ярки, та да осветят голямата поляна наоколо и дузината събрани там мъже. Бях виждала подобни сбирки и преди и през човката ми взеха да се търкалят всички цветисти изрази, които ми дойдоха наум.

Водачът беше с черна коса и облечен в расо на свещеник на Белар. По всичко личеше, че присъстващите са алорни — не само бяха високи и руси здравеняци, но на всичкото отгоре бяха навлечени в туники от мечешка кожа. Мечият култ беше намерил начин да проникне и в Сендария!

Не след дълго и Гелан навлезе в осветения кръг. Той вече не носеше конопената торба, а беше облякъл онова, което доскоро криеше в нея. Наследникът на Риванския трон също беше навлякъл мечешка кожа!

В този момент неудържимо взех да ругая на всички познати ми езици. Как беше възможно Гелан да е толкова глупав?!

Очите на чернокосия свещеник светнаха, когато се спряха на Гелан. Племенникът ми навлезе в осветения кръг с поклащаща се походка, но въпреки това стъпваше царствено.

— Да живей! — изрева духовникът, вдигайки ръце към него. — Да живей Риванският крал, Пратеника на боговете и Повелителя на западния свят! Поздравете този, който ще ни поведе срещу неверниците от юга — срещу езичниците от Арендия и Толнедра, против гъмжащата от змии Нийсия. Той ще обърне религията на варварите от южните земи чрез меч на вярата в единствения Бог на боговете, Белар от Алория!