Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (28)

Двадесет и седма глава

Геран и Елдара бяха безумно щастливи. С течение на времето се убедих, че всички тези уговорени предварително женитби са все сполучливи. Волята на Вселената винаги намира начин да възнагради онези, които постъпват според нейното желание. След време — всъщност не след много дълго — на Елдара взе да й прилошава сутрин. Това ми подсказа, че всичко върви както трябва.

Акуширах при раждането и в началото на лятото през 4013 г. извадих на бял свят едно момченце. Макар Геран и жена му да бяха свършили цялата работа, аз също се чувствах особено горда. Нали всъщност извърших цялата подготовка, за да се стигне дотук. Излиза, че се бях справила блестящо! Риванският род беше в безопасност поне едно поколение напред.

След дълго умуване Геран и Елдара решиха да кръстят сина си Давон. Мисля, че това доста разочарова Хатан, който държеше неговият внук да носи алгарско име. Аз обаче бях доволна, че бебето има толкова обикновено име. Алгарските имена са ужасно гръмки, а точно сега не ни беше нужно нещо да привлича вниманието върху малкото момченце.

Раждането на Елдара мина леко и тя скоро отново беше на крака. Колебах се доста време, преди да се реша да поговоря с малкото си семейство. Въпреки предупреждението на Хатан, накрая прецених, че наследниците на Желязната хватка и съпругите им трябва да знаят кои всъщност са те и на какви опасности са изложени. И така, една лятна вечер, след като се бяхме нахранили, аз помолих Геран и Елдара да дойдат в библиотеката на „малко семейно събиране“. Преди това благоразумно „посъветвах“ прислугата дълбоко да заспи, после отведох Геран, жена му и детето до библиотеката и плътно затворих вратата зад нас.

— Разказа ли на жена си за нас, Геран? — направо попитах племенника си.

— Не съм я лъгал за нищо, лельо Поул, но пропуснах да спомена някои неща от живота си.

— Имаш тайни от мен, така ли? — обвинително рече Елдара. — Аз нищо не съм крила от теб.

— Той е спазвал моите заповеди, Елдара — успокоих я. — Става дума за семейни тайни и на Геран беше забранено да ги разкрива пред когото и да било без изрично разрешение от мен.

— Нямаш ли ми доверие, лельо Поул? — попита наскърбено тя.

— Най-напред трябваше хубаво да те опозная, Елдара. Исках да се убедя, че умееш да пазиш тайна. Баща ти е човек, на когото може истински да се разчита, но често съм срещала млади дами, които просто имат нужда да споделят всичко пред приятелките си. Забелязах обаче, че ти си разумна и не говориш, каквото ти дойде наум. Сигурно си забелязала, че съпругът ти не е сендар.

— Казвал ми е, че е роден в едно от алорнските кралства — отвърна тя. — Бяхме малко заети, когато ми го каза, така че… — тя млъкна и се изчерви.

— Няма нужда да се впускаш в подробности, Елдара. Всъщност Геран е риванец и е наследник на една много влиятелна фамилия от Острова на бурите.

— Колко влиятелна? — попита тя.

— Няма по-влиятелни от тях. Преди около единадесет години група нийсани избиха цялото му семейство. Двамата с баща ми успяхме да спасим само Геран — за останалите беше фатално късно.

Очите й загледаха ужасено при тези думи.

— Щеше ли да е важно за теб, скъпа, ако знаеше, че би била риванска кралица, ако ми беше писана друга съдба? — попита Геран.

— Но ти не се държиш като крал — почти обвинително каза тя. — Мигар кралете хъркат така?

— Дядо беше същият — сви рамене той.

— Ще ви оставя на воля да обсъждате кралското поведение до най-дребните детайли, когато останете насаме — прекъснах ги аз. — Нека да свършим с този въпрос най-напред. Геран има врагове, които биха дали мило и драго да го видят мъртъв, А също и вашето бебе.

Елдара инстинктивно притисна спящото дете до гърдите си.

— Само да се опитат! — каза тя свирепо.

— Дано не се стига дотам — рекох твърдо. — Враговете на Геран притежават огромна мощ и е по силите им да наемат дузини убийци и стотици съгледвачи. Сигурна съм, че и в момента душат наоколо. Най-разумно е да потърсим по-сигурно прикритие. За това има два пътя. Можем да се качим в планините и да се притаим в някоя пещера. Или пък да останем тук и да се престорим на съвсем обикновени хора. Тогава дори и да ни видят, враговете няма да ни забележат. Ще опитаме най-напред второто. Уговорила съм всичко с баща ти и още утре заран Геран ще поеме новото си поприще.

— Какво е, лельо Поул? — попита Геран.

— Тъст ти ще те въведе в търговията с добитък.

— Но аз нищо не разбирам от крави и говеда!

— Ще се научиш, при това ще ти се наложи да го сториш много бързо. Животът ти зависи от това, ето защо вярвам, че имаш много добър стимул.

И така, наследникът на Желязната хватка започна да става рано всяка сутрин. Най-напред беше много смутен от новата си професия, но Хатан търпеливо го въведе в тайните на занаята и, което беше най-важното, го представи на главатарите на алгарските кланове. Не след дълго Геран взе да дава своя принос в процъфтяването на семейното предприятие и Хатан се гордееше с него.

В работата си Геран беше постоянно обкръжен от хората на Хатан, повечето от които бяха алгари преселници. Докато се навърташе из кравешките обори, той беше в безопасност. Това ми даде възможност да опозная Елдара по-отблизо, пък и да си играя с бебето, разбира се.

Малкият Давон беше одрал кожата на баща си, а той на свой ред приличаше досущ на сина на сестра ми — Даран. В риванския род от баща на син се предаваше една отличителна черта — всички бяха със златни коси. Катраненочерната коса на Желязната хватка се явяваше само от време на време. Всички без изключение бяха сериозни и честни момчета, които притежаваха здрав разум и пъргава мисъл. Това може би бе свързано повече с възпитанието, отколкото с наследствените черти, защото повечето от тях се родиха и отраснаха в Сендария.

Сезоните минаваха един след друг, а след тях се изнизваха и годините. Давон растеше като житен клас. Като стана на дванайсет, той вече почти беше стигнал по ръст баща си. Мурос никога не ми е харесвал много, най-вече заради постоянната пепел по улиците и миризмата на говеда, но ние бяхме щастливи там.

Няколко дни след дванайсетия рожден ден на Давон Хатан намина да се видим и двамата отидохме в библиотеката.

— Помниш ли нашия разговор отпреди сватбата на Геран и Елдара, Поул? — обърна се към мен високият алгар, чийто кичур на темето вече беше станал стоманеносив.

— Съвсем ясно си го спомням, Хатан. Ние следваме твоите съвети доста старателно, не е ли така?

— Освен че ти продължаваш да не старееш — каза той. — Не можеш ли да използваш магия, та да посивее косата ти? Това ще ти прибави още няколко години отгоре.

— Някой ден ще трябва подробно да си поговорим за това, което ти наричаш „магия“, Хатан — въздъхнах.

— Да не искаш да кажеш, че не е по силите ти? — изумено попита той.

— Естествено, че бих могла да го направя — казах, — но сивата коса не е съвсем сива.

— Тя просто изглежда сива.

— Вгледай се по-внимателно, Хатан. Кичурът на темето ти изглежда сив, защото в него са примесени черно и бяло. Затова ще се наложи да направя половината си коса бяла — косъм по косъм.

— Това ще ти отнеме известно време — заключи той.

— Доста време, ако трябва да сме точни. Бих могла да забъркам смес от определени корени, листа и семена, които да боядисат косата ми. Е, няма да е същата като твойта, но ще може да мине и така. Има и мазила за лице, които също ще ме състарят малко.

— Няма ли да е по-лесно просто да се преселите? Иди в Султурн например. Или пък в Дарине.

— Да не искаш да се отървеш от мен, Хатан?

— Разбира се, че не. Ние всички те обичаме, Поул, но на първо място си остава безопасността на децата ни.

— Има и по-лесен начин да решим това — казах. — Така и така съм вече много стара, тогава ще се оттегля в уединение и няма да излизам от къщата. Възрастните хора често постъпват така, нали?

— Не искам да те затварям в килия, Поул.

— Съвсем не е така, Хатан. Всъщност тази идея ми допада — ще ми помогне да си наваксам с четенето. Освен това ще съм наблизо, ако се случи нещо извънредно, без да ми се налага да търпя безкрайните часове безсмислени женски брътвежи.

— Има още нещо — добави той. — Съгласна ли си да дадем Давон чирак при съседа ти, който щави животински кожи?

Сбърчих нос.

— Аз ще живея с него под един покрив, Хатан, а щавенето е доста миризлива работа.

— Не и ако работниците се къпят редовно със силен ароматен сапун. Даже и аристократите започват да намирисват, ако влизат в банята само веднъж годишно.

— Но защо точно ще щави кожи, а не стане кацар например?

— Това е логично продължение на семейната професия, Поул. Имам възможност да осигурявам неограничено количество кожи, пък и ги получавам срещу нищо и никакви пари. Ако Давон се научи да ги щави, ще може да ги продава много изгодно и да натрупа състояние.

— Мислех, че целта ни е само да не предизвикваме подозрения. Не бих казала обаче, че най-богатото семейство в цяла югоизточна Сендария изглежда обикновено и незабележимо.

— Мисля, че пропускаш нещо, Поул. Родът, за който се грижиш, няма да предизвиква подозрения у хората, защото те мислят, че всички са мои наследници. След няколко поколения на никого няма да дойде наум да пита за другата им рода. Те ще се превърнат в местни хора със стар корен, които никой не би могъл да свърже с Острова на бурите. По-невидими не можем и да си пожелаем да станем, нали така?

Хитростта на Хатан пак ме изненада. Той още веднъж ми показа, че някой може да бъде много по-незабележим, когато стои на едно място, вместо постоянно да бяга и да се крие. Алгарският приятел ми помагаше много със съветите си как да остана невидима за околните. Моят произход беше всичко друго, но не и обикновен. Аз бях Поулгара Магьосницата, херцогинята на Ерат, а това беше повече от забележимо. Сега трябваше да се приуча да стана лелята на цяло село от кожари. Е, Мурос не беше точно село. Постепенно щях да се слея с останалите, а точно това беше нашата цел. Щом веднъж шлифовахме до съвършенство тази измама, нито един мург или гролим не би ни открил.

Давон беше добро момче и не се възпротиви да чиракува или поне не го направи открито. Като стана на осемнайсет, той вече беше майстор и работилницата му правеше най-фините кожи в цяла Сендария.

На следващата пролет двамата с Хатан обединихме парите си и купихме работилницата за щавене на Алник, а после я прехвърлихме на Давон. Той начаса се зае да произвежда здрави и удобни обувки, които станаха много популярни сред земеделците. Онези, които искаха да са в крак с модата, продължиха да си поръчват при другите обущари, но обикновените работници станаха постоянни клиенти на работилницата, която завършваше целия кожарски цикъл.

Едва през 4039 г. успяхме да оженим Давон. По онова време той беше на двадесет и три и аз вече бях започнала да се притеснявам. Бракът е нещо, което не бива да се отлага твърде дълго. Ергенският живот постепенно може да се превърне в навик. Хатан, който вече беше в края на петдесетте, все ми повтаряше, че излишно се тревожа.

Годеницата на Давон беше много красива русокоса девойка на име Алнана. Имаше весел и открит характер и беше истинско щастие да е някъде наблизо. Двете с Елдара много внимателно я проучихме и решихме, че е подходяща. Младите мъже винаги се заблуждават, че те са онези, които вземат решенията. От погледа им убягва как стоят нещата в действителност. Влиянието на жените в дома е много силно при избирането на подходяща съпруга за сина.

Сватбата на Давон и Алнана беше събитието на есента. Семейството ни беше вече много влиятелно в Мурос, а и нямахме никаква причина да претупваме тържеството, както беше станало при венчавката на неизвестния Геран с Елдара. Сватбите са много съществени събития в живота на търговската класа, затова винаги са бляскави и пищни.

След женитбата Давон и Алнана дойдоха да живеят в новопостроеното крило на дома ми. В къщата изведнъж стана доста пренаселено, за да ми е съвсем по вкуса, но се разбирахме добре и затова нямаше много търкания помежду ни.

Моят скъп приятел Хатан живя достатъчно дълго, за да види правнука си Алтен, родил се през 4041 година. А после, в едно навъсено пролетно утро един огромен и войнствен алгарски бик наниза Хатан на рогата си насред загражденията за добитъка. Говедата обикновено са глупави животни и ние често забравяме колко опасни могат да бъдат понякога. Хатан почина почти веднага, затова не можах да му помогна с нищо. Но мисълта за това не ме спаси от самообвиненията. Понякога ми се струва, че половината ми живот е минал да поръсвам главата си с пепел. Това е една от лошите черти на лечителите — те не могат да се примирят, че има нещо, което не биха могли да излекуват. Но и досега никой не е намерил лек срещу смъртта, ето защо медиците ще трябва да се научат да приемат поражението и да продължат напред.

Лейяна беше покосена от скръб и не живя дълго след кончината на съпруга си. Смъртта още веднъж беше минала през редиците на любимите ми хора. Както много пъти досега, аз се утеших, отдавайки се изцяло на своя малък племенник. По онова време той беше на шест години и вече беше пълноправен член в малкото семейство, на което бях посветила живота си. Когато Геран, Давон и Алтен застанеха един до друг, приличаха на огледално отражение на един и същи образ. Нямаше нужда Давон и Алтен да се чудят как ще изглеждат като остареят. Само трябваше да погледнат Геран.

Когато Геран навърши петдесет, златната му коса започна да посивява по слепоочията. Така той изглеждаше даже още по-представителен и достолепен. Според мен, обаче, посивелите коси придават мъдър вид дори и на най-глупавите мъже. През 4051 между мен и Геран избухна спор, който най-много приличаше на караница от всичко онова, дето бяхме преживяли заедно.

— Поканиха ме да се кандидатирам на изборите за градски съветници, лельо Поул — каза ми той една лятна привечер, когато останахме насаме в градината. — Оттогава доста сериозно обмислям този въпрос.

— Да не си си изгубил ума, Геран?! — отвърнах остро.

— Бих могъл да свърша много по-полезна работа от тия, дето сега са в съвета — оправда се той. — Някои от тях използват службата, за да напълнят собствените си джобове.

— Това не е твоя грижа, Геран.

— Аз също живея в този град, лельо Поул. Неговото благоденствие е и моя грижа.

— Кой ти подхвърли тази глупава идея?

— Самият граф на Мурос — отвърна с гордост той.

— Разсъди трезво, Геран — казах. — Ти не можеш да правиш неща, които ще привлекат вниманието върху теб.

— Хората не ги е много грижа за членовете на съвета, лельо Поул.

— Това важи само за местните жители, Геран. Чужденците и особено мургите обръщат голямо внимание на онези, които държат властта. Сега само ни липсва някой мург да започне да разпитва за произхода ти. Щом разбере, че си пристигнал в града през 4012, точно десет години след убийството на крал Горек, при това си бил придружаван от мен, всичко градено досега ще се срине в един миг.

— Ти прекалено много се тревожиш — присмя се той.

— Все някой трябва да се тревожи. Един мург би открил твърде много познати неща в нашата история, за да ги приеме като чисто съвпадение — годините ти, твоята външност, моето присъствие и фактът, че не остарявам. Всеки от подчинените на Ктучик ще надуши нещо подозрително в цялата работа и ще побърза да го донесе на повелителя си. Ктучик няма да се интересува от подробностите, а заподозре ли дори за миг, че си оцелял от клането в Рива, ще нареди да избият теб и цялото ти семейство. Изборът ти в този глупав градски съвет толкова ли е важен?

— Бих могъл да наема охрана и да опазя семейството си.

— А защо просто не напишеш „Крал на Рива“ на една табелка и не си я провесиш на врата? Помисли малко, Геран! Охрана?! Че защо не и фанфари, които да обявяват излизането ти всеки ден?

— Бих могъл да направя толкова полезни неща за града и жителите му, лельо Поул!

— Убедена съм, че е така, но Мурос не е твоя грижа. Твоят град е Рива. Някой ден наследниците ти ще седят на трона там. Мисли за това, а не за поправянето на паважа по улиците и прибирането на боклука в един прашен град насред сендарската равнина.

— Хубаво, лельо Поул — отговори той, видимо ядосан. — Стига си ми го натяквала вече. Ще се извиня на Олдрик и ще му кажа, че съм твърде зает, за да държа речи против корумпираните градски служители.

— Олдрик ли? Кой е той?

— Графът на Мурос. Двамата сме доста близки приятели и той често търси съвета ми за важни решения.

— О, небеса — въздъхнах.

— Не мога да живея, сврян в миша дупка, лельо Поул — жаловито каза той. — Мурос беше добър към мен и моето семейство. Трябва да направя нещо в отплата.

— Ами тогава построй градска градина или пък отвори болница за бедните. Само не се обвързвай с политиката.

— Както кажеш, лельо Поул — предаде се с въздишка той.

Въпреки, че намесата ми спря Геран от участие в градската управа, той си оставаше един от влиятелните мъже в Мурос, което не ми даваше покой. Предчувствах, че рано или късно агентите на Ктучик ще решат да се поразровят в миналото на „изтъкнатия гражданин“. Ето защо навреме започнах да се подготвям за това.

Оказа се обаче, че съм закъсняла с предпазните мерки.

Малкият Алтен растеше не с дни, а с часове и когато стана на дванайсет, вече почти беше настигнал баща си по ръст. Рано или късно в поредния престолонаследник започваха да проличават характерните черти на рода — вероятно за да ми напомнят постоянно, че във вените му тече кръвта на Мечото рамо.

Алтен тъкмо беше достигнал възрастта, когато момчетата изведнъж се издължават. Понякога ми се струваше, че мога да го видя как расте. Вече беше навършил четиринайсет, когато един следобед се върна вкъщи с озадачено лице.

— Ние важни хора ли сме, лельо Поул? — попита още от вратата той.

— Преди няколко години баща ти мислеше така — отвърнах. — Искаше да се кандидатира за член на градския съвет.

— Не знаех това.

— Аз го разубедих. А защо изведнъж теб взеха да те вълнуват славата и известността, Алтен? Ти си обущарски чирак и ще станеш известен, когато започнеш да правиш хубави обувки.

— Обущарят, при когото чиракувам, тази сутрин си счупи любимата игла и ме прати да купя нова — обясни той. — Отидох на централния пазар и видях един чужденец, който разпитваше за нас.

— Какъв чужденец? — попитах изтръпнала.

— Не съм много сигурен, лельо Поул. Не беше толнедранец или драсниянин обаче. В това съм убеден.

— Как изглеждаше?

— Беше едър човек със смугла кожа, много по-мургав от толнедранец или аренд например. Очите му имаха много странна форма.

— Имаше ли белези по бузите? — попитах с пресеклив глас, а сърцето ми вече се беше качило в гърлото.

— Ами сега като ме подсещаш за това, май имаше. Носеше черна роба, която ми се видя вехта и протрита. И наистина много се интересува от семейството ни. Разпитваше кога точно дядо е дошъл в Мурос и много настояваше за подробности около теб. Описа те много точно, а не се сещам кога би могъл да те види, щом като почти не излизаш от къщи.

— Някой му е казал за мен, Алтен. Върви в работилницата за щавене на кожи и намери баща си, а после потърсете дядо ти. Той сигурно е някъде при говедата. Кажи и на двамата, че се е случило нещо важно. И моля те, Алтен, стой настрана от чужденеца с белязаното лице!

— Добре, госпожо — отвърна той, докато се отправяше към вратата.

Знаех, че няма да мине без съпротива и възражения, при това доста свирепи, ето защо бях принудена да направя нещо, което не бях практикувала от доста време. Нямах намерение да убеждавам надълго и нашироко многобройното си семейство. Просто започнах да издавам заповеди.

— В града има мург — започнах, щом всички се събраха, — който разпитва за нас. Трябва незабавно да напуснем града.

— Времето никак не е подходящо — възрази Давон. — Главният майстор в обущарницата току-що напусна работа. Преди да замина, където и да било, трябва да му намеря заместник.

— Това ще бъде грижа на новия собственик.

— Какъв нов собственик?

— Онзи, който купи работилницата.

— Нямам намерение да си продавам работилницата!

— Тогава я изгори.

— За какво говориш, лельо Поул?!

— Става дума за живота на цялото ни семейство, Давон! Щом някой мург попадне на следите ни, тогава си прибираме багажа и заминаваме!

— Целият ми живот мина в разработването на тази работилница! Тя е всичко, което имам, и е много важна за мен!

— Чак толкова важна, че да пожертваш живота си за нея ли? Толкова важна, че да убият Алнана и Алтен заради нея?!

— Не разбирам за какво става дума!

— Кажи му какво стана на брега на Рива през 4002, Геран.

— Тя има право, Давон — каза Геран на сина си. — Когато хората на Ктучик ни надушат, тогава ние бягаме или умираме. Цял Ктол Мургос желае смъртта ни.

— Но целият ни живот е свързан с този град! — почти разплакана се намеси Алнана.

— Той ще ни донесе и смъртта, ако останем в него — отвърна прямо Геран. — Ако не тръгнем на мига, нито един от нас няма да доживее до следващата седмица. — Той се втренчи в тавана. — Олдрик, графът на Мурос, ми е приятел. Ще прехвърлим семейните ни предприятия на него. Той ще има грижата да ги продаде, а после ще внесе парите в кралската хазна на Сендария.

— Нали не се каниш да подариш труда на три поколения на сендарския крал, татко? — избухна Давон.

— Не, не съм чак такъв патриот. Леля ви Поул също съхранява в хазната собственото си богатство, за което кралят е лично отговорен.

— Защо просто не убием този мург? — попита Алтен.

— Много любопитно хрумване, Алтен — хладно се намесих аз. — Ти добър ли си в убиването на хора? Имаш ли вече натрупан опит в това?

— Ами… — заекна той.

— Аз не мисля, че е така. Е, Геран, върви тогава да говориш с Олдрик.

— Това ще е първото, което ще направя утре заран, лельо Поул.

— Не, Геран, направи го още сега. Аз ще пратя вест до краля и ще му напиша кодовата дума, та да знае какво да прави с парите ти. Утре заран вече ще сме се отдалечили на мили от Мурос. Вие с Давон и Алтен се върнете в обущарската работилница. Кажете на обущарите, че се налага да заминем за Камаар.

— Мигар наистина отиваме в Камаар, лельо Поул?

— Разбира се, че не, но аз искам мургът да си мисли, че е така. А, Геран, кажи на Олдрик да продаде и къщата. Тя няма да ни е нужна повече.

— Къде отиваме, лельо Поул? — попита Алтен.

— На едно място с много рози — отвърнах с усмивка.

Геран въздъхна дълбоко.

— Погледни на това откъм веселата страна, Геран — казах. — Този път ще имаш помощници при почистването на къщата.

Напуснахме Мурос два часа преди зазоряване. Поехме по императорското шосе на запад, което водеше към Камаар. Когато се отдалечихме на около три левги от града, свърнахме по един от второстепенните пътища.

Имахме два фургона и няколко ездитни коне. Бях накарала цялото семейство да облече дрехи на обикновени земеделци. Фургоните служеха по-скоро за прикритие, отколкото за удобство. Одеялата и храната наистина ни бяха необходими, но няколко от произволно натрупаните мебели отгоре имаха за цел да покажат, че сме обикновено земеделско семейство, тръгнало на път.

Пътувахме близо седмица и половина, докато стигнем езерото Ерат. Семейството ми се скри да пренощува в гъсталака, а аз се превърнах на сова, за да проуча всяко кътче от околността. Не открих никакви следи от ангараки и всички внимателно се промъкнахме по едва забележимата пътека сред розовия храсталак. Като излязохме на открито, аз отново внимателно огледах наоколо. На около миля от нас имаше трима дървари. Кацнах на един клон над тях и за всеки случай промърморих под нос „Заспете!“ После се върнах при семейството си и всички заедно поехме към бившата ми господарска къща.

— Каква прекрасна къща! — възкликна Елдара, жената на Геран.

— Радвам се, че ти харесва, скъпа — отговорих. — Ще трябва да свикнете с нея, защото това ще е нашият дом поне няколко години занапред.

— Във всеки случай достатъчно дълго, затова се налага да го почистим — рече примирено Геран.

— Това не го разбрах — каза зачудено Елдара.

— Скоро ще разбереш, скъпа — обърна се към нея Геран. — При това доста ясно ще го разбереш. Помниш ли къде бяхме оставили метлите и парцалите, лельо Поул?

— В килера зад кухнята, Геран.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да влезем и да се залавяме за работа.