Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Белгариада/Малореан (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Polgara the Sorcerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2010)

Издание:

Дейвид и Лий Едингс. Поулгара — магьосницата

Редактор: Лидия Манолова

ИК „Пан“, София, 1999

ISBN 954–657–535–5

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Анрак хвърли котва в пристанището на Рива през лятото на следващата година. Още откакто се запознах с него забелязах, че Анрак пътува много. Повечето от мъжете рано или късно засядат на едно място, но Анрак не беше от тях. Той беше роден пътешественик. Братовчедът на Желязната хватка, Бичия врат и Леката стъпка беше посивял, но въпреки това жилавото му тяло и леката походка излъчваха младежки дух. Той посети за кратко Рива, но не се задържа дълго при него, а побърза да се присъедини към нас с Даран и Кеймиън в тапицираната със синьо заседателна зала високо в една от кулите на Цитаделата. Децата на Кеймиън се множаха сякаш не с години, а с дни и най-накрая ни изтикаха от неговия кабинет. Бяхме принудени да търсим друго работно място.

— Братовчед ми май няма да надвие мъката по жена си, а, Поул? — попита Анрак, когато всички се разположихме около голямата заседателна маса. — Той постоянно говори за отминалите времена, но нищо от случилото се напоследък не е стигнало до него. Сякаш и неговият живот е спрял със смъртта на сестра ти.

— Така е, Анрак — отвърнах. — С мен се случи почти същото.

Той въздъхна.

— Виждал съм това и друг път, Поул. Много лошо. — Пак въздъхна издълбоко и погледна Даран. — Как се справя той? — попита, сякаш племенникът ми изобщо не присъстваше в залата.

— Възлагаме големи надежди на него — отговори Кеймиън и разказа с най-големи подробности за наказанието с камшик над Карак.

— Браво, Даран — одобрително рече Анрак. — А, преди да съм забравил, моят чичо Мечото рамо ме помоли да предам нещо.

— Как е той? — попита Даран.

— Ами старее — сви рамене Анрак. — Но въпреки това не си пожелавам да ми се изпречи на пътя. Има си неприятности с Мечия култ и каза да ви предупредя за това. — Той замислено се облегна на стола. — В миналото култът не е имал ясна и разбираема система от постулати. Последователите му просто са се опитвали да намерят теологическо оправдание за плячкосването на южните кралства. Това обаче се промени, откакто Белгарат и останалите си върнаха Сферата от Торак. Сега култистите искат Рива или неговият наследник да ги поведат с вдигнат пламтящ меч на юг. В момента Рива е центърът на онова, което онези наричат своя религия.

— Ние тук също имаме проблеми — отбеляза Кеймиън. — Риванският дякон Елтек предвожда култистите на острова. Но понеже е първият свещеник на Белар, трябва да пипаме с кадифени ръкавици. Желязната хватка не иска открит конфликт с църквата, затова не можем да се разправим с Елтек по обичайния начин.

— Аз обаче не съм така сговорчив като моя баща — намеси се Даран. — Не е далеч времето, когато ще убия Елтек.

— Това няма ли да е незаконно? — попита Анрак.

— Ако е така, ще променя закона — отвърна Даран.

При тези негови думи се дадох сметка, че е дошло време да му стегна юздите. Одързостен от успеха си в решаването на спора между Гарейн и Алтор, моят племенник беше на крачка от това да се превърне в тиранин.

— Ами Бичия врат дали има проблеми в Драсния? — обърна се към Анрак Кеймиън.

— Даже още по-лошо — унило отвърна Анрак. — След като беше разбит култа в Алгария, оцелелите култисти се изпокриха в блатата, пресякоха границата и тръгнаха към Гар ог Надрак. На практика култът държи под контрол всичко на изток от Боктор.

— Излиза, че тук е центърът на проблема — обобщи Кеймиън. — Сферата е при нас, а ако култистите успеят да спечелят на своя страна нейния пазител, тогава не е далеч времето, когато всички ще замаршируваме на юг.

— Ами решението тогава е много просто — със зловеща усмивка каза Анрак. — Трябва да накараш всеки свещеник на Белар да се върне с плуване обратно във Вал Алорн.

— При това с пълно бойно въоръжение — добави Даран.

— Не — намесих се твърдо аз. — Някои от тези свещеници са напълно невинни, а хората се нуждаят от утехите на вярата. Смятам обаче, че Кеймиън е прав. Ние със сигурност не желаем култът да сложи ръка на Сферата.

— А какъв друг избор имаме освен изтреблението на култистите, лельо Поул? — попита Даран.

— Изгнаничество? — предложи Кеймиън.

— Няма да си спечелите привърженици във Вал Алорн и Боктор, ако ги залеете с нова вълна фанатици — намеси се Анрак.

— Нямах това предвид — поправи го Кеймиън. — Предлагам да съберем тези доморасли култисти на място, където бихме могли да ги държим под око.

— Затворите и тъмниците са подходящо място за това — каза Анрак.

— Но да държиш толкова хора в тях излиза много солено на хазната — възрази Даран.

Още не мога да проумея защо всички монарси по света през повечето време се терзаят за пари. Но после очите на моя племенник просветнаха от някаква нова идея.

— Лорд Бранд — каза той, — помните ли с какво заплаших Гарейн и Алтор миналата година?

— Да ги пратите в северната част на острова?

— Точно така.

— Култистите просто ще се изхлузят от одеждите си и ще се промъкнат обратно, Ваше Височество.

— Май ще им е трудно да се промъкнат през открито море — изсмя се Даран. — Около острова има пръснати малки скали и островчета. Ако заточим всички култисти там, скоро няма да се наложи пак да мислим за тях.

— Но те са алорни все пак, Ваше Височество — напомни му Кеймиън. — Умението да строят лодки е в кръвта им.

— А от какъв материал ще построят тези лодки, милорд?

— От дърво най-вероятно.

— Но по островчетата няма да има дори една съчка. Ще наредя да изсекат всичко преди да заточим култистите там.

— Това обаче не премахва необходимостта да ги храниш, Даран — каза Анрак.

— Те сами ще се изхранват. Ще им дадем семена, животни и земеделски инструменти. Сами ще избират дали да обработват земята или да гладуват.

Усмивката на Анрак ставаше все по-широка.

— В тази идея има хляб — одобрително рече той. — Само ще трябва да охраняваш пътя към този малък частен затвор. Техните последователи биха могли да стигнат с гребни лодки до там и да ги спасят.

— Мисля, че ще успея да убедя дядо Черек да се погрижи за това вместо мен. Той също не иска изневиделица да го нападнат нови култистки свещеници във Вал Алорн, затова с радост ще ми помогне да задържа нашите тук. Неговите кораби охраняват острова от нападението на ангараките, затова едва ли ще е проблем да наглеждат и заточениците.

— Остана единствено да намерим приемливо извинение за подобни действия.

— Всяка добре скалъпена история ще свърши работа, нали? — попита Анрак.

Кеймиън трепна.

— Нека пробваме нещо достоверно най-напред, Анрак. Всяка лъжа рано или късно излиза от контрол и с течение на времето нараства като лавина.

— Може пък да ги сгащим по време на някоя от тайните им церемонии — предложи Анрак. — Те наистина биха се видели много оскърбителни за обикновените и почтени хора.

— Така ли? — заинтересува се Даран. — И какво се прави на тези церемонии?

— Ами всички се обличат в мечи кожи и се напиват до безпаметство — сви рамене Анрак. — Жените и дъщерите им пък изобщо не носят дрехи и безразборно… — Тук той се поколеба, хвърли поглед към мен и целият пламна. — Така или иначе — претупа набързо нататък, — свещениците извършват „магии“, както ги наричат те. Но това не са нищо друго освен нескопосани циркаджийски номера и…

— Прекрасно! — възкликнах аз.

— Не разбрах какво му е прекрасното, лельо Поул — каза Даран.

— Ами нали самият Елтек убеждаваше баща ти да обяви магьосничеството извън закона!

— Ами да, всъщност е точно така.

— Ако ревностно следваме разпоредбите, то тогава и тези тайни култистки церемонии, които претендират да са магически, са извън закона, нали така?

— О, та това е точно каквото ни трябва, Поул! — възторжено откликна Кеймиън.

— Успеем ли да разберем точно кога и къде се провежда някоя от тези церемонии, можем да нападнем ненадейно по време на веселбата и да хванем птичките — каза Анрак. — Ще имаме достатъчно основание да обвиним целия култ. — После се замисли за миг. — Ако дочакате есенното равноденствие, тогава всички култисти на острова са ви в кърпа вързани. Това е голям ден за тях.

— Защо са избрали точно него? — попита Даран.

— Тогава Торак е разцепил света. Нямам представа защо почитат точно този ден, но правят големи празненства на него. По време на есенното равноденствие във всички кътчета на Черек, Драсния и Алгария култистите организират внушителни церемонии.

— Имам свои доверени хора сред народа — замислено рече Кеймиън. — Сигурно няма да е трудно да разберем къде точно се провеждат тези церемонии. Ще поразпитам и до седмица-две ще имаме най-точни сведения.

— Още една прекрасна идея отиде на вятъра — печално въздъхна Даран.

— И коя е тя, скъпи? — попитах.

— Надявах се, че ако заточим Елтек, ще го принудим най-сетне да си изкарва прехраната със своите собствени ръце. Но изселим ли на островчетата всички членове на култа, тогава свещениците сигурно ще ги принудят да им работят.

— Не бих се тревожил много за това, Даран — каза Анрак. — Минах с кораба покрай северната част на острова. Там има много малки островчета, но нито едно от тях не е достатъчно голямо, та да побере повече от пет-шест души. Ако иска да яде, Елтек ще трябва да си изцапа ръцете.

— Чудесно — засия Даран.

Шпионите на Кеймиън разкриха, че за разлика от останалите култисти из алорнските кралства, всички на острова се събират в една тясна клисура из подножията на планините отвъд Цитаделата. Очевидно наглият дякон иска да държи под око всички свои привърженици.

Между нас двамата с Кеймиън възникна кратък спор седмица преди есенното равноденствие. Той беше твърде разтревожен, когато му казах, че ще дойда с него в клисурата.

— И дума да не става — опъна се той. — Много е опасно.

— Ами какво ще сториш, ако се окаже, че нашият дякон наистина владее изкуството на магията, Кеймиън? Мисля, че изобщо няма да помогнеш на Даран, ако Елтек те превърне в жаба!

— Това е нелепо, Поул! Никой не е в състояние да стори подобно нещо.

— Не бъди толкова уверен, Кеймиън! Аз, например, бих могла, щом силно го пожелая. Ако Елтек наистина има такава дарба, аз съм единствената на острова, която може да му се противопостави. Каквото и да става, ще дойда с теб, Кеймиън, така че е безсмислено да спориш.

Войниците, които трябваше да задържат култистите, бяха внимателно подбрани. От съображения за сигурност те не бяха уведомени точно каква мисия ще изпълняват. Кеймиън ги раздели на отделения, които трябваше да се скрият в планината. Култистите взеха да се стичат към града в края на лятото, а след няколко дни отново се пръснаха, защото Елтек им нареди да отидат в клисурата и да я подготвят за тържествата. Цялата работа взе да придобива комичен характер, когато гората започна да гъмжи от въоръжени до зъби мъже, които гледаха на всяка цена да се скрият едни от други. Почти през цялото време аз бях покрита с перушина. Прелитах от дърво на дърво и следях внимателно да не настъпят някакви промени в последния момент.

Нашият план беше твърде прост. Решихме да укрием няколко групи от уважавани благородници и обикновени граждани в леса по стръмните склонове на клисурата, за да наблюдават ритуала на култистите. Щом съберяхме достатъчно основателни доказателства за действие — а и когато култистите вече бяха твърде пияни, за да могат да се противят — войниците ни щяха да обкръжат цялото сборище.

В последния ден преди есенното равноденствие двамата с Кеймиън категорично забранихме на Даран да вземе участие в нашата акция.

— Вие ще ръководите процеса, Ваше Височество — каза му Кеймиън. — Ще загубите уважението на хората като безпристрастен и непредубеден съдия, ако ви видят да водите атаката.

— Но… — накани се да протестира Даран.

— Няма смисъл да се противиш, скъпи — казах. — Ако беше истински крал, нещата щяха да стоят другояче. Но ти още си регент на своя баща, затова трябва да си по-предпазлив. Защищаваш не своя трон, а този на баща си.

— Той ще бъде мой.

— Има огромна разлика между „ще бъде“ и „е“, Даран. В този случай трябва да си безпристрастен. Или поне да дадеш вид, че си такъв. Утре цяла нощ може да прекараш пред огледалото и да репетираш изражението на потресен и оскърбен владетел. Когато ние с Анрак и Кеймиън довлечем в краката ти култистите и ги обвиним във всички земни грехове, никой не би могъл да каже, че си взел участие в нашия план още от самото начало. Външната условност има огромно значение в случаи като този.

— Ваше Височество също трябва да има предвид, че за магьосничество се присъжда смъртно наказание — натърти Кеймиън. — Така че може да изгорите повечето от тях на клада.

— Наистина ли, лельо Поул? — обърна се към мен Даран.

— Не си позволявай да се увличаш, скъпи. Заточението ще е проява на твоята милост.

— Част от замисъла ни е да укрепим авторитета Ви, Ваше Височество — обясни Кеймиън.

— Не мисля, че постъпвате честно с мен — нацупи се Даран.

— Прав сте, Ваше Височество. Това е политика, а политическите игри никога не са честни. А, между другото, никак няма да е зле да се направите, че размишлявате усилено седмица-две, преди да вземете окончателно решение за присъдата.

Даран го зяпна неразбиращо.

— Това ще ми даде време да разпространя из целия остров нашите обвинения и доказателствата за тях. Нещо като обществена разгласа, нали разбирате.

— Знам точно как ще постъпя с тях, Бранд.

— Разбира се, скъпи — намесих се аз. — Просто не произнасяй присъдата толкова бързо. Нека Елтек и неговите съучастници се поизпотят, преди да научат каква участ си им отредил.

— А къде ще ги държа, докато се правя, че размишлявам усилено?

— Елтек е направил доста голяма тъмница под светилището на Белар, Ваше Височество — предложи Кеймиън, без дори да се усмихне. — А щом така и така вече я има…

Даран не издържа и гръмко се разсмя.

Най-накрая съдбоносният ден настъпи. Утрото беше мрачно и заплашваше да завали всеки момент.

— Чудно — изръмжа кисело Анрак, надзъртайки през прозореца на тапицираната в синьо заседателна зала, когато зората освети небето над острова. — Мразя да пълзя из гората, когато вали.

— Няма да се разтопиш — уверих го. — Даже може да си вземеш един калъп сапун тази нощ. Май е дошло време да извършиш ежегодното си къпане.

— Чак сега разбирам, че всъщност си ми направили голяма услуга преди години в Долината, когато отхвърли предложението ми за женитба, Поул — отговори той.

— Това пък какво е? — включи се Даран.

— Тогава бях млад и глупав, Даран — обясни му Анрак. — Някои мъже просто не са създадени за брак.

Тези негови думи ме накараха да се замисля. Даран скоро щеше да навърши двадесет и три и на мен никак не ми се искаше той да привиква с ергенския живот.

Валя през целия ден. Сипеше се ситен дъжд, приличащ по-скоро на влажна мъгла, която обгърна кулите на Цитаделата и скри от погледа ни града и пристанището. Небето се проясни едва в късния следобед и ние бяхме възнаградени с един от онези великолепни залези, които могат да осмислят живота в една толкова дъждовна страна.

Всички благородници и граждани, които ни придружаваха в ролята на свидетели онази нощ, бяха все уважавани хора с добро име и авторитет. Въпреки възраженията на Анрак, те не бяха инструктирани, подучвани или насъсквани по какъвто и да е начин. Дори не бяха уведомени, че ще прекарат една много забавна нощ в още мокрия лес. Кеймиън в ролята си на официалния Ривански пазител нареди те просто да бъдат събрани, когато слънцето залезе. Мнозина от тях бяха вдигнати направо от масата, докато вечеряха, и доведени в Цитаделата с още мазни бради. Никак не останаха доволни.

— За какво е всичко това, Кеймиън? — попита един възрастен граф с бяла брада, когато всички се събрахме в обора. Казваше се Ярок — доста често срещано алорнско име.

— Искам всички да присъствате на едно събитие, лорд Ярок — отговори Кеймиън.

— И какво трябва да гледаме? — Ярок очевидно не се въодушеви от перспективата да стои буден цяла нощ. Беше мъж на години, а имаше млада жена. Явно си е мислил да прекара вечерта по съвсем различен начин.

— Не съм упълномощен да се впускам в подробности, милорд — отвърна Кеймиън. — Всичко, което вие и останалите трябва да знаете е, че ще бъдете свидетели на едно криминално деяние, което ще се случи тази нощ. Престъпниците ще бъдат арестувани, а по-късно и осъдени за делата си. Вие, уважаеми господа, ще изпълните гражданския си дълг и ще свидетелствате по делото.

— Проклети да са дано! — взе да ругае раздразненият стар Ярок. — Защо просто не избесите тия мошеници и да се приключи с всичко!

— Тук не става дума за обикновен обир или пък случайно убийство, милорд. Изправени сме пред широко разпространен заговор, който заплашва сигурността на трона и на цялото кралство. Искаме да го унищожим с един удар, затова обвиненията ни трябва да са непоклатими, когато ги представим на принц-регента.

— Толкова ли е сериозно? — примигна Ярок. — Мигар делото е толкова важно, та да бъде поставено направо пред Даран, а не пред редовите съдии?

— Даже още по-лошо, милорд. Ако е възможно, ще настоявам то да бъде разгледано от самия Рива.

— Какво още чакаме тогава? Да вървим!

Обожавам бързината, с която алорните променят настроението си, само докато мигнеш.

Язденето до долинката, намираща се редом с клисурата, където се събираха култистите, никак не беше приятно. Луната и звездите осветяваха пътя ни, но гората беше прогизнала от дъжда през деня. Всички бяхме мокри до кости, когато най-сетне стигнахме тесния коридор, който свързваше двете клисури. Там положението стана още по-лошо. Наложи се да слезем от конете и да си пробиваме път нагоре по хълма през просмукания с влага гъсталак.

Огромните огньове на култистите в дъното на клисурата се виждаха ясно от билото, но колкото повече слизахме надолу, толкова по-рядко проблясваха те през стената от дървета.

— От години не съм се забавлявал така, Поул — прошепна Анрак, докато се хлъзгахме и залитахме надолу по стръмното.

— Имаш ли намерение някога да пораснеш, Анрак? — попитах доста хапливо, докато се опитвах да откача края на роклята си от един бодлив храст.

— Никога, ако това зависи от мен — усмивката му беше толкова заразителна, че едва удържах смеха си.

Паството, обкръжило огъня в клисурата, беше многобройно. „Разпръснете се, господа! — понесе се шепнешком из нашите редици заповедта на Кеймиън. — Нека се опитаме да разберем точно какво става тук.“ Благородници, търговци и занаятчии послушно се пръснаха из дърветата наоколо. Движеха се възможно най-тихо, прегънати наполовина, за да не бъдат забелязани. После всички залегнахме върху калната земя и започнахме да наблюдаваме зорко.

Елтек още не се беше появил. Култистите, покрити с мечи кожи, се бяха събрали около огъня, пиеха силен ел и фалшиво пееха стари алорнски песни. Един от войниците, които Кеймиън беше пратил да завардят клисурата, допълзя при нас. Беше здравеняк с глуповато лице.

— Какво ще заповядате, лорд Бранд? — изшептя той.

— Кажи на хората си да не се показват, сержанте — нареди Кеймиън. — Тези около огъня оставиха ли свои стражи в гората?

— Не, Пазителю. Щом донесоха първото буре с ел, всички наизлязоха от гората и се събраха около огъня. — Войникът смутено се прокашля. — Хм, лорд Бранд…

— Кажи, сержанте.

— Знам, че не бива да действам, без да съм получил заповед, но се случи нещо извънредно и трябваше да взема бързо решение.

— Така ли?

— Когато тези хора взеха да се събират в клисурата, веднага пролича, че са членове на Мечия култ. Някои от моите хора им симпатизират и аз трябваше да взема мерки. Обаче никой не е ранен — бързо добави той, — поне не опасно. Наредих да вържат с вериги за дърветата привържениците на култа на няколко мили от долината. Натъпкаха стари партенки в устите им, за да не викат и да подплашат тези тук. Правилно ли постъпих, милорд?

— Съвършено правилно, капитане.

— Ама аз съм само сержант, милорд.

— Вече не си. Как се казваш, капитане?

— Торгун, милорд.

— Тогава се върни при хората си, капитан Торгун, и се пръснете така, че да отрежете всички възможни пътища за бягство. — Кеймиън повдигна един крив ловджийски рог. — Когато ме чуеш да свиря, заповядай на хората си да нападнат. Искам всеки, който носи меча кожа, да бъде окован във вериги.

— Те ще се съпротивляват, милорд. Разрешено ли е да употребя сила?

— Щом се наложи, капитан Торгун.

Усмивката на новопроизведения капитан беше една от най-зловещите, които съм виждала.

— Постарай се все пак да не избиваш много от тях, капитане — намесих се аз. — Нужни са ни живи, нали разбираш.

Погледът, който ми отправи, беше толкова невинен, че почти избухнах в смях.

— Разбира се, че ще се постарая, лейди Поулгара. Дори не съм си и помислил да ги избивам всичките — и отново пропълзя в мрака.

— Добър ход, Кеймиън — дрезгаво прошепна граф Ярок. — Произвеждането в чин на бойното поле винаги е гаранция за раждането на добър офицер. Оттук нататък този приятел ще те следва сляпо в огън и вода.

— Да се надяваме, че няма да се стигне чак дотам, милорд. Стига ми и това, дето сега съм прогизнал до кости.

Сбирщината около кладата ставаше все по-шумна, а елът се лееше без мярка. Култистите тътреха крака около огъня с бокали в ръце, опитвайки се да наподобят тромавия вървеж на техния тотем. Елтек най-сетне се появи в клисурата. Водеше със себе си почти всички свещенослужители на Белар на Острова на бурите.

— Боя се, че ще се наложи да погубим почти всички свещеници на острова — прошепна Кеймиън към нас с Анрак.

— Никак няма да е трудно да им намерим заместници, Кеймиън — увери го Анрак. — Животът на свещениците е спокоен и охолен и те не са принудени да изкарват прехраната си с пот на чело.

Елтек държа реч пред рошавото и космато паство близо час, подсилвайки от време на време думите си с елементарни „магически“ трикове. Цветът на пламъците няколко пъти се промени, когато подчинените на дякона скришом хвърляха различни прахове в него. Появи се дори „призрак“, който не беше нищо повече от прозрачен воал, поддържан и движен от боядисана в черно пръчка. След като изпълни сложен танц във въздуха, призракът се метна в огъня. Втора луна — стъклен глобус, пълен със светулки — се издигна над клисурата, скалите взеха да ронят кървави сълзи, а една „умряла“ овца беше съживена отново. Всичко беше много наивно скалъпено, обаче Елтек размахваше драматично ръце, говореше патетично със страшен глас и пияните култисти се хванаха на въдицата.

— Как мислиш, Поул — попита Кеймиън, — това магьосничество стига ли, за да повдигнем обвинение?

— Магьосничество ли? — зачудено попитах аз.

— Все не ми се отдава да намеря точната дума — скромно отвърна той.

— Ти си специалистът в тази област, Поул — каза Анрак. — Мислиш ли, че Елтек наистина прави магии?

— Не, това си е чисто мошеничество. Но то ще ни е достатъчно, за да го осъдим.

— И аз така мисля — приключи дебатите Кеймиън и надигна ловния рог.

— Няма ли да почакаме, докато изскочат голите момичета? — попита разочаровано Анрак.

— А, не, Анрак, няма да я бъде тая. Нека не усложняваме делото като намесим и жени в него! — Кеймиън вдигна рога и изсвири дълго, давайки знак на капитан Торгун и хората му.

Войниците бяха добре обучени, а култистите — твърде пияни, така че не се получи внушителна битка. Щетите от нея бяха незначителни. Елтек крещеше с пълно гърло „Как смеете!“, но забелязах, че дори не посегна към меча си. Накрая на капитан Торгун му додея да слуша неговите викове и приключи въпроса с един юмрук в зъбите.

Редицата на окованите с вериги култисти навлезе с дрънчене в града, точно на зазоряване. Всички бяха затворени в тъмницата под храма на Белар. Кеймиън даде накратко заповедите си на капитан Торгун, а после тримата с него и Анрак придружихме групата на свидетелите обратно до Цитаделата, за да уведомим Даран, че краткото ни приключение е завършило успешно.

„Процесът“ се състоя следващия ден на площада пред храма. Забелязах, че войниците на капитан Торгун не си бяха губили времето и бяха издигнали няколко стълба, около които гореше огън. Просто така, за всеки случай.

— Защо сме тук, а не в тронната зала? — попитах Даран преди да започне процедурата.

— Нека всички жители на града чуят свидетелските показания, лельо Поул — обясни ми той. — Искам да съм сигурен, че Мечият култ няма да се възроди на мига, щом се обърна на другата страна.

Даран седеше върху масивен, украсен с орнаменти стол, който всъщност принадлежеше на Елтек. Той беше донесен от войниците на Торгун и поставен така, че да се вижда от всички страни на площада. После култистите, все още оковани във вериги и доста разчорлени, бяха извлечени от тъмницата и принудени да седнат плътно един до друг пред широкото стълбище, което водеше към дверите на храма. Площадът беше претъпкан и процесът можеше да започне.

Кеймиън, Пазителят на Рива, се изправи и се обърна към своите съграждани:

— На нашия остров беше извършено престъпление, приятели — започна той. — Затова сме се събрали да произнесем присъда над него.

— За какво престъпление говорите, лорд Бранд? — провикна се с гръмовен глас един добре подготвен гражданин, така че да го чуят и в най-отдалечения край на площада. Забелязах, че Риванският Пазител не оставяше нищо на случайността.

— Магьосничество — отвърна Кеймиън.

Елтек, доста смачкан и посинял от юмруците на Торгун, се опита да се надигне, но това е много трудно, когато си окован заедно с толкова други хора.

Според мен процесът вървеше твърде гладко. Кеймиън много умело водеше разпита, а всички свидетели потвърдиха факта, че Елтек е правел „магии“ на сбирката в клисурата.

Капитан Торгун изправи Елтек на крака.

— Признаваш ли се за виновен? — обърна се към затворника Кеймиън.

— Лъжи! Всичко това са лъжи! — изпищя дяконът на Рива. — Законът не се отнася до мен!

— Законът важи за всички — твърдо му каза Даран.

— Аз съм свещеник! Аз съм дякон в Църквата на Белар!

— Това налага още повече да спазваш закона!

— Онова, което правих на церемонията, не беше точно магия.

— Нима? — меко попита Даран. — Странно как аз не мога да викам духове, да създам втора луна или пък да накарам скалите да ронят кървави сълзи. А ти можеш ли, лорд Бранд?

— Даже не бих се и опитал, Ваше Височество! — отвърна Кеймиън.

— Хайде да приключваме с този процес! — изгърмя граф Ярок.

— Глас народен, глас божи! — обяви с висок официален тон Даран. — Виновни ли са тези мъже за извършване на магьосничество?

— Да! — изрева тълпата. Не бих се учудила, ако се окажеше, че сърните от другата страна на острова са се подплашили от този вик.

— Върнете затворниците в тъмницата — нареди Даран. — Ще обмисля случая и ще дам справедлива присъда за това гнусно престъпление.

Признавам, целият ни замисъл беше твърде жесток, но вече споменах, че тук ставаше дума за алорни, а изтънчеността и финеса никога не са били техните най-силни страни.

Продължителният период, през който Даран „обмисляше“ своята окончателна присъда, даде на затворниците достатъчно време да гледат зловещите стълбове на площада през тесните прозорци на подземието, преградени гъсто с решетки.

Денят, когато Даран произнесе присъдата си, беше мрачен. Цареше сух студ, облаците не даваха никаква надежда да завали, а сградите не хвърляха сянка под разсеяната светлина. Всички се стекохме отново към площада пред храма. Престъпниците пак бяха извлечени от тъмницата, за да чуят каква съдба им е отредена. Умело разположените мрачни стълбове показваха заплашително какво ги чака и затворниците стояха вцепенени от ужас.

Даран зае мястото си на съдийския стол и събралите се хора стихнаха в очакване. Макар да беше мрачно, на площада още не беше съвсем тъмно. Въпреки това обаче в ръцете на някои от сборището горяха факли.

— Стигнах до решение за присъдата, приятели — обяви Даран. — Успях да го направя едва след дълги часове мъчителен размисъл. Магьосничеството е отблъскващо и ужасно престъпление според всеки достопочтен гражданин, затова трябва с всички сили да го смажем и ликвидираме. Но случаят, който ни занимава, е по-скоро проява на непреклонна глупост, отколкото на целенасочени действия, повлияни от тъмните сили. Мечият култ е по-скоро заблуда, отколкото истинско зло. Ето защо, приятели, тези факли няма да са ни необходими. По-добре ги загасете.

Из редиците премина шепот на недоволство и разочарование.

— Обсъдих задълбочено присъдата и със своя баща, кралят — продължи Даран. — Той се съгласи с мен, че нашата основна цел сега е да отделим култистите от останалите хора. Бихме могли да ги хвърлим като подпалки в огъня, но и татко е съгласен, че това ще е твърде строга присъда за тях. Затова решихме вместо на смърт прегрешилите да бъдат пратени в доживотно изгнание. Те незабавно ще бъдат отведени на малките островчета на север и ще останат там до края на дните си. Това е окончателното ни решение и делото може да се смята за приключено.

Чуха се крясъци на негодувание из тълпата, но капитан Торгун твърде демонстративно нареди на войниците си да заемат позиции плътно около множеството и всичко стихна.

По лицето на Елтек се мярна бегла усмивка.

— Не бъди толкова доволен, Елтек — обърна се към него Кеймиън. — Негово Височество прати вест на дядо си, така че флотата на Черек ще следи зорко островите. Дори някой от култистите да се измъкне, той няма да успее да ви освободи. Ще останеш там до края на живота си, старче. А, между другото, задава се зима, затова гледай по-скоро да си построиш някаква колиба. Лошото време идва рано по тези места, затова не губи нито миг.

— Ами какво ще ядем? — попита един от осъдените.

— Това си е ваша грижа. Ще ви дадем въдици, пък и по тези скали се въдят диви кози. Това ще ви помогне да преживеете зимата. Дойде ли пролет, ще ви пратим земеделски сечива, по няколко кокошки и семена за посев.

— Това може и да е достатъчно за някой селянин — възпротиви се Елтек, — но ние сме различни хора. Нали не очаквате свещеници да се ровят в калта за някоя огризка?

— Ти вече не си свещеник, старче — осведоми го Кеймиън. — Ти си престъпник, осъден на доживотно изгнание, затова тронът не ти дължи нищо. Или копай, или ще умреш — това зависи само от теб. По онези места гнездят много птици, а съм чувал, че курешките им били полезен тор. Ти си умен и изобретателен човек, затова вярвам, че ще се справиш чудесно. — Той бегло се усмихна като видя, че Елтек най-сетне започва да си дава сметка какво всъщност е означавала снизходителността на Даран. — С удоволствие бих си поприказвал още малко с теб, приятелю — приключи Пазителя, — но двамата с Негово Височество имаме работа в Цитаделата — държавни дела, нали разбираш. — Той леко повиши тон. — Вече може да отведете затворниците, капитан Торгун. Ще бъдете ли така добър да ги придружите до корабите им? Чака ги много работа, ето защо съм уверен, че нямат търпение да започнат.

— Слушам, лорд Бранд — отвърна Торгун, отдавайки чест.

— Елтек! — обърнах се към разпопения свещеник.

— Какво има? — отговори кисело той.

— Приятно пътуване. Надявам се новият дом да ти хареса.

Това беше последният път, когато Мечият култ надигна глава на Острова на бурите. Минаха са повече от три хиляди години, откакто Елтек и неговите последователи се заеха да си изкарват прехраната със земеделие по онези скалисти островчета. Макар риванците да са твърдоглави и упорити алорни, те доста добре схванаха урока на Даран и още го помнят. Мисълта да пръскаш птичи тор по голите скали, за да си осигуриш мизерно съществувание, не допада на много хора. А брулените от вятъра островчета ще са си на мястото. В очакване на нови заселници.

Пролетта на следващата година дойде късно, а аз ставах все по-неспокойна. Една нощ, когато силен вятър блъскаше дъжда в прозорците на Цитаделата и аз се мятах тревожно върху леглото си, гласът на майка ми стигна до мен. „Поулгара — каза тя, — не мислиш ли, че е време Даран да се ожени?“

Да си призная, въпросът на майка доста ме сепна. Колкото и да беше неоснователно, аз все още смятах племенника си за дете. Ако признаех, че вече е станал мъж, това щеше да ме отдели още повече от Белдаран.

На следващия ден обаче, когато тримата с Даран и Кеймиън се събрахме за обичайното обсъждане на държавните дела, аз доста внимателно огледах племенника си и бях принудена да призная, че мама имаше право. Даран беше с пясъчноруса коса, а за разлика от брюнетите, светлокосите хора обикновено изглеждат по-млади за възрастта си. Изведнъж забелязах, че той се е превърнал в мускулест млад мъж. Преодоляването на трудностите в управлението на кралството пък го беше дарило с необичайна за неговите години мъдрост.

— Защо ме гледаш така, лельо Поул? — попита с любопитство той.

— О, няма някаква специална причина. Стори ми се, че си оставил едно място под брадичката си необръснато, това е всичко.

Той прокара пръсти по гърлото си.

— Така е — съгласи се, — май отдолу малко боде. Как мислиш, добре ли е да си пусна брада?

— Не — рекох, — категорично не. И без това наоколо има достатъчно рошльовци. А сега да решим как да запълним местата на свещениците. Повечето от тях са с Елтек по островчетата на север.

— Добре сме си и без свещеници, лельо Поул. Рано или късно повечето от служителите на Белар стават последователи на Мечия култ. Не ми се ще да минавам отново през това изпитание.

— Имаме нужда от свещенослужители, Даран.

— И за какво са ни?

— Да извършват сватбите и погребенията — отвърнах му доста рязко. — Младите хора на острова започват да се опитват да избегнат брака, а липсата на свещеници ще им дойде като добро извинение. Сигурно неженените си прекарват много забавно времето, но това подронва морала на хората ти, съгласен ли си?

При тези мои думи той целият пламна.

— Ще позволите ли аз да се заема с този проблем, Ваше Височество? — предложи Кеймиън. — Бихме могли да запълним редиците със свещеници на Белар от Черек и Драсния, но тогава има огромен риск култът отново да се върне на острова. Ще поговоря със свещеника в придворния параклис и ако той е съгласен, ще основем собствена школа по теология тук, в храма. Аз лично ще подготвя изискванията към кандидатите, така че в нея да не може да се промъкне нито един, кривнал от правата вяра.

— Ти си ученият сред нас, Кеймиън — сви рамене Даран. — Постъпи, както намериш за добре. — Той погледна към прозореца, откъдето проникваше светлината на облачното утро. — Кое време е според теб? — обърна се към мен той. — Имам час при шивача тази сутрин.

— Вече е четвъртият час след зазоряване, скъпи — отговорих му.

— Кой знае защо ми се струва, че е по-късно.

— Имай ми доверие, Даран.

— Разбира се, лельо Поул — той стана. — Ще се върна отново след обяда. — После демонстративно огъна рамене. — Този жакет взе да ми отеснява в раменете. Шивачът ще трябва да го поотпусне. — После решително се отправи към вратата и излезе.

— Кеймиън — казах аз, щом вратата се затвори.

— Кажи, Поул.

— Хайде да му намерим жена. Започва да придобива манталитета на стар ерген, а това ме тревожи.

Кеймиън избухна в смях.

— Кое му е смешното?

— Никога досега не съм чувал този въпрос да се поставя от такава гледна точка, Поул. Защо по-добре не изготвя един списък с всички свободни и притежаващи необходимите данни млади благороднички в кралството?

— Не е задължително да са само благороднички, Кеймиън — твърдо го прекъснах аз.

— Че позволено ли е принц да се жени за обикновена жена? — Кеймиън изглеждаше сепнат.

— Позволено е да се ожени за всяка, която аз му посоча, Кеймиън! — рекох. — Имаме работа с едно необикновено семейство, за което не важат обичайните правила. Не ние ще избираме жена на Даран. Решението ще дойде от другаде.

— Така ли? И откъде?

— Не ми е позволено да го казвам. Пък и ти едва ли би ми повярвал, дори да ти разкрия тайната.

— А, значи едно от онези неща — каза той с леко отвращение.

— Точно така. А сега започвай със списъка, пък аз ще се допитам до моя източник за напътствия.

Той въздъхна.

— Какво не е наред?

Ненавиждам този род неща, Поул. Предпочитам всичко да си има разумно обяснение.

Сега беше мой ред да се засмея.

— Да не искаш да кажеш, че любовта и бракът има нещо общо с разума, Кеймиън? Хората се присмиват на птиците, които се подлъгват по пъстрата перушина, но ние доста приличаме на тях. Имай ми вяра за тези неща, приятелю.

— Май доста злоупотребяваш с този израз днес, Поул.

— Ако вие с Даран ме слушахте по-внимателно, нямаше да ми се налага да го повтарям толкова често. Хайде, върви сега, Кеймиън, предстои ми много работа.

Върнах се в стаята си и потърсих връзка с майка ми.

„Слушам те, Поулгара“ — стигна до мен мисълта й.

„Кеймиън прави списък на всички достойни млади жени на острова, майко. Как да разберем коя е най-подходяща?“

„Двамата с Даран сами ще го разберете.“

„Нали не искаш да кажеш, че ще оставим той да реши? Вярно, добро момче е, но това е изключително важно решение.“

Усетих, че тя се смее с пълно гърло. „Просто заведи всички девойки една по една в тронната зала, Поул — каза ми тя. — Веднага ще разбереш коя е бъдещата булка, а и Даран също ще го усети.“

Така и сторихме. Трябва да призная, че изобщо не подходихме фино и дискретно към изпълнението на нашия план. Кеймиън се постара всички ясно да разберат, че Даран прави сгледа, макар в действителност това най-малко да занимаваше ума на принц-регента. Всички девойки на острова преминаха тържествено една по една пред трона на риванския крал. Бяха облечени в най-официалните си дрехи и имаха на разположение само по пет минути, през които да се опитат да впримчат в брачен хомот принца. А той с всеки изминал миг ставаше все по-нервен и все по-уплашен. Този парад продължи няколко дни и горкият Даран вече се давеше в сиропено-ласкателните усмивки на момичетата от Острова на бурите, всяко от които показваше най-доброто от себе си, за да го омагьоса.

— Ако това продължи още малко, лельо Поул, аз просто ще избягам — заплаши той една сутрин.

— Моля те, не го прави, скъпи — казах. — Ще ме принудиш да те преследвам и да те върна насила тук. Ти трябва да се ожениш, Даран, защото ни е нужен наследник за трона на баща ти. Този дълг стои над всичко останало. А сега върви да поспиш, защото започваш да изглеждаш измъчен и измършавял.

— И ти ще добиеш този вид, ако всички започнат да те оглеждат лакомо като свински бут.

Мисля, че беше следващият ден, когато тя влезе в залата. Беше много дребна, с коса, тъмна почти като моята, и огромни блестящи черни очи. Нейният баща беше измежду най-дребните и незначителни благородници на острова, малко по-високостоящ от прост селянин. Той имаше малко имение високо в планините. Момичето се казваше Ларана, носеше обикновена рокля и влезе в тронната зала доста неуверено. Погледът й беше сведен към пода, а по алабастровата кожа на страните й се беше появила лека руменина. Усетих как дъхът на Даран рязко секна и се обърнах да го погледна. Лицето му беше много пребледняло, а ръцете му трепереха. Но което беше най-важното — Сферата на Учителя грееше с мека розова светлина върху ефеса на меча на Рива. Нейното сияние беше същото като руменеца върху бузите на Ларана.

Леко пристъпих към мястото, където стоеше Риванския Пазител.

— Отпрати останалите, Кеймиън — посъветвах го аз. — Тази, която търсехме, дойде.

Кеймиън се взираше невярващо в греещата с розова светлина Сфера.

— Това беше ли предвидено да се случи, Поул? — попита той със сподавен глас.

— Разбира се — дръзко отвърнах. — Нали не мислеше, че викаме тези момичета, само за да се разтъпчат до двореца? — После се спуснах по стълбите на подиума, върху който стоеше тронът, и приближих бъдещата булка.

— Добро утро, Ларана — поздравих я аз.

— Лейди Поулгара — отвърна тя с изящен поклон.

— Защо не дойдеш с мен, мила? — рекох.

— Но… — и тя погледна към Даран с нескрит копнеж.

— По-късно ще имаш достатъчно време да си поговориш с него, скъпа — уверих я аз. — Даже предостатъчно време, бих казала. Но преди това има някои неща, които би трябвало да научиш. Нека приключим с тях още от самото начало. — После твърдо хванах ръката на бъдещата булка и я поведох към вратата.

— Лельо Поул! — настигна ме гласът на Даран, който почти беше изпаднал в паника.

— По-късно, скъпи, по-късно — казах му. — Вие с лорд Бранд по-добре вървете в нашата заседателна зала. След това и ние с Ларана ще се присъединим към вас.

Заведох момичето в моите покои, накарах го да седне и му предложих чаша чай, за да се поуспокои. После в най-общи линии разказах за необикновеното семейство, към което скоро щеше да се присъедини.

— Мислех, че всички тези истории са просто вълшебни приказки, лейди Поулгара. Нима искате да ме уверите, че са се случили в действителност?

— Сигурно разказвачите са добавяли по малко и от себе си и са ги поукрасили, скъпа — отговорих, — но в основата им така или иначе има истина.

— А принцът знае ли, че аз съм избраницата?

— О, мила ми Ларана — засмях се аз. — Мигар не видя лицето му? Той вече е готов да мине през огън и вода, само и само да стигне до теб.

— Но аз с нищо не се отличавам от останалите момичета.

— Това не е вярно, скъпа — отговорих твърдо аз. — Ти никога не си била обикновено момиче, а и никога няма да се превърнеш в обикновена домакиня. Изпий си чая, а после ще отидем при мъжете.

Тя бързо остави чашата си настрана.

— Няма да е зле да побързаме — каза. — Не бих искала той да избяга някъде.

— Няма от какво да се боиш, скъпа. Той изобщо не иска да избяга от теб. Остави го да те почака малко, това ще му се отрази добре.

Когато двете отидохме при Кеймиън и Даран в залата със сините завеси, аз бях подложена на същото изпитание като през онзи далечен ден в Камаар, когато сестра ми за първи път се срещна с Рива.

— Няма ли да си разменят поне една дума? — не издържа и ми прошепна Кеймиън след половинчасова тишина.

— Те си говорят един на друг, Кеймиън. Можеш да го доловиш с очите си обаче, а не със слуха.

Той се загледа в лицата им и видя обожанието, изписано върху тях.

— Разбрах за какво говориш, Поул. Чувствам се много неудобно да стоя в една стая с тях.

— Така е — съгласих се, а после погледнах изпитателно Ларана. — Дай ми десетина дни, преди да обявиш сватбата, Кеймиън. Трябва доста подробно да обсъдя с Арел венчалната рокля на Ларана, пък е нужно да уточним и някои други подробности.

— Значи всичко вече е решено? Така изведнъж? Пък аз ухажвах жена си повече от половин година!

Потупах го леко по бузата.

— Това тук е много по-сигурно, скъпи — казах му. — Сега на теб ще се падне задължението да взимаш най-важните решения на острова през следващите няколко месеца. Известно време Даран няма да е с всичкия си. Говори с Рива и му кажи какво се готви тук. Той също ще трябва да присъства, но му е нужно време да се подготви за появата си пред хората.

— Това може и да не се окаже толкова просто, Поул. През последната година той стана много саможив и затворен. Ако не го познавах достатъчно добре даже бих казал, че се бои от хората.

— Ти му кажи какво става, Кеймиън, а после аз ще поговоря с него.

Кеймиън отново погледна децата.

— Следващият проблем ще дойде от това как да разделим тези двамата. Освен това навън вече притъмнява и сигурно ще трябва да ги нахраним.

— Те не са гладни, Кеймиън. Дай им още малко време, а после ще отведа Ларана в моите покои за през нощта.

— И залости здраво вратата зад себе си. Може да се окаже доста трудно да държим разделени Даран и Ларана.

— Аз имам грижата за това, Бранд. Сега прати хора да повикат Арел. Кажи й, че ще я чакам утре рано сутринта. — После се приближих към мястото, където децата все още не откъсваха очи един от друг. — Попита ли я вече, Даран? — казах, разтърсвайки рамото му, за да привлека неговото внимание.

— За какво да я питам, лельо Поул?

Изгледах го строго и продължително. Той леко се изчерви.

— О — рече, — за това ли? Не е необходимо, лельо Поул.

— Защо все пак не го направиш, Даран? Тези дребни подробности са много съществени в едно цивилизовано общество.

— Добре, щом смяташ, че е необходимо. Но доколкото знам, това вече е решено. — И той отново погледна към младата жена, с която щеше да сподели остатъка от живота си. — Съгласна си, нали, Ларана?

— За какво да съм съгласна, милорд?

— Да се омъжиш за мен, разбира се!

— А, това ли било — отвърна тя. — Естествено, че съм съгласна, милорд.

— Е, видя ли, не беше толкова трудно.

Сред девойките, които още чакаха за среща с престолонаследника, се понесе плач и писък, когато бяха безцеремонно отпратени по съкратената процедура. Ние с Кеймиън пък бяхме обсадени от също толкова отчаяни татковци, които яростно протестираха. Те бяха възмутени не толкова от отхвърлянето на дъщерите им, колкото от изплъзналата се изпод носа им възможност да се издигнат в обществото и да станат приближени на краля. Двамата с Кеймиън успяхме обаче да успокоим всички наежени бащи с мъгляви обяснения като „съдба“, „предопределение“ и „така-им-било-писано“. Вярно, нашите аргументи бяха доста съмнителни, но убедителните лъжи са душата на дипломатическата игра.

Арел надмина дори собственото си майсторство с новата венчална рокля — изпод ръцете й излезе една фантазия в бледосиньо, отрупана с дантела. Двете с Ларана съвсем си допаднахме, когато тя ми призна, че синьото е нейният любим цвят. От все сърце одобрих изтънчения вкус на момичето.

Сватбената церемония се състоя по обед в един слънчев пролетен ден. Тронната зала на Рива, подходящо украсена за случая, беше обляна в ярка светлина.

(Не зная кой се погрижи това да стане точно така. Не бях аз във всеки случай.)

След венчавката последва обичайният пир, но още призори аз бях навестила избата и направих някои изменения в най-любимата напитка на алорните. Бирата пак си имаше вкус на бира, освен това изглеждаше и миришеше по същия начин, но не предизвикваше обичайния ефект в хорските глави. Сватбарите пиеха чаша след чаша, както всъщност постъпват всички сватбари, но от това нищо не последва. Нямаше никакви свади, сбивания, никой не падна под масата, никой не повръщаше по ъглите и никой не остана да хърка на пода след приключване на пиршеството. Затова пък на следващата сутрин не един и двама примираха от главобол. Не бях толкова жестока, че да ги лиша от всичките удоволствия на пиенето!

След церемонията в тронната зала аз прекарах почти целия следобед с моя зет. Сега косата на Рива Желязната хватка беше снежнобяла и по всичко личеше, че никак не е добре със здравето.

— Всичко май вече е почти приключено, а, Поул? — малко тъжно рече той.

— Не те разбирам, Рива.

— Моята работа е свършена, пък и аз съм много уморен. Щом Ларана се сдобие с наследник, бих могъл да се оттегля. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Накарай майсторите да построят нова гробница за нас двамата с Белдаран. Мисля, че е редно да спим вечния си сън един до друг.

Естествената реакция на подобна молба най-често е да речеш с принудена веселост: „На теб още дълго време няма да ти трябва гроб“ или пък нещо от този род, но аз твърде уважавах Желязната хватка, за да го оскърбявам по този начин.

— Ще се погрижа за това — обещах.

— Благодаря ти, Поул — каза той. — А сега, ако нямаш нищо против, ще вървя да си легна. Преживяхме един много напрегнат ден и съм много, много уморен. — После стана и с приведени рамене напусна залата.

След сватбата няколко години на острова преминаха тихо и спокойно. Имаше известно безпокойство от това, че Ларана не позна веднага радостта на майчинството, но аз се стараех да успокоявам всички, доколкото това беше по силите ми. „За тези неща се иска време“, отвръщах обикновено. Толкова често го повтарях обаче, че накрая сама на себе си опротивях.

После, в 2044 по алорнския календар, почина Черек Мечото рамо и това потопи в скръб цяла Алория. Черек беше титан и неговата смърт отвори голяма празнина.

През зимата Ларана предпазливо ни уведоми, че чака дете, а синът й се роди през лятото и Даран го кръсти Черек в памет на своя починал дядо по бащина линия. След кръщелния ритуал ръчичката на инфанта по традиция беше поставена върху Сферата и тя отговори по обичайния начин. После занесохме детето в покоите на Рива, за да види кралят своя внук.

— Нали така е добре, татко — попита Даран, — да го кръстим на твоя баща.

— Татко би бил щастлив — каза Рива с немощен глас. Той протегна ръце и аз му подадох неговия внук. Кралят подържа детето известно време с нежна усмивка на сбръчканото си лице. После го остави и потъна в сън.

Рива никога вече не се събуди.

Погребението беше тържествено, но не предизвика особена скръб у присъстващите. Оттеглянето на Рива го беше скрило от очите на хората и мнозина на острова бяха изненадани, че той е бил жив чак досега.

След погребението аз дълго размишлявах. Даран и Кеймиън се справяха отлично с държавните дела и нищо повече не ме задържаше на острова. И така, през пролетта на 2046 аз си събрах нещата и се приготвих да се върна в Долината.