Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (38)

Тридесет и седма глава

В действителност никога не бях виждала Анат и решението ми да се преселим там беше най-вече заради близостта му с алгарската граница. Майка ми беше казала, че е предначертано Геран да се ожени за алгарско момиче на име Илдера. Реших, че никак няма да е зле двамата да отраснат близо един до друг.

Селцето ми хареса, но още първия път, когато го видях проснато пред нас, по гърба ми минаха студени тръпки. В Анат щеше да се случи нещо ужасно.

Всички от селото се извърнаха след нас или наизлязоха пред портите, когато каруците прогърмяха по единствената улица. Хората в малките селища винаги постъпват така, нали знаете.

— Накъде сте поели така, странниче — провикна се към Дарал едно побеляло чудато старче със силен планински диалект.

— Точно тук идваме, приятелю — отговори Дарал. — Най-добре ще е да забравиш това „странниче“. Ние със семейството ми ще се установим за постоянно в селото. Сигурен съм, че съвсем скоро ще се опознаем.

— И как ли може пък да ти е името?

— Ами може да е и Белгарат, и Кал Торак — ухили се насреща му Дарал. — Дали ще го приемеш за чиста монета, ако ти кажа едно от двете?

— Трудно ще стане тая — изхихика старчето.

— Е, добре тогава — въздъхна Дарал. — Все пак си струваше да опитам. Името ми е Дарал, а това е жена ми Алара. Жената, която кара втората каруца, е леля ми Поул, а малкото момченце, дето спи зад нея, е синът ми Геран.

— От все сърце сте добре дошли, Дарал — отговори старецът. — Аз се казвам Фарнстал и най-често пръв посрещам непознатите, защото съм един шумен стар глупак. Ханът е надолу по улицата и можете да се разположите в него, докато си намерите къща. Та каква викаш, че ти е работата?

— Каменоделец съм, идвам откъм Султурн. Досега правех повече надгробни плочи, но тая работа никак не е весела. Затова реших да си намеря нещо по-приятно.

— Щом знаеш да въртиш чука и да си служиш с длето, значи си попаднал баш на място, Дарал. Мъжете по тия места си изкарват хляба като чукат камъни в планините. Така е още отпреди да бъде направена земята и сигурно ще продължи няколко месеца след свършека на света. Я по-добре закарай твоите хора в хана и ги настани. После ще те разведа наоколо.

Дарал беше весел и открит човек. Неговият прям и добродушен характер ни осигури незабавен прием сред жителите на Анат едва ли не още със слизането от каруците. Както забелязахте, той не се впусна в подробни обяснения за нашия произход и предишно местоживеене. Това не беше точно лъжа, защото Медалия и Султурн не бяха чак толкова далече един от друг — деветдесетина мили, не повече. Затова може да се каже, че Дарал беше на около деветдесет мили от истината.

Дарал занесе инструментите си на кариерата още на следващата сутрин и се захвана за работа, сякаш цял живот с това се е занимавал. Жените от селото ни заведоха с Алара в края на дългата и тясна улица и ни посочиха една необитаема и доста порутена къща.

— Чия е тази къща? — обърнах се към една дебела селянка на име Елна.

— На този, дето се качи да й потегне покрива — отговори тя. — Цялото семейство, дето живееше в нея, измря от шарка още преди десет лета. Оттогава пустее и се рути.

— Наистина няма собственик, Поул — увери ме друга матрона. — Живея през две къщи надолу и ми е жал да гледам как се събаря. Рекохме на мъжете да я разрушат, но ги знаеш какви са те. Само повтарят „Добре, някой ден и това ще сторим“. Дъх не ми остана да повтарям едно и също.

— Не можем просто така да се пренесем — възрази Алара.

— Че защо пък не? — попита я Елна. — На вас ви трябва къща, а на нас — съседи. Решението ни е пред очите, покрито цялото с мъх. — Тя се огледа към останалите жени. Досетих се, че сигурно е местната светска лъвица. — Защо не поприказваме с мъжете си тая вечер, жени? Щом Алара иска официално разрешение да се пренесе, ще накараме нашите да гласуват. Само преди това ги накарайте да разберат, че ще седят на празни ясли, ако някой посмее да се опъне!

Всички се разсмяха. Никога не подценявайте жените, защото те властват в кухнята!

Тъй като беше лято и се стъмваше късно, с помощта на мъжете от селото Дарал само за седмица успя да поправи покрива, вратите и прозорците. После всички жени, начело с мен и Алара се нахвърлихме бясно да чистим. Накрая всичко беше направено, вече бяхме в собствен дом, а това винаги носи радост.

През 5338 г., след като бяхме живели в Анат вече четири години, майка отново се появи в съзнанието ми.

„Ще трябва да се върнеш обратно в Нийсия, Поул“ — каза тя.

„Сега пък какво има? — измърморих. — Мислех, че там вече всичко е спокойно.“

„На трона има нова Селмисра, Поул, и ангараките отново надигнаха глави.“

„Май ще е по-добре направо да отлетя в Рак Ктол и да превърна Ктучик в жабок“ — мрачно произнесох аз.

„Този път не е Ктучик, а Зедар. Имам чувството, че двамата играят някаква сложна игра помежду си и онзи, който успее да подмами Селмисра, печели.“

„Само ми създават грижи. Ще се обадя на баща ми да ме замества тук, докато отсъствам. После ще отскоча до Нийсия и ще уредя този въпрос веднъж завинаги.“

Не може да се каже, че се държах много любезно с баща ми, когато пристигна. Отхвърлих всички негови възражения, отказах да отговарям на въпросите му и направо му наредих какво да прави. Май бях прекалено директна. Признавам, имаше дори повишаване на тона и заповеди от рода на „Сядай! Остани тук!“

Този път като стигнах Стис Тор изобщо не си направих труда да се превръщам в прилеп или пък в друго нещо. Просто влязох в двореца, представих се и им казах, че ще видя Селмисра. Неколцина евнуси се опитаха да ме спрат, но бързо се отказаха като взех да ги размествам като пионки на всички страни. Накрая някои се озоваха окачени високо върху гредите на тавана. Други пък попаднаха в джунглата извън града без никакъв спомен как са стигнали дотам.

Като приключих с това, аз приех формата на онази човекоядка, която ми свърши добра работа още преди векове на горския път в Южна Сендария. Щом се преобразих, изведнъж се оказах съвсем сама в коридора към тронната зала на Селмисра. Промених се отново и влязох вътре.

Когато пристъпих през прага, Зедар стоеше до сегашната Селмисра и наистина изглеждаше ужасно. Дрехите му се бяха превърнали в парцали, самият той изглеждаше изтощен, а очите му гледаха с изражението на подгонено животно. Петте века, прекарани в пещерата край полуразложения Учител наистина му се бяха отразили зле. Той се взря в мен като влязох и в очите му просветна искрица, че ме е разпознал.

— Поулгара?! — извика той с ужас. Явно някой добре ме беше обрисувал пред него. — Това наистина ли си ти?

— Колко мило е да се срещнем отново, старче — казах лицемерно аз. — Но кой бди сега над скелета на Торак? Ктучик ли пое това бреме?

— Това би било пълен абсурд! — той изпръхтя презрително, а после въпросително вдигна вежди. — Ти май ме познаваш — каза, — но аз не си спомням да сме се срещали преди.

— Не бяхме официално представени един на друг, скъпи, но имах привилегията — ако това е правилната дума — да присъствам по време на разговорите ти с Едноокия край Во Мимбре.

— Това е невъзможно! Щях да усетя присъствието ти!

— Виждаш обаче, че не си успял. Само не ми казвай, че не знаеш как се прави това. Изглежда твоят Учител е допуснал огромни празнини в обучението ти. Но да минем на въпроса. Прекалено съм заета, та да идвам в тая смрадлива дупка на всяко поколение и да оправям нещата. — После се обърнах към Змийската кралица. Тя беше като две капки вода със Сали, разбира се, но можеха да се открият малки разлики. У нея нямаше и следа от милата чувствителност и ранимост на моята приятелка. Тази Селмисра сякаш беше направена от стомана. — Нямам намерение да си губя времето тук, Селмисра. Нали си наясно какво ще направя с теб, ако се опиташ да попречиш на Пратеника на боговете? Ти си имаш свои пътища да отгатваш бъдещето, затова знаеш точно какво ще се случи.

Тя присви очи.

— Заплашваш ли ме, Поулгара? И си позволяваш да го правиш в собствената ми тронна зала?!

— Това не е заплаха, Селмисра, а просто информация за съвсем реални факти. Следващия път, когато се видим, всичко това ще се случи.

— Иса ще ме пази.

— Стига да се събуди дотогава. Бих те посъветвала да не разчиташ много на него. Ти копнееш за безсмъртие, Селмисра. Аз мога да ти го дам. После може да не ти хареса, но ще се погрижа да живееш вечно. Най-вероятно е тогава да не искаш изобщо да погледнеш в огледалото. Зедар, Ктучик, а може и Урвон да те подмамват от името на Торак чак до края на твоите дни, когато ще си стара и уморена, но ти не им вярвай. Торак обича само себе си. В сърцето му няма място за никой друг — освен за мен, разбира се. Но ако сериозно се разровиш в това, той и мен не обича. Всичко, към което се стреми, е да ме подчини и да ме принуди да го боготворя. Ето защо загуби битката при Во Мимбре. — При тези думи хвърлих на Зедар ледена усмивка. — Не стана ли точно така, Зедар? Торак знаеше прекрасно, че схватката на третия ден няма да е в негова полза. Но въпреки това излезе и прие предизвикателството. Затова сега лежи в оная пещера в Ктол Мургос и се разкапва с всеки изминал час. Обрекъл си се на един ненормален, Зедар, и най-вероятно ще си понесеш последиците за това.

Тогава внезапно ме осени едно ужасно прозрение и вече знаех точно каква ще е съдбата на бащиния ми брат. Беше страшно дори за гледане. Узнах също, че Зедар ще е този, който най-накрая ще открие и доведе заместник на Торак. Най-сетне разбрах абсолютната необходимост от съществуването на Зедар. Той щеше да даде на хората най-големия подарък, който са получавали някога. В замяна на това щеше да бъде жив погребан.

Мисля, че и Зедар получи някакво просветление за бъдещето като мен, защото лицето му изведнъж стана мъртвешки бледо.

После се обърнах отново към Змийската кралица.

— Послушай съвета ми, Селмисра — казах. — Не се забърквай в интригите на Ктучик и Зедар, независимо какво ти предлагат. Нито един от двамата не е способен да привлече вниманието на Торак, нито пък да му влияе. Нещата стоят другояче и ако си направиш труда да ги анализираш излиза, че Торак дори не харесва своите ученици. Зедар откри това още при Во Мимбре, нали, Зедар? Вероятността да се превърнеш в облак дим, ако нарушиш правилата, изобщо не трогна Торак. Така ли беше? Ти просто замени любовта на един бог към теб с хладното безразличие на друг. Лош избор, старо момче.

Наблюдавах как върху лицето му постепенно се изписва огромно съжаление и отчаяна безнадеждност. Той нямаше сили да прикрие обзелите го чувства и аз почти се засрамих от себе си.

— Толкова съм доволна, че имахме възможност да си поговорим — обърнах се към тях. — Надявам се това да е изяснило всичко. Сега знаете какво ще направя, ако продължавате да се месите в нещо, което изобщо не е ваша работа. Ако ме послушате, всички ще са доволни. Но ако упорито настоявате на своето, следващата ни среща ще е много по-неприятна.

След този разговор напуснах Стис Тор, но не се върнах веднага в Анат. Прекарах няколко седмици високо в толнедранските планини, размишлявайки върху внезапното прозрение, което проблесна пред очите ми в тронната зала на Селмисра. Вече знаех, че Зедар ще е Ерионд^[1], макар тогава още да не знаех дори името му. Колкото повече мислех, толкова повече надушвах чужда намеса, макар този път да беше по-различно. Бях усещала това и преди, но не беше същото. „Уханията“ — да го наречем така — от вмешателството на мама, Ул и Волята са различни. Сега външната намеса беше непозната. Не можех да разбера откъде идва и това ме правеше нервна. Знаех, че в нашата компания се е намесил още един играч и вече седи на мястото си. Вече го познавам, разбира се. Крайно време беше да го разкрия, защото съм го отгледала от малко момче в същата тази къща.

Бях много недоволна — вече ставаше очевидно, че няма да се размине без наказание над Селмисра. И двете знаехме какво точно предстои да се случи, но тя очевидно щеше да се поддаде на изкушенията и аз не можех с нищо да й се противопоставя. Единствената ми утеха бе, че след като всичко свърши, тя нямаше да е чак толкова нещастна. Пък и за Нийсия не е много добре да я държи на трона си в този вид.

Както и да го въртях, както и да го сучех, все се оказваше, че с нищо не мога да променя хода на събитията и това, което е писано да стане. Най-накрая се отказах и се върнах в Анат.

Баща ми ме наруга хубаво като се прибрах, разбира се, но аз не му обърнах много внимание. Вече бях чувала всичко, което се кани да ми каже.

След като зимата отмина, скитническото чувство отново зачовърка татко и той тръгна да види накъде върви светът. И аз можех да му кажа, че всичко си е на мястото, но изглежда искаше да се увери с очите си.

На свой ред поех към Алгария и се запознах с хората от клана, в който вече се беше родила Илдера — момичето, обречено да се омъжи за Геран. Поговорих на четири очи с баща й, главатаря на клана, и в средата на лятото хората му подкараха стадата и се установиха точно на отсрещната страна на границата срещу Анат. По тези места думата „граница“ не означаваше много. Ако се огледаш наоколо и видиш гора, значи си в Сендария. Ако пък си заобиколен от трева, това показва, че си в Алгария. Въображаемата линия често беше пресичана от жителите и на двете страни. Геран, който по онова време беше на девет, срещна седемгодишното момиченце Илдера. Макар да не присъствах лично на първата им среща, аз все пак чух камбаните в главата си. Всичко вървеше според плана.

Когато Геран навърши дванайсет, баща му започна да го взима със себе си на кариерата и да го учи на занаят. Отначало и при него се появиха обичайните мазоли, болки и схващания, но след време мускулите му заякнаха и той ставаше все по-умел в семейния занаят.

Животът в Анат си течеше тихо. По високите планински селца на Сендария беше нещо обичайно жителите да не знаят името на сегашния си крал. Смъртта на някоя крава ставаше основна тема на разговор в продължение на година, че и повече.

През 5346 г. гласът на майка пак се обади.

„Време е да се връщаш на училище, Поул“ — обяви тя.

„Така ли?“

„Съвсем скоро ще са ти нужни някои нови умения.“

„И какви са те?“

„Необходимо е да знаеш как се манипулират спомените на хората.“

„Би ли уточнила какво разбираш под «манипулиране», майко.“

„Поупражнявай се отново как да накараш хората да забравят определени неща, които са се случили наистина. Ти правеше това в началото на своето обучение. После ще те науча как да заместиш тези спомени с представи, които никога не са ставали.“

„Възможно ли е наистина да направим това?“

„По силите ни е. Хората съвсем умишлено го правят. Това е начин да повлияеш на действителността. Рибата, която успее първа да се отърве, след това става най-голяма.“

„И аз съм забелязала това. Та с какво ще започнем?“

Обяснението й беше доста мъгляво, но това е обяснимо — нали се отнасяше до сложната материя на човешката памет. Оказа се, че само половината от онова, което си спомняме, наистина се е случило. Склонни сме да изопачаваме всичко, за да се изкараме по-добри в собствените си очи и в очите на останалите. А после, ако постъпката ни не е била много приятна, сме способни изобщо да я забравим. Нормалната човешка памет е слаба за подробности. Въображаемият ни живот е много по-богат.

За упражненията си използвах — разбира се, съвсем умерено — спомените на някои от хората в Анат. Беше ми доста лесно.

„Защо ми е да знам всичко това, майко?“ — не се стърпях и попитах след няколко седмици.

„В Мрин съвсем бегло са споменати няколко души. Мисля, че е добре да се погрижиш за тях, та да са на наша страна, когато дойде времето.“

„Всички от Западните кралства ще са на наша страна, майко.“

„В това е цялата работа, Поул. Тези хора не са от Запада. Те живеят в Гар ог Надрак.“