Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (42)

Четиридесет и първа глава

Бях вперила очи в пламтящата каменна къща на Геран, а сълзите се стичаха неудържимо по бузите ми.

— Остана ли ни някаква надежда? — обърнах се към баща си, макар да бях уверена, че всичко е изгубено.

— Никаква — отговори късо той, отривайки собствените си сълзи с груба длан. — И двамата са мъртви.

Цялото ми семейство беше унищожено само в една-едничка нощ. Както и да го въртях, колкото и да го сучех, знаех, че вината за това е моя.

— Провалихме се, татко! — изкрещях от болка. — Аз се провалих!

— Сега не е време за това, Поул! — сряза ме той. — Трябва час по-скоро да отнесем детето оттук. Чамдар ми се изплъзна и може да ни изненада отнякъде. — Зачервените очи на баща ми загледаха със стоманена твърдост в пламъците, които сякаш извираха от самите камъни. По всичко личеше, че замисля страшно отмъщение за Чамдар.

— Защо го остави да избяга? — попитах, осъзнавайки, че не съм единствената, която се е провалила тази нощ.

— Нямах избор — обясни той. — Този нещастник хвърли детето срещу мен. Нямаме повече работа тук, Поул. Да се махаме!

Наведох се и внимателно поех детето. Отметнах одеялото и за първи път се взрях в лицето на Пратеника на боговете. Беше съвсем обикновено бебешко лице, но когато се вгледах в тъмносините очи, сякаш целият свят се завъртя пред мен. Някой ден можеше наистина да усмърти един бог, но сега беше просто сънливо бебе. Притиснах го до сърцето си. Чамдар трябваше да мине през трупа ми, ако искаше да се добере до него.

— Ще трябва да му измислим име — каза татко. — Хората може и да не ни разберат, ако просто го наричаме Пратеника на боговете.

— Името му е Гарион, татко. Двете с Илдера го решихме още преди няколко месеца.

— Гарион ли? Не е лошо. Откъде го измисли?

— Илдера го беше сънувала. Обзалагам се, че е имало намеса отгоре. Каза ми, че истинското му име е Белгарион, но трябва да го наричаме Гарион, докато порасне. — Опитах се да възвърна силата си. — Чамдар ще трябва да отговаря за много неща.

— Така е — отговори сурово баща ми. — Аз лично ще се погрижа тези отговори да му отнемат поне седмица. Какво се случи с Алара?

— И тя е мъртва, татко. Паднала е от една скала. На тръгване ще трябва да минем оттам и да я погребем.

— С това стават две седмици — изръмжа през зъби той. — Ще намеря начин да задържа Чамдар жив през всичкото това време.

— Добре тогава — казах. — Сега ще занеса Гарион на безопасно място. Чамдар остава за теб. И помни, ще искам да ми разкажеш всичко с най-големи подробности! — Усещах същата ярост и склонност към жестокост като баща ми.

— Няма да стане, Поул — рече със съжаление той. — Най-напред ще се убедя, че вие двамата сте в безопасност. Нашето най-голямо задължение е увито в това одеяло. Ще се разправя с Чамдар едва след като ви заведа на сигурно място.

Държахме се настрани от основните пътища и нощувахме в пещери или под паднали дървета. Трябваха ни няколко дни, за да се доберем до подножието на планината. Излязохме на един доста оживен път близо до селцето Долен Гралт. Ние обаче не влязохме в него, а продължихме направо, устремени към къщата ми край езерото Ерат. Тя винаги служеше за убежище, когато ни застигнеше някакво нещастие.

Както обикновено след дълго отсъствие вътрешността й беше студена и прашна. Запалих огън в кухнята, докато баща ми се опитваше да се свърже с близнаците. Върна се премръзнал и зъзнещ. Изтупа старателно краката си на входа и се загледа с копнеж в бумтящия огън.

— Реши ли вече къде ще отведеш детето? Сигурно трябва да знам името на града.

— Не мисля, че това ще бъде град, татко, не и този път. Там не можеш да запазиш нищо в тайна. Не желая да завися от словоохотливостта на последния приказлив пияндур в града. Този път ще потърся някоя усамотена ферма. Сега всичко ще бъде различно.

— Така ли? И какво ще е толкова различното?

— Винаги съм казвала на престолонаследника кой е в действителност, когато навърши пълнолетие. Държах да разбере колко е важно да бъде обикновен и да не се откроява от останалите.

— Какво му е лошото на този подход?

— Някои от тях не са много добри актьори и доста се увличат. Сигурно защото приличат на теб.

— Това пък какво означава?

— Ти винаги преиграваш, татко, и често стигаш до крайности. Ще направя така, че на Гарион да не му се налага да играе.

— И как ще го постигнеш?

— Много просто — няма да му кажа кой е той всъщност, а ще го оставя сам да открие това. Той ще отрасне като обикновено фермерско дете, при това ще е убеден, че е такъв. Тогава няма да има нужда да се преструва и ще бъде самият себе си.

— Намирам това за малко опасно, Поул. Той рано или късно ще разбере коя си ти, защото го демонстрираш по няколко пъти на ден.

— Значи ще се наложи да се владея.

Той упорито продължи да клати неодобрително глава.

— И това не става. Има купища книги, в които си описана много точно от главата до петите.

— Едва ли ще значат много за него, ако не знае да чете.

— Поул! Та той един ден ще бъде крал! Не можеш да сложиш някакъв неграмотен на трона!

— Драс Бичия врат се справяше доста добре, доколкото си спомням.

— Това беше преди три хиляди години, Поул! Сега светът е съвсем различен.

— Не е чак толкова различен, татко. Но ако това те притеснява толкова много, ще го научиш да чете, след като бъде коронясан.

— Аз ли? Че защо пък аз?

Намигнах лукаво и с това му показах точно какво мисля по въпроса. Така нашият разговор приключи.

На следващата сутрин пристигнаха близнаците, за да заместят баща ми като пазачи. А той отново се върна към скитническия живот, за да търси следите на Ашарак Мурга.

Най-накрая пролетта дойде. Когато калта по междуселските пътища изсъхна, аз подбрах няколко от най-простите си рокли, дрешки за Гарион и затънах всичко в бохча от едно овехтяло одеало. После се сбогувах с близнаците, провесих вързопа на едното си рамо, взех Гарион на ръце и поех по пътя. Козата ситнеше зад мен.

Късно след обед стигнах селцето Горен Гралт, което по нищо не се отличаваше от Долен Гралт. Намерих занемарената местна страноприемница и спазарих една стая за през нощта. Исках да изглежда така, сякаш съм на границата на бедността. Като нахраних и приспах Гарион, слязох долу и поговорих със съдържателя на страноприемницата.

— Търся си работа — казах му.

— Съжалявам, но сега нямам нужда от работна ръка.

— Не това имах наум — успокоих го. — Чувал ли си за някой фермер от околността, който да търси готвачка или жена да му поддържа къщата?

Той свъси вежди и се почеса по брадясалата буза.

— Опитай при Фалдор — предложи. — Някои от неговите работници наминаха оттук миналата седмица и казаха между другото, че готвачката му взела да разваля манджите напоследък. Тя остаря и става все по-неповратлива. Работниците се оплакаха, че яденето все закъснявало и било полусготвено.

Утрото на следващия ден беше ясно и ведро. Нахраних Гарион и не след дълго, когато слънцето се подаде над хоризонта, двамата бяхме на пътя. Знаех точно къде отивам, пък и вече усещах, че това е било предопределено. Двете с козичката вървяхме с бодра крачка. По обед, тъкмо превалихме едно възвишение, на миля пред себе си видях голяма и подредена ферма, която лежеше в близката долина.

Всичко, което видях от хълма, много ми хареса. Сигурно и това беше предвидено отнапред. Спуснах се надолу и прекосих прага на голямата порта. Бях много изненадана, когато чух в ушите си ритмично да звънят камбани.

Щом влязох вътре обаче разбрах, че не са били камбани, а звънтенето на ковашкия чук по наковалнята. Край откритото огнище един човек удряше по нажежена до бяло конска подкова.

Изчаках, докато ковачът приключи и потопи подковата в кацата с вода край наковалнята. Стоманата зацвъртя и над бурето се вдигна облак пара.

— Прости, че те прекъсвам, ковачо — започнах любезно, намествайки Гарион в прегръдката си, — знаеш ли къде мога да открия стопанина Фалдор?

Тогава той се обърна и ме погледна. Понрави ми се откритото му и честно лице.

— Сигурно по това време на деня е в кантората си, госпожо — отвърна учтиво той с приятния си глас.

— Благодаря ти — рекох, накланяйки глава. — Сега ще те питам нещо по-конкретно: къде точно се намира кантората на стопанина Фалдор?

Той се засмя и аз видях, че има бели и равни зъби. Смехът му също беше искрен и сърдечен. Този мъж ме привлече още от самото начало. Усещах, че с него ще станем много добри приятели.

— Май ще е най-добре да те заведа направо там, госпожо — каза той, оставяйки настрана чука. — Името ми е Дюрник.

— А моето е Поул — аз леко се поклоних. — Много ми е приятно да се запознаем.

— На мен също, госпожо Поул — отвърна той, накланяйки леко глава за поздрав. — Ще те заведа при Фалдор. Да се надяваме, че сметките му са излезли днес.

— Проблеми ли има с тях?

— Постоянно, госпожо Поул. Фалдор е най-добрият земеделец и стопанин в тази част на Сендария, но аритметиката не е сред силните му страни. Става много кисел, когато сметките не се получават. — Дюрник посочи главната сграда. — Стаите му са на горния етаж над кухнята и стаята за хранене. Никак не му завиждам за това. Миризмата, дето се носи от огнището напоследък, не е от най-приятните.

— Точно по този въпрос искам да поговоря с него, Дюрник.

— Да не си готвачка? — Той ме изгледа с надежда.

— Е, мога да сготвя манджа, без да я прегоря, ако това имаш предвид.

— Слава на боговете! — възторжено рече той. — Бедната Нала вече и това не може.

Двамата се разсмяхме, а после прекосихме двора и влязохме в кухнята.

Земеделецът Фалдор беше висок човек с дълъг нос и още по-дълга брадичка. Както разбрах по-късно, той беше дълбоко религиозен и смяташе за свой дълг работниците му да се чувстват добре — както физически, така и духовно. Когато го видях за първи път, водеше неравна битка с колона числа Само един поглед ми беше достатъчен, за да открия къде греши, но реших да не му показвам слабите места, преди да сме се опознали по-добре.

— Това е госпожа Поул, Фалдор — представи ме Дюрник. — Тя иска да говори с теб за някаква работа в кухнята.

— Госпожо Поул — поздрави ме любезно Фалдор, изправяйки се на крака.

— Стопанино Фалдор — отвърнах с лек поклон.

— Имаш ли опит в готварството?

— О, да, доста голям при това — отговорих.

— Точно сега имаме нужда от такъв човек — тъжно продължи той. — Нала на времето беше много добра, но остаря и надебеля, а това я прави бавна и неповратлива. Вече трудно се хваща за каквато и да е работа.

— Това е професионална деформация, стопанино Фалдор. Свързано е с постоянното опитване.

— Не те разбирам, госпожо Поул.

— Добрата готвачка винаги трябва да знае вкуса на гозбата, която приготвя, а единственият начин да го постигне е като опитва. Ако не е предпазлива обаче, всяко кусване или сърбане се лепи на талията й. Колко души изхранвате напоследък?

— Петдесет и трима са в момента. Но ще станат повече, когато дойде време за сеитба. Ще можеш ли да се оправиш в тая голяма кухня?

— С лекота, стопанино Фалдор. Но няма ли да е по-добре, ако изчакаме вечерята и тогава да се пазарим за постоянна работа? Може и да не ти хареса как готвя. Всяко нещо трябва да се изпробва, преди да го купиш.

— Има много разум в думите ти, госпожо Поул — съгласи се той.

В този момент Гарион взе да става неспокоен и аз го повдигнах на рамото си, потупвайки го по гърба, за да се оригне.

— Твое ли е детето, госпожо Поул? — попита Фалдор.

— Племенник ми е — отвърнах скръбно. — Родителите му починаха.

— Много лошо — промърмори с въздишка той.

— Така е… Ще се държа внимателно с госпожа Нала, стопанино Фалдор — обещах после. — Доколкото разбирам, тя е служила вярно тук. Затова няма да е редно просто да бъде изритана, когато вече не е годна за работа.

— Много се радвам, че се сети за това, госпожо Поул — отговори тъжно той.

— Това не значи обаче, че на хората ти ще им прилошее от гозбите ни — добавих с лека усмивка. — Колко помощници има в кухнята?

— Шест, като се брои и Нала. Това достатъчно ли е?

— Даже повече от достатъчно, стопанино Фалдор. Има ли място, където мога да оставя вещите си? Вече става доста късно и е време да започна с вечерята, ако искаме да седнем на масата преди полунощ.

— Защо не й покажеш свободната стая в западното крило, Дюрник — предложи Фалдор, после въздъхна примирено. — Пък аз пак трябва да се връщам при работата си. Сметките ми все не излизат.

— Дали ще е от полза, ако ти подскажа, че дванайсет и девет прави двадесет и едно, а не двадесет и две? — меко попитах аз.

Той впери поглед в цифрите, а после съсредоточено зашава с пръсти.

— Мисля, че имаш право, госпожо Поул — каза.

Двамата с Дюрник излязохме.

— Винаги ли е толкова отстъпчив — попитах Дюрник, докато слизахме по стълбите.

— Не разбирам за какво говориш, госпожо Поул.

— Изобщо не ме попита къде съм работила досега. Даже не се поинтересува какво точно знам за готварското изкуство. Не отвори дума и за това откъде идвам.

— Госпожо Поул — започна Дюрник, — кухнята тук е същинско бедствие — също като пожар в обора или пък шап по животните. Нямаше да е толкова сговорчив, ако не беше напълно отчаян. В момента и самият Торак да му се представи като готвач, Фалдор ще го наеме, без да се замисли дори.

— Разбирам. Е, явно ще се наложи да взема всичко в свои ръце.

След месец тримата с Гарион и козичката вече бяхме равноправни обитатели на фермата. Бях сигурна, че Фалдор, Дюрник и останалите ни приемат така, сякаш открай време живеем заедно. Бях почистила и подредила малката ни спалня, но Гарион продължаваше да прекарва повечето време в сандъка за зеленчуци. Никога не го изпусках от очи, дори когато бях с гръб към него.

Чувствах се сигурна и защитена във фермата на Фалдор. Тези хора бяха сендари до мозъка на костите си. Здравият разум, който бях насадила в народа, ме караше да се чувствам така, сякаш се връщам у дома.

Когато прибрахме реколтата, а дърветата съвсем оголяха, наблизо край фермата на Фалдор спря пътуващ разказвач на приказки и взе да проси. Беше някакъв изпокъсан разбойник с обувки, дето не му бяха по мярка и въже вместо колан. Косата и брадата му бяха побелели и сплъстени на кичури, а пръстите му сигурно бяха намазани с лепило, защото всичко лепнеше върху тях. Бях подготвена за идването му, разбира се. Още като беше на пет мили от портата усетих познатото присъствие.

Козичката ми веднага го разпозна, прескочи ниската ограда на кошарата си и хукна да го посрещне, вирейки радостно опашка. Той й се усмихна и я почеса зад ушите. После се обърна към ковача Дюрник и попита „къде би могъл да открие собственика на това прекрасно имение“.

За да си заслужи яденето, той ни разказа много истории след вечеря. Тази, която спечели най-горещото одобрение на слушателите, беше „Как Белгарат и четиримата му спътници си взели обратно Сферата от Едноокия бог на ангараките“. Работниците направо пощуряха от възторг.

След като всички работници на Фалдор се оттеглиха за почивка, а аз разпратих помощничките си по леглата, тримата с баща ми и Гарион останахме сами в готварницата. Изгасих повечето лампи и оставих само една да осветява мъждиво масата. Заех се да подготвя някои продукти за закуската, а през това време баща ми седеше в ъгъла със спящото дете на колене.

По едно време с крайчеца на окото си долових движение край кухненската врата и рязко се извърнах. Беше малката козичка, а златистите й очи светеха в мрака.

— Да се връщаш обратно в кошарата си! — изкомандвах аз.

— Остави я тук, Поул — търпеливо рече татко. — Тя също е член на семейството ни.

— Много странно роднинство — промърморих под нос. После се взрях прямо в лицето му. — Е, Стари вълко — започнах, — успя ли най-сетне да откриеш Чамдар?

— Дори не сме го наближили, Поул — призна си той със сериозен глас, зарязвайки фалшивия образ. — Вече си мисля да отскоча до Рак Ктол и да измъкна черния дроб на Ктучик.

— Какво толкова е направил, та си му ядосан?

— Праща на запад лъжливи Чамдаровци.

— Не можеш ли да говориш по-ясно?

— Преобразява най-обикновени мурги или гролими така, че да са като две капки вода с Ашарак Мурга. Това обезсмисля усилията на драсниянското разузнаване. Силк направо падна духом, когато му казах, че през цялото време са следили не този, който ни трябва.

— Наистина ли искаш да се загробиш в това глухо място, Поул? — продължи след малко татко.

— Така е редно, татко. Сърцето ми още кърви от спомена какво стана в Анат. Здравата работа и спокойният живот помагат на душата да се излекува.

— Но така слизаш по социалната стълбица, Поул. Ти започна като херцогиня на Ерат, управляваше даже цялото кралство, а сега си главна готвачка в някаква глуха ферма. Убедена ли си, че не искаш да отведеш Гарион в Мурос или Султурн и да го дадеш чирак при някой майстор, както постъпваше с останалите?

— Не, татко, Гарион не е като тях. Той ще бъде Детето на Светлината и аз не искам да му пълня главата с дърводелски рендета, надгробни плочи или пък обущарски конци. Искам да е разумен, но не да остане с ограничена мисъл или пък да не вижда по-далече от носа си. Според мен това е най-добрият начин да го подготвя за изненадите, които го дебнат навсякъде.

— Не разбирам как ще го подготвиш за неговото предопределение като го оставиш прост и необразован.

— Ти на колко години беше, когато попадна пред кулата на Учителя през онази снежна нощ?

— Не бях много голям — петнайсет-шестнайсетгодишен най-много.

— И въпреки това си успял да се справиш, като изключим някои от лошите ти навици. При това се обзалагам, че си бил много по-глупав от Гарион. Или поне аз ще се погрижа да стане така.

— Значи окончателно си решила да останеш тук, така ли?

— Мисля, че така трябва, татко. Имам предчувствие, че именно това е мястото, където трябва да отрасне Гарион. Тук не е някой известен град, нито пък се отнасят с момчето като с коронована особа, но мястото е най-подходящо. Разбрах го още като го видях. Тук е доста изолирано и твърде провинциално кътче, но затова пък има хора, които нашето момче трябва да опознае. Ще направя всичко за неговото добро, независимо какво ми коства това.

Баща ми вдигна съненото дете и отърка брадатото си лице в носа му. Гарион изгука доволно, а старецът се засмя с глас.

— Гарион, моето момче — каза сърдечно татко, — трябва да си най-големият късметлия на света, щом леля ти Поул се е заела с твоето бъдеще. — После старият мошеник ми хвърли лукав поглед и смигна. — Това, разбира се, не се отнася за мен. Тя се грижи за мен от толкова отдавна, че вече загубих сметката. Но така или иначе, и двамата можем да се смятаме за късметлии, нали така?

Гарион пак изгука. Взирах се с обич в окъсания старец и гукащото дете и си спомних какво беше казал чичо Белтира преди много време. Тогава той обясни играта без думи, която ние с баща ми непрестанно играем векове наред. Белтира беше казал на принц Геран, че понякога хапливите и язвителни забележки не са това, което изглеждат. После се беше усмихнал кротко с думите: „По този начин те избягват да признаят колко много се обичат един друг, Геран. Такова признание би ги притеснило много, затова се джавкат като куче и котка. Може и самите те да не го осъзнават, но така при всяка среща показват чувствата си един към друг.“

С прискърбие мога да призная, че близнаците бяха прозряли истинските ни чувства под външната обвивка, макар ние двамата още да не го разбирахме напълно. Цели три хиляди години се самозаблуждавах, но накрая всичко стана толкова ясно пред очите ми, та се питах защо са били нужни всички усилия досега. Аз обичах баща си. Толкова е просто. Обичах го въпреки неизброимите му провали и лоши навици. Това прозрение ме просълзи и аз почувствах, че обичта изпълва сърцето ми.

„Най-после успя — гласът на майка прокънтя малко самодоволно в главата ми. — Нали не беше толкова трудно?“ Този път думите й не идваха така призрачни и безплътни до мен, а сякаш се носеха от кухненския праг. Аз рязко се извърнах и невярващо погледнах малката козичка, която беше вперила в мен палавите си златисти очи.

„Все някой трябваше да храни бебето, Поул — обясни гласът на майка. — Затова реших, че ще е най-добре да е човек от семейството.“

Това вече не можах да го понеса и избухнах в смях през сълзи.

— Какво толкова смешно има, Поул? — смаяно попита татко.

— Нищо, татко — отвърнах, — нищо не е станало.