Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (3)

Втора глава

Нищо от онова, което се случва, не е толкова незначително, че да не повлияе върху хода на нещата. Появата на баща ни в нашия живот трудно би могла да бъде наречена маловажна. Тя промени най-вече Белдаран, а на мен това никак не ми се понрави. Допреди завръщането на баща ни от Малорея Белдаран ми беше изцяло предана. Неговото идване обърна всичко с главата надолу. Сега нейните мисли внезапно се раздвоиха. Често започна да си представя този просмукан с бира стар мошеник, а аз бях жестоко уязвена.

Още докато бяхме съвсем малки, Белдаран прояви манията си за спретнат вид и чистота. Моето безразличие към външността ми я разстройваше и объркваше.

— Не можеш ли поне да си срешиш косата, Поул? — настоя тя веднъж, използвайки близначеския език, на който общувахме още от люлката.

— Защо? Това е само губене на време.

— Изглеждаш ужасно.

— Кой го интересува това?

— Мене. Седни и аз ще те вчеша.

И така, аз седнах на стола и оставих сестра ми да се суети и да ме реши. Тя беше много сериозна, изцяло отдадена на заниманието си, а пръстите й, още по детски пухкави, сновяха напред-назад по моята глава. Усилията й бяха напразни, разбира се, защото ничия коса не може да се задържи задълго сресана. Но щом това я забавляваше, аз бях готова да се подчиня и да приема вниманието й. Трябва да призная, че този ритуал, който се повтаряше почти всяка вечер, ми доставяше удоволствие. Така тя със сигурност мислеше за мен, а не за нашия баща.

По някакъв странен начин моят гняв и възмущение се отразиха по-късно върху целия ми живот. Всеки път, когато очите на Белдаран се премрежваха и тя започваше да гледа отнесено, аз знаех за какво си мисли и не можех да понеса скритата в този замъглен поглед раздяла. Сигурно затова още с прохождането започнах да се скитам нагоре-надолу. Трябваше по някакъв начин да избягам от меланхоличната пустота в очите на сестра си.

Това едва не докара до лудост чичо Белдин. Той не беше способен да измисли ключалка, която аз да не разгадая. Пръстите на чичо Белдин са дебели и криви, затова и ключалките излизаха все груби и недодялани. Малките ми и чевръсти ръце бяха способни да разблокират изобретенията му за минути, щом ме подгонеше желанието да изляза. Още тогава не позволявах на никого да ми нарежда какво да правя.

Първите пъти, когато избягах извън кулата, чичо Белдин ме търсеше трескаво наоколо и дълго ме хокаше след това. Неудобно ми е да си призная, но с течение на времето това се превърна в някакъв вид игра. Изчаквах, докато се уверя, че е дълбоко погълнат от своите занимания, после бързо отварях поредната ключалка и офейквах надолу по стълбите. Мушвах се в някое скришно място и спокойно наблюдавах отчаяните му опити да ме намери. След време той също взе да се забавлява от това, защото ме гълчеше все по-кротко и без следа от гняв.

Колкото по-дълго играехме, толкова повече се привързвах към грозното и сакато джудже, което се превърна в заместник на двамата ми родители. Всяка проява на чувства обърква и притеснява чичо Белдин, но въпреки това ще го кажа: „Обичам те, мръсен и крастав дребосъко, и нито лошото ти държане, нито грубият ти език някога ще променят чувствата ми!“

Много е лесно да си намеря всякакъв род засукани извинения за онова, което сторих през детството си. Но да си го кажем направо — бях дълбоко убедена, че съм грозна. Двете с Белдаран бяхме близначки, което ще рече, че би трябвало да сме като две капки вода. Учителя обаче промени това. Белдаран беше блондинка, а моята коса стана тъмна. Чертите ни си приличаха, но не бяхме огледален образ една на друга. Имаше някои недоловими разлики помежду ни, повечето от които, убедена съм, съществуваха единствено в моето въображение. Походите извън кулата на чичо Белдин излагаха лицето ми на слънце. Двете с Белдаран имахме много светла кожа, така че аз не се сдобих веднага с прекрасен загар. Вместо това изгорях и започнах да се беля. Приличах на влечуго, което си сменя кожата. Белдаран си стоеше все вкъщи и кожата й беше като алабастър. Сравнението между двете определено не беше в моя полза. Освен това косата ми беше прорязана и от омразния бял кичур, останал като белег от първото докосване на баща ми до мен. О, как ненавиждах този прокълнат фъндък коса! Веднъж, заслепена от ярост, дори се опитах да го отрежа до корен с ножа. Беше много остър, но не достатъчно, за да ми свърши работа. Кичурът устоя на упоритото кълцане и рязане, ала затова пък острието се изтъпи. И то не защото стоманата беше некачествена. Ножът остави един хубав и дълбок прорез върху левия ми палец.

Най-накрая се предадох. Съдбата беше отредила да съм грозна и затова реших изобщо да не обръщам внимание на външния си вид. Къпането според мен беше чиста загуба на време, а ресането само ме принуждаваше отново да си припомням колко отчетливо изпъква кичурът. Често падах, защото на онази възраст бях доста тромава и несръчна. Кокалестите ми лакти и колене вечно бяха с обелена кожа. Имах навик постоянно да чопля образувалите се по раните корички и това оставяше дълги ивици засъхнала кръв по ръцете и краката ми. Почти непрестанно си гризях ноктите. С една дума — бях ужасна мърла и изобщо не се интересувах от това.

Колкото повече растях, толкова по-продължителни и отдалечени ставаха моите разходки. Чичо Белдин най-сетне се беше уморил да ме издирва при всяко бягство от кулата или пък Учителя го беше посъветвал да ме остави да се скитам на воля. Явно укрепването на моята самостоятелност имаше голямо значение.

Бях близо шестгодишна, когато най-сетне открих Дървото в сърцето на Долината. Семейството ми е особено привързано към него. Когато баща ми за първи път дошъл в Долината, Дървото го приютило през зимата. Се’Недра, която е дриада, с часове медитира и общува с него. Гарион никога не е отварял дума за отношението си към Дървото, но умът му беше зает със съвсем други неща, когато за първи път се изправи срещу него. Когато Ерионд беше още съвсем малък, двамата с Коня предприеха специално пътуване, само и само да видят Дървото.

Първият път, когато се озовах пред ствола му, аз се втрещих. Не можех да си представя, че нещо живо може да бъде толкова огромно. Помня този ден съвсем ясно. Беше ранна пролет. Бушуващият вятър правеше вълни в тревата по хълмовете и могилите на Долината и носеше мръсносиви облаци по небето. Чувствах се волна и в прекрасно настроение. Бях се отдалечила доста от кулата на чичо Белдин и като превалих една обрасла с трева височинка, пред мен се изправи Дървото. Издигаше се самотно и необхватно за погледа.

Стъблото беше много по-голямо от кулата на чичо Белдин. Клоните му се издигаха десетки метри нагоре в небето, а неговите разклонения засенчваха цял акър наоколо. Зяпах го прехласнато дълго време, докато накрая чух — или усетих — че Дървото ме вика. Колебливо се спуснах надолу към него като подозрително се вслушвах в повика му. Досега нито храстите, нито тревата ми бяха говорили по този начин. Незрелият ми детски ум веднага предусети нещо необичайно.

Когато най-сетне навлязох под сянката на клонестата му корона, ме обгърна някаква странна топлина и умиротворение. Но те само увеличиха трепета ми. Знаех, че Дървото няма да ми стори нищо лошо. Накрая се престраших и решително поех към масивното възлесто стъбло.

Протегнах ръка и го докоснах.

Това беше моето повторно пробуждане. Първото се случи, когато баща ми допря моето чело за благословия. Но това пробуждане беше много по-разтърсващо и всепроникващо.

Дървото ми каза — макар „каза“ да не е най-точната дума, — че е най-старото живо същество в целия свят. Безчет столетия бяха наливали живителни сокове и мощ в ствола му. Сега то стоеше в пълен мир и достолепие насред Долината, отърсвайки годините като дъждовни капки от своите листа. Щом то се е появило на този свят много преди нас и е още живо, значи всички ние сме негови деца.

Първият урок, който то ми преподаде, беше за естеството на времето. Времето — бавното и отчетливо минаване на годините — не е точно такова, каквото си го представяме. Хората все се опитват да го накъсат на някакви понятни и приемливи за тях парчета — нощ и ден, редуване на сезоните, минаване на годините, вековете, епохите. В действителност времето е единно и неделимо като река, която тече неспирно от извора към някаква непонятна за нас цел. Дървото внимателно насочваше детското ми съзнание по нишките на тази изключително трудна за възприемане представа.

Мисля си, че ако не бях срещнала Дървото, никога нямаше докрай да разбера докъде в действителност се простира моят живот. Бавно, все още опряла ръце върху грубата кора на Дървото, аз осъзнах, че ще живея точно толкова, колкото е необходимо. Дървото не ми обясни много ясно какви задачи стоят пред мен, но намекна, че тяхното изпълнение ще отнеме много дълго време.

После дочух глас, по-точно няколко гласа. Смисълът на казаното от тях беше напълно ясен за мен, но аз осъзнах, че това не са човешки гласове. Отне ми известно време, докато разбера откъде идват. Изведнъж едно доста безочливо врабче се стрелна през клоните, заби нокти в грубата кора на педя от носа ми и ме погледна с лъскавите си оченца.

— Добре дошла, Поулгара — изчирика то. — Защо ти отне толкова дълго време да ни намериш?

Непорочният детски разум винаги е широко отворен да приеме всякакви странни и дори необикновени неща, но това надвишаваше и най-развинтеното въображение. Аз потресена зяпнах говорещата малка птица.

— Какво си се втренчила така? — попита врабецът.

— Ти говориш! — изфъфлих аз.

— Естествено. Всички можем да говорим. Просто ти не слушаш съсредоточено. Трябва да обръщаш повече внимание на това, което става около теб. Няма да ми сториш нищо лошо, нали? Да знаеш, че ще отлетя, ако се опиташ да направиш нещо такова!

— Ннн-няма — запелтечих аз, — няма да ти причиня нищо лошо.

— Хубаво, тогава можем да си поговорим. Забеляза ли някакви семенца, докато идваше насам?

— Не, пък и не съм се заглеждала да търся семена.

— Трябва да се научиш да ги виждаш. Моята другарка пази трите ни пиленца в гнездото, а аз трябва да намеря зрънца, за да ги нахраня. Какво е това на ръкава ти?

Погледнах към ръкава на ризата си.

— Прилича на някакво семе, вероятно е от трева.

— Добре де, не стой така, а ми го дай.

Взех семенцето и го протегнах към него. Той подскочи от дървото и се настани на пръста ми. После кривна глава и внимателно разгледа с малкото си око това, което му предлагах.

— От трева е — съгласи се най-накрая. — След това съвсем ясно въздъхна. — Мразя когато единственото нещо за ядене наоколо са недозрели семена от трева. Още е началото на сезона и зрънцата са съвсем малки. — Клъвна семето с острата си човка. — Не си отивай, ей сега се връщам! — И отлетя.

За миг си помислих, че сънувам. Не след дълго моят познайник се върна и водеше още едно врабче със себе си.

— Това е моята другарка — представи ми я той.

— Здравей, Поулгара — поздрави тя. — Къде намери това семенце? Моите голишарчета са много гладни.

— Сигурно се е закачило на ръкава ми някъде около върха на онзи хълм — осмелих се да предположа.

— Защо не отидеш отново там и не погледнеш — предложи тя, нахално кацвайки на рамото ми. Мъжкият последва примера й и се настани на другото ми рамо. Окончателно слисана от това чудо, аз поех обратно към покрития с трева хълм.

— Май не ходиш много бързо, а? — критично отбеляза първото врабче.

— Нямам крила — отвърнах.

— Сигурно се чувстваш ужасно.

— Краката са ми достатъчни на местата, където ходя.

— Щом съберем семенца, ще те представя на някои от нашите — обеща той.

— Наистина ли можеш да говориш с всички птици? — това беше потресаваща мисъл за мен.

— Ами — пренебрежително отговори той, — има нещо такова. Чучулигите все го избиват на поезия, а червеношийките пък много дърдорят. Освен това все се опитват да се вредят и те, когато открия храна. Всъщност изобщо не ме е грижа за червеношийките, такива са хулигани.

Внезапно една чучулига се спусна и закръжи около главата ми.

— Накъде поел си ти? — попита тя врабеца.

— Нататък — кривна глава към хълма той. — Поулгара намери зърна, пък ние с другарката ми трябва да си нахраним децата. Защо вие не си поговорите, докато ние си свършим работата.

— Добре — съгласи се чучулигата. — Моята другарка още с тялото си топли нашите яйца. Аз пък весел съм, безгрижен и свободен и ще забавлявам таз сестра.

— Ето още едно зрънце! — изчирика възторжено врабката и се стрелна от рамото ми да го клъвне. Мъжкият също откри семе и двамата отлетяха.

— Врабците, мисля аз, много се вълнуват — отбеляза чучулигата. — Накъде искаш да поемем, сестро?

— Оставям ти да решиш — отвърнах. — Искам да се запозная с колкото се може повече птици.

Така започна обучението ми по орнитология. Срещнах всякакви птици през онази утрин. Добронамерената чучулига ме разведе навсякъде и ми ги представи. Твърде поетичните характеристики, които правеше, бяха удивително точни. Както вече споменах, тя определи врабците като твърде приказливи и шумни. Червеношийките пък нарече странно нападателни, а после допълни, че те все повтарят едно и също. Сойките много викали, лястовиците се перчели, гарваните били крадливи, лешоядите смърдели. Бухалите изобщо не били толкова мъдри, колкото им се носи славата. Придружителят ми доста пренебрежително ги нарече „летящи капани за мишки“. Чайките имали твърде преувеличена представа за собственото си положение сред останалите живи твари. Дори и най-обикновените от тях през повечето време се правели на орли. В Долината обикновено не се срещаха чайки, но бурните ветрове понякога довяваха някои от тях навътре в сушата. Като цяло обаче повечето водни птици прекарвали еднакво дълго както във въздуха, така и във водата.

Аристократите в света на летящите твари са грабливите птици. Различните ястреби и соколи в зависимост от своята големина са разпределени в строго спазвана йерархия. Най-високо в хвърковатото царство стои орелът.

Общувах с най-различни птици, чак докато мръкна. Накрая те толкова свикнаха с мен, че някои от тях започнаха да кацат върху ми. Обещах им да се върна отново на другия ден. Чучулигата ме изпроводи чак до кулата на чичо Белдин.

— Какво прави днес, Поул? — любопитно попита Белдаран, когато се изкачих по стълбите в кулата.

— Запознах се с някои птици — отговорих.

— Запозна ли се? Как може човек да се запознава с птици?

— Ами просто разговаряш с тях, Белдаран.

— И те отвръщат ли ти?

— Разбира се — високомерно отговорих аз. — Говорихме си и за летенето. Те не разбират защо не мога да се издигна във въздуха като тях. После ми разказаха за гнездата си. Те всъщност не живеят там, а само снасят яйцата си и отглеждат своите малки в тях.

— Никога не съм се замисляла за това — призна сестра ми.

— Нито пък аз, докато не разговарях с тях. Предполагам, че птиците изобщо не се нуждаят от дом. Освен това всяка от тях си има свои възгледи, преценки и убеждения.

— Убеждения?!

— Някои видове птици не понасят определени свои събратя. Врабчетата не харесват червеношийките, а чайките не могат да търпят гъските.

— Колко интересно! — удиви се Белдаран.

— За какво си бърборите вие двете? — намеси се чичо Белдин, надигайки очи от свитъка, който внимателно изучаваше.

— За птиците — отвърнах.

Той изсумтя.

— Защо не се изкъпеш и не си смениш дрехите, Поул? — язвително каза Белдаран. — Цялата си в курешки.

Пренебрежително свих рамене.

— Ще се оронят щом изсъхнат.

Тя изразително изви очи към тавана.

Рано на другата сутрин излязох от кулата и се отправих към малкия хамбар, където близнаците държаха припасите си. Двамата бяха алорни и много обичаха бира. А една от основните съставки за получаването на тази напитка беше житото. Бях сигурна, че ще намеря поне едно-две чувалчета от него. Открих сандъка, в който държаха пшеницата, и напълних с него две конопени торбички, които бях видяла да висят на кука върху задната стена на сайванта. После, натоварена със своята плячка, поех към Дървото.

— Накъде тъй поела си, сестро? — Беше поетично настроената чучулига. Хрумна ми, че моето желание да изследвам задълбочено официалния васитски арендски език може би се е породило по време на разговорите ми с чучулигата.

— Отивам към Дървото — отговорих.

— А това какво е? — попита, мушвайки човка в чувалчетата, които носех.

— Подарък за новите ми приятели — казах.

— И какъв ли ще е той?

— Ще видиш.

Понякога птиците са любопитни почти колкото котките. Моят познайник чучулигата не ме остави на мира и все разпитваше за съдържанието на торбичките чак докато стигнахме Дървото. Птиците изпаднаха в екстаз, когато разпръснах житото. Събраха се всички пернати от околността, за да се угостят. Наблюдавах ги с гордост известно време. После се изкачих на дървото и се изтегнах на един от дебелите му клони, за да се полюбувам на новите си познайници. Имах някакво смътно усещане, че Дървото одобрява това, което направих. Доста размишлявах по въпроса онази сутрин, но все още бях доста объркана от начина, по който се сдобих с новите си способности.

„Това е подаръкът на Дървото за теб, Поулгара“, чух гласа на майка си. Изведнъж всичко се разкри пред мен. Разбира се, че е така! Как не се бях сетила и сама! „Най-вероятно, защото не му обърна достатъчно внимание“, отбеляза мама.

През годините, които последваха, Дървото се превърна във втори дом за мен. Прекарвах по цели дни върху някой клон, обгърнала го с ожулените си крака и с гръб, опрян върху могъщото стъбло. Хранех своите птици и си говорехме. Опознавахме се все по-добре, а те ми разказваха за промените във времето, за горските пожари и случайните пътници, които минаваха през Долината. Вкъщи винаги критикуваха опърпания ми вид, но птиците изобщо не забелязваха това.

Годините минаваха, а ние с Белдаран растяхме игриви и неопитни — и двете само кожа и кости. Една сутрин обаче открихме, че през нощта сме се превърнали в жени. Върху нощните ни ризи имаше недвусмислено доказателство за това.

— Ще умрем ли? — попита ме Белдаран с треперещ глас.

„Кажи й да престане, Поулгара!“ — достигна до мен острият глас на майка ни. Това беше нещо, което никога не проумях напълно. С мен тя се свързваше направо, но никога не си контактуваше директно със съзнанието на Белдаран. Сигурно е имала причина за това, но не пожела да ни я обясни.

„Какво става, мамо“, попитах аз. Честно да си кажа, бях почти толкова уплашена, колкото и сестра ми.

„Това е естествен процес, Поулгара. Случва се на всички жени.“

Убедена съм, че безформеният ни чичо беше съвсем наясно какво става с нас, но така и не сме го обсъждали. Белдин имаше своя теория по въпроса за това кога се проявява „талантът“, както го наричаше татко, при отделните членове на многобройната ни фамилия. Той беше стигнал до извода, че това става по време на пубертета. Аз се вписвах в тази негова теория. По онова време бях на около дванадесет години. За нас с Белдаран събитието се превърна в „онзи период от месеца“. Тогава сестра ми се чувстваше унила и потисната, а аз — раздразнена. Всичко това причиняваше толкова неудобства! Мама беше споменала, че „нещо може да се случи“, когато двете с Белдаран съзреем, но беше доста неясна и мъглява в изразите си. Явно беше необходимо първият сблъсък с нашия „талант“ да стане спонтанно. Не ме питайте защо, нямам и най-бегла представа или пък разумно обяснение за този обичай.

Помня ясно обстоятелствата около първото събитие. Тътрузех огромна торба с жито към Дървото, за да нахраня птиците си, и мърморех под нос. С течение на времето пернатите ми приятели започнаха изцяло да разчитат на мен и не бяха далеч от това да се възползват безогледно от моята щедрост. Отдаде ли им се случай, птиците могат да станат мързеливци като всички останали живи твари. Нямах нищо против да ги храня, но установих, че губя все повече време да мъкна торби с жито от хамбара на близнаците към Дървото.

От ден на ден ятата под дървото се увеличаваха и унищожаваха дневната дажба, докато мигна. После започваха да пискат за още.

Седях на любимия си клон, а настойчивото цвъртене на птиците ме изнервяше допълнително. О, ако можеше да имам неизчерпаем източник на пшеница, за да ги накарам да млъкнат! Сойките се чувстваха особено обидени. Техните крясъци сякаш ме удряха право в стомаха. Накрая, загубила всякакво търпение, аз избухнах и почти изкрещях: „Още семена!“ И ето, че те се появиха — купчина до купчина! Бях стъписана. Дори птиците изглеждаха стреснати. Изведнъж се почувствах страшно уморена.

Татко винаги използва израза „Волята и Думата“, за да опише нашите способности, но аз мисля, че той е доста ограничен и непълен. Моят опит показа, че изразът „Желанието и Думата“ върши същата работа.

Както обикновено се случва, първият ми експеримент в тази насока вдигна много шум. Още не бях успяла да се нарадвам на новите си способности, когато един сокол със синкави пера и два гълъба започнаха да кръжат над мен. Обикновено соколите и гълъбите не летят заедно, освен ако соколът не е гладен. Затова тутакси заподозрях нещо. Тримата кацнаха на моя клон, после очертанията им се размиха и те започнаха да се променят пред очите ми.

— Зърна, а, Поулгара? — каза меко Белтира. — Зърна?

— Птиците бяха гладни — отвърнах. Какво глупаво оправдание за чудото, което се случи!

— Предпазлива е, нали? — измърмори Белкира към чичо Белдин.

— Май трябваше да го очакваме — изсумтя Белдин. — Поул никога не е правила нещо като хората. — После ме погледна доста сурово. — Това повече да не се повтаря, Поул! — рече остро. — Не и преди да сме ти обяснили някои неща. Иначе е много опасно!

— Опасно ли? — Това ме сепна.

— Можеш да правиш почти всичко, което ти хрумне, Поул — уточни Белтира, — но след това няма как да унищожиш полученото. Никога не казвай „Изчезни!“. Направиш ли го, разрушителната сила ще се обърне срещу теб и ти ще бъдеш унищожена.

— Защо ми е да унищожавам нещо?

— Случва се понякога — увери ме Белдин с ръмжене. — Ти си почти толкова лоша по характер, колкото съм и аз. Рано или късно нещо ще те ядоса до такава степен, че ще поискаш то да изчезне, ще се опиташ да го разрушиш и това ще те убие.

— Ще ме убие?

— Дори нещо повече. Целта на Вселената е да създава. Тя няма да ти позволи през главата й да унищожаваш това, което е сътворила.

— Това не се ли отнася и до създаването на нови неща?

— Откъде ти хрумна подобно нещо?

— Щом разрушаването на нещата е забранено, тогава е логично това да се отнася и до тяхното създаване.

— Няма нищо лошо в това да сътворяваш — успокои ме Белдин. — Нали видя, че едва беше поискала зърна за птиците си, и ги получи. Но никога не се опитвай да заличиш създаденото. Ако не се е получило добре, това е достатъчно наказание. Щом е направено веднъж, вече си безвъзвратно свързана с него.

— Не е справедливо! — възпротивих се аз.

— Мигар си очаквала животът да е справедлив към теб, Поул? — отговори той.

— Но щом аз съм го създала, значи то си е мое, нали така? Не е ли редно да правя с него, каквото поискам?

— Нещата не стоят така, Поул — каза ми Белтира. — Не си прави експерименти с това. Твърде много те обичаме, за да понесем загубата ти.

— Какво още не бива да правя?

— Не се опитвай да постигнеш невъзможното — предупреди ме Белкира. — Насочиш ли желанието си към нещо, трябва да докараш нещата докрай. Не можеш да спреш по средата, щом веднъж си освободила Волята. Усилието да извършиш нещо непостижимо ще те изцежда все повече и повече, и накрая сърцето ти ще спре. Ще умреш.

— Откъде ще разбера кое е постижимо и кое — не?

— Попитай някой от нас преди да започнеш — каза Белтира. — Ако го обсъдиш с нас, ние ще ти кажем дали всичко е наред.

— Никой не ми нарежда какво да правя! — избухнах аз.

— Да не би да искаш да умреш? — безцеремонно попита Белдин.

— Разбира се, че не искам!

— Тогава прави, каквото ти се казва — изръмжа той. — Никакви експерименти на своя глава! Не прави нищо от този род, преди да си се допитала първо до нас. Не се опитвай да издигнеш планинска верига или пък да спреш слънцето. Опитваме се да те предпазим, Поул, не се инати!

— Има ли още нещо? — попитах начумерено.

— Много си шумна — изтърси Белкира.

— Какво разбираш под това „шумна“?

— Когато правиш нещо от този род, то предизвиква шум, който ние можем да чуем. Когато създаде зърната, се получи трясък, подобен на гръмотевица. Никога не забравяй, че ние не сме единствените на този свят, които притежават подобно умение. Понякога няма да искаш другите да узнаят, че си наблизо. Ето виж, ще ти покажа.

Недалеч от Дървото имаше голяма скала. Чичо Белкира се втренчи в нея и леко присви вежди. Скалата изведнъж изчезна, а после се появи отново, но на стотина метра по-настрани от старото място.

Това, което чух, не беше точно шум. По-скоро го почувствах, отколкото го долових със слуха си. Но каквото и да беше, успя да ме разтърси от глава до пети.

— Сега разбра ли за какво говоря? — попита Белкира.

— Биваше си го звукът.

— Радвам се, че ти хареса.

Тримата ми триха сол на главата още известно време.

— Това ли е всичко? — попитах най-накрая. Вече бяха започнали да ме уморяват.

— Ще има и още, Поул — каза Белтира. — Но засега това е всичко, от което имаш нужда. Независимо дали ти харесва или не, обучението ти едва започва. Ще трябва да свикнеш да контролираш този дар. Учи упорито, Поул, защото от това вероятно някога ще зависи животът ти.

„Просто се усмихвай и се съгласявай с това, което ти говорят, Поулгара — посъветва ме гласът на мама. — Аз сама ще се погрижа за твоето обучение. Сега само се усмихвай, кимай сговорчиво и си мълчи, докато ти дават наставления. Не ги разстройвай с някакви необичайни постъпки, докато се навъртат наоколо.“

„Както кажеш, мамо“, съгласих се аз.

Ето как всъщност получих истинското си образование. Чичовците ми понякога се изненадваха колко бързо напредвам. Те отбелязаха изключителните постижения, с които ги сюрпризирах — при това без нито един пропуск. И тримата бяха убедени, че имат пред себе си млад и многообещаващ, макар и доста мръсен, талант. Истината обаче беше съвсем друга — мама ме научи на тия елементарни трикове. Нашите съзнания бяха свързани още преди да се родя, затова тя имаше пълно право да разшири познанията ми за света и моите способности. Освен това беше къде-къде по-добра учителка от моите чичовци.

По онова време чичо Белдин трябваше да замине за изпълнението на някаква мистериозна поръчка, затова моето обучение падна на плещите на близнаците. Или поне те така си мислеха. В действителност мама ме научи на повечето от това, което мога днес.

Естествено, аз разказвах на Белдаран всичко, което ставаше с мен. Двете нямахме никакви тайни една от друга.

Когато научи за станалото, сестра ми се изпълни с копнеж и тъга.

— Какво точно е това? — попита тя.

— Ще ти покажа — отговорих. — А после може и сама да опиташ.

Тя въздъхна умислено.

— Не, Поул — каза. — Мама ми нареди да не го правя.

— Нареди ти?! Нима искаш да кажеш, че най-после се е свързала с теб?

— Само когато спя — обясни сестра ми. — Гласът й стига до мен докато сънувам.

— Доста неудобен начин за връзка е избрала.

— Така е, но тя си има причини за това. Обясни ми, че ти си призвана да действаш, а аз — да бъда.

— Да бъдеш какво?

— Още не ми е казала. Сигурно някоя от следващите нощи ще разбера.

С това разговорът приключи и аз се отдалечих, мърморейки под нос.

Мама беше изредила кои неща е безопасно да правя и аз повторих всички упражнения. Преместването на предметите беше много забавно, пък и ми помагаше да тренирам заглушаването на шума. Цял ден разни неща прелитаха по моя воля насам-натам из Долината.

Моето „образование“, както го наричаха чичовците ми, ме откъсваше за дълго време от Дървото и от птиците. Това никак не ми харесваше. Вече отдавна знаех всичко, което те ми обясняваха надълго и нашироко, а безкрайните уроци ми се струваха скучни и монотонни.

„Сдържай характера си, Поулгара“, скастри ме мама веднъж, когато търпението ми се беше изчерпало и бях на път да избухна.

„Но всичко това е толкова отегчително!“ — възпротивих се аз.

„Тогава си мисли за нещо друго.“

„За какво да мисля?“

„Близнаците научиха ли те да готвиш? — попита тя. — Хората обичат хубавичко да обгорят храната си в огъня преди да я изядат. Това според мен е загубено време, но с нищо не мога да го променя.“

Така получих две образования. По едно и също време се научих както да премествам различни предмети, така и всичко за подправките. Открих, че мога предварително да усетя как дадена подправка ще промени вкуса на гозбата ми. Това наблюдение ми помогна да изпреваря близнаците с готварските си умения. Те измерваха прецизно всичко, което слагаха в яденето. Аз подправях храната на вкус — щипка, бучка, капка или пък цяла шепа от някоя подправка винаги бяха на място и се получаваше прекрасен аромат.

По онова време настъпи и един много важен ден — по-скоро нощ — в моя живот, когато майка ми разкри тайната за промяната на формата.

„Всъщност преобразяването е нещо много просто, Поулгара — каза ми тя. — Достатъчно е само ясно да си представиш това, в което искаш да се превърнеш.“

Между нейната представа за „просто нещо“ и моята обаче имаше огромна разлика.

„Перата на опашката са много къси — каза критично тя при третия ми опит. — Опитай пак!“

Отне ми цели часове, докато налучкам желаната от мен форма. Вече бях готова да се откажа. Ако опашката беше както трябва, човката или ноктите не приличаха на нищо. После пък перата на крилете не бяха достатъчно гъвкави. Друг път очите се получаваха твърде малки. Когато бях съвсем изтощена и ми идваше да ревна с глас, мама най-сетне каза: „Това май изглежда добре. А сега просто се прелей в тази форма.“

Способността на майка ми да вижда директно в моя ум я правеше най-добрият учител, който можех да си пожелая.

Започнах постепенно да се вмъквам в образа, който бях изградила във въображението си. Почувствах, че тялото ми сякаш се втечни и стана като пчелен мед. Буквално се изсипах в новата си форма. И най-накрая го постигнах! Превърнах се в снежнобяла сова. Непосредственият контрол на мама върху моето съзнание невероятно облекчи и следващата задача. В летенето има твърде много тънкости и детайли, за да се усвои бързо. Майка ми просто прехвърли всички необходими движения на мускулите и най-важните умения в моето съзнание. Аз само разперих още неукрепналите си криле и полетях. Най-напред покръжих малко, за да усвоя безшумното летене, а после постепенно взех да увеличавам кръговете.

Не бих се наела да описвам екстаза от летенето. Когато зората взе да оцветява хоризонта, аз вече бях добила уменията на птица, а душата ми бе изпълнена с непозната дотогава радост.

„Най-добре е вече да се връщаш в кулата, Поул — посъветва ме майка ми. — Совите не летят през деня.“

„Непременно ли трябва да се прибирам?“

„Да. Нека не издаваме още нашата малка тайна. Сега приеми отново собствената си форма.“

„Но, мамо!“ — яростно се възпротивих аз.

„Утре през нощта пак ще си поиграем, Поул. А сега се върни вкъщи и промени вида си, преди някой да се е събудил.“

Изобщо не се зарадвах, но се подчиних.

Малко след тази нощ Белдаран ме дръпна за ръкава и ми каза:

— Чичо Белдин се връща с татко в Долината.

— Така ли? И как го разбра?

— Майка ми го каза, докато спях.

— Докато спеше ли?

— Тя винаги ми говори, докато спя, вече ти казах за това.

Реших повече да не го обсъждам с нея, но си обещах да поговоря с мама. Тя винаги идваше при мен, когато бях будна, но по някаква необяснима причина говореше на сестра ми единствено в неясните селения на съня. Чудех се защо ли е така. Питах се също защо мама е казала на Белдаран за завръщането на баща ни, а не си беше направила труда да предупреди и мен.

Беше ранна пролет, когато чичо Белдин най-сетне доведе татко у дома. През всичките изминали години, докато татко скиташе извън Долината, чичо беше винаги по следите му и ни съобщаваше за неговите безбройни приключения. Ето защо завръщането му не ме вълнуваше особено. Мисълта да се примиря, че този пияница и развратник е мой баща, никак не ми допадаше.

Той не изглеждаше никак зле, когато се изкачи по стълбите на кулата. Аз обаче бях наясно, че външният вид често лъже.

— Тате! — извика Белдаран, втурвайки се да го прегърне. Опрощението на нечии прегрешения е добродетел, знам, но Белдаран отиваше твърде далеч.

Тогава казах нещо нелицеприятно, което сигурно трябваше да премълча. Единственото ми извинение може да бъде, че нямах никакво желание баща ми погрешно да приеме своето завръщане като причина за безмерна радост и ликуване. Не че го мразех много силно, но той определено не ми харесваше.

— Е, Стари вълко — процедих аз с възможно най-обидния тон, — виждам, най-сетне си решил да се върнеш на местопрестъплението.