Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (37)

Тридесет и шеста глава

Скоро след посещението на баща ми се обади и мама.

„Поул!“ — долетя гласът й до мен.

„Да, майко“ — отвърнах, оставяйки настрана котлето, което чистех в този момент.

„Налага се да отидеш до Нийсия. Ктучик се опитва да поквари Селмисра. Някой трябва отново да я вкара в правия път.“

„Че защо пък аз“ — изтръгна се от ума ми, без дори да се усетя.

Последва дълга пауза, а после майка се разсмя.

„Защото аз казвам така — отговори. — Какво те прихвана, че да ми задаваш такъв глупав въпрос?“

„Това си е семейна черта, мамо. От много време слушам малките момчета, които все това питат вече дванадесет века подред. Много ли те ядосах?“

„А ти как отвръщаш на такива въпроси?“

„Ами почти по същия начин като теб. Ще говоря с близнаците да ме заместят, докато отсъствам. После тръгвам към Нийсия. Ктучик лично ли е отишъл да я подкупва?“

„Не, той почти никога не напуска Рак Ктол. Чамдар върши всичко вместо него.“

„Ето защо татко не е могъл да го открие.“

„А той как е?“

„Ами все същият си е за съжаление — свих рамене. — Нали го познаваш.“

„Остани си със здраве.“

И гласът на майка се изгуби.

Свързах се мислено с близнаците и те долетяха два дни по-късно.

— Предпочитам татко да не знае къде съм отишла — казах им преди да замина. — Той все забърква някакви каши, опитвайки се да разбере и види всичко, с което се занимавам.

— Не бива да говориш така за баща си, Поул — леко се подсмихна Белтира.

— Добре де, не е ли точно така?

— Сигурно си права, но не е много учтиво да го казваш.

Разсмях се, а после ги представих на малкото си семейство. Въпреки това премълчах подробностите около моето пътуване. Отдалечих се до най-близката горичка край селцето и, понеже още беше светло, избрах формата на сокол. Може би щеше да е по-добре да се превърна в орел, но те са твърде завладяни от мисълта за собственото си превъзходство над останалите птици и не са ми любимци. Заради близостта на някои от най-характерните им черти може да се каже, че орлите са арендите в птичия свят. Соколите са къде-къде по-благоразумни и не се фукат особено със способността си да летят бързо. Всеки път, щом видите два сокола да летят заедно, значи става дума за импровизирано състезание. Този обичай обикновено забавя процесите по време на размножителния период.

Прелетях над Вълната на Черек, а сетне минах и над онзи шарен юрган, съставен от зелени и кафяви кръпки, наречен Сендария. Едва от тази височина си дадох сметка колко чиста и подредена е земята на моите хора. Сърцето ми се изпълни с доволство. Редът и чистотата не са сред най-високите добродетели, но въпреки това аз много ги ценя.

Кацнах да пренощувам в клоните на едно дърво в астурианския лес на юг от река Камаар. Още с първите лъчи на слънцето отново бях на път. Преди да спра за нощувка на следващата вечер, вече бях прелетяла над Мимбре и Толнедра.

В Стис Тор беше влажно, а аз мразя места, където въздухът може да се реже с нож. Кацнах да си почина на едно дърво пред ярките градски стени в столицата на хората змии. Докато отдъхвах от пътя, обмислих и начина си на действие. Отказах се да приема своята любима форма — совите не са разпространен вид в Нийсия, пък и белите птици ясно си личат през нощта. Отговорът на моите колебания беше твърде прост, но въпреки това не се поддадох на първия порив. Сигурна съм, че прилепите са много работливи животинки, при това са прилежни и усърдни, пък и майките им сигурно много ги обичат. Въпреки това аз имам предразсъдъци към тях. Лицата им са толкова грозни! Накрая изчатках с човка и промених своята форма.

Признавам, трябваше ми време, докато свикна с новия си вид. Полетът на прилепа изобщо не прилича на летенето на птиците. Перата понякога може и да причиняват неудобства, но те значително улесняват летежа. Прилепът буквално трябва да си пробива път през въздуха и непрестанно да балансира. След не малко време овладях и този метод. Много по-трудно ми беше да привикна да се ориентирам по отразените звуци обаче. Давате ли си сметка как го правят прилепите? Те не пищят просто заради удоволствието от пищенето. Тези животинки могат да летят в непрогледен мрак, без да се сблъскат с препятствията по пътя си. Представа си нямате колко остър слух имат! Щом приех тяхната форма, аз вече чувах свиренето на комар от стотици метри.

Размахах ципестите си криле във въздуха, прелетях над отвратително боядисаната градска стена и взех да правя кръгове над наситената с тежки аромати градина, която заобикаляше гротесковия палат в центъра на Стис Тор. Накрая кацнах с главата надолу под една ужасна фигура върху фриза на двореца, родена очевидно от наркотизираното съзнание на някой обезумял скулптор. Известно време гледах как различни дворцови служители се суетяха напред-назад през огромната врата. Всички те бяха доста закръглени и сред тях не забелязах нито един с брада и мустаци. Така и не успях да разбера смисъла на нийсанския обичай всички придворни на Змийската кралица да са евнуси. Като се имат предвид щенията на цялата поредица Селмисри, това най-малкото е доста разточителна приумица.

Докато висях надолу с главата, обаче, започнах да преосмислям доскорошната си ненавист към прилепите. Муцуните им може и да са грозни, а разчленените им крила — неизящни и непохватни, но ушите им компенсират всички тези недостатъци. Чувах всяка дума, която евнусите произнасяха в палата. Долавях дори сухото шумолене на змийските кожи, когато влечугите се гърчеха из тъмните ъгли. Това доста ме поизнерви. Прилепът все пак е гризач, а гризачите са основна храна за всички видове влечуги.

— Това е пълен абсурд, Рисус — казваше в това време един евнух с обръсната глава на своя спътник. — Тя не може ли поне да чете? — Гласът му беше богат контраалт.

— Убеден съм, че може — отговори Рисус, — но сега умът й, или поне това, което е останало от него, е зает с други неща.

— Дали нейните учители са я предупредили, че ангараките са опитвали този ход и преди? Как може да е толкова лековерна, та да повярва, че един бог иска да се ожени за нея?!

— Цялото й възпитание се основава на това, че Иса иска да се ожени за нея, Салас. А след като един от боговете копнее за нея, тогава защо и друг да не се поддаде на това желание?

— Всички знаем какво е станало предния път, когато една от кралиците се е хванала в ангаракския капан — изфуча Салас. — Тоя приятел Ашарак се опитва да я натика в него и отново ще се случи същото! Някой ден алорните пак ще започнат да се промъкват през покривите ни като същински маймуни, ако нещата продължават по този начин.

— Ти наемаш ли се да й повториш всичко това?

— Не и аз, Рисус. Нейната любима змия точно сега си сменя кожата и е страшно раздразнителна, а аз не мечтая да умра по този начин.

Рисус сви рамене.

— Отговорите се набиват на очи навсякъде около нас, Салас. Ашарак все някога ще посегне да яде или да пие. — Той поклати глава. — Ето това ме обърква най-много. Наръсих всички негови блюда и примесих виното в бутилките, до които се докосва, с толкова много сарак, че би могъл да усмърти цял легион, но той отказва да сложи в уста каквато и да било храна.

— А опита ли с одек? — попита Салас. — Той попива направо през порите на кожата.

— Той никога не си сваля ръкавиците! Как бих могъл да убия някого, ако той по никакъв начин не ми съдейства?

— Защо просто не го промушим с нож?

— Не забравяй, че той е мург, Салас. Никога не бих излязъл на двубой с ножове срещу един мург. Май ще се наложи да наемем професионален убиец.

— Но те са ужасно скъпи, Рисус.

— Погледни на това като патриотичен дълг, стари приятелю. Мога да подправя и фалшифицирам няколко от моите счетоводни книги, така че ще си върнем парите. Сега да вървим в тронната зала. Ашарак винаги посещава кралицата точно в полунощ — между другите й обществени ангажименти.

После двамата влязоха в двореца.

Макар да бях принудена да слушам провесена с главата надолу, този разговор ми се стори много увлекателен. Чух достатъчно, за да се убедя, че прислугата няма особено високо мнение за сегашната Селмисра. Очевидно беше съвсем ограничена умствено, а дори и малкото й разум бе постоянно замъглен от любимите й опиати, които изобилстваха по тези места.

Чамдар обаче много ме разочарова. Не можаха ли ангараките да се напънат и да измислят нещо малко по-оригинално, вместо пак да прилагат старите хитрини на Зедар? Думите, които подхвърли Рисус, докато двамата влизаха в двореца, ми подсказваха чудесна възможност, която не беше за изпускане. Ако Чамдар все още се представяше за Ашарак Мурга и ако наистина имаше уговорена среща със Селмисра в полунощ, можех да ги сваря заедно и с един удар да уредя всички проблеми. Икономичността е още една добродетел, подобна на реда и чистотата. В един момент тя може и да е от полза, но това не е за дълго.

Припомних си, че когато двамата с баща ми посетихме Стис Тор преди битката за Во Мимбре, дворецът на Селмисра не беше много добре осветен. Затова запазих дегизировката си и влетях през широката врата. Таваните бяха много високи и потънали в сянка, пък и аз не бях единственият прилеп сред гредите на тавана. Прелетях през сводестия коридор към тронната зала и когато Салас и приятелят му влязоха вътре, успях да се стрелна вътре още преди да са затворили вратата. После покръжих известно време високо под тавана и накрая се вкопчих в рамото на огромната статуя на Бога Змия. Трябва да знаете, че тя никак не е удобна за прилепите. Скулптурата обаче се издигаше тъкмо зад подиума, върху който стоеше трона на Селмисра.

Змийската кралица не се виждаше никъде и евнусите се разхождаха по полирания под наоколо, приказвайки лениво помежду си. Забелязах, че няколко от тях са полуприпаднали. Зачудих се кое е по-лошо — бирата или различните наркотици, чрез които нийсаните намират забрава и удоволствие. Подозирам, че неодобрението ми спрямо бирата, виното и повечето алкохолни напитки идва най-вече заради шумните пиянски свади и вонята. Един пиян мъж реве като бик и смърди ужасно. Дрогираният човек просто тихо отива да спи и обикновено не мирише на нищо. Мисля, обаче, че това е по-скоро естетически спор. Сега беше по-важно как да се добера до Чамдар. Мисълта да се превърна в орел с размерите на сайвант за кратко пробяга през ума ми. Щях да го сграбча в ноктите си, да се издигна на няколко мили височина и да го пусна отгоре.

„Не, Поул — сряза ме остро гласът на майка. — Той ще ни трябва по-късно.“

„Само ми разваляш удоволствието — укорих я аз с пискливо прилепско гласче. — И не можеш ли да почукаш най-напред? Никога не знам дали си тук или не.“

„Приеми, че винаги, съм с теб, Поул, и няма да си далеч от истината. Помниш ли контеса Асрана?“

„Как бих могла някога да я забравя?“

„Тогава опитай се да си представиш как тя би се справила с Чамдар.“

Замислих се за известно време, а после едва не прихнах: „О, майко, предложението ти е ужасно!“

„Затова пък е добро!“ — добави тя.

Колкото повече обмислях, толкова повече одобрявах тактиката на майка ми. Веселата и слънчева Асрана би извадила от равновесие лишения от чувство за хумор гролим. А гролими, които не се владеят, са склонни да допускат грешки. Тези грешки могат да са толкова очевидни, че дори замаяната от опиатите Селмисра би ги забелязала незабавно.

В този момент апатичната Змийска кралица влезе в тронната зала и всички евнуси заеха обичайните си роболепни пози. Тя, естествено, си приличаше като две капки вода с онази, която срещнахме двамата с баща ми преди Битката при Во Мимбре. Тя се приближи с полюляване по лъскавия под към трона, наподобяващ лежанка, приседна и втренчи възхитен поглед в огледалото насреща. Внимателно проучих съзнанието й и открих невъобразим хаос! Умът й буквално плуваше в смес от няколко несъвместими опиати, които я бяха довели почти до транс. В това състояние на нея сигурно щеше да й се стори, че небето се продънва, стига някой да го споменеше. Това напълно обясняваше нежеланието на Чамдар да измисля нови хитрости. Те не му бяха необходими. Старата изтъркана измислица на Зедар вършеше добра работа.

Още преди Селмисра да се настани на трона, вратата на залата се отвори отново и Чамдар влезе вътре. Беше си обръснал рошавата брада, която носеше в Селин, и сега покритото с татуировки и белези мургско лице личеше ясно.

Пазачът при вратата удари жезъла си върху пода и провъзгласи:

— Пратеникът на Ктучик от Рак Ктол моли Нейно Божествено Величество да го приеме! — Тонът му беше леко отегчен.

— Пратеникът се приближава към Божествената Селмисра — подеха в един глас евнусите, но и те не изглеждаха особено въодушевени.

— А-а — провлачи Селмисра, — колко хубаво, че се отбиваш, Ашарак!

— Винаги съм на услугите на Твое Божествено Величество — отвърна той с дрезгавия си глас. Досетих се, че акцентът е част от прикритието на Чамдар, защото той не говореше по този начин в Селин.

Аз се пуснах от рамото на статуята и полетях колкото се може по-тихо към пода зад скулптурата на Бога Змия. Сетне, внимателно потискайки звука от това, което правя, приех собствената си форма.

— Да не си дошъл да ми припомниш колко ме обожава и желае Богът Дракон, Ашарак? — кокетливо попита Селмисра.

Ашарак пое въздух и започна тирадата си, докато заобикалях огромната статуя.

— Целият свят е стъписан пред неописуемата ти красота, Твое Величество. Беден е езикът ни, за да отрази силния копнеж на бога към теб и… — Но внезапно прекъсна насред думата и се втренчи невярващо в мен. — Какво… — заекна и не довърши той.

— Какво има, Чами, скъпи? — отвърнах аз, подражавайки на говора на Селмисра. — Ама че странна среща! Колко приятна изненада! — После се обърнах право към Змийската кралица. — А, ето те и теб, Сали. Къде се загуби напоследък? Навсякъде те търсих. — Цялата реч беше напълно в маниера на Асрана.

— Какво правиш тук?! — просъска Чамдар.

— Просто се отбих да поздравя Сали — отвърнах. — Нямаше да е любезно да мина и да не кажа дори „Здравей!“ на моята приятелка. Ами ти къде се загуби, скъпо момче? Баща ми те търси под дърво и камък. Пак ли си се скрил от него? Ах, ти, лош, лош Чами! Той ужасно ти се е ядосал, така да знаеш! Татко понякога се държи ужасно, пък и е много злопаметен!

— Коя е тя? — попита Селмисра. — И защо те нарича с това име?

— Пак ли опря до старите хитрини, Чами? Това е много досадно и никак не ти отива! „Ашарак Мургът“! Ама, наистина, Чами, много ме разочарова! — Обърнах се към смутената нийсанска кралица. — Мигар той те е лъгал, Сали? Само не ми казвай, че си му повярвала! „Ашарак Мургът“, как ли пък не! Той опетни това име почти навсякъде в цивилизования свят. Всички вече знаят, че всъщност се казва Чамдар и е любимият блюдолизец на Ктучик. От хиляда години насам Чами преживява само с близане на ботуши!

— Ти коя си? — попита Селмисра. — Как смееш да ме наричаш с това глупаво име?!

— Името ми е Поулгара, Сали, и ще те наричам, както ми хрумне! — Оставих приветливия тон и се постарах последното изречение да пронизва като стоманена кама. Почти почувствах как опиатите се изпаряват от кръвта й.

— Поулгара! — извика Селмисра.

— Тя лъже! — заяви Чамдар, но гласът му беше изтънял и очите му гледаха трескаво.

— О, Чами, ти пък от къде би могъл да знаеш? Търсиш ме от хиляда години, но никога не си ме виждал. Ако си най-способния сред подчинените на Ктучик, тогава баща ми доста е преувеличил опасността. Мога да те унищожа, без дори да е нужно да се ядосвам. — Знаех, че постъпката ми е ненужно показна, но въпреки това шавнах пръст и с оглушителен гръм премахнах полираната колона до него. Рядко го правя, затова май се поувлякох с ефектите. Парчетата от колоната, разтрошени и нажежени до бяло, се пръснаха из залата над главите на скучаещите евнуси. Отегченото им изражение тутакси изчезна. Всички се пръснаха с писъци като подплашени мишоци.

— Ау — рекох извинително, — май стана малко шумно. Съжалявам за подовата настилка, Сали. Та докъде бях стигнала? А, да, спомних си. — И аз пръснах още няколко колони в близост до Чамдар.

Той затанцува като побеснял наоколо.

— Ето, нали виждаш, Сали — провлачих отново аз. — Кой казва, че мургите не можели да танцуват? Само трябва малко да ги окуражиш.

— Да ме убиеш ли си дошла? — потрепна гласът на Селмисра.

— Да те убивам ли? За бога, скъпа Сали, разбира се, че не! И двете знаем, че не това се каня да сторя с теб. — Освободих Волята си с едно леко помръдване на пръста. — Виж се в огледалото, Сали. Ето това ще сторя с всяка Селмисра, която има неблагоразумието да ми се противопостави!

Да кажеш на някоя от Селмисрите да се погледне в огледалото е все едно да наредиш на водата да се спуска по склона. Тя погледна отражението си, отскочи назад и ужасено изпищя. Срещу нея от огледалото гледаше втренчено, без да мига с потрепващ език една голяма змия, която си сменяше кожата.

— Не! — изпищя Змийската кралица, трескаво опипвайки с треперещи ръце лицето, косата и тялото си, за да се убеди, че страховитото отражение не е нейно. — Накарай я да изчезне! — изврещя тя.

— Още е рано, скъпа Сали — отвърнах с най-ледения си тон. — Искам хубавичко да запомниш този образ. Когато Чами пак се опита да ти пробута старите номера, гледай да не повярваш, че Торак ще се ожени за теб!

— Но той така ми каза! — отговори Селмисра, сочейки обвинително разтреперания гролим.

— Ах, Чами, Чами! — зацъках укоризнено. — Какво да те правя сега? Нали знаеше, че това е лъжа? Ясно ти е като бял ден, че сърцето на Торак принадлежи на друга. — Тук, естествено, блъфирах. Не бях съвсем сигурна дали Чамдар е бил във Во Мимбре.

— Коя е любимката на Торак? — потресено попита Селмисра. Обзалагам се, че въпреки всичко тя все пак таеше някакви надежди.

— Коя ли? — подхванах отново. — Естествено, че съм аз, Сали! Мислех, че вече всички го знаят. Веднъж даже ми направи предложение и сърцето му беше разбито, когато му отказах. Това всъщност беше и причината да загуби двубоя с Бранд при Во Мимбре. Милият има само едно око, както знаеш, пък то беше така препълнено със сълзи на разочарование, та дори не видя как го прониза мечът на Бранд. Не е ли прекрасно обожателите ти да се дуелират, за да докажат любовта си! Толкова е романтично да виждаш бликащата им кръв! Потръпвам като си помисля за Торак, който стоеше там със стърчащ от главата му меч!

Дочух сподавено хълцане и бързо се извърнах към Чамдар. Мургът наистина плачеше! Ама, разбира се, та нали Торак беше неговият Бог!

— А сега, Сали, ще е най-добре да поразпиташ един човек на име Салас какво стана с оная Селмисра, дето нареди убийството на риванския крал. Ако повярваш на лъжите на Чами и ти ще свършиш по същия начин. Ако алорните се докопат до теб, ще те изгорят на клада! Помисли си за това и после пак погледни огледалото. Клада или змийски образ, а, Сали — май нямаш голям избор. — След това хвърлих най-страшния си стоманен поглед към Чамдар, който стоеше подсмърчащ и със зачервени очи. — Ах, ти, лошо момче! Марш оттук и върви право в Рак Ктол. Кажи на Ктучик да измисли нещо ново, защото тия лъжи вече не хващат място. И да не забравиш да го поздравиш от мен! Кажи му, че чакам с нетърпение деня на нашата среща!

— Но… — опита се да възрази той.

— Чу какво трябва да правиш, Чамдар! — изсъска Селмисра. — Махай се от очите ми, при това колкото се може по-бързо! Дипломатическият ти имунитет изтича след час и половина, а след това ще обявя много висока цена за главата ти! Изчезвай незабавно!

Чамдар се изпари.

— Чудесно го каза, скъпа! — похвалих я аз.

— Мога ли наистина да го направя, Поул? — попита тя.

— Това си е твоето кралство, скъпа — уверих я аз. — Можеш да правиш, каквото си поискаш.

— Възможно ли е някога да станем приятелки? — попита отново.

— Мисля, че ние вече се сприятелихме — отвърнах с усмивка.

— Тогава ще махнеш ли тази ужасна змия от огледалото ми?

Прекарах няколко месеца в Стис Тор, промивайки внимателно кръвта на Селмисра от различните опиати, докато най-накрая тя си възвърна способността да мисли трезво. Не можеше да се каже, че е някакъв гений на мисълта, но щом се освободи от омаята на опиатите, започна да разсъждава нормално.

Евнусите, които дотогава на практика управляваха държавата, бяха доста разстроени от моята намеса. Ето защо една вечер след като Селмисра се унесе в сън, аз пратих да повикат Рисус. Изглежда той беше най-влиятелният сред своите събратя или поне имаше достатъчно власт, която го принуждаваше да взима предпазни мерки против отравяне.

Той изглеждаше леко разтревожен, когато влезе в ярко декорираните покои на Змийската кралица.

— Искали сте да ме видите, лейди Поулгара? — попита той с мазния си контраалт.

— Да, Рисус — отговорих. — Двамата с теб трябва да си поговорим.

— На Вашите услуги, лейди Поулгара.

— Сигурно си забелязал промяната у вашата кралица.

— Как бих могъл да пропусна такова нещо. Вие я държите изцяло под своя власт. Как успяхте да го постигнете толкова бързо?

— Предложих й приятелството си, Рисус. Тя е много самотна.

— Та как е възможно да е самотна сред този табун млади мъже, които са постоянно около нея?

— Селмисра има нужда от приятелство, Рисус, а това няма нищо общо с лудориите между нея и момченцата й. Тя не е съвършена, но е достатъчно умна, за да управлява, ако вие двамата със Салас я съветвате. Блазни ли те мисълта за държавно ръководство, Рисус? Би ли могъл да забравиш жалките си заговори и планове за тровене на противниците и да се съсредоточиш в истинското управление на държавата?

— Правите ми много странно предложение — промърмори той.

— Доста е неочаквано, нали? — съгласих се. — Ето как ще постъпим. Досега съм натрупала богат опит в управлението на държавата и ще трябва да си припомня някои ходове и маневри на добрия владетел. Ще разказвам на Селмисра как съм се оправила при една или друга криза, ще я посветя в неблагодарната работа да вади душите на благородниците с памук, ще я науча така да определи данъците, че да не предизвика масово недоволство и на останалите тънкости от държавното управление. Всичко това ще бъде направено с цел Селмисра да се заинтересува от политиката. А когато започне да ми задава въпроси, аз ще се направя, че не познавам обичаите на нийсаните и ще препоръчам теб. Задачата ти ще бъда да я превърнеш в сносна владетелка. После ще я оставим сама да взема решения.

Той лукаво ме изгледа.

— Къде е клопката, лейди Поулгара? — попита. — Каква ще бъде вашата полза от това?

— Искам всичко в Нийсия да е спокойно, Рисус. Назряват събития, за които ти нямаш и най-малка представа. Те ще разтърсят света до основи. Затова не желая Ктучик да определя политиката на Нийсия.

— По този въпрос спор няма, лейди Поулгара.

— Добре тогава. Аз вече я отвикнах от някои по-силни наркотици, но ще трябва да я накараме постепенно да намали и останалите. Знам, че взема отвари, които забавят стареенето, но нека намалим дозировката до минимум. Кой е нейният аптекар?

— Ами как да ти кажа… — отговори той с лека усмивка.

— Наистина ли? Много е странно един фармацевт да има толкова висок държавнически пост.

— Не и в Нийсия, Поулгара. В Стис Тор ключът към шкафа с билките и опиатите на кралицата е и ключът към властта. Може и да звучи нескромно, но аз съм най-надареният фармацевт в цяла Нийсия. В една страна, където всички са пристрастени към отвари и опиати, фармацевтът определя законите. Но това, разбира се, са задкулисни игри. Може пък да е по-добре, ако стане официална длъжност.

— Ще помогнем ли на Селмисра да се превърне в истинска владетелка, Рисус?

— Това би било много хубаво. Истинска кралица ще е голяма новост за страната. Мисля, че ни е по силите да установим спокойствието, което желаеш. Ще определим строги правила за тровенето на опозицията, ще въведем ограничения за използването на наемни убийци и други полезни неща в името на реда и благоденствието. — Той се изтегна замечтано назад. — Повече от век вече в Нийсия цари истински хаос — допълни после. — Може би е дошло време да въведем строги правила, но тук никой няма да им обърне внимание, ако не идват от тронната зала. Съгласен съм с предложението ти. Нека се постараем от Селмисра да излезе една силна владетелка.

Така и сторихме. От ранно детство Селмисра не беше имала истински приятели. При първия признак, че таи по-топли чувства към някой от свитата, наоколо тутакси са започвали да дрънчат шишенца с отрова. Тя е живяла в страшна самота, а е била и доста наплашена. Опитах се да й внуша, че нито един човек със здрав разум не би се опитал да ме отрови и тя откри сърцето си пред мен с почти детска доверчивост. В действителност това беше твърде затрогващо. Под кралските отличия и почести открих едно обикновено момиче и много го обикнах.

Това ми се случваше понякога. Най-невероятното приятелство, което завързах, беше със Закат. Това вече можеше да отклони слънцето от неговата орбита. Привързаността ми към Селмисра не беше и една стотна от тази връзка.

Имах дълбоки професионални интереси в нийсанската фармакология. Между нас да си остане, но двете със Селмисра изтощихме напълно горкия Рисус. Когато не й преподаваше уроци за политика — нийсански стил — той ми показваше екзотичния свят на нийсанските билки. Колкото и да е странно, съществуваха корени, стебла, плодове и листа в джунглата на Нийсия, които бяха изключително полезни, стига да се прилагат в строго определени количества.

След като престоях в Нийсия около половин година, близнаците ме предупредиха, че татко се е отбил в Емгаард и пожелал да ме види. Селмисра дълго плака, когато й казах, че скоро ще замина, но аз подло й препоръчах компанията на Рисус и Салас. Бях сигурна, че те ще успеят да запълнят празнината в сърцето на кралицата. За да не се възползват от нейната детска доверчивост, аз ги заплаших, че ще се върна в Нийсия и ще ги дам за храна на пиявиците, с които гъмжи Змийската река, само ако се опитат да я подведат. Няма да повярвате колко разпалено ми обещаха да се държат прилично!

После отидох в тронната зала, за да се сбогувам със Змийската кралица. Тя се разплака и ме прегърна, но аз внимателно откопчих ръцете й от врата си. Сетне я целунах по бузата и я оставих под опеката на Рисус и Салас. Едва тогава си тръгнах.

Пристигнах в Долината в началото на зимата, но снегът вече беше натрупал дълбоки преспи около кулата на баща ми. Кацнах, приех човешки образ и се приведох в приличен вид.

— Е, Поул — посрещна ме той още от вратата, — вече се чудех дали няма да останеш и през зимата в Нийсия.

— По това време там е дъждовният сезон, татко — припомних му аз. — Стис Тор е достатъчно влажен дори без проливните дъждове. Искал си да ме видиш.

— Аз винаги искам да те видя, Поул. През цялото време ми липсва компанията ти.

— Би ли ми спестил това — рекох. — Сега какъв ти е проблемът?

— Хрумвало ли ти е да ме уведомяваш от време на време какво правиш?

— Не, татко. Няма нищо, с което не бих могла да се справя и сама.

— Въпреки това бих искал да съм в течение на всичко, което става.

— Няма никакви пречки, ако това е всичко, което искаш, татко. Но ти вдигаш много шум.

— Поул! — възнегодува той.

— Така е, татко, при това много добре го знаеш. А, между другото, там видях Чамдар. Не вярвам той да се зарадва особено от срещата ни, но за мен беше истинско удоволствие.

— Дишаше ли още, когато го видя за последен път?

— Мисля, че по-скоро бълваше огън и жулел, татко. Провалих му всички планове като открих на Селмисра кой всъщност е той. Тя пък обяви награда за главата му.

— Много ловко! — похвали ме той.

— И на мен ми хареса. Имаш ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Има нещо в онова гърне горе. Само че съм забравил какво беше точно.

Отидох при огнището и вдигнах похлупака.

— Да не е грахова чорба?

— Май не е това.

— Тогава ще е по-добре да го изхвърлим.

— Защо?

— Защото е зелено, татко. Изглежда си го оставил да престои твърде дълго. Слез долу в кухненския килер и донеси бекон. Ще приготвя нещо за ядене и ще ти разкажа какво направи Селмисра на бедния Чами.

Баща ми гръмогласно се разсмя, когато с леки преувеличения тук-там му описах приключението си в земята на хората змии.

— Справила си се чудесно, Поул — одобрително рече той, когато приключих. — Но наистина ли си толкова привързана към Селмисра?

— Тя не прилича на нито една от предшественичките си, татко — отговорих с лека носталгия. — Вярвам, че прилича малко на онази, която прати убийците на Горек. Чувствата ми към сегашната Селмисра са подобни на онези, които си изпитвал към злощастната й предшественичка. Тя е много крехка и ранима и щом й показах, че съм нейна приятелка, много се привърза към мен. Дори се разплака, когато трябваше да си тръгна.

— Даже не подозирах, че някоя от Селмисрите знае изобщо как се плаче.

— Грешиш, татко. Те просто са научени да прикриват емоциите си. О, да не забравя — забелязах някакво движение по Южния път на керваните, когато идвах насам.

— Правилно си видяла, мургите възстановиха търговските отношения с Толнедра. Това е един любезен начин да ни подскажат, че отново ще се спъваме под път и над път с техните шпиони. По-добре върви в Черек и позволи на близнаците да се приберат у дома, за да започнат отново да се ровят в Мрин. Ако някой е способен да извлече какъвто и да е смисъл от брътвежите там, това са те.

— Още утре заран тръгвам, татко.

И така, аз се върнах в Емгаард, за да се заловя отново с основната си задача. Близнаците пък отидоха в Долината, за да подхванат своите задължения. Временното ми пребиваване в Нийсия беше нещо като ваканция, но всяка почивка си има край и трябваше пак да се заловя за работа.

През 5300 г. близнаците направиха още един пробив в неясните писания на пророчествата. Двамата твърдо обявиха, че вече сме навлезли във века на Пратеника на боговете. Поговорих с Геран, който по онова време вече беше на преклонна възраст, и с неговия син — каменаря Дарион. Геран беше с отслабнала памет и мисълта му често се губеше. Съмнявам се, че изобщо ме разбра, когато му казах за преселването в Сендария.

— Мисля, че ще е по-добре за него, ако го оставим тук, лельо Поул — предложи Дарион. — Той така и няма да се съгласи да изостави гроба на майка, пък едва ли ще разбере, че е крайно наложително да напуснем.

Дарион, жена му Есена и десетгодишният им син Дарал дойдоха с мен във Вал Алорн, където се качихме на кораб за Дарине и стигнахме чак до Медалия. Там купих къща за семейството си и установих Дарион в местната занаятчийска гилдия на каменарите. В неговата работилница се изработваха предимно надгробни плочи, а това е доста мрачен занаят. Дарал наследи работата на баща си и когато стана на шестнайсет се ожени за Алара, дъщеря на местния търговец на галантерийни стоки.

Баща ми постоянно ни досаждаше, докато накрая през 5329 г. Алара най-сетне роди момченце, което кръстихме Геран. Лицето на баща ми помръкна, когато видя детето за първи път.

— Това не е той — отсече огорчено старецът.

— Вината не е моя, татко — отвърнах. — Отсега да знаеш, че след няколко години ще се преместим с Дарал и неговото семейство оттук.

— Така ли?

— Медалия е на главния път между Дарине и Мурос и през града минават твърде много чужденци, за да се чувствам спокойно в него. Искам да открия някое по-закътано място.

— И къде си решила да се установиш?

— В едно малко селце горе в планините.

— Как се казва?

— Анат, татко. Намира се точно до границата с Алгария. Край него има голяма каменна кариера и Дарал лесно ще си намери работа, която няма да е свързана с надгробни паметници.