Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (11)

Десета глава

Мама вече не беше с мен. Аз виех от болка, прегръщайки мъртвото тяло на сестра си. Пред мен зееше отчайваща пустота. Бях лишена от своята половина и нищо не бе в състояние да запълни липсата. Целият свят сякаш се продънваше в отворената паст на болката.

Почти не помня последвалите събития в тази ужасна нощ. Мисля, че някакви хора надойдоха в стаята на сестра ми, но аз дори не помня техните лица. Май всички наоколо плачеха неудържимо, но и в това не мога да бъда съвсем сигурна. После дойде Арел. Беше спокойна и на нея можеше да се разчита — приличаше на скала, която винаги може да ти послужи за здрава основа, върху която да стъпиш. Тя ме прегърна и започна да ме полюшва като малко дете, докато някой — май беше Аргак — не й подаде чаша с някаква напитка.

— Изпий това, Поул — нареди ми тя, поднасяйки чашата към устните ми.

Беше нещо много горчиво и в мен за миг проблясна надеждата, че е отрова. Това би било идеалното спасение от страданията. Повече нямаше да усещам болката. Отпих жадно. Пристъпите на плач постепенно утихнаха и аз потънах в забвение, поддържана от внимателните ръце на Арел.

Когато се събудих, бях в леглото си и не можех да преценя колко време е минало, откакто съм заспала. Арел седеше край мен. Сякаш без участието на моята воля разумът ми отчете, че прозорците са били отворени през цялото време.

— Баща ти е тук, Поул — каза Арел, когато отворих очи.

— Колко мило от негова страна, че си е направил труда — отвърнах горчиво. Явно не ме беше отровила с отварата, която ми даде. Почувствах се предадена.

— Достатъчно, Поулгара — рязко каза Арел. — Хората умират — това е неизбежно. Не бива да обвиняваш нито себе си, нито когото и да било. Смъртта на близък човек може да стане причина останалите членове от семейството да се разпръснат в различни посоки. Или пък още по-здраво да се обединят помежду си. Ти кое избираш, Поул? — После тя се изправи и оглади с длан гънките по предницата на сивата си рокля. — И недей да търсиш нищо остро, скъпа. Погрижила съм се да прочистя стаята ти от всякакви ножове. Също така стой далеч от прозорците. А сега се облечи и наплискай лицето си със студена вода. Среши и косата си — много си чорлава и раздърпана.

После тя излезе, а аз станах, за да заключа вратата зад нея. Пак беше вечер, макар да не знаех колко дни са минали от смъртта на Белдаран. По едно време татко почука на вратата.

— Аз съм, Поул. Отвори!

— Върви си! — отговорих.

— Отвори вратата, Поул! Трябва да поговорим.

— Остави ме на мира, татко! — Още докато го казвах, си дадох сметка, че е доста глупаво. Нито една ключалка или катинар на този свят не биха задържали баща ми отвън, стига той да поискаше да влезе. Накрая се предадох и отворих.

Имаше делови вид, макар лицето му да беше бледо и посърнало. Без много излишни думи ми напомни, че нашата най-главна задача в момента бе да запазим продължението на риванския род. Рива беше напълно вцепенен от скръб, така че някой друг трябваше да поеме неговите задължения — като крал и като Пазител на Сферата. Даран беше едва двадесетгодишен тогава, но той беше единственият престолонаследник и едничката ни надежда.

— Ангараките имат очи и уши навсякъде, Поул — напомни баща ми. — Ако покажем и най-незначителните признаци на слабост и объркване, в най-скоро време можем да очакваме посещение от Ктучик. А не е изключено и самият Торак да ни удостои с вниманието си.

Ето това вече ме извади от унинието и апатията, в които бях потънала. Потиснах безутешната си тъга.

— Какво ще правим? — попитах.

— Ти ще се вземеш в ръце и ще поемеш нещата тук. Оставям Даран под твоя закрила. Говорих с Бранд и той напълно осъзнава сложността на положението, в което се намираме. Ще ти помага доколкото може, но основната отговорност си остава твоя. И не ме проваляй, Поул! Ще те заведа в покоите на Бранд. Точно сега той разговаря с Даран. Те все пак са алорни, така че им дръж здраво юздите, дъще.

— Но нали и ти ще бъдеш тук?

— Не, аз трябва да замина.

— Да не искаш да кажеш, че няма да останеш дори за погребението? — това кой знае защо страшно ме потресе. Вярно, татко никога не е спазвал общоприетите обичаи и поведение, но все пак…

— Аз вече извърших погребението в сърцето си, Поул, и никаква церемония, нито пък досадното мърморене на някой свещеник ще променят нещо.

Тези думи ми напомниха, че на мен все още ми предстои да се разправям с един от свещениците на Белар. Ако Елтек не се беше заел така истерично да преследва вещиците, сестра ми можеше да получи нормално лечение, което да спаси живота й. Желанието за отмъщение не е похвално, но в случая можеше да ми помогне да се преборя със скръбта. Сега вече имах две основателни причини да се съвзема — Елтек и Ктучик. Оказа се, че противниците ми дебнат и от двете страни на теологическата бариера.

Татко ме придружи до отрупания с книги кабинет на Кеймиън и после ни остави.

— Има няколко случая, които не търпят отлагане — обърна се Кеймиън към мен и натъжения ми племенник. — Всъщност, спешните задачи постоянно се трупат. Това, че някой е крал по рождение, не го отделя тутакси от общата човешка некадърност.

— Лорд Бранд — възпротиви се Даран, — хората няма да ме приемат за техен водач. Твърде млад съм.

— Баща ти беше дори по-млад, отколкото си ти сега, когато основа кралството, Даран — припомних му.

— Но той е имал Сферата, лельо Поул!

— Точно така. Сега тя е у теб.

Той примигна смутено.

— Никой освен татко не може да докосва Сферата.

Неволно се усмихнах. Вярно, усмивката ми беше доста тъжна, но фактът, че все още можех да се усмихвам доста ме изненада.

— Даран — рекох, — баща ти постави твоята ръка върху Сферата още преди да бяха минали и двадесет и четири часа от рождението ти. Сферата знае кой си.

— Той може ли да свали меча от стената? — напрегнато попита Кеймиън.

— Не съм напълно сигурна. Ще проверя.

— Това би придало достоверност на правомощията на Негово Височество принц-регента и ще премахне всякакви възражения и съмнения.

— В думите ви има основание, господа — обърнах се към двамата. — Трябва да говоря с Учителя, пък и със самия Рива по въпроса. Но продължавам да си мисля, че възкачването на Даран на трона няма да предизвика никакви протести.

— Аз пък ще се справя с риванския дякон — обади се Даран с каменно лице.

— Бихте ли обяснили точното значение на това „ще се справя“, Ваше Височество? — любезно попита Кеймиън.

— Не съм решил в какво точно ще се изразява това, лорд Бранд. Все още се колебая дали да затъкна меча си в корема му и хубаво да го развъртя, или пък да го изгоря. Вие какво ще ме посъветвате, лельо Поул?

Алорни!

— Нека най-напред укрепне авторитетът ти, Даран. Кървавата баня ще я отложим за по-късно — предложих му аз. — Остави риванския дякон Елтек хубаво да се поизмъчи, преди да го нанижеш на меча си или да го използваш за подпалки. Сега имаме по-важни неща за решаване.

— Права си, лельо Поул — съгласи се той. — Имате ли правомощия да затворите пристанището, лорд Бранд?

— Предполагам, че имам, Ваше Височество — отвърна Кеймиън. — Но защо е нужно това?

— Ние се намираме на остров, лорд Бранд. Ако затворим пристанището, Елтек няма да може да избяга от мен.

— О, скъпи — въздъхнах аз.

Едва много по-късно, когато бях вече в покоите си, успях да изпратя мислено послание. „Имам нужда от теб, майко.“ След това зачаках неспокойно.

„Тук съм, Поул.“

Гласът й беше пълен с неизмерима скръб.

„Даран може ли да повдигне меча на баща си?“

„Разбира се, че може, Поул.“

„А мечът ще му се подчини ли така, както се подчинява на Рива?“

„Естествено, че ще му се подчини! Какво целиш с всички тези въпроси, Поул?“

„Свързано е с алорнската политика, майко. Рива не може да изпълнява задълженията си в момента. Ето защо Даран трябва да поеме управлението, докато баща му се оправи. Искам да елиминирам всички възражения по въпроса още преди да са възникнали.“

„Не насилвай нещата, Поул.“

„Разбира се, че няма, майко.“

Винаги съм смятала, че погребението е толкова лично нещо, та на него би трябвало да присъстват единствено членовете на семейството. Но сестра ми беше риванска кралица, затова нейното погребение трябваше да се изпълни по всички правила на дворцовия церемониал.

— Естествено, богослужението ще бъде извършено от Елтек, той е риванският дякон — обърна се Кеймиън към мен и моя племенник. — За съжаление се налага…

— Не, не се налага — каза твърдо Даран.

— Ваше Височество!

— Елтек уби майка ми. Ако посмее дори да припари на погребението, ще го насека на парчета! Към дворцовия параклис също има свещеник. Той ще извърши богослужението.

— Това ли е окончателното решение на Ваше Височество?

— Да, лорд Бранд — и Даран изхвръкна от стаята.

— Ще поговоря с него, Кеймиън — казах меко. — Дяконът няма да ръководи ритуала, но аз държа той да присъства. Там ще се случи нещо и аз искам той да го види.

— Тайни, а, Поул?

— Просто малка изненада, стари приятелю. Ще извърша прехвърлянето на властта от баща на син съвсем ясно, та после никой да не твърди, че е недочул или недоразбрал.

Елтек, естествено, се засегна. Но Кеймиън беше достатъчно лицемерен, за да успокои отчето. През цялото време той използваше изрази като „личен духовен наставник“ и „по волята на най-близките“.

Официалната погребална церемония се проведе в тронната зала на риванските крале. Ковчегът на сестра ми беше точно срещу трона, на който седеше Рива, обзет от безмерно отчаяние. Кралят се беше надвесил напред над бледото лице на съпругата си. Свещеникът, който изпълняваше богослужението, беше мил и внимателен старец, при това със сигурност не беше култист. Той се опита да ни утеши със своите думи и мекия тон на гласа си, но се съмнявам, че някой от нас успя да чуе дори част от това, което ни каза. Елтек също стоеше в предните редици и лицето му излъчваше наранена гордост. Беше висок и сух мъж с пронизващи очи и прошарена брада, която стигаше почти до кръста. В един миг по време на частната семейна церемония в параклиса аз го улових да ме гледа втренчено. После лицето му се изкриви в мазна усмивка, която сама по себе си говореше достатъчно. Той изглеждаше почти доволен от това, че не успях да спася живота на сестра си. Едва се удържах да не го изпратя право на небето при неговия бог Белар.

Тялото на Белдаран беше положено в набързо приготвената семейна гробница в дъното на дългия коридор на Цитаделата. Рива открито се разплака, когато тежката каменна плоча със стържещ звук покри криптата. Двамата с Кеймиън го прикрепяхме по обратния път към тронната зала. Бях говорила с обезумелия от скръб мой зет малко преди погребението и му бях обяснила точно какво се иска от него.

— Приятели мои — обърна се той към събралите се благородници и духовенството. — Ще се оттегля в усамотение за известно време. Но ви уверявам, че кралството ще бъде в сигурни ръце. — Той отиде до трона и свали огромния меч от стената. Мечът засвети със синя светлина, както ставаше всеки път, щом Рива го вземеше в ръцете си. Но изглежда дори Сферата тъгуваше за умрялата ми сестра, защото сиянието й беше някак приглушено и помътняло. Кралят вдовец се обърна с лице към множеството, държейки високо пламтящия символ на своята власт.

Сред опечалените са възцари гробовна и страховита тишина.

— Моят син, принц Даран, ще ме замести — заяви толкова твърдо Рива, че никой дори не помисли да оспори неговото решение. — Ще му се подчинявате така, както се подчинявахте на мен. — После той хвана меча откъм излъчващото синьо сияние острие и го подаде с ръкохватката напред към Даран. — Предавам цялата си власт в ръцете на моя син — изгърмя гласът му.

Някъде внезапно заби камбана, а от дълбокия й звук камъните в стените сякаш взеха да трептят. Знаех много добре, че нито една от камбаните на острова не беше толкова голяма, та да издаде подобен звук.

Даран благоговейно взе меча от ръцете на баща си и го вдигна високо над главата си. Синкавият пламък на Сферата се разгоря още по-силно, пропълзя по широкото острие и обля младия принц с ореол от светлина.

— Слава на Даран — провикна се високо Кеймиън, — принцът-регент на Острова на бурите!

— Слава на Даран! — подеха и останалите.

Лицето на Елтек беше бледо от ярост, а ръцете му трепереха. Явно изобщо не беше обмислял регентството като сериозна перспектива, при това получено по свръхестествен начин. Той просто се беше надявал потопеният в скръб Рива да продължи да изпълнява кралските си задължения. Тогава нищо не би било пречка пред желанието на риванския дякон да узурпира властта. Кеймиън постепенно щеше да бъде отстранен, а говорещият от името на Рива Елтек щеше да се представя за последна инстанция, чийто заповеди са окончателни. Светещият меч на риванския крал в ръцете на Даран отряза пътя на Елтек към властта. Дяконът изобщо не беше доволен от развоя на събитията. Успях да уловя погледа му и само за да го подразня още повече, му отвърнах с ехидна усмивка.

Както беше обявил в тронната зала, Рива се оттегли в уединение. Тримата с Даран и Кеймиън поехме управлението на държавата. Според мен Даран доста мъдро отказа да използва трона на баща си. Вместо това управляваше кралството, седнал на обикновен стол зад проста маса, отрупана с документи, които са тегоба за всеки управник по света.

В продължение на зимата и ранната пролет установих колко непоносимо може да бъде бремето на държавните дела и се чудех на жаждата, с която някои мъже се стремят към трона. Към който и да е трон.

Давам си сметка, че именно изтънчените маниери на Кеймиън ме отърваха от много грижи в тежкия период след смъртта на Белдаран. Той беше много умен, непоклатимо предан, а вроденият чар му помагаше без много проблеми да изпълни всичко, с което се заловеше. Познавах жена му много добре — толкова добре, че да си давам сметка колко нещастна е тя, когато задълженията му на държавник го задържаха задълго далеч от дома. Но тя знаеше, че неговото положение изисква да прекарва дълги часове с мен и Даран. Между нас с Кеймиън никога не се случи нищо непристойно. Но въпреки това и на двамата не ни беше леко.

(Мисля, че не е необходимо да се задълбочавам в тази посока.)

Беше ранното лято на 2038, когато се случи нещо, много по-сериозно от безкрайните петиции, пълни с надути и банални фрази. Макар брегът на Острова на бурите да изглеждаше непристъпен и суров, долините в южната част на вътрешността бяха тучни и плодородни. Йерархията в алорнстоко общество се определяше от притежаваното количество обработваема земя. Затова всички ламтяха да имат земи именно в южната част на острова. Сред заможните хора по онези места беше и барон Гарейн, типичен алорнски грубиян, а синът му Карак беше пияница и жесток скот, както се разбра по-късно. Техният съсед, барон Алтор, имаше дъщеря Селан — красиво, нежно и възпитано девойче. След дълъг пазарлък Гарейн и Алтор се сватосали и решили да вдигнат сватба на своите деца. Сделката предвиждала зестрата на булката да е земя.

Бракът изобщо не бил щастлив. След сватбеното тържество Карак отишъл мъртвопиян в брачната стая и грубо насилил Селан да изпълни съпружеските си задължения. Оттогава всичко тръгнало към все по-зле. Освен другите си недостатъци Карак дори биел жена си и това скоро стигнало до ушите на Алтор. Той незабавно тръгнал да спасява своята дъщеря. Имало няколко пострадали и от двете враждуващи страни, но Алтор все пак успял да прибере детето си обратно вкъщи. После обявил брака за невалиден и си взел обратно земята. Гарейн побеснял — не толкова за разтрогнатия брак, колкото заради загубата на земята. Враждата между двамата постепенно започнала да включва техните братовчеди, чичовци, племенници и все по-далечни роднини. Често се случвало да избиват самотните овчари и да горят къщите и посевите.

Най-сетне новината за тази война достигна до Цитаделата и ние тримата с Кеймиън и Даран се събрахме в претъпкания с книги кабинет да обсъдим положението.

— И двамата са много влиятелни мъже — мрачно обяви Кеймиън, — и двамата имат многобройни фамилии. Ако незабавно не вземем мерки, рискуваме да се превърнем във втора Арендия.

— Може ли един брак да бъде анулиран просто така? — попита Даран.

— И от двете страни има възражения по този въпрос, Ваше Височество — отвърна Кеймиън. — В много от случаите решението зависи от това кой от двамата бащи е по-влиятелен. Ако този на съпруга вземе надмощие, жената се счита за негова собственост. Ако ли пък другата страна е по-силна — тогава не.

Даран се намръщи.

— Армията ми достатъчно голяма ли е, за да отида там и да охладя страстите на двамата?

— Мисля да прибегнем до това само в краен случай, Ваше Височество. Нека най-напред опитаме да поговорим с тях. Но ако обявим обща мобилизация, това едва ли ще ни навреди. Тя ясно ще покаже, че никак не сте доволен от развоя на събитията.

— Какво е състоянието на хазната, лельо Поул? — обърна се към мен Даран. — Мога ли да си позволя обща мобилизация?

— Мисля, че да, стига тя да не се проточи много дълго. — При тези думи ми хрумна нещо. — А защо вместо това не организираме турнир?

— Съжалявам, лельо Поул, но не те разбирам.

— Това е обичай при арендите, Ваше Височество — обясни му Кеймиън. — Нещо като военно състезание, в което е включена надпревара по стреляне с лък, бой с мечове, хвърляне на брадва, рицарски двубои и други такива.

— Какво е това рицарски двубой?

— Двама облечени в брони мъже се опитват да се бутнат един друг от седлото на коня с помощта на шестметрови пики.

— Ама че странен обичай!

— Май този вид състезание ще трябва да отпадне — отбеляза Кеймиън. — Алорните обикновено не се бият върху коне. — Той ме погледна. — Това обаче е прекрасна идея, Поул! Така хем ще покажем на Гарейн и Алтор колко голяма войска може да свика краля, хем благородниците ще трябва да си платят разходите за участие. Ще постигнем целта си, без да се налага да опразваме хазната.

— Ами ако никой не дойде? — започна да се колебае Даран.

— О, скъпи, ще дойдат — уверих го аз. — Това ще им даде възможност отново да се поперчат. Сеитбата завърши и нищо не ни пречи да съберем хората. За всеки поканата ще бъде чест и можем да сме сигурни, че благородниците на острова ще се отзоват.

— Дори Гарейн и Алтор?

— Дори и те. Ще ги съберем в Цитаделата по време на празненствата. И без това ще са в града, така че няма да могат да откажат.

— Пък ние ще им преподадем набързо един урок — добави Кеймиън. — Из останалите части на острова също припламват препирни и свади от време на време. Ако се разправим строго с Гарейн и Алтор, останалите ще схванат намека.

— Не си ли прекалено оптимистично настроен, Кеймиън? — попитах скептично аз. — Все пак тук става дума за алорни!

Поканите за турнира бяха разпратени и столицата на Рива започна да гъмжи от яки алорни. Накрая пристигнаха хората на Гарейн и Алтор. Обстоятелството, че всеки здрав мъж на острова откликна на поканата на принц-регента, не убягна от вниманието на враждуващите барони. Регентът не беше управлявал и година, но влиянието му беше безспорно и властта му постепенно укрепваше. Оставихме двамата врагове на мира за известно време, за да проумеят този факт. После Даран ги повика в Цитаделата. Срещата се проведе в тронната зала, където всички символи на властта бяха извадени на показ.

Честно да си призная, моите симпатии бяха изцяло на страната на барон Алтор и дъщеря му, защото Карак се беше държал наистина отвратително. В интерес на истината обаче трябва да подчертая, че между Гарейн и Алтор почти нямаше разлика. И двамата бяха високи, плещести, брадати и не много умни. Носеха ризници, но нямаха мечове със себе си. Кеймиън благоразумно беше наредил всеки, който влиза в тронната зала, да оставя оръжието си отвън.

Косата на Гарейн беше ръждива на цвят и стърчеше във всички посоки. Алтор имаше мазна черна коса, която се спускаше по гърба му като конска опашка. Макар още да нямаше обед, грубиянинът Карак вече се клатушкаше пиян. Беше отпуснат млад мъж с рядка брадица и рошава коса. Можех да подуша отвратителната му миризма дори през голямото разстояние, което ни делеше. Единствено дъщерята на Алтор, Селана, изглеждаше поне малко по-цивилизована. Беше хубавица с руса коса и едри гърди — същинска алорнка. Но сините й очи имаха твърдия поглед на нейния баща.

Враждуващите семейства предвидливо бяха настанени в различни краища на залата. Слухът за тази среща бързо обиколи града и тронната зала се препълни с любопитни зяпачи.

Тримата с Даран и Кеймиън имахме достатъчно време да обмислим всеки свой ход. Предстоящото събитие беше грижливо подготвено. Залата се охраняваше от придворната гвардия. Тежковъоръжени войници в железни ризници стояха покрай четирите стени, за да предотвратят всяка изненада или намеса в срещата. Бяхме наредили да изнесат стола и масата на Даран. Когато племенникът ми влезе в претъпканата зала, той се упъти направо към трона и седна достолепно на него.

Това предизвика вълнение сред множеството.

— Нека не се бавим и да започваме — строго нареди Даран. Нямаше нито една излишна дума, така че никой не би се усъмнил кой всъщност командва тук. — Баща ми е сериозно обезпокоен от това, което става в южните части на острова. Ние не бихме желали по никакъв начин да го тревожим, нали? — Той се наведе напред. — Господа барони Гарейн и Алтор, приближете се насам — и царствено посочи мястото пред трона.

Воюващите грубияни пристъпиха предпазливо.

— Още тук ще прекратите това безумство веднъж и завинаги — заповяда моят златокос племенник. — Ако някой от вас дръзне да наруши кралската воля, ще бъде незабавно преместен в северната част на острова.

— Ваше Височество! — възропта Гарейн. — Там никой не би могъл да оцелее — навсякъде са само скали!

— Ако само още веднъж изтеглиш меча си, Гарейн, ще имаш щастието да опиташ живота по онези места. Сигурно ще започнеш да отглеждаш кози — те ядат почти всичко.

Синът на Гарейн залитна напред.

— Не можете да сторите това — измуча пиянски срещу Даран той.

— Можеш ли да отрезвиш този глупак, лельо Поул? — попита Даран.

— С радост — отвърнах.

— Направи го тогава.

Бяхме убедени, че по някое време пияницата Карак ще се намеси в разговора и се подготвихме за това.

Даран вече беше показал своята власт и сила. Сега беше мой ред. Признавам, присъствието на Елтек, риванският дякон, ме накара малко да се поизсиля. Тримата с Даран и Кеймиън този ден само давахме уроци.

— Доведи този пияндур тук! — наредих на началника на стражата.

— Слушам, лейди Поулгара! — отвърна брадатият войник. Той си проправи път през вцепенената тълпа, хвана Карак за врата и го потътри към нас. Протегнах ръка, щракнах с пръсти и пред мен се появи чаша. Сетне извадих от ръкава си стъклено шишенце и излях съдържанието му в чашата. Вдигнах огромния бокал и изрекох „Бира!“. В залата настъпи мъртвешка тишина. В нея се чуваше само шуртенето и клокоченето на пенлива кехлибарена бира, която се изливаше от въздуха и пълнеше чашата. Погледнах бегло Елтек и с удоволствие забелязах, че очите му са изскочили, а устата му е широко отворена. Хората, които претендират, че владеят тайната на магията, губят ума и дума, когато видят истинско вълшебство.

После се приближих към мазния и вонящ Карак.

— А сега бъди добро момче и изпий това — наредих му аз.

Той погледна чашата сякаш там се беше свила змия и дръпна ръцете си зад гърба.

— Накарай го да я изпие, сержант — нареди Даран на началника на стражата.

— С удоволствие, Ваше Височество — отвърна едрият войник. Той грубо изви едната ръка на пияндура и стисна здраво пръстите му. — Изпий я! — прогърмя неговият глас.

Карак слабо се възпротиви.

Тогава войникът взе да извива бавно ръката му. Той имаше волски гърди, а ръцете му приличаха на свински бутове. Сигурно можеше да накара дори камък да пусне вода.

Карак се изправи на пръсти, квичейки като прасе.

— Изпий я — повтори сержантът.

— Ваше Височество! — не издържа Гарейн.

— Млъкни! — сопна му се Даран. — Хората ти ще се научат да МИ се подчиняват!

Сержантът продължаваше да извива ръката на Карак в огромния си юмрук. Онзи най-после сграбчи чашата и шумно я изпи.

— Вече се тревожех, че този приятел ще припадне след малко, сержанте — обърнах се към войника. — Отведете го някъде настрани, за да не изцапа всички наоколо.

Сержантът широко се усмихна и повлече Карак към една от стените, където разкиснатият младеж взе шумно да повръща.

— Лейди Селан — отново взе думата Даран, — бихте ли се приближили до трона?

Селан се подчини, макар с колебание.

— Искате ли да се върнете при съпруга си? — попита принцът.

— За нищо на света! — избухна тя. — Предпочитам да се самоубия! Той ме бие, Ваше Височество! Всеки път, когато се напие, а това става всеки ден, ме налага с юмруци.

— Разбирам — лицето на Даран се изопна. — Нито един истински мъж не посяга дори с пръст на жена — заяви той, — затова според кралската воля бракът между Карак и Селан оттук нататък да се смята за разтрогнат!

— Не можете да постъпите така! — изрева Гарейн. — Дълг на жената е да изтърпи наказание от своя мъж, когато е сгрешила!

— А дълг на всеки благородник е да изтърпи кралското наказание, когато той е сгрешил! — намеси се Кеймиън. — Играете си с огъня, барон Гарейн!

— А сега да решим кому принадлежи онова парче земя — продължи Даран.

— Земята е моя! — нададе вой Гарейн.

— Моя е! — прекъсна го Алтор. — Аз отново си я връщам, щом Негово Височество развали брака!

— В действителност, скъпи приятели — меко рече Кеймиън, — земята принадлежи на короната. Островът е собственост на краля. Цялата земя ви е дадена само да я ползвате, защото такава е кралската воля.

— Можете да оспорвате това по всички точки седмици наред — каза Даран. — Но правните спорове са твърде отегчителни. Затова нека си спестим времето и гнева и да разделим поравно тази земя — половината за барон Гарейн, а другата — за барон Алтор.

— И дума да не става! — възпротиви се Гарейн.

— Тогава можеш да разучиш как се отглеждат кози, Гарейн. И ще се скиташ немил-недраг като останеш без никаква земя. Ще се подчиниш ли на решението ми? — моят племенник присви очи. — А за да не хрумне на някой от вас или пък на вашите грубияни пак да надига глава, ще издигнете стена, висока четири метра, точно насред спорната земя. Така ще имате занимание и ще сте далеч едни от други, господа! Искам да видя и двама ви как мъкнете камъни! Хич не си мислете, че ще прехвърлите всичко на младите си роднини!

— Но земите се простират на двайсет мили, Ваше Височество! — ахна Алтор.

— Само толкова? Е, значи за десетилетие-две ще приключите със задачата. Искам незабавно да започнете да строите от двете противоположни страни! Ще пратя войниците си да определят точно къде е средата и можете да приемете това като състезание. За награда победителят ще остане с глава. Лорд Бранд знае точно имената на всеки от подчинените ви, така че те всички ще се присъединят към великото дело, независимо дали ще го сторят доброволно или във вериги. Достатъчно ясен ли бях?

Те се поклониха, но благоразумно решиха да не казват нищо.

— Освен това, господа, подозирам че следващите няколко години вашите хора никак няма да ви обичат — отбеляза Кеймиън. — Затова носете постоянно ризници по време на строежа. Просто за всеки случай.

— А сега да решим какво да правим с болния млад човек там в ъгъла — каза Даран, надигайки се неумолимо от трона на баща си.

До този момент Карак вече беше изпразнил стомаха си от всичко, което беше ял или пил през последните няколко седмици. Стоеше бледен, треперещ и покрит със студена пот, когато войникът го довлече до подиума.

— Благоприличието повелява да не се бият жените, Карак — каза Даран. — Затова ей сега ще те превъзпитам. — Той се протегна и измъкна иззад трона един дълъг и гъвкав камшик.

— Не можете да го направите! — изрева Гарейн. — Синът ми е благородник!

— Явно двамата с теб имаме различно разбиране за това какво е благородство, Гарейн — каза му Даран. — Но понеже този звяр е твой син, аз ще се съобразя с решението ти. Дали да му отрежа и двете ръце, или да го нашибам с камшик?

— Ако остане без ръце, няма да може да бие жените — хладнокръвно се намеси Кеймиън, — а може да го откаже и от пиенето. Освен ако не реши да лочи бирата направо от някое ведро като куче.

— Добре казано, лорд Бранд — похвали го Даран. После се протегна и взе меча на баща си, който засвети радостно със синя светлина. — Е, Гарейн — продължи той, — какво да бъде наказанието? — В протегнатите напред ръце държеше меча и камшика.

Гарейн го зяпна.

— Отговори ми! — изрева Даран.

— К-к-к-камшикът, Ваше Височество! — запелтечи баронът.

— Мъдър избор — промърмори Кеймиън.

После началникът на стражата, който явно отпреди беше уведомен какво да прави, разкъса дрехата на Карак, затисна краката му с тялото си и го хвана за единия глезен.

— За да не почне да се крие под столовете, Ваше Величество — обясни той, здраво притискайки с крак другия глезен на Карак.

— Благодаря, сержант — каза Даран. После върна меча на мястото му, остави наметката си да се свлече на пода, свали си горната дреха и запретна ръкави. — Отдръпнете се всички — нареди той и започна да налага крещящия и виещ от болка грубиян. Забелязах, че Селан се наслаждаваше на тази сцена. Понякога алорните са толкова простодушни и безхитростни хора!

Когато Даран приключи с наказанието, той сви камшика и се облече отново.

— Смятам, че свършихме със задачите за днес, приятели — обяви той пред онемялата зала. — Доколкото си спомням, състезанието по стрелба с лък започва този следобед. С радост бих изстрелял един колчан стрели. Ще се видим там!

Тримата се върнахме в кабинета на Кеймиън и аз се нахвърлих срещу тях.

— Скроили сте това шибане с камшик предварително, нали?

— Естествено, лельо Поул — ухили се Даран.

— Без дори да ме попитате!

— Не искахме да те тревожим, Поул — меко каза Кеймиън. — Много ли ни се сърдиш?

Престорих се, че се колебая.

— Не съвсем — признах си. — Като си помисля какви ги е вършил Карак, заслужи си го до последния удар!

— Преди това обсъдихме още няколко варианта — обясни Кеймиън. — Мислех да извлека навън тая пияна свиня, да й дам меч и да я накълцам на парчета. Но Негово Височество прецени, че това може да те разстрои. Затова избрахме камшика — не предизвиква такава бъркотия, нали разбираш.

— Ами заплахата да му отсечете ръцете?

— Хрумна ми в последния момент, лельо Поул — призна Даран. — Но се надявам, че разбраха точно какво мисля за тези, които бият слаби жени. — Той плесна с ръце. — Защо не включим това в наказателния кодекс, а, Кеймиън?

— Ти си варварин, Даран — укорих го аз.

— Не, лельо Поул, аз съм алорн. Познавам хората си и знам какво може да ги стресне. Не искам да управлявам чрез заплаха и насилие, но държа риванците да са наясно какво може да се случи, ако направят нещо, което не одобрявам. А на мен никак не ми харесва побоя над жени. — Той се изтегна в стола си и погледна през прозореца ясния слънчев ден. — В нас е събрана цялата власт и сила, лельо Поул — рече замислено той. — Можем да се опитаме да управляваме цивилизовано и меко, но всяка власт се крепи на страха и подчинението на хората. За щастие ние не сме принудени да си служим често със заплаха. Ако знаех, че ще ми се налага да бъда жесток, докато управлявам, изобщо нямаше да седна на трона. Щях да избягам нанякъде и нито ти, нито дядо щяхте да ме откриете.

Толкова бях доволна от него в този миг, че за малко не се пръснах от гордост.

Новината за това как Даран разреши спора между Гарейн и Алтор плъзна из целия остров. Риванците започнаха да гледат с още по-голямо уважение на своя млад принц-регент. Слава на боговете, досега Даран се справяше чудесно!