Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (14)

Тринадесета глава

Колкото повече опознавах арендите, толкова повече оценявах Катандрион. Цели томове са посветени на напълно погрешната теория за природата им и непоправимите злини, които те са причинили на себе си и на света. Нескончаемите войни и нещастия в Арендия са породени не толкова от тяхната вродена глупост, колкото са следствие на сляпа импулсивност. Катандрион поне имаше доброто желание да се вслушва в съветите ми, преди да се впусне в ново начинание. Първият му порив в този случай беше, естествено, да окове във вериги шпионина на Ктучик и да го разходи за назидание из всички улици на Во Вакюн посред бял ден. Той се приготви да издаде заповед веднага, щом двамата се върнем в тронната зала.

— Катандрион — започнах внимателно аз, — тук става дума за заговор. Нима наистина искаш да подплашиш всички останали конспиратори, като публично накажеш един от тях?

Той ми хвърли бърз поглед.

— Вярно, че идеята ми не е от най-блестящите.

— Сигурно можеш да се сетиш и за нещо по-добро.

— Някога сигурно ще започна и да обмислям заповедите си, преди да ги издам — каза примирено той.

— На твое място бих го направила, колкото се може по-скоро.

— Ще се постарая. А как би постъпила ти в този случай?

— Ще поизлъжа малко. Прати вест на Халдон и го покани да дойде за един поверителен разговор, когато на него му е удобно.

— Ами ако реши, че му е удобно чак следващата седмица?

— Можеш да бъдеш сигурен, че ще долети на часа, Катандрион. Довери се на моя опит. Неведнъж съм постъпвала така. Той съвсем правилно ще схване това „когато му е удобно“ в смисъл на „колкото се може по-скоро“. Има много начини да покажеш силата си, Катандрион, но винаги едно погалване с перце е за предпочитане пред удар с чук.

— Това ще бъде новост тук. Намираме се в Арендия, Поулгара, и заповедите се предават на възможно най-разбираемия език. За предпочитане е думите да се състоят най-много от две срички.

Бях все по-доволна от херцог Катандрион, особено след тези негови думи. Поканата, която той продиктува на писаря след като се върнахме в тронната зала, беше привидно невинна и добронамерена. Както и очаквах, Халдон се яви само час по-късно.

Вечерта се спускаше над приказния град Во Вакюн, когато Катандрион придружи своя гост до една усамотена зала в двореца, предвидливо избрана да е близо до стълбището, което водеше към подземията. Вътре гореше една-единствена лампа, а аз седях на стол с висока облегалка, обърнат с лице към прозореца. Така, точно според нашия замисъл, бях невидима на пръв поглед.

Още при влизането на двамата аз внимателно проучих съзнанието на госта и не открих в него и следа от характерния нюанс на червеното, който отличава толнедранските търговци. Вместо това се натъкнах на матова черна повърхност. Вече знаех със сигурност, че човекът, който се представя за Халдон, беше мург. Виждах неговото отражение в стъклото на прозореца, но лицето му не притежаваше нито една от отличителните черти на ангаракската раса. Това даваше обяснение на много въпроси.

— Толкова любезно от Ваша страна, че се отзовахте така навременно на моята покана, достойни Халдон — казваше точно в този момент Катандрион.

— Винаги съм на разположение на Ваша Светлост — отвърна с поклон облеченият в зелено мъж.

— Моля, седнете, приятелю. Сега сме сами, затова няма нужда да се придържаме към етикета. — Катандрион направи изразителна пауза. — Скоро ми беше предложена изгодна търговия за херцогство Вакюн, ако в замяна на това построя пристанище на нашия бряг на река Камаар. Според мен Вие сте най-сведущият в тези дела човек и реших да се допитам дали наистина е възможно едно пристанище да заздрави търговските взаимоотношения между Вакюн и империята?

— Несъмнено, Ваша Светлост — отвърна въодушевено мнимият толнедранец. — Често самият император дава да се разбере, че се интересува от подобен проект.

— Превъзходно! — рече Катандрион. — Великолепно! А като залог за нашия бъдещ съюз, мога ли да разчитам на влиянието ти пред императора, за да му предложиш да поеме половината от разноските по изграждането на това пристанище?

— Убеден съм, че императорът ще се отнесе благосклонно към едно такова предложение!

Толнедранец от какъвто и да е ранг, склонен да пръска пари?! Само това беше достатъчно, за да разобличим този мошеник Халдон! Бях предложила на херцога да занимава нашия заподозрян с разговор на произволна тема, ако ще това и да са пълни измислици, за да отклони вниманието му. Имах нужда от малко време да проуча съзнанието на Халдон и да разбера истинския му произход. Митът за пристанището беше идея на самия Катандрион и той потвърди още веднъж неговата висока интелигентност.

Оставих ги да побъбрят още известно време, после станах от мястото си и се приближих до осветеното от мъждивата лампа място.

— Много ми е неприятно, че се налага да прекъсна приятната ви беседа, господа — казах, — но имаме още много да свършим до настъпване на утрото. Затова ще е най-добре веднага да се залавяме за работа.

Нито арендите, нито мургите са свикнали жени да се намесват в държавните дела, затова внезапната ми поява стресна и двамата. Мургът ме погледна остро и лицето му пребледня като на мъртвец.

— Ти?! — изхълца той.

Тогава за първи път моето присъствие предизвикваше подобна реакция. Загледах се любопитно в него.

— Как успя да промениш чертите си, Халдон? — попитах аз. — Така изобщо не приличаш на ангарак. Ктучик ли направи това? Сигурно е било ужасно болезнено за теб.

Очите му добиха лукаво изражение.

— Съжалявам, мадам — отвърна той, като бързо се съвземаше от първоначалната си изненада. — Ни най-малка представа нямам за какво говорите.

— Защо трябва да играем тези уморителни игрички, когато така или иначе е ясно как ще завърши всичко — попитах. — Би било ужасно изтощително и за трима ни. — Дори докато говорех, аз внимателно проучвах и най-тъмните кътчета от съзнанието на мнимия толнедранец. С огромна изненада разбрах, че това, от което той се боеше най-много на света, беше моят баща! Изобщо не го бях очаквала, но тутакси си дадох сметка, че този факт много ще облекчи моята задача.

— Толкова много неща излязоха наяве за съвсем кратко време, че аз нищо не успях да проумея — намеси се Катандрион, като се опитваше да изглежда объркан.

— Много е просто, Ваша Светлост — отвърнах. — Този господин, който се представя за Халдон, в действителност е мург, чието истинско име сигурно е направо непроизносимо. Сега по-ясно ли Ви стана?

— Но той изобщо не прилича на мург, милейди!

— Да, вече го забелязах. Затова се налага да го поразпитаме как е постигнал това.

— Тя лъже! — озъби се мургът.

— Това е малко вероятно — студено го прекъсна Катандрион, после се обърна към мен. — Изглежда той Ви познава, милейди.

— Да — съгласих се аз. — По всичко личи, че Ктучик го е предупредил за мен. — Взрях се неумолимо в нашия гост. — Боя се, че стигнахме до най-неприятната част от вечерта — рекох с подправено прискърбие. — Искаш ли направо да ни разкриеш всичко за плана на твоя господар, или ще се наложи да те убеждавам? И в двата случая най-накрая ще си признаеш онова, което искам да узная от теб, но това може да стане и по-безболезнено. Ти решаваш!

Очите му изведнъж станаха безизразни, но дълбоко в тях гореше ненавист.

— Прави каквото знаеш, вещице — каза дръзко той. — Аз съм дагаши и ще устоя на всички мъки, на които ме подложиш.

— Много се радвам, че поне престана с този досаден маскарад — отвърнах. — А, между другото, ще позволиш ли да те освободя от тоя нож, дето го криеш под пелерината си? Толкова ще бъдем огорчени, ако решиш да се самоубиеш, да не говорим за петната по килима, които биха останали след това! — Със силата на Волята си измъкнах изпод дрехите му триъгълната кама и любопитно я разгледах, когато тя се озова в ръцете ми. — Ама че интересно оръжие — отбелязах, мръщейки се леко. — А, разбирам. Това е нож, който се мята отдалече. Изглежда много впечатляващо. Но да продължаваме нататък.

Втренчих се в очите му, докато съсредоточавах Волята си. Признавам, че имах голямо предимство пред него — знаех от какво най-много се страхува. Тогава незабележимо повдигнах дясната си ръка и освободих Волята си.

Всички, които познават баща ми, знаят, че един от най-големите му таланти е актьорският. Това не значи, че той не е способен да прекатури планини, стига да поиска. Но каквото и да прави, той го извършва с такъв замах, с такъв високопарен и претенциозен стил, че всичко изглежда много впечатляващо. Затова илюзията, която създадох за забавление на мурга, беше твърде правдоподобна. Отначало лицето на баща ми беше строго и гледаше осъдително. Мургът отскочи като опарен назад. Лицето на пленника побеля, а очите му изскочиха от орбитите. Тогава баща ми се намръщи, а мургът изпищя и се опита да скрие очите си с ръце.

После въображаемото лице на баща ми се изкриви в гримаса, която го бях виждала да тренира пред огледалото, когато мислеше, че никой не го наблюдава. Той присви очи, долните му клепачи се приплъзнаха нагоре, а после отметна леко глава, сякаш гледаше отвисоко и с презрение през зловещите цепки на очите. Да си призная, така много приличаше на луд, обзет от бесове и готов всеки момент да разкъса някого на парчета със зъбите си.

След това подсилих образа и му придадох онова бегло изражение, което преминава само за миг през лицето точно преди да се освободи Волята.

Мургът запищя и панически се опита да пропълзи под стола.

— Не! — виеше той. — Недей!

Приковах го към мястото му, докато той стенеше и скимтеше, неспособен да преодолее своя ужас.

— Моля! — пищеше той. — Моля, накарай го да се махне, Поулгара! Ще направя всичко, което пожелаеш! Всичко! Само го накарай да изчезне!

— Защо още в самото начало не се обърна към мен по име, мурго? — попитах аз. — Сега вече можеш да ми обясниш какво е „дагаши“, например. Нека започнем с това. И помни, че мога да повикам баща си всеки път, щом станеш несговорчив.

— Познават ме като Крачак — отвърна мургът с треперещ глас, — а дагашите са членове на таен орден в Ктол Мургос. Ние събираме информация и убиваме хората, които са неудобни за нашите господари.

— Значи шпиони и наемни убийци?

— Щом предпочитате да ни наричате по този начин.

— Как стана така, че нямаш нито една от характерните за мургите черти?

— Това е въпрос на подбор — отвърна той. — Нашите майки и баби са били робини от други раси. Убивали са ги веднага след раждането. В мен има само една четвърт мургска кръв.

— Много странно — отбелязах аз, — особено при манията на Ктучик за чиста раса. За това обаче ще говорим по-късно. Кажи сега каква е целта на твоята мисия тук, в Арендия.

— Беше ми заповядано да убедя херцог Катандрион, че Ран Ворду ще го подкрепи, ако той реши да атакува Во Астур. С помощта на легионите Катандрион би могъл да сложи кръст на Астурия. Трябваше също така да му внуша, че обединените сили на арендите васити и толнедранските легиони биха могли да се устремят на юг и да сторят същото и с Мимбре.

— Това е пълен абсурд — вметнах аз. — Каква би била ползата на Ран Ворду от всичко това?

— Южната част на Мимбре — отвърна Крачак с леко потръпване, — там са разположени повечето от градовете им.

Погледнах Катандрион.

— Това щеше ли да те поблазни? — попитах го мрачно. — Подобно предложение става ли за примамка?

Приятелят ми погледна виновно към мен.

— Боя се, че да, Поулгара. Това е достатъчно, за да си се представя като крал на по-голямата част от Арендия. Така бих бил способен да прекратя безбройните граждански войни, които сега раздират родината ми.

— Съмнявам се — рекох. — Мирът, основан на такова споразумение, едва ли би продължил дълго. — После отново се обърнах към Крачак. — Предполагам, че подобни заговори са задействани във Во Астур и Во Мимбре — попитах.

Той кимна.

— Има и някои различия, разбира се — всичко зависи от стратегическото разположение на трите херцогства. Разбрах, че във Во Мимбре има някои истински толнедранци, които са били подкупени да ни сътрудничат, но това не е моя грижа. Крайният резултат обаче е един и същи. Тримата херцози ще започнат война помежду си и всеки от тях ще чака помощ от легионите. А когато те не пристигнат, херцозите ще разберат, че са предадени. Други дагаши, представяйки се за арендски патриоти, ще започнат да подстрекават херцозите да се съюзят помежду си и да нападнат империята. Именно това е и целта на Ктучик — бъдеща война между Арендия и Толнедра.

— Толнедра ще ни помете! — не се сдържа Катандрион.

Крачак сви рамене.

— Е, и? Ктучик не го е грижа за Арендия, нито за това, какво би се случило с нея. Ако Толнедра я завладее, тогава всички алорни ще бъдат въвлечени във войната, а това е най-далечната цел на Ктучик — война между Толнедра и Алория. Започне ли това кръвопролитие, Ктучик би могъл да отиде в Ашаба и да поднесе на тепсия пред Торак разкъсвания от междуособици запад. Така ще се превърне в любимия ученик на Торак, издигайки се над Зедар и Урвон. Малореанците ще прекосят Източно море, ангараките ще се нахвърлят върху враждуващите Западни кралства и ще ги унищожат. Торак ще стане бог на цялото човечество.

Двамата с Катандрион разпитвахме мурга почти до зори, а после наредихме да го отведат без много шум в най-долното ниво на подземието. Васитският херцог беше потресен от сложността и мащабността на заговора на Ктучик.

— Поразен съм, че човешко същество може да бъде толкова подло, Поулгара — призна той. — Всички мурги ли са такива?

— Съмнявам се, приятелю — отвърнах аз. — Ктучик се е учил направо от Торак, а после с векове е упражнявал своите умения върху другите ученици Урвон и Зедар. Между тях не е останала никаква привързаност, а Торак иска именно това. Богът Дракон изважда на бял свят най-тъмните страни от човешката природа и се възползва от тях. — Аз се опитах да преценя ситуацията. — Мисля, че ще е най-добре да замина за Во Астур — казах. — Усещам, че събитията там се развиват със същата бързина, както и тук. Сигурно и положението във Во Мимбре е същото. Замислено е различните заговори да стигнат крайната си точка приблизително по едно и също време. А това, което се случи тук, ми подсказва, че не сме далеч от развръзката.

— Ще ти пратя охрана, Поулгара.

— Катандрион, на практика ти си във война с Астурия, не помниш ли — напомних му тактично. — Мислиш ли, че някой ще ме погледне с добро око, ако се явя във Во Астур с васитска охрана?

— О — рече херцогът, — май пак направих същата грешка. — И ме погледна смутено.

— Боя се, че е така, приятелю. Доста работа имаме, докато се отучиш от този навик. Но ти не се безпокой за мен. Астурианците няма да ме видят, докато аз самата не пожелая това.

Напуснах Во Вакюн късно същия ден и след като бяхме препускали близо час с Лейди, проучих мислено заобикалящия ни лес. Не попаднах на никакви аренди в околността, но затова пък имаше нещо друго.

— Е, татко — изрекох гласно, — идваш ли с нас или не?

Той замълча гузно.

— Стой по-далеч от това, старче — продължих. — Предполагам, че е една от твоите „проверки“, с които толкова се гордееш. Може да гледаш, обаче не смей да се месиш. А когато всичко свърши, даже можеш да ме похвалиш.

Събитията се развиваха неудържимо, ето защо бързината придобиваше огромно значение. Реших да се откажа от моята любима форма и да се преобразя на сокол.

Во Астур беше изграден от гранит. Високите му и дебели сиви стени бяха увенчани от мрачни кули. Този потискащ град се беше разпрострял на южния бряг на река Астур. От векове кървави вендети раздираха Астурия, затова всеки благородник живееше зад здрави крепостни стени. Столицата на астурианците не правеше изключение. Цяла Астурия беше оплетена в мрежите на различни заговори, интриги, клопки, отравяния и неочаквани атаки, ето защо предпазливостта беше въпрос на оцеляване.

Нямаше никакъв смисъл да се опитвам да проникна във Во Астур през градската порта, затова продължих да кръжа над него, докато стигнах двореца на херцога. Когато вечерта се спусна над укрепения град, аз кацнах незабелязано в един отдалечен ъгъл на вътрешния двор на палата и приех човешки образ. Сетне се промъкнах покрай пилона с родовите пряпорци, добрах се до богато украсената врата на двореца, „окуражих“ стражите да подремнат малко и влязох вътре.

Тъй като всеки от херцозите в Арендия претендираше за кралска власт, навсякъде в дворците им имаше и „тронна зала“. Астурия не правеше изключение. Групата благородници, към които се бях присъединила, влезе в едно просторно помещение с високи сводове, което изпълняваше функцията на тронна зала. Аз се отделих от тях и си запроправях път през леко пийналата тълпа към трона в центъра на залата.

През своя дълъг живот имах случай да наблюдавам различни степени и видове пиянство и успях да групирам няколко типа. Човек, който е прекалил с бирата или ела, е по-свадлив и шумен от онзи, който пие вино. Тези, които предпочитат концентратите, направо налитат на бой. Астурианците предпочитаха вино. Резултатът от преливането с него е безпричинен кикот или пиянско хленчене. Тогава се проявява природната им склонност към трагичното и след няколко чашки те изпадат в дълбока меланхолия. Пиянските сбирки в Астурия са доста мрачни събития и наподобяват повече на погребение в дъждовна нощ.

Олдоран, херцогът на Астурия, беше дребно човече с вид на гризач. Когато го видях за първи път, той доста се беше наквасил. Седеше полуизлегнат на трона си с навъсен вид, а върху мишото му лице с остри черти беше изписано дълбоко страдание. Един човек в толнедранска тога с доста отблъскващ жълт цвят стоеше плътно от дясната му страна. Той често се надвесваше над ухото на херцога и поверително му шепнеше нещо. Внимателно проучих съзнанието на този чужденец и се оказа, че мислите на мнимия толнедранец не излъчват червен цвят. Както и предполагах, бях се озовала срещу втория мургски шпионин.

Следващите няколко часа се разхождах безцелно из залата, заслушвайки се от време на време в достигащите до мен разговори. Скоро разбрах, че херцог Олдоран не се ползва с голямо уважение. „Малка пияна невестулка“ беше едно от най-ласкавите неща, които чух по негов адрес. После установих, че Олдоран е изцяло под влиянието на мнимия толнедрански търговец. Макар да бях убедена, че няма да ми е трудно да прекратя тази връзка, аз така и не можах да разбера каква е ползата на астурианеца от нея. Сигурно бих могла да обърна възгледите на Олдоран, но едва ли да променя самия него. Той беше жалък и посредствен, изпълнен със самосъжаление пияница. При това наивно вярваше, че е най-мъдрият мъж на света. Явно задачата ми тук никак нямаше да бъде лесна.

Пияният Олдоран дойде за малко на себе си, поиска още вино и отново клюмна глава.

— Май нашият обичан херцог е малко неразположен — отбеляза подигравателно един придворен със снежнобяла брада, над която гледаха изненадващо младежки очи. — Как ли бихме могли да му помогнем, дами и господа? Дали да не го отнесем в леглото му? Или пък да го потопим в езерцето със златните рибки, докато не възвърне разсъдъка си? Не, най-добре ще е да се оттеглим на някое друго място, където нашата веселба няма да прекъсне хъркането му. — Той се поклони иронично пред смеещите се с глас придворни. — Ще се подчиня на мъдрото решение на двора. Какво ще кажете по въпроса, благородни дами и господа?

— Аз лично предпочитам езерцето с рибките — обади се една матрона.

— О, за бога, недейте, баронесо! — възпротиви се млада придворна дама с тъмна коса и дяволити очи. — Помислете за бедния шаран, който живее там!

— Ако ще носим Олдоран в леглото му, най-добре ще е по-напред да го изстискаме хубаво, лорд Мангаран — обърна се с реверанс към шегобиеца един полупиян придворен. — Този дребен пияница погълна толкова много вино, че сигурно е подгизнал целият.

— Да, и аз го забелязах — измърмори Мангаран. — Негова Светлост побира удивително количество течност за човек с неговия ръст.

Тогава младата дама с палавите очи зае драматична поза.

— Дами и господа — издекламира патетично тя, — предлагам да помълчим в знак на уважение към нашия беден малък Олдоран. После можем да го оставим в опитните ръце на граф Мангаран, който толкова често извършва тази услуга, че едва ли се нуждае от съветите ни. Когато Негова Светлост вече бъде положен в леглото си, ще вдигнем тост за щастливия случай, който го освободи от нашето присъствие.

При тези думи всички сведоха глави, но „минутата мълчание“ беше изпълнена със сподавени хихикания и кикот.

Довереният на Олдоран мург беше потънал в тълпата и не се виждаше никакъв, когато двамина яки слуги вдигнаха хъркащия херцог от трона и го изнесоха от залата. През това време аз се оттеглих в една прикътана ниша, за да обмисля как да действам по-нататък. Когато напуснах Во Вакюн, бях решила да разкрия на херцога истинската роля на шпионина на Ктучик и да оставя Олдоран да се разправя с него, както намери за добре. Но се оказа, че местният владетел изобщо не е на нивото на Катандрион, а опитът ми през годините подсказваше, че глупаците много трудно променят мнението си. Опитах се да намеря изход от това положение. Най-близкото до ума решение беше да поставя на мястото на Олдоран някой друг, който отговаря на моите цели. Колкото повече разсъждавах, толкова повече ми допадаше тази идея. Още повече, че щях да сгащя мурга неподготвен за подобен ход. По много поводи баща ми и чичо Белдин нееднократно ми бяха описвали характерните черти на ангараките. Те при никакви обстоятелства не биха проявили съмнение или пък оспорили волята на някой господар. В речника им просто не съществуваше думата „революция“.

Моето решение за изход от ситуацията не блестеше с оригиналност. Историята на арендите е пълна с примери за дворцови преврати — незначителни безредици и вълнения, които обикновено завършваха със смъртта на коронованата особа. Аз нямах намерение да се стига чак до там, но исках Олдоран да бъде свален от трона. Чутото тази вечер ме увери, че и повечето от придворните в палата имат същото желание. Оставаше само да избера заместник на Олдоран, на когото бих могла да повлияя.

Подремнах за кратко в една празна приемна и рано на следващата сутрин се върнах в голямата зала, за да поразпитам за умната тъмнокоса жена, която на шега беше предложила минутата мълчание. Описах външността й на прислужниците, които разчистваха останките от пиршеството предната вечер.

— Това трябва да е контеса Асрана, милейди — каза сдържано един прислужник. — Тя е прочута кокетка, при това е много остроумна.

— Точно тя ще да е — отвърнах. — Доколкото си спомням, преди няколко години ни представиха една на друга и сега бих желала да подновя познанството си с нея. Къде бих могла да я открия?

— Нейните покои са на приземния етаж в западната кула, милейди.

— Благодаря — рекох и пуснах в ръката му една дребна монета. После тръгнах да търся западната кула.

Контесата страдаше от леко неразположение, когато нейната прислужница ме въведе в стаята й. Тя лежеше на дивана с мътни очи и мокра студена кърпа на челото.

— Не си спомням да сме се запознавали — каза ми с трагичен глас.

— Зле ли ви е? — попитах.

— Чувствам се малко отпаднала тази сутрин — призна тя. — Иска ми се вече да е зима. Тогава щях да изляза на двора и да заровя главата си в снега поне за час. — После тя ме погледна по-внимателно. — Кой знае защо лицето ви ми изглежда много познато.

— Не ми се вярва да сме се срещали, контесо.

— И аз не мисля, че сме се виждали. Имам чувството, че съм чувала за вас. — После постави пръсти на слепоочията си и мъченически простена.

— Трябва да поговорим, Асрана — казах, — но най-напред ще облекча малко болката ви. — Отворих торбичката, която висеше на пояса ми, и извадих от нея малка стъкленица. Изсипах част от съдържанието й в чашата върху страничната облегалка на дивана, а после я допълних с вода. — Никак няма да Ви се услади, но затова пък ще ви помогне — предупредих аз.

— Щом ще ми помогне, не ме е грижа какво е на вкус. — Тя изпи чашата на един дъх и потръпна отвратено. — Ужасно е! — каза, а после любопитно ме погледна. — Да не сте лечителка?

— Имам известен опит — отвърнах.

— Много странно занимание за дама от благородно потекло — рече тя и попипа челото си. — Май ми поолекна малко.

— Това беше и целта ми, контесо. Ще изчакаме лекарството, което ви дадох, да подейства напълно, а после искам да поговорим.

— Ще съм ви признателна до гроб, госпожо — каза тя с приповдигнат тон. — Но все не ме напуска чувството, че ви знам отнякъде. — После сбърчи малкото си носле. — Но в утрини като днешната какви ли не странни мисли ми минават. — Тя леко разтърси глава. — Невероятно! — възкликна изненадано. — Главата ми вече не се пръска от болка. Уверявам ви, че можете да натрупате състояние във Во Астур с това лекарство. Обзалагам се, че всички останали придворни в палата се чувстват като мен преди малко. — Тя внимателно стана и пристъпи към мен, взирайки се втренчено в очите ми, сякаш ме виждаше за първи път. После започна да се тресе. — Това беше магия, нали?

— Не, скъпа, не точно.

— Напротив, точно това беше! Имаш бял кичур в косата, при това си лечителка. Ти си Поулгара Магьосницата, нали? Ти си дъщерята на Белгарат!

— Виждам, че ужасната ми тайна излезе на бял свят — въздъхнах с престорено огорчение.

— Та ти си на близо милион години!

Аз докоснах бузата си.

— Наистина ли ти изглеждам толкова стара, Асрана?

— Разбира се, че не, лейди Поулгара — отвърна тя. — Не изглеждате нито ден по-възрастна от сто хиляди! — Двете се разсмяхме в един глас, но тя внезапно трепна. — Май малко прибързахме — отбеляза тя като докосна леко челото си. — Моля Ви, не ме разсмивайте известно време. Магията Ви още не е успяла да стигне до самото дъно на болката.

— Това не беше точно магия, Асрана, а отвара от няколко най-обикновени билки — въздържах се да кажа, че утрините й щяха да станат несравнимо по-приятни, ако не пиеше толкова вино вечер. — Измисли някакъв повод да отпратиш прислужницата си. Искам да поговорим насаме.

— Ще я пратя за закуска. Изведнъж страшно изгладнях. Вие ще ми правите ли компания?

— С удоволствие, скъпа.

След като момичето излезе, двете с Асрана пристъпихме към деловия разговор.

— Не искам да прозвучи непочтително, контесо, на не останах във възторг от вашия херцог.

— Никой от нас не е очарован от нашия повелител. Постоянно трябва да внимаваме да не го настъпим, когато е в тронната зала. Имаш ли някакъв лек срещу дребните по ръст и по дух? Олдоран прилича на буболечка, затова първата ти реакция е да го смачкаш. Животът ни ще стане много по-приятен, ако се намери някой да го размаже на пода и да ни отърве от присъствието му. Ще пийнеш ли малко вино?

— А, не, не точно сега, Асрана. Пък и за теб ще е най-добре да пиеш само вода тази сутрин. Ако смесиш отварата, която ти дадох, с вино, ще се почувстваш още по-зле.

— Ето, знаех си, че това лекарство ще има и неприятни последици! Та докъде бяхме стигнали?

— Обсъждахме недостатъците на Олдоран.

— А също така и предстоящите в най-скоро време събития.

Контеса Асрана имаше остър език и бърза мисъл. Това много ми се понрави.

— Ако обстоятелствата наложат, кой от тукашните благородници би бил най-подходящ да заеме трона?

— Граф Мангаран, разбира се. Познавате ли го?

— Видях го снощи. Той също май никак не уважава херцога.

— И не само той. Та кой би могъл да хареса Негова Буболечкова Светлост!

— Кой е този толнедранец, който се е лепнал за херцога?

— Сигурно говориш за Гадон. Той е търговец и подозирам, че предлага нещо на Олдоран. Почти съм сигурна, че сделката е нечестна и отблъскваща. Гадон души из двореца през последната половин година и купува дворцови чиновници на едро. Никой не го харесва, но той слухти и донася на херцога, затова трябва да го понасяме.

— Имате ли настроение за един сериозен заговор тази сутрин, Асрана?

— След като ми мина главоболието, съм готова на всичко. За какво ще заговорничим?

— Какво ще кажете за една революция, контесо?

— Колко забавно! — възкликна тя, пляскайки с ръце. — Обожавам планове за сваляне на буболечките от власт! Ще го убиеш ли, Поулгара? Ако го направиш, може ли да гледам?

— Ти си много лошо момиче, Асрана.

— Зная, но това би било толкова забавно! Обещай ми, че ще имаме възможност да се промъкваме в тъмното през нощта, да си говорим шепнешком и тайно да внасяме оръжие в двореца!

— Явно четеш много и долнокачествени епоси, Асрана. Истинският заговор не си служи с подобни театрални методи. Най-напред е задължително да поговорим с граф Мангаран, преди да решим да го издигаме на трона. Той вече е на години и подобно вълнение може да му се отрази зле.

— Само ми разваляш удоволствието! Аз пък бях решила да му поднесем трона по случай рождения му ден.

— Ще срещнем ли твърда съпротива у някого, ако решим да сваляме херцога? Той има ли верни привърженици сред придворните? Например роднини или пък чиновници, които биха загубили облагите си, ако го детронираме?

— Аз ще се погрижа за това, лейди Поулгара. Мога да завъртя главата на всеки мъж от този двор, стига наистина да го поискам.

Аз самата бях оставила по пътя си няколко разбити сърца и бях присъствала на някои от най-изтънчените флиртове в историята, но контеса Асрана беше от много висока класа и бях уверена, че има основание за своята огромната самоувереност.

След закуска контесата прати вест на граф Мангаран с молба да се видим в розовата градина. За всеки случай аз мислено претърсих градината, когато двете с Асрана влязохме там. Не бих искала някой да подслуша точно този разговор.

Когато се присъедини към нас, граф Мангаран имаше много уморен вид, но въпреки това в очите му присветваха дяволити пламъчета.

— Да му кажа ли? — попита ме Асрана.

— Май се налага — отвърнах. — Едва ли бихме стигнали далеч в преговорите, ако не е наясно за какво става дума.

— Имам малка изненада за Вас, графе — започна Асрана, опитвайки се да подражава на диалекта на васитските селяни. — Таз дама тук с несравнима красота е господарката Поулгара. Нали я знаете? Няма ли да е чест за вас да паднете в ногите й и да целувате следите й в прахта?

— Умолявам Ви, контесо — прекъсна я графът, прокарвайки ръка по лицето си. — Прекарах ужасна сутрин. Негова Светлост е направо нетърпим. Още не се е надигнал от леглото, а вече е пиян. Точно сега не ми е до вълшебни приказки.

— Но тя наистина е Поулгара, милорд. Поулгара Магьосницата. — Асрана ме погледна с невинни очи. — Омагьосай го, лейди Поулгара — настоя тя. — Превърни го в жаба или нещо друго.

— Позволяваш ли, Асрана? — попитах аз.

— Той е ужасен скептик, Поли, затова заслужава да направиш така, че да му окапе косата.

Никой до този момент не ме беше наричал „Поли“ и е най-добре никой да не се опитва да го стори отново.

— Моля да простите на нашата контеса, милейди — намеси се Мангаран. — Понякога много се увлича в желанието си на всяка цена да блести с остроумие. Опитвах се да я отуча от този порок, но и сама виждате колко безплодни останаха усилията ми.

— Забелязах, милорд — отвърнах аз. — Този път обаче тя казва истината. — Внезапно протегнах ръка и откъснах една тъмночервена роза от близкия храст. — Правя това, за да си спестим излишните обяснения — продължих аз. — А сега гледайте внимателно.

Направих го много бавно, за да бъде още по-впечатляващо, пък и да не стресна мурга, който беше някъде наблизо в двореца. Розата най-напред се смали и почти изчезна в дланта ми, а после нейното крехко стебло взе да расте и да пуска тънки филизи, докато най-накрая те не скриха слънцето с клонките и цветовете си. Първо се появиха листата, а после и розовите пъпки. Когато се разлистиха, се оказа, че всяка роза е с различен цвят.

— Май не сте свидетел на подобно нещо всеки ден, а, Мангаран? — любезно попита Асрана.

Графът беше доста стреснат, но после бързо възвърна самообладанието си.

— Добре дошли във Во Астур, лейди Поулгара — поклони ми се с несравнима галантност той.

Изпратих моя разноцветен розов храст в най-отдалечения кът на градината и му отвърнах с изящен реверанс.

— А сега, след като приключихме с това, време е да поговорим сериозно, милорд.

— Целият съм в слух, лейди Поулгара, и съм на ваше разположение със сърце и душа.

— Ах, Поли, не го отблъсквай — каза Асрана със светещи очи. — Ако пък ти не го искаш, тогава го остави на мен!

— Така да бъде, Асрана — отвърнах аз. После се обърнах към Мангаран. — Имате ли настроение за заговор и предателство тази сутрин, милорд? — попитах го.

— Аз съм аренд, лейди Поулгара — каза той с тънка усмивка. — По рождение съм създаден за бунт и неуредици.

— Поли ще убие нашия херцог — изтърси Асрана, — пък аз ще гледам отблизо как ще го направи.

— Може ли и аз? — възкликна Мангаран с почти детски копнеж в очите.

— О, богове! — изпъшках аз. — В какво се забърквам!

— Ние ще бъдем послушни, Поли — обеща Асрана. — И как ще премахнем буболечката?

— Най-вероятно няма да се стигне дотам — уверих ги аз. — Той може да знае неща, които ме интересуват. Позволил е да го подведе един мург, който се опитва да предизвика война между Арендия и Толнедра.

— Велики Чалдан! — избухна Мангаран. — Знаех, че нашият херцог е идиот, но чак толкова…

— Той не е единственият, който се е хванал на въдицата, милорд — успокоих го. — Идвам направо от Во Вакюн, където се е разиграла същата история. Подозирам, че и във Во Мимбре не е по-различно. Ангараките се опитват да предизвикат раздори и войни на запад, за да улеснят нахлуването на Малория по нашите земи. Баща ми ме изпрати тук, за да се опитам да спра заговора. Разбирам, че вашият херцог е твърде дебелоглав, за да се вслуша в разумни обяснение. Ето защо нямаме друг избор, освен да го детронираме и да сложим Вас на неговото място.

— Мен? Защо точно мен?

(Защо, в името на боговете, всички казват това?!)

Обясних му защо точно него по най-прямия и недвусмислен начин, та дори безочливата Асрана изглеждаше малко притеснена накрая.

— Херцогът е строго охраняван, лейди Поулгара — каза колебливо граф Мангаран. — На тях им се плаща дори когато за останалите войници няма пари. Ще го защитават до последна капка кръв.

— Можем да ги подкупим — предложи Асрана.

— Човек, който може да бъде подкупен, не е достатъчно честолюбив, че да остане верен на този, който го е подкупил — възрази Мангаран.

Асрана сви рамене.

— Тогава ги изтрови, Поли. Обзалагам се, че в кесията на колана ти има нещо, което би свършило работа.

— И това не е изход, скъпа — казах. — Тук е Арендия и пазачите имат семейства. Избием ли ги, през останалата част от живота си вие ще трябва постоянно да си пазите гърбовете. Оставете ме аз да се погрижа за охраната.

— Кога ще свършим това? — попита граф Мангаран.

— Имате ли запланувано нещо специално за тази вечер, милорд?

— Нищо, което не би могло да бъде отложено. Но не смятате ли, че прибързваме малко?

— Боя се, че се налага, милорд. Това все пак е Арендия и нито един заговор не може да бъде сигурен, ако изпълнението му се проточи повече от няколко часа.

— Така е — въздъхна той. — Тъжно е, но е истина.

— Горе главата, Ваша Светлост — закачливо каза Асрана. — Аз ще те утешавам, докато Поли свърши мръсната работа.