Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (13)

Дванадесета глава

За мой късмет — макар сега да си мисля, че в случая късметът нямаше нищо общо — точно като си стягах багажа, Анрак хвърли котва на пристанището в Рива. Беше решил да се отбие и при нас, докато за пореден път кръстосваше безцелно света. Той сам предложи да ме вземе със себе си до Камаар. Никога не успях да проумея напълно постъпките на Анрак. През половината от неговите пътешествия корабът му беше без товар, който би могъл поне малко да ги оправдае. Неговото пристигане ме освободи от ужасната тегоба на дългите и мъчителни прощавания. Защо, в името на боговете, хората винаги удължават сбогуването?! След като вече няколко пъти си казал „Довиждане!“, не остава нищо друго за казване.

В деня, когато моряците на Анрак вдигнаха котвата и опънаха платната, над острова бяха надвиснали тъмни облаци. Стоях на палубата и се взирах в далечината, където постепенно изчезваше Острова на бурите. На него от безгрижна девойка се бях превърнала в зряла жена. Там преживях и щастливи времена, и часове на непоносима болка и тъга. Но такъв е животът, нали така?

В Камаар си купих кон, който се казваше Барон. Беше добър и чувствителен жребец, надмогнал глупавите пориви и буйността, присъщи на младите коне. Двамата се разбирахме чудесно. Не бързах за никъде, затова не го насилвах да галопира докато му излезе пяна на устата. Може да се каже, че ние почти се разхождахме през спретнатите и подредени ниви, градини и полета на южна Сендария по пътя към Мурос.

Когато арендите васити мигрираха на север от река Камаар, те донесоха със себе си и робовладелчеството. Робите, които живеят близо до вековна гора, винаги имат изход, щом теглото им стане непоносимо. Озовал се веднъж в такова диво място, на роба не му остава нищо друго, освен да обира хората и тогава пътниците се превръщат в негова естествена плячка. Двамината, които срещнах в калната гора по пътя за Мурос, бяха космати, рошави и полупияни. Те изскочиха от храстите около пътя, размахвайки заплашително ръждясали касапски ножове.

— Аз ще взема коня, Фердиш — рече единият от разбойниците.

— Твой да е, Селт — отвърна Фердиш, като в същото време се чешеше неистово под мишницата и ме гледаше злобно и похотливо. — Но тогава пък жената е за мен, н’ъл тъй?

— Ти все тъй правиш, Фердиш — отбеляза Селт. — Ама пък имаш око за жените, а!

Можех да ги поставя на място много бързо, разбира се, но в този миг не ме вълнуваше толкова отношението към мен самата и моята собственост, а мисълта да им дам един хубав урок. Освен това имаше нещо, което исках да изпитам дали действа на практика.

— Е, излиза, че в такъв случай всичко е уредено, господа — попитах небрежно.

— Всичко, сладурче — намигна ми Фердиш. — Пък сега вземи да слезеш на земята, та тоя приятел тук да се порадва на новия си жребец, докато ние двамката с тебе полудуваме малко.

— Сигурни ли сте, че точно това искате? — настоях аз.

— Не само го искаме, ами и ще го имаме, лейди — вулгарно се изхили Селт.

— Е, добре тогава. Аз и моят звяр тъкмо бяхме изгладнели и се чудехме кого ли да хапнем за вечеря.

Парцаливата двойка ме зяпна неразбиращо.

— Искам да благодаря и на двамата, че се изпречихте на пътя, точно когато коремът ми взе да къркори. — След това ги огледах критично. — Малко мършавички ми се виждате — рекох, — но пък пътниците са свикнали и на по-оскъдни дажби.

След тези думи бавно освободих Волята си, за да им дам възможност да се насладят на всеки миг от моето преобразяване. Барон, който досега лениво скубеше трева от една туфа край пътя, вдигна глава. Вратът му започна да се удължава, тялото се покри с люспи, поникнаха му крила и вместо копита по краката му изникнаха нокти като на граблива птица. Жребецът ми постепенно се превърна в дракон.

Моето преобразяване протече много по-бавно. Раменете ми станаха широки и мощни, ръцете се удължиха, кучешките зъби изхвръкнаха извън устата и лицето ми придоби чертите на елдрак. Когато метаморфозата и с двамата беше завършена, двамината горяни стояха вкаменени от ужас насред пътя, зяпнали в човекоядното страшилище, което седеше върху изригващ пламъци дракон и ги следеше с огнените си очи.

— Време е за вечеря, Барон — изрекох с дрезгав гърлен глас. — Как мислиш, дали ще са по-вкусни, ако най-напред ги убием или направо да ги ядем живи?

Фердиш и Селт, чиито крака все още бяха сковани от ужас, се подпряха един на друг и започнаха да вият пронизително.

Тогава Барон разтърси тяло и от ноздрите му избълва тъмен облак дим, примесен с огнени езици.

— Как не се бях сетила за това — изръмжах в отговор аз. — Колко хубаво го каза само! Така и ще направим — най-напред ще ги сготвим, а после ще ги оглозгаме до последната костичка. Все пак е вечер и двамата ще спим по-добре с топла храна в търбусите си.

Фердиш и Селт внезапно се сетиха за някаква неотложна задача, защото петите им се заподмятаха бързо-бързо и те ни изоставиха без дори да кажат „довиждане“. Доколкото си спомням, из храстите се чуваха крясъци, шум от счупени клонки, пукот и трясък, придружаващи оттеглянето им.

— Хайде да си вървим по пътя, Барон — предложих аз и двамата продължихме спокойно през влажния и мрачен лес.

(О, моля ви, не бъдете толкова лековерни! Разбира се, че не превърнах наистина себе си и Барон в чудовища. Фердиш и Селт не заслужаваха толкова усилия. Понякога илюзията върши също толкова добра работа, колкото и реалното действие. Освен това, за да съм честна докрай, трябва да призная, че по онова време нямах и най-бегла представа как изглеждат в действителност истинските дракони и елдраците. Просто импровизирах.)

Стигнахме Мурос ден по-късно и аз отново се запасих с провизии. На следващото утро още с пукването на зората двамата с Барон се устремихме към сендарските планини. Ако имате нужда да останете насаме със себе си, тогава ви препоръчвам да изберете планините. По високите плата душата ми бе завладяна от такова спокойствие и хармония, каквито не съм изпитвала никъде другаде по света. Най-накрая с нежелание се спуснах по планинските склонове и нагазих в безкрайното море от полюляваща се на вятъра трева в алгарските равнини. Времето продължаваше да бъде все така слънчево и след няколко дни вече бяхме в Долината. Баща ми и близнаците ме посрещнаха радостно. Чичо Белдин както обикновено беше в Малория. Там отблизо наблюдаваше враговете ни и се опитваше да прелъже Урвон да си подаде носа от Мал Яска.

Дълго не можах да свикна с мисълта, че след всички тези години, прекарани на Острова на бурите, съм се завърнала у дома. В Цитаделата бях в центъра на събитията и постоянно някакъв неотложен въпрос налагаше моята преценка и решение. Честно казано, липсваха ми държавните дела и увереността, че до голяма степен от мен зависи съдбата на цялото кралство. Долината беше толкова отдалечена от острова, че не знаех дори какво се случва там, камо ли да участвам в управлението. Баща ми, който беше много по-прозорлив, отколкото обикновено даваше да се разбере, долови признаците на моето недоволство.

— Имаш ли някаква спешна работа, Поул? — попита ме той една есенна вечер, след като бяхме станали от масата.

— Ами всъщност точно сега нямам никакво неотложно занимание — отвърнах аз, оставяйки настрана медицинския текст, в който се бях задълбочила.

— Май нещо те мъчи, а? — рече, а бялата му коса и брадата блещукаха с рубинени отблясъци на светлината на огъня.

— Като че ли още не мога да свикна, че съм отново тук — признах.

— Случва се понякога — сви рамене той. — На мен често ми е нужна цяла година да се нагодя към живота в Долината, след като дълго съм обикалял по света. Научната работа трябва да е постоянно занимание. Прекъснеш ли веднъж за по-дълго, после пак трябва да започваш отначало. — Той се облегна, загледан замислено в огъня. — Ние сме различни от останалите, Поул, затова няма смисъл да се преструваме на обикновени хора. Нашето призвание не е да управляваме света. За това си има крале и според мен те облекчават много задачата ни. Нашата работа е тук, в Долината. Това, което става по света, не ни засяга особено. Или поне не би трябвало.

— Но ние също обитаваме този свят, татко.

— Не, Поул, или поне не същият свят, в който живеят останалите хора. Нашият свят е светът на първопричините и онази неизбежна верига от събития, която произлиза от тези първопричини откакто Волята на вселената е била разделена на две. Нашата основна задача е да разпознаем и ако сме в състояние да повлияем върху определени епизоди от историята, които на пръв поглед са толкова незначителни, че никой обикновен човек не би им обърнал внимание. — Той помълча известно време. — Върху какво работиш в момента?

— Изучавам едни медицински текстове.

— Защо? Хората така или иначе ще умират, колкото и да се опитваш да го предотвратиш. Ако избегнат някоя болест, то нещо друго ще ги довърши.

— Става дума за нашите приятели и семейството ни, татко!

Той въздъхна.

— Да, знам, че е така. Това обаче не променя нищо. Те са смъртни, а ние — не. Поне засега. Откажи се от това занимание, Поул, и се залови сериозно за работа. Ето върху това — той ми подаде дебел и тежък свитък. — Това е твоето копие от Кодекса на Мрин. Започни да го изучаваш, колкото се може по-скоро. Ще те изпитам по него.

— О, татко, дръж се сериозно.

— Говоря съвсем сериозно. Това, което успееш да извлечеш като познание от този ръкопис, може да подскаже съдбата на света далеч напред във времето.

— И какво по-точно?

— Не зная със сигурност. Може да е свършекът на света, а може би и идването на онзи, който ще го спаси. — Той ме погледна загадъчно. — Оставям те да се наслаждаваш на работата си, Поул — рече и отново потъна в своето копие от бълнуванията на идиота от бреговете на река Мрин.

През следващия половин век двамата с баща ми често навестявахме Острова на бурите. Обикновено това ставаше, когато се свикваше Съветът на алорните. В Черек, Драсния и Алгария вече имаше нови крале, но ние с баща ми не ги чувствахме така близки, както беше с Мечото рамо, Бичия врат и Леката стъпка. Поради продължителните периоди, през които не виждах Даран и Кеймиън, аз всеки път забелязвах отчетливите следи на стареенето по техните лица.

Баща ми намеква нещо по този въпрос, но мисля, че той би трябвало да бъде изяснен много по-задълбочено и внимателно. Тъй като нашата съдба беше необикновена, ние постепенно трябваше да се нагаждаме към нея. Когато любимите ни хора започваха да стареят, ние се стремяхме постепенно да се отдръпнем от тях. Иначе със сигурност бихме полудели от скръб. Нескончаемата мъка от загубата на близките може да помрачи човешкия разум. Ние не сме лишени от нормалните човешки чувства, но освен това сме натоварени с много отговорни задължения. Наблюдавайки как Даран и Кеймиън постепенно се превръщат в своенравни и свадливи старчета, си дадох сметка, че те скоро ще ни напуснат и аз не мога с нищо да предотвратя това. В такива случаи Долината ни служеше за убежище — място, където бихме могли да се преборим с мъката. Дървото също безкрайно ни помагаше в това.

Ако размислите по-внимателно върху думите ми, сигурно ще ме разберете.

След време до нас стигна вестта за смъртта на Даран и Кеймиън.

— Те вече бяха много уморени, Поул — това бяха единствените думи на баща ми, преди отново да се задълбочи в четивото си.

Трудно постигнатото примирие между Драсния и Гар ог Надрак се разпадна няколко години по-късно, когато надраките — най-вероятно подстрекавани от Ктучик — започнаха да навлизат все по-навътре в чуждите земи. Ктучик определено не търпеше никакви мирни отношения между своите ангараки и останалите раси, а търговията беше сред най-омразните му дейности, защото чрез нея заедно със стоките се обменят и идеи. Новите идеи не бяха приемани с добро око в ангаракското общество.

На юг търговците от Тол Хонет бяха хвърлени в дълбоко отчаяние, защото марагите упорито отказваха да признаят каквито и да е търговски контракти и взаимоотношения. Те не използваха пари и не можеха да проумеят за какво могат да им послужат. Марагите обаче единствени имаха неограничен достъп до най-големите в света залежи на самородно злато, което покрива коритото на всички притоци на Марагор. Златото може и да е много ценно, но разполагаш ли само с него, то няма кой знае каква стойност. От него не можеш да изработиш даже съдове за готвене, защото се топи при сравнително ниска температура. Мисля, че на марагите им е било много забавно, когато са открили, че толнедранците са готови да им дадат мило и драго в замяна на този ненужен метал. Големият проблем на толнедранските търговци обаче беше в това, че не можеха да предложат на марагите нещо, от което онези толкова много да се нуждаят, та да си направят труда да промиват златоносния пясък от Марагор и нейните притоци. Само мисълта за несметните количества злато, до което нямаше как да се докопат освен да предложат нещо достатъчно ценно в замяна, довеждаше почти до лудост толнедранците. Някои от потомците на Недра решиха вместо да си блъскат главите как да измамят марагите, сами да стигнат до източника на несметните богатства. Тази експедиция в Марагор беше грешка най-вече заради религиозния канибализъм, който практикуваха марагите. Толнедранците, дръзнали да се промъкнат през границата, се натъкнаха на мараги, които си сготвиха обяда с тях.

След като още неколцина заможни, но въпреки това алчни толнедрански търговци се озоваха в котлите на марагите, техните наследници и правоприемници взеха да надигат вой. Те настояваха императорът да направи нещо и да предпази достопочтените крадци от безславна смърт върху масите на марагите. За нещастие император Ран Ворду беше още млад и неопитен и се поддаде на жалбите и вайканията на настойчивите търговци. И така, през 2115 година толнедранските легиони нахлуха отвъд границата с Марагор с единственото желание да изтребят до крак расата на марагите.

Баща ми, който винаги много е държал на марагите, се приготви да замине, колкото се може по-скоро на юг и да „предприеме незабавни мерки“ за прекратяване на кръвопролитието. Точно тогава обаче Учителя направи нещо, което иначе не беше в неговия стил — той се свърза с баща ми и безцеремонно му заповяда да не си пъха носа, където не му е работата. Баща ми протестира дълго и разпалено, но Алдур остана непреклонен.

— Това трябва да се случи, синко — каза той на баща ми. — То е съществена част от волята, която направлява всички нас.

— Но… — накани се отново да възразява татко.

— Повече не ща да те слушам — прогърмя Учителя. — Няма да мърдаш оттук, Белгарат!

Татко измърмори нещо неразбираемо в брадата си.

— Това пък какво беше? — настоя Учителя.

— Нищо, Учителю.

Бих дала мило и драго да присъствам поне още веднъж на подобен разговор!

И така, Марагор беше изличен от лицето на земята. Останаха само неколцина пленници, които бяха продадени в робство на нийсаните, но това е друга история.

Нахлуването в Марагор и изтреблението на неговите жители въвлече и боговете в тази кървава разправа. Недра строго наказа онези от своите деца, които бяха взели най-дейно участие в баталията. Потъналият в скръб Мара отмъсти на толнедранците като завинаги затвори така желания от тях Марагор. Това само по себе си беше достатъчно сурова присъда, но Белар също реши да вземе участие в наказанието над сребролюбивите толнедранци. Той накара своите череки да нападат из различни места по толнедранските брегове. Череките изобщо нямаха нужда дълго да бъдат подканяни. Дори малко да драснеш който и да е черек, под повърхността му тутакси ще изскочи пират. Техните набези за дълго време осигуриха на толнедранците нови кахъри вместо обичайните им грижи как да се доберат до златото на Марагор или пък страха от това да ги заточат в манастира Мар Терин. Ето защо не намирам за необходимо да описвам подробно последвалите събития.

Набезите продължиха няколко века, докато най-накрая, някъде по средата на XXVI век, Ран Борун I изтегли своите затлъстели и мързеливи легионери обратно в гарнизоните им и заповяда сами да си изкарват прехраната. Ние с баща ми и моите чичовци не обръщахме особено внимание на стълкновенията между толнедранци и череки, а продължавахме да се борим с Кодекса на Мрин. Вниманието ни обаче тутакси се изостри, когато Ктучик взе да праща все повече и по-многобройни орди от мурги надолу към Източното укрепление в Алгария. Техните нападения имаха две основни цели. Ктучик искаше да провери защитната система на алгарите, но освен това целеше да осигури своите воини с по-добри коне. Понитата на мургите бяха на ръст колкото едри кучета, а алгарските жребци нямаха равни на себе си по бързина и издръжливост. Когато загубите на Ктучик надминаха и най-мрачните му очаквания, набезите бяха почти прекратени.

В Арендия продължаваше нескончаемата гражданска война. Тримата воюващи херцози маневрираха, заговорничеха и образуваха временни съюзи, които много често се разтрогваха насред битката. Смутовете в Арендия ме принудиха да прекратя уединението си в Долината и отново ме върнаха към света на смъртните.

В действителност моето пътешествие из Арендия започна през 2312 година. Една нощ тъкмо бях успяла да заспя, въпреки гръмкото хъркане на баща ми, когато се сепнах внезапно от странното чувство, че някой ме наблюдава. Огледах се наоколо и забелязах призрачния силует на бяла сова, блещукащ на лунната светлина върху перваза на прозореца. Беше мама. „Поулгара — твърдо рече тя, — най-добре си събери вещите за път. Заминаващ за Во Вакюн.“

„Защо пък точно за там?“

„Ктучик мъти някакви неприятности в Арендия.“

„Арендите не се нуждаят от външна помощ, майко. Те и сами могат да си забъркат достатъчно неприятности.“

„Този път нещата са по-сериозни, Поул. Ктучик е разпратил свои шпиони, които се представят за толнедрански търговци из трите херцогства. Те измислят най-различни истории, за да убедят херцозите, че Ран Ворду им предлага съюз, но самият Ран Ворду изобщо не подозира за това. Ако замисълът на Ктучик проработи, със сигурност между Арендия и Толнедра ще избухне война. Васитският херцог е най-интелигентен от тримата, затова върви във Во Вакюн, разбери какво става и сложи края на заговора. Учителя разчита на тебе, Поул.“

„Тръгвам на мига, майко“ — обещах й аз.

На сутринта започнах да стягам багажа си.

— Заминаваш ли, Поул? — меко попита татко. — Да не би да съм ти казал нещо накриво?

— Трябва да уредя нещо в Арендия, татко.

— Така ли? И какво е то?

— Не е твоя работа, старче — отвърнах. — Трябва ми кон, ще ми помогнеш ли?

— Гледай сега тук, Поул…

— Остави това, и сама ще си направя кон.

— Държа да знам какво се каниш да правиш в Арендия, Поул.

— Да искаш и да получиш са две различни неща, татко. Учителя ми каза да уредя един въпрос в Арендия. Знам пътя до там, затова не е нужно да ме придружаваш. А сега ще отидеш ли при алгарите да ми набавиш кон или сама да се погрижа за това?

Той изломоти нещо неразбрано, но още преди обед пред кулата ме чакаше оседлана една кестенява кобила на име Лейди. Тя не беше толкова висока като Барон, но и с нея се разбирах добре.

Беше късно следобед, когато усетих познатата тръпка, че баща ми е наблизо. Следваше ме на няколко мили. Всъщност до този момент се чудех какво го е задържало.

Яздих чак до източните покрайнини на Улголенд, а после прекосих сендарските планини на васитска територия. През цялото време баща ми ме следваше като сянка, променяйки формата си на всеки няколко часа.

Прекосих горното течение на река Камаар и навлязох в обширния лес на Северна Арендия. Не след дълго се натъкнах на васитски патрул под командата на видимо неопитен млад благородник, който при това имаше проблеми със стойката.

— Стой, жено! — надуто изкомандва той, когато неговите хора изскочиха из храсталака.

„Жено!“ Явно отношенията ни с този млад мъж не започваха добре.

— Накъде си тръгнала? — попита нахално началникът.

— Към Во Вакюн, милорд — отвърнах любезно.

(Държа всички вие да оцените и да се възхитите на почти нечовешкото самообладание, което проявих по време на този инцидент. Дори не се опитах да го превърна в жабок! Е, поне не обмислих сериозно този вариант.)

— Каква работа имаш в нашия хубав град? — продължи да разпитва той.

— Ами моя си работа, милорд.

— Не си придавай много важност, жено! Това никога не е донесло нещо добро на простите хора! Май ще трябва да те арестувам. По речта те познавам, че си пришълка, а пришълците не са добре дошли в нашето кралство.

— Това обяснява липсата на добри обноски и лошия ти дъх, невъзпитано момче — казах безцеремонно. — Отношенията с цивилизовани хора биха ти повлияли благотворно, колкото и невероятно да изглежда нещо у теб да се промени за добро — въздъхнах. — Това е истинско бреме, но явно неблагодарната задача за твоето превъзпитание се е паднала на мен. Вслушай се в думите ми най-внимателно, недодялан рицарю, и ще разбереш, че съм най-добрата учителка на света. — После съсредоточих Волята си.

Той зяпна насреща ми. Явно никой до този момент не го беше мъмрил за лошите му обноски. После се обърна рязко към войниците, които хихикаха зад гърба му, с намерението да ги скастри.

— Като начало запомни, че щом говоря, ти трябва да ме гледаш в очите и внимателно да слушаш думите ми — рекох студено. Намирах се на няколко метра и видимо нямаше никаква причина за внезапния удар изпод него, който го разклати на седлото. Това обаче беше само началото. Той отново се закрепи върху коня, но очите му леко се изцъклиха.

— Нещо повече — неумолимо продължих аз, — ти трябва да се обръщаш към мен с „милейди“. Ако още веднъж чуя от устата ти да излиза „жено“, ще направя така, че да съжаляваш за това до последния си ден. — Вторият удар го улучи право в лицето и го събори от седлото. Когато се изправи, плюеше кръв и зъби.

— Успях ли да привлека вниманието ти най-сетне, рицарю? — мило го попитах аз. После промърморих под нос „Заспи!“ Очите на благородника и неговите хихикащи войници изведнъж се оцъклиха несвястно. С тънка усмивка препуснах край тях, оставяйки ги да се блещят към празното място, където бях доскоро. Държах ги така около час, а през това време двете с Лейди се бяхме отдалечили на около миля разстояние. Тогава отново се върнах мислено при тях. „Събудете се!“, заповядах им. Те, разбира се, не знаеха, че са били приспани, затова помислиха, че просто съм се изпарила. По-късно научих, че скоро след нашата среща младият грубиян е влязъл в манастир. Неговите войници пък дезертирали и никой не ги е виждал оттогава. Е, мога да съм доволна, че един пример за лоши обноски в херцогство Вакюн беше премахнат.

Во Вакюн се простря отпреде ми в целия си блясък, появявайки се внезапно насред заобикалящия го лес. Неговата прелест спря дъха ми. В живота си не бях виждала по-красив град. Во Астур е също толкова сив и неприветлив, колкото е и Вал Алорн. Во Мимбре пък е целият жълт. Мимбратите го наричат златен, но това не променя факта, че той си е обагрен в обичайния и познат на всички жълт цвят. Во Вакюн също като Тол Хонет беше целият от мрамор. Но докато в Тол Хонет искаха всичко да е огромно и внушително, то във Во Вакюн се стремяха и бяха постигнали съвършената красота. Неговите изящни кули се издигаха към небосклона, бели и блестящи. Слънцето пращаше своята благословия към най-красивия град на света.

Поспрях в гората и смених одеждите си преди да продължа по лъкатушещия към градските порти път. Облякох синя кадифена рокля и къса пелерина в същия цвят, които обикновено слагах при официални случаи на Острова на бурите. След кратък размисъл добавих и сребърна диадема, само за да докажа още веднъж, че обръщението „жено“ наистина не беше подходящо за моята особа.

Пазачите край портите на Во Вакюн бяха цивилни. Аз спокойно влязох в града, а баща ми ме следваше плътно по петите, стараейки се да не изглежда подозрителен.

Годините, прекарани на Острова на бурите, ме бяха научили как да се държа повелително и с достойнство, затова без забавяне бях придружена до голяма зала, където седеше херцогът, обкръжен от почти кралско великолепие.

— Ваша Светлост — поклоних се пред него аз, — крайно наложително е да поговорим на четири очи. Имам да Ви доверя нещо, което никой друг не бива да чуе.

— Това не е прието, лейди… — отвърна той, очаквайки да разбере името ми. Херцогът беше млад и красив мъж с кестенява коса, която се спускаше на вълни по раменете му. Носеше кадифена пурпурна дреха, наподобяваща кралска одежда. На главата му имаше златна диадема, на която трябваше само малко, за да се превърне в корона.

— Ще разкрия коя съм, едва когато останем насаме, Ваша Светлост — казах настойчиво, намеквайки за опасността да бъдем подслушвани. Арендите обожават заговорите и интригите и херцогът се хвана на примамката. Той стана, предложи ми ръката си и ме поведе към някоя по-уединена зала, където бихме могли да говорим необезпокоявани. Татко се промъкна след нас, преобразен в изпохапана от бълхите хрътка.

Стаята, където ме отведе херцогът, беше много приятна и с тюлени завеси, поклащани леко от ветреца, който повяваше през отворените прозорци. Херцогът изрита баща ми навън, хлопна вратата под носа му и се обърна към мен.

— А сега, лейди — каза, — ще откриете ли името си пред мен?

— Казвам се Поулгара, Ваша Светлост — отвърнах. — Може би сте чували за мен.

— Дъщерята на Древния Белгарат? — попита изумен той.

— Точно тя, Ваша Светлост. — Бях доста изненадана, че е чувал за мен. А изглежда не биваше да се учудвам чак толкова. Това, което на Запад е известно под името „Братството на магьосниците“, е сбор от митове и легенди, а арендите имат природна склонност към митологията и вълшебните приказки.

— Чест е за мен и моя беден дом да ни удостоите с Вашето несравнимо присъствие.

Аз се усмихнах кокетно.

— Моля Ви, Ваша Светлост — отвърнах леко снизходително, — не бъдете прекалено скромен. Вашият дом е най-красивият дворец, който някога съм виждала. Аз би трябвало да се чувствам задължена за честта, че съм поканена в него.

— Е, май се изразих малко пресилено — съгласи се унило той с нетипична за един аренд откровеност. — Вашето признание ме хвърли в смут, затова се опитах да прикрия объркването си по този начин. На какво все пак дължим Вашето божествено присъствие?

— Едва ли може да се нарече божествено, Ваша Светлост. Напоследък около Вас се навъртат лоши съветници. Един толнедрански търговец във Во Вакюн твърди, че говори от името на Ран Ворду, но това е лъжа. Ран Ворду сигурно изобщо не подозира за неговото съществувание. Дворът на Ворду изобщо няма намерение да Ви предлага съюз.

— Мислех, че разговорите ми с търговеца Халдон са строго поверителни, лейди Поулгара.

— Аз си имам свои собствени източници, Ваша Светлост. Тук в Арендия нещата се променят всеки час, затова Ви моля да ми обясните с кого сте във война в момента.

— Тази седмица са астурианите — отговори с кисела физиономия той. — Щом се отегчим от тях, винаги можем да намерим повод за война с мимбратите. Цели две години не сме се били сериозно с тях.

Почти бях сигурна, че се шегува.

— Съществуват ли някакви съюзи?

— С мимбратите ни свързва доста нетрайно споразумение — каза той. — И те също като нас не са особено доволни от астурианите. Всъщност между нас с Королин от Мимбре има нещо повече от споразумение. Той няма да напада южната ми граница, докато не се справя с онзи окаян малък пияница Олдоран от Астурия. Много разчитах на съюз с Толнедра, но ако Вашата информация се окаже истина, тогава всичките ми надежди рухват. — Херцогът удари с юмрук по масата. — Защо му е на Халдон да ме мами така? — избухна той. — Какво цели, като предава лъжливи послания от господаря си?

— Не Ран Ворду е господар на този Халдон, Ваша Светлост. Той се подчинява на Ктучик.

— Мургът ли?

— Произходът на Ктучик е доста по-заплетен, но нека засега приемем, че е мург.

— Защо вътрешните дела на Арендия предизвикват такъв интерес у мургите?

— Вътрешните работи на Арендия интересуват всички, Ваша Светлост. Вашите ежби вече се превръщат в болест за страната ви, а болестите са заразителни. В случая обаче Ктучик иска кавгите да плъзнат все по-нашироко. Разрастващите се дрязги тук, на запад, ще отворят вратите пред неговия Учител.

— Кой е неговият Учител?

— Ктучик е един от тримата ученици на Торак и не е далеч времето, когато Богът Дракон ще тръгне на похода срещу Западните кралства. Този Халдон е само един от хората на Ктучик, промъкнали се в Арендия. Има и други, които разпространяват същите лъжи в Астурия и Мимбре. Всеки от херцозите трябва да бъде убеден, че съюзът с Толнедра му е в кърпа вързан, но легионите няма да се явят, когато ги чакате. Ето защо се очаква вие с Королин и Олдоран да нападнете Толнедра — или поотделно, или пък обединени в някакъв временен съюз. А това е и крайната цел на Ктучик — война между Арендия и Толнедра.

— Ама че безумен план! Нито един съюз между Королин, Олдоран и мен не може да просъществува толкова дълго, че да устои срещу толнедранските легиони! Те просто ще ни пометат.

— Точно така. А щом Толнедра разбие вашата войска и завладее Арендия, алорните ще бъдат принудени да воюват за своите интереси. Така всички западни кралства ще бъдат въвлечени в конфликта. — Докато казвах това, ми хрумна нещо, което не бях помисляла досега. — Май ще е добре да предложа на баща си да провери какво става в Алория. Щом Ктучик е решил да обърка нещата тук, на юг, нищо не му пречи да стори същото и на север. Точно сега не ни трябват нови кръвопролития между клановете в алорнските кралства. Когато в един момент се окаже, че на запад всеки воюва срещу всеки, вратите ще бъдат широко отворени за нападение откъм Малория.

— Не искам да Ви обидя с недоверието си, лейди Поулгара, но този Халдон носи документи с подписа и печата на Ран Ворду.

— Не е никак трудно да се фалшифицира императорския печат, Ваша Светлост. Бих могла още сега да ви изфабрикувам един, за да се уверите в думите ми.

— Това изкуство явно е доста добре развито в лишените от всякаква почтеност държавнически игри, лейди Поулгара.

— Аз също имам известен опит в дипломатическите ходове и интриги, Ваша Светлост — казах аз. После се замислих за миг. — Ако успеем да си изиграем добре картите, бихме могли да обърнем заговора на Ктучик в наша полза. Не бих искала да Ви засегна, но се знае, че е в природата на арендите постоянно да си създават врагове. Не бихме ли могли да насочим силите на Вашите врагове в друга посока? Не е ли много по-изгодно всички вие да намразите мургите, вместо да се избивате помежду си?

— Няма спор, че ще е много по-добре, милейди. Срещал съм мурги, но не съм попаднал на нито един, който да ми се понрави. Според мен тяхната раса е най-неприятната от всички останали.

— Това е самата истина, Ваша Светлост, а техният бог е още по-лош.

— Дали Торак е замислил скоро да нападне Запада?

— Не ми се вярва дори самият той да знае това, Ваша Светлост.

— Лейди Поулгара, моите приятели ме наричат Катандрион, а съдбоносната новина, която имахте добрината да ми съобщите, Ви нарежда сред най-доверените ми хора. Моля, наричайте ме Катандрион.

— С радост, щом държите на това, лорд Катандрион — отвърнах с изящен реверанс.

Той се поклони в отговор, а после се разсмя.

— Оказва се, че се разбираме чудесно, нали, Поулгара? — попита с усмивка.

— И аз това си мислех — казах сговорчиво, но бях стъписана от внезапния преход на херцога към неофициалния начин на общуване, което беше в разрез с етикета. Щом се поопознахме малко, Катандрион заряза „високия стил“. За мен това беше още едно доказателство за неговата интелигентност. Катандрион можеше — а и често го постигаше — да хвърли в умопомрачение своите слушатели с витиеватия си начин на изразяване. Но зад увъртяните фрази и сложни изречения се криеше трезвият разум на един мъдър владетел. Когато се случеше да говори нормално, той умееше тънко да се самоиронизира, а това беше непозната черта за типичните аренди.

— Най-разумно ще е да се нагодим един към друг, Катандрион — казах. — Нещо ми подсказва, че ни чака дълъг път, който трябва да извървим заедно.

— Не бих могъл да си пожелая по-приятна компания, милейди — той внезапно отново се върна към „високия стил“, но в тона му се криеше спотаен смях. Дадох си сметка, че човекът насреща ми не е никак лесен за разгадаване. После той въздъхна малко театрално.

— Какво толкова те натъжи, приятелю Катандрион?

— За да бъда напълно откровен, Поулгара, ти ми даде повод да обмисля своята абдикация — оплака се той. — Тишината и спокойствието на манастира изведнъж започнаха да ме привличат неудържимо. Международната политика винаги ли е толкова сложна и мъглява?

— Обикновено е така. Понякога става и по-лошо.

— Чудя се само дали ще ме накарат да си обръсна главата — замислено рече той, опъвайки един кичур от великолепната си кестенява коса така, че да може да го види.

— Моля?!

— Когато вляза в манастира имам предвид.

— Я стига, Катандрион! Не се ли забавляваме добре и в света на миряните?

— Странно отношение имаш ти към нашия свят, Поулгара. Толкова хубаво си ми беше, когато мразех астурианите и мимбратите. Тогава животът бе прост и естествен. После ти дойде и обърка бедния ми ум, като го напълни с нови врагове и битки, които той дори не може да побере!

Нежно поставих ръка на рамото му.

— Ще се справиш отлично с новите си задачи, Катандрион. Аз ще се погрижа да не допускаш много и фатални грешки. Колко грижливо се проверяват свидетелските показания тук във Во Вакюн?

— Свидетелските показания ли?

— Какво трябва да се направи, за да се докаже, че толнедранецът е негодник?

Той се изсмя.

— Това изкуство не е популярно в Арендия. Ние все пак сме аренди, Поулгара, и способностите ни не стигат толкова далече. Аз управлявам чрез укази и заповеди. Ако аз кажа, че някой човек е злодей, значи той наистина е такъв и бива хвърлен на часа в тъмницата. По природа сме устроени да търсим прости решения на всички проблеми.

— Това е много удобно. Но все пак имам нужда от още някои подробности. Би ли наредил да го арестуват? Искам да му задам няколко въпроса, преди да го хвърлят в тъмницата. Трябва да знаем до къде се простира заговорът, когато тръгна за Во Астур и Во Мимбре.

— Ще са ти необходими ли услугите на професионален следовател?

— Искаш да кажеш палач, нали? Не, Катандрион. Има и други начини да се изтръгне истината. Ако зная и най-дребните подробности от замисъла на Ктучик, ще мога да сложа прът в колелата му.

— Срещала ли си някога този поганец Ктучик?

— Не още, Ваша Светлост — казах мрачно. — Но нашата среща е неизбежна и аз я чакам с нетърпение.

Като минавах през вратата, замълчах за миг и се загледах изпитателно в хрътката, която лежеше изтегната отпред.

— Хайде, татко — рекох сговорчиво, — вече можеш да се върнеш у дома. Ще се оправя и без теб.

Той дори успя да наподоби виновно изражение.