Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (22)

Двадесет и първа глава

Тайният съвет на херцог Андрион от Вакюн се събра в просторната стая високо на върха в една от кулите на палата. Беше слънчев следобед. Залата за съвещания беше драпирана с тъмнокафяви завеси и покрита с килими в същия цвят. Те създаваха много красив контраст с мраморните стени и масивните мебели, които навяваха мисълта за нещо вечно и непреходно.

— Колкото повече минава времето, толкова повече намаляват нашите възможности — обърна се мрачно към нас херцог Андрион. Той беше тъмнокос мъж в средата на трийсетте и наскоро беше наследил трона във Во Вакюн. Моето присъствие на Тайния съвет може и да изглежда странно, но аз следях работата му от години. Бях член на Тайните съвети и в останалите херцогства на Арендия, за да съм сигурна, че нищо няма да бъде извършено без моето изрично разрешение.

— Истина е, Ваша Светлост — подкрепи Онтроуз своя херцог. — Фамилията на Ориманите от години цели нашата разруха. Боя се, че войната е неизбежна.

— Ние все още имаме избор, господа — твърдо се намесих аз. — Нерасин не беше по-малък разбойник от последния наследник на Гартеон, но въпреки това успяхме да му върнем здравия разум.

— Ориманите нямат нито здрав разум, нито чест, лейди Поулгара — обърна се към мен барон Латан. Той видимо се възстановяваше от поражението, което му нанесе Онтроуз, и двамата отново бяха приятели. — Според мен в името на мира Астурия отново трябва да бъде притисната до стената.

— Нека избегнем това, лорд Латан — предложих аз. — Оставете ме най-напред да поговоря с Гартеон, а после мобилизирайте армията. Войните винаги се отразяват твърде зле на хазната.

— Така е! — побърза да ме подкрепи Андрион.

После се обърнах към Онтроуз.

— Не! — наредих му твърдо.

— Не разбрах какво иска да ми каже Твоя Светлост — призна той.

— Ти не можеш да дойдеш с мен. Ще ми се наложи да говоря на Гартеон на език, който предпочитам да не чуеш.

— Не бих позволил да тръгнеш без свита, милейди.

— Да позволиш?! — попитах заплашително.

— Може би не подбрах подходящата дума — съгласи се той.

— Много лош избор, Онтроуз. Ти си поет и не би трябвало да правиш такива езикови грешки. — Сетне нежно поставих ръка върху неговата. — Само се заяждам, Онтроуз. — После се обърнах към херцог Андрион. — Оставете ме да говоря с Гартеон преди да предприемете, каквото и да било, Ваша Светлост. Неговият дядо стана много сговорчив след един такъв разговор. Дано е останала поне капка здрав разум и у неговия внук.

По вида на барон Латан личеше, че се кани да възрази.

— Винаги можете да съберете армията, ако преговорите се провалят, бароне — уверих го аз. — Ако се вгледаме по-внимателно, тогава излиза, че омразата на Ориманите е насочена лично към мен, а не към Вакюн. Провалям техните планове от дълго време насам, а и нямам никакво намерение да престана. Вакюн и Ерат са като брат и сестра, ето защо Гартеон е наясно, че нападне ли Вакюн, тогава ще си има работа с мен. По всичко личи, че крайната му цел е да въвлече и мен във войната. А щом като това е свада между Гартеон и мен, тогава най-добре да я разрешим на четири очи.

— Ще послушаме съвета ти, Твоя Светлост — каза Андрион.

— Много разумно решение, Ваша Светлост — похвалих го аз.

Стигнах Астурия по обичайния начин и близо седмица слухтях и дебнах наоколо, но не можах да открия никаква следа към Гартеон. Притаявах се, невидима за околните, из мрачните коридори и зали с надеждата да дочуя от придворните къде се е дянал, но изглежда астурианските благородници тънеха в неведение къде е техният херцог. Отлетях да огледам именията на всички членове от семейството на Ориманите, но и това не помогна. Стигнах даже дотам, че проучих и няколко разбойнически свърталища из лесовете. Нито следа от Гартеон. Явно херцогът на Астурия се беше сврял в миша дупка. Бях сигурна обаче, че все някой в Астурия знае къде се крие, но който и да беше той, пазеше това в дълбока тайна. Известно е, че арендите не могат да таят секрет повече от няколко часа. Ето защо взех да надушвам присъствието на гролим в този заговор.

Меко казано не бях в добро настроение, когато най-сетне се отказах да търся и се върнах обратно във Во Вакюн, за да уведомя приятелите си в двореца за своя провал. След кратък разговор мрачно се съгласих, че мобилизацията е единственият ни избор.

— Въпреки това, господа, аз ще продължа издирванията си — уведомих малцината си събеседници. — Рано или късно Гартеон ще си подаде носа от своето скривалище. Той вече започва да ме дразни и при първия удобен случай ще му го кажа в очите.

След това Онтроуз ме придружи до градската ми къща и двамата мълчаливо вечеряхме. Единствената полза от провала ми във Во Астур беше това, дето моят приятел се убеди, че и аз не съм безгрешна. След вечерята слязохме в розовата градина. Имах нужда да се успокоя, а това прекрасно кътче винаги ми действаше благотворно.

— Чувствам, че си недоволна, милейди — съчувствено рече Онтроуз.

— Даже повече от недоволна, скъпи приятелю — огорчено отвърнах аз. — Явно дълги години получавах всичко твърде лесно и провалът засегна самочувствието ми.

Той се усмихна леко, но после въздъхна.

— Утре с твое позволение ще трябва да замина на север към именията ти. Ако Вакюн обяви мобилизация, Ерат ще трябва да го последва. Но макар и с две армии, аз не съм спокоен за изхода от битката.

Кимнах с глава.

— Ще ти напиша препоръка до моя сенешал в Ерат Малон Килансън. Той ще ти даде ключа от хазната. Моля те да се отнасяш добре с хората ми, скъпи Онтроуз. Храни ги хубаво и ги научи как да се отбраняват.

— Ти си по-грижовна дори от майка, милейди.

Свих рамене.

— Май така излиза — съгласих се. — Все някъде трябва да проявя майчинското си чувство… Но да не говорим повече за това.

После забелязах нещо познато в нощното небе.

— Закъсня — рекох.

— Аз ли?! — изумено попита Онтроуз.

— Не, Онтроуз, не ти. Говоря на един стар приятел там, горе — и посочих мъждивата светлина на една комета, която прекосяваше кадифеното нощно небе. — Обикновено се явява в края на зимата, а сега е вече лято.

— Виждала си това чудо и преди, така ли? — попита той.

— Много пъти, Онтроуз, много пъти до сега. — Направих набързо някои изчисления наум. — По-точно тринайсет пъти. За първи път я видях, когато бях на четиринайсет. Появява се на всеки седемдесет и една години.

Онтроуз също започна да пресмята наум и очите му се разшириха ужасено.

— Нека това не те тревожи, скъпи Онтроуз — казах му. — Просто някои хора живеят по-дълго. Това е наша семейна черта — като тъмната коса или дългия нос например.

— Според мен девет века живот надхвърля понятието „семейна черта“, лейди Поулгара.

— Тайната на дълголетието се крие в това постоянно да си зает с нещо, Онтроуз. А също и да избягваш схватки с хора, които са по-яки от теб, разбира се. — Върнах се мислено назад в миналото. — Мисля, че четиринадесетото ми лято беше в една от онези години, когато прекарвах повечето време в моето Дърво — припомних си аз. — Двете със сестра ми се бяхме скарали заради баща ни и аз бях страшно ядосана. Живях в Дървото няколко години, за да я накажа. — Разсмях се. — Децата понякога са толкова глупави!

— Ти имаш сестра? Никога не съм чувал за нея.

— Тя умря преди много, много години. Казваше се Белдаран, бяхме близначки, но тя беше много по-красива от мен.

— Не бива да говориш така, милейди — възпротиви се той. — Твоята красота е неземна. Готов съм да докажа това на всеки глупак, дръзнал да оспори думите ми.

— Ласкател — казах, докосвайки нежно бузата му.

— Не е ласкателство да се говори истината, милейди.

— Но пък да се преувеличава истината, вече е ласкателство. Недей да твърдиш напразно, че съм неземна красавица. Сестра ми беше толкова прекрасна, че аз се отказах да се меря по хубост с нея и съвсем се занемарих. Бях несръчна, дива и доста мръсна — миех се само, когато валеше дъжд. След годежа на сестра ми обаче се стегнах. По онова време бяхме на шестнайсет. Като смъкнах мръсотията от себе си и си сресах косата, се оказа, че изглеждам доста прилично. Сестра ми беше годеница на Рива Желязната хватка, крал на Острова на бурите. Като заминахме в кралството му, аз се отдадох на забавления и с огромно удоволствие разбивах мъжките сърца.

— Признавам, че не мога да те разбера, милейди — рече той.

— О, скъпи — разсмях се аз. — Ти си толкова невинен! Внимавай в отношенията си с мен, мога да разбия сърцето ти само с едно трепване на миглите.

— Мигар ще се възползваш така от моята беззащитност, лейди Поулгара? — смъмри ме нежно той. — Не се боя от астурианците, но крепостта на моето сърце вече рухна пред твоята атака и се боя, че не ми остава нищо друго, освен да се предам в твоя власт.

Поставих ръка върху неговата.

— Добре казано, милорд — похвалих го. — Наистина умело боравиш с думите. Ще трябва да обсъдим това по-задълбочено.

При тези мои думи той взе ръката ми и нежно я целуна.

Мирът, който установих в Арендия, почиваше на нелицеприятния факт, че щом някой от херцозите покажеше и най-малък признак на непокорство, останалите трима се обединявахме в съюз, за да се противопоставим като един на неговата измяна и непокорство. Основният ни проблем този път обаче беше слабоумието на херцог Моратам от Мимбре. По онова време за него се грижеше гледачка, която го бавеше като малко дете, в каквото той в действителност се беше превърнал. Управлението на херцогството беше в ръцете на шайка благородници, които се интересуваха повече от това да си подливат вода един на друг, отколкото да болеят за благото на цяла Арендия. На няколко пъти се опитвах да им разтълкувам козните на арендската политика и ползата от мира за всеки един от тях, но те бяха твърде недалновидни и увлечени от собствените си измами, за да го разберат. Предполагам, че ако столицата им се намираше в средата на Мимбре, нещата щяха да стоят по друг начин. Но тъй като Во Мимбре беше чак на южната граница на Арендия, всичко, което се случваше в трите северни херцогства, беше за тях все едно от другата страна на луната. Въпреки моите усилия, Мимбре постепенно се отделяше от нас и поддържаше стриктен неутралитет.

Онтроуз замина на север в моите владения, за да надзирава как върви мобилизацията на хората ми. Въпреки че осъзнавах колко необходимо е това, той много ми липсваше. Сънувах го по цели нощи и мислех за него всеки миг, докато бях будна. Пътувах често до моето херцогство, даже по-често, отколкото беше необходимо. Но в края на краищата аз бях херцогинята на Ерат! А не е ли едно от главните задължения на владетеля да следи какво става в земите му?

На практика армиите на Вакюн и Ерат не бяха отделени една от друга, защото и самите херцогства почти бяха слети в едно. Барон Латан предвождаше силите на Андрион, а Онтроуз — моите. Нашата стратегия се раждаше след продължителни обсъждания или в двореца на Андрион, или в моята къща край езерото Ерат. Всичко ни сближаваше, така че и действията ни бяха обединени от една обща цел.

До лятото на 2942 всичко още беше мирно и спокойно. Обединените ни армии очевидно превъзхождаха числено войската, която би могъл да събере Гартеон III. Ако той дръзнеше да престъпи някоя от нашите граници, тогава бихме могли да го смачкаме като досадна буболечка.

— Всичко е в пълна бойна готовност — обяви Онтроуз пред нас двамата с Андрион по време на едно от редките си завръщалия във Во Вакюн в късното лято на същата година. — Войската на Ерат е разположена на северния бряг на река Камаар, недалеч от Во Астур. Ако Гартеон придвижи силите си отвъд васитската граница, ще унищожа столицата му. Като изключим непредвидените ситуации, противникът ни е в задънена улица. Според мен ние и астурианците ще се гледаме кръвнишки през общите ни граници поне няколко сезона. След това може да чакаме мирни парламентьори от Во Астур. Ориманите не са сред фаворитите на останалите благороднически фамилии в Астурия. Няма да се изненадам, ако Гартеон III също като дядо си не след дълго литне от някой висок прозорец на палата си и се спре чак на площада долу.

— Чудесно го казахте, лорд Онтроуз — похвали го Андрион.

— Аз все пак съм поет, Ваша Светлост — скромно отвърна Онтроуз. — Умелото боравене с думите ми е вродено.

След съвещанието с Андрион двамата с моя фаворит се прибрахме в градската ми къща. А след вечеря двамата слязохме в розовата градина. Онтроуз взе лютнята си и започна да ми свири и пее. Грижите от деня сякаш изчезнаха в миг. Беше съвършена и незабравима вечер, каквито за съжаление се случват твърде рядко. Говорехме повече за розите и само от време на време ставаше дума за мобилизацията. Постепенно падна мрак и на небето заблещукаха звезди.

Когато стана време за лягане, моят фаворит ме целуна нежно и ми пожела лека нощ. Не успях да спя много, но затова пък се отдадох на мечтания.

На следващата сутрин моят Онтроуз напусна Во Вакюн и отново тръгна на север.

Есента беше мрачна, сива и скучна и напълно отговаряше на моето настроение. Бях загубила шест века да убеждавам твърдоглавите аренди в ползата от мира, надявайки се това най-сетне да стане част от природата им, та никога повече да не помислят за война. Надеждите ми обаче сега се сринаха до основа.

Барон Латан не се беше вясвал вече няколко месеца, но ние с Алдрион не обърнахме кой знае какво внимание на неговото отсъствие. Като главнокомандващ васитската армия Латан беше длъжен да наблюдава постоянно нейното разположение и състояние. Затова и продължителното му отсъствие изглеждаше обичайно. Когато настана това отвратително време обаче, той се върна във Во Вакюн с тревожни новини. Херцог Андрион незабавно ме извика в палата, за да чуем заедно вестите от неговия приятел. Латан още носеше изпръсканите си с кал пътнически дрехи и беше видимо на предела на силите си. Около зачервените му очи имаше тъмни кръгове, което беше ясен знак, че не е мигвал през последните няколко дни.

— Имаш нужда от топла храна и почивка, Латан — влязох в ролята си на лечителка аз.

— Напоследък нямах време за това, Твоя Светлост — отвърна той със странно глух глас. После отрони една дълбока въздишка. — Току-що идвам от Во Астур…

— Откъде?! — възкликнах аз.

— Рапортите на шпионите ни в Астурия си противоречаха, Твоя Светлост — обясни той. — Счетох за крайно важно със собствените си очи да видя какво става във вражеското херцогство. Познавам недодялания и груб език на астурианците, затова нямах никакви пречки да се представям за местен жител. Не бих ви обременявал с досадни подробности около различните хитрости, които употребих там. По-важното е, че някои членове на астурианското правителство и висши военни замислят план, който се нуждае от вашето най-изострено внимание. Накратко — херцог Гартеон се кани да нападне херцогството, Ваша Светлост — обърна се воинът към мен. — Той си дава ясна сметка, че Вакюн и Ерат са като едно. Затова при първите действия ние ще отвърнем на удара и ще го премажем.

— Като гнида ще го смажем — уточни мрачно Андрион.

Латан бегло се усмихна.

— Точно така — съгласи се той. — Гартеон осъзнава, че при едно нападение на Во Вакюн той е обречен на провал, затова ще нападне Ерат.

— Оставете го да действа — казах. — Аз съм също толкова готова да го посрещна, колкото и Андрион.

— Това лежи в основата на неговия план, Ваша Светлост — глухо продължи Латан. — Гартеон няма намерение да пресича река Камаар. Във Во Астур се събира флота. Самият аз лично видях качването на войската по корабите и успях да разбера крайната цел на флотата. Гартеон има намерение да тръгне по река Астур и когато не може вече да бъде забелязан от сушата, ще потегли на север, заобикаляйки носа при северозападния бряг на твоето херцогство. Накрая ще акостира в устието на река Селин. Боя се, че първата му цел е зле охранявания град Селин. От тази позиция той ще опустоши Северен Ерат и оттам ще нахлуе в сърцето на владенията ти. Съюзът между Вакюн и Ерат винаги е провалял злодейските му планове, ето защо сега той се кани най-напред да унищожи Ерат, а едва след това да нахлуе във Вакюн.

— Флотата тръгна ли вече? — рязко попитах аз.

— Да, Твоя Светлост, корабите на Гартеон поеха от Во Астур преди три дни.

— Трябва ми карта — обърнах се към Андрион.

Без да пророни дума, той бръкна в дрехата си и извади навит на руло пергамент. Разгънах картата и взех да преценявам разстоянията.

— Флотата пътува със скоростта на най-трудноподвижния кораб — прецених аз. — Ако Гартеон замисля нападение, той ще иска цялата му войска да бъде по едно и също време на едно и също място. Разстоянието между Во Астур и устието на Селин е близо двеста и седемдесет левги. Да предположим, че най-добрата скорост, която може да развие флотата, е двадесет и пет левги на ден. Това ще рече единадесет дни, или осем денонощия, броено от днес нататък. — Направих още няколко измервания и набързо пресметнах наум. — Ще се справим — казах накрая с известно облекчение.

— Не можах да проследя мислите ти, Поулгара — призна Андрион.

— Войската ми е струпана на северния бряг на река Камаар — точно където се събират северният и южният приток. Оттам до Селин са седемдесет левги. При максимална скорост армията ще стигне до града за седем дни. На астурианците ще трябват най-малко ден и половина, за да се придвижат от брега до Селин. Моята войска ще е там преди тях.

— Имаш забележителни познания във военното дело, Поулгара — отбеляза Андрион.

— Имаш предвид, че това не се очаква от една жена, нали? Аз съм в Арендия вече шестстотин години, Андрион, а това означава, че имам натрупан богат опит във военното дело.

— Ще ти пратя армията си на помощ — каза той.

— Ти също трябва да пазиш границите си, Андрион.

— Срещу кого, милейди? — рече с усмивка той. — Гартеон е насочил цялата си армия до последния войник към северните краища на твоите владения. Не му е останала никаква войска, която да хвърли срещу мен — при тези думи той се усмихна по момчешки. — Освен това — продължи, изоставяйки официалния тон, — защо само ти трябва да се забавляваш?

— О, небеса — простенах аз.

— В пресмятанията има някои неточности, лейди Поулгара — възрази Латан. — Армията ти е разположена на два дни бърз ход оттук, а Онтроуз е в твоята къща край езерото. Ще има известно забавяне, преди да отиде при войската и да я подготви.

— Само че аз имам предимство, Латан — припомних му. — Генерал Холбрен, вторият в командването след моя фаворит, е разумен и практичен мъж, който ще направи така, че войската да изминава по седемдесет левги на ден. Още днес ще говоря с него, а веднага след това — и с Онтроуз. — Отново погледнах картата. — Холбрен ще се справи с похода — реших накрая. — Затова ще пратя Онтроуз направо в Селин, за да започне укрепването на градските стени. Вашата армия ще пристигне едва на третия ден след моята, а аз искам да съм сигурна, че ще удържим града през това време.

— Тогава аз ще нападна незащитения гръб на Гартеон и ще го размажа като леш върху непоклатимите крепостни стени — зарече се Латан със страшен глас.

— Обзалагам се, че градските псета и грабливите птици ще ти бъдат благодарни — отвърнах безгрижно. — Сега обаче отиваш право в леглото. Негова Светлост и сам може да даде разпореждания за началото на похода. Ще можеш да настигнеш войниците след ден-два.

— Аз съм главнокомандващ на армията, Твоя Светлост — започна да протестира той, — и мой дълг е да я предвождам.

— Те и сами знаят в коя посока се намира север, бароне, и едва ли ще е нужно да им сочиш пътя. Върви да спиш, защото всеки миг ще се строполиш без сили на земята.

— Но…

— Никакво „но“, Латан! Марш в стаята си! Веднага!

— Тъй вярно, милейди — предаде се най-накрая той.

Имах странното натрапчиво усещане, че нещо не е наред с барон Латан. Давах си сметка, че е изтощен, но в поведението му имаше нещо по-дълбоко от обикновена умора. Нямах време да правя по-подробни проучвания обаче. Излязох на балкона на съвещателната зала и промених формата си в познатия ми до болка сокол.

Генерал Холбрен беше масивен здравеняк, преминал през всички чинове във войската, без да пропусне нито един. Неговият ранг наистина тежеше, а не се явяваше само придатък към родовата му титла. Генералът се славеше като човек на думата и аз много го уважавах. Той внимателно обмисли вестите, донесени от барон Латан, и внимателно предложи някои незначителни изменения в моя план относно предстоящото нахлуване на астурианците.

— Има вероятност херцог Гартеон да прати разузнавателни отряди напред към Селин, преди там да се озове цялата му армия, Ваша Светлост — натърти той. — От пешаците ни можем да очакваме да изминават най-много по десет левги дневно, но конницата е значително по-бърза. Ако сте съгласна, ще пратя напред конницата със специална мисия, за да сме сигурни в развоя на нещата. — Той бегло се усмихна. — Граф Онтроуз е умел воин, но ако оставим защитата на Селин единствено на него, това може малко да го поизпоти.

— А ние не бихме искали това да се случи, нали, Холбрен? — сговорчиво рекох аз. — Сега отивам в къщата си и ще го предупредя да чака подкрепления след… — Аз се поколебах. — След колко време?

— Четири дни, Ваша Светлост, най-много пет. Това ще поизмори конете, но те няма да участват в защитата на Селин, така че ще имат време да отдъхнат.

— Вярвам на преценката Ви, почитаеми генерале — отвърнах с елегантен поклон.

— Имайте ми доверие — въздъхна той.

Аз се засмях, после излязох, отдалечих се на известно разстояние от лагера и отново се покрих с перушина.

Изпитвах някакво необяснимо удовлетворение от хода на събитията. Смелостта и предприемчивостта на барон Латан ни осигури достатъчно време, за да реагираме на ходовете на Гартеон и да се подготвим преди неговото идване. Имах възможност да евакуирам мирното население в тези краища, така че жертвите да са минимални. Щом веднъж армията на херцог Гартеон попадне в капана, той няма да има друг избор, освен да се предаде. Най-вероятно Битката при Селин щеше да постави началото на нов мирен период в Арендия.

Вечерта беше паднала, когато кацнах в градината на имението си край езерото Ерат. Приех човешката си форма и тръгнах да търся Онтроуз. Заварих го в библиотеката, надвесен над една карта. Зная, че постъпката ми беше детинска, но не го бях виждала от няколко седмици, затова пристъпих на пръсти зад него, пресегнах се и му затулих очите.

— Познай кой е — прошепнах в ухото му.

— Лейди Поулгара — изумено възкликна той.

— Ти погледна — рекох укоризнено. — Това не е честно — а после го разцелувах горещо.

Той ми отвърна с една-единствена целувка, но много дълга. Когато се отдръпнах от обятията му, главата ми се маеше и дишах тежко. Започнаха да ми идват разни непочтени мисли, но реших, че ще е най-добре да го уведомя за последните новости — разни дреболии като нахлуващи в земите ми армии, отбраната на градовете ми и разбити астуриански войски. После щяхме да се заемем със сериозните дела.

Фаворитът ми обаче беше потресен от тези известия.

— Сигурна ли си в това, което ми казваш, Поулгара? — попита той. Това беше първият път, когато се обръщаше към мен по име и това напълно отговаряше на моите планове за остатъка от вечерта.

— Новините са направо от барон Латан, сърце мое — уверих го аз. — Той се е промъкнал в Астурия, без да предупреди херцог Андрион или пък мен какво се кани да прави. Лично е чул как Гартеон и привържениците му обсъждат нападението и е видял със собствените си очи как войските се качват на корабите.

— Бих доверил живота си на Латан, Поулгара — каза той, — и неговите думи не търпят съмнение. Ето защо още сега трябва да оседлая коня си.

— Защо пък веднага?

— Заминавам на юг да предупредя войската ни и да защитим Селин.

— Почакай малко, скъпи — казах му. — Спрях в лагера на войските на път за насам. Още призори Генерал Холбрен тръгва на поход към Селин. Той предложи ти направо оттук да отидеш в града и да го подготвиш за астурианската обсада. Ще изпрати напред кавалерията, за да те подкрепи при първоначалните атаки на Гартеоновата армия.

— Холбрен е изключително разумен човек — одобри Онтроуз. — Цяло щастие е да го имаме на наша страна.

— Има още нещо, Онтроуз — продължих аз. — Барон Латан идва от север с васитската армия. Той трябва да пристигне в Селин ден-два след началото на астурианската обсада.

— Добрият стар Латан! — едва не се разсмя с глас Онтроуз. — Двамата заедно вече със сигурност ще заличим от лицето на земята армията на Гартеон и над бедната ни Арендия отново ще се възцари благороден мир.

Обичах Онтроуз почти до лудост, но съчетанието между „заличим от лицето на земята“ и „благороден мир“ леко ме отрезви. Онтроуз все пак беше поет и трябваше да си служи по-внимателно с думите.

— Успя ли да изчислиш колко ни дели от предстоящите събития, Поул? — попита той.

— Да ни дели ли?

— Колко дни остават до акостирането на Гартеон, Твоя Светлост?

— А, сега разбрах. Войската на Гартеон е напуснала Во Астур преди три дни. Според моите изчисления те ще пътуват близо единадесет дни — значи осем, ако броим от днес. Очаквам Холбрен да пристигне при Селин след седмица. Ако приемем, че вражеската армия ще се придвижва един ден от брега до града, значи ще се появи на дванайстия ден. Латан ще дойде ден по-късно, на тринайсетия.

— А на петнайсетия ден Гартеон ще остане без армия — мрачно рече моят фаворит. — Планът ти е съвършен, любима.

— Даже по-добър, отколкото изглежда — отвърнах и по вените ми пробяга гореща вълна.

— Боя се, че не те разбирам, Поул — призна той.

— Не говоря за тази внезапна война, скъпи — отговорих доста самодоволно аз. — Това „любима“, което току-що се отрони от устата ти, ми подсказва, че си склонен да се предадеш. Защо не се оттеглим на някое по-подходящо място и не обсъдим капитулацията ти с най-малките подробности?

(По-ясна не бих могла и да бъда, нали?)

При тези думи той ме целуна нежно и, признавам, аз почти загубих свяст в прегръдките му. После, с все по-нарастващо благородство, той внимателно откопча ръцете ми от тила си.

— Извънредните събития, които ни връхлетяха така внезапно, изглежда разклатиха устоите ни и чувството какво е редно и какво — не, моя най-скъпа Поулгара — рече със съжаление той. — Нека не ставаме жертва на възбудените си емоции пред лицето на предстоящата война. Сега ще се метна на коня, за да избегна така примамливата ти и опасна близост. Трябва да съм час по-скоро в Селин, за да подготвя отбраната, а прохладният нощен въздух ще ми помогне да укротя жаравата, която ти разпали в моите вени. Довиждане, любима. Нека отложим нашата близост за по-спокойно бъдеще.

После той се извърна и излезе от стаята.

— Онтроуз! — извиках след него. — Върни се тук!

Ще повярвате ли, че изобщо не ме послуша?

Стаята, насред която стоях, беше собствената ми библиотека и много от вещите в нея ми бяха безкрайно скъпи. Бързо излязох, прекосих преддверието и влетях в кухнята. Там безогледно започнах да хвърлям каквото ми попадне пред очите.

Малон Килансън, моят сенешал, пристигна в тръс.

— Твоя Светлост — изхълца той, — какво правиш?!

— Не виждаш ли, че чупя чинии, Малон? — изкрещях в отговор. — По-добре се измитай оттук, защото всеки миг ще започна да хвърлям и хора!

Той мигновено се изпари.

Призори след една безсънна нощ аз отново се превърнах на сокол. Устоях на порива да последвам Онтроуз и да го катурна от коня. Вместо това полетях на юг. Сега беше по-важно да поддържам постоянна връзка с херцог Андрион.

Заварих го да стои на крепостната стена, облечен в бойна ризница. Разперих крила и се приземих в най-отдалечения край на стената зад една издатина на подпорната стена, а после приех собствената си форма. Избягвах да правя това пред очите на свидетели, освен ако нямах друг избор или пък се налагаше с възпитателна цел. Скоро не бях преглеждала Андрион и не бях сигурна дали всичко със сърцето му е наред.

Излязох иззад прикритието си.

— Добро утро, Андрион — поздравих го аз.

Той ме погледна ококорено.

— Мислех, че се каниш да заминаваш на север, Поулгара. Какво те забави?

— Аз вече бях там, Андрион — отговорих. — Генерал Холбрен започна похода, а граф Онтроуз препуска към Селин. Всичко върви според нашите планове. Когато Гартеон стигне Селин, ние вече ще го чакаме. А ти защо си навлякъл тази глупава ризница?

— Май нещо не си в настроение тази сутрин, а, Поулгара?

— Сигурно е от храната. Та какво правиш ти?

— Позирам, Поул, просто позирам. След като и Латан, и Онтроуз са далеч оттук, командването на местния гарнизон остава на мен. Затова си сложих ризницата, изправих се тук и от време на време размахвам ръце, за да се уверят гражданите на Во Вакюн, че няма никаква причина за тревога, щом такъв непобедим воин се е възправил срещу недостойните астурианци.

— И това те забавлява, нали?

— Ами… — започна уж пренебрежително той, а после двамата се засмяхме в един глас.

— Да се връщаме в двореца, Поул — предложи той. — За тази сутрин се перчих достатъчно, а освен това не ми се иска да вдишвам повече миризмата, която се носи от смазката на моето оръжие и ризницата ми.

— Да вървим тогава, но обещай, че ще се спуснеш по подветрената стена, за да не те отнесе течението с тези тежки доспехи.

След като се върнахме в двореца и Андрион смъкна стоманата от гърба си, двамата се оттеглихме в кабинета му, за да обсъдим нашата стратегия.

— Знам, че сигурно ще ти прозвучи като стара мания, Андрион — започнах, — но се обзалагам, че ако се разровим по на дълбоко, открием някой гролим в дъното на последните събития в Арендия. Умовете на астурианците са прекрасна плячка за козните на гролимите. Досега не съм се натъквала на астуриански заговор, който да не е вдъхновен от тях. Ктучик не се е отказал от намерението да разпали голяма война между Западните кралства, откакто мургите минаха по земния мост преди няколкостотин години. Той отчаяно желае да ни подпали чергата и винаги търси подпалки за огъня си в Астурия.

— Войната на боговете е била преди две хиляди години, Поул — възрази Андрион.

— Не е така, скъпи. Тя все още продължава и всички участваме в нея. След като приключи Битката за Селин имам намерение лично да отида в Астурия и да разровя корените на замисъла на Гартеон, докато не стигна до неговия вдъхновител — гролима. После ще го разкъсам и парче по парче ще замерям с него главата на Ктучик в Рак Ктол. — Изрекох всичко това през здраво стиснати зъби.

— Ама ти наистина не си в настроение днес, Поулгара — отбеляза той. — Да не би нещо да сте се карали с твоя фаворит?

— Не бих се изразила точно така, Андрион — отговорих. — Беше по-скоро разминаване на мненията.

— По военни теми ли?

— Не, по много по-важен въпрос. Но рано или късно Онтроуз ще дойде на моето. Мога да се зарека в това.

— За мен е много болезнено да гледам как ти и твоят фаворит позволявате споровете да охладят отношенията ви — каза той. — Мога ли да предложа услугите си като помирител?

Представата как херцог Андрион се намесва като парламентьор в тази ситуация кой знае защо ми се стори много забавна и аз избухнах в смях.

— Не, скъпи ми Андрион — отговорих, — това е един от тези спорове, които двамата с Онтроуз ще трябва да разрешим сами. Все пак ти благодаря за подкрепата.