Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (6)

Пета глава

По някаква причина майка ми започваше да говори мъгляво и не казваше нищо определено, колчем станеше дума за вече толкова известното пътуване на татко до Малория. Аз пък имах нужда от повече информация, за да се противопоставя на всички нелепи мисли, които се въртяха в неговата глава. Затова започнах да търся чичо Белдин.

Намерих го на върха на една от кулите на Цитаделата. Той се беше отделил с чаша бира в ръка и гледаше сърдитите черни вълни, бушуващи под свода на заплашително надвисналото небе. Поставих въпроса, който ме вълнуваше, без много-много да го увъртам.

— Какво знаеш за пътуването на баща ми в Малория?

— Не много — отвърна той. — Не бях в Долината, когато Черек и момчетата са дошли да го вземат.

— Обаче знаеш какво се е случило там, нали?

— Близнаците ми казаха — присви равнодушно рамене той. — Доколкото схванах, Черек и момчетата са били път през снега в най-лютата зима заради някакво полуумно предсказание, което свещениците на Белар получили от „авгурите“, както ги наричат алорните. Понякога Черек е ужасно лековерен.

— Какви са тези „авгури“?

— Предполагам са хора, които предсказват бъдещето. Свещениците на Белар се напиват до безпаметство, после изкормят някой овен и започват да се ровят из вътрешностите му. Алорните имат чудатото убеждение, че изкорменият овен може да им каже какво ще се случи през следващата седмица. Аз обаче подозирам, че елът има най-голяма роля в тези предсказания. Но така или иначе, алорните много им вярват. Съмнявам се, че и овните са на същото мнение.

— Възможно ли е някой да е толкова наивен, че да хване вяра на подобен абсурд?

— Твоят бъдещ зет например.

— О, богове! Бедната Белдаран.

— Защо изведнъж у теб се породи този задълбочен интерес към странните алорнски обичаи, Поул? — попита той.

— Хрумна ми, че баща ми може да реши да се отърве от мен и да ме омъжи за Драс или Алгар, а аз още не съм готова за брачния хомот. Ще ми се да разполагам с някои аргументи, за да имаме равни шансове в спора.

Белдин се разсмя.

— Не се тревожи, Поул — каза ми. — Понякога Белгарат действа доста странно, но едва ли би стигнал чак дотам. Освен това Учителя няма да му позволи подобно нещо. Обзалагам се, че има съвсем други планове за теб.

Както се оказа по-късно, това е било доста сдържано изказване относно моето бъдеще.

Макар аз вече да бях убедена, че в бъдещето ми не се очертава никакъв алорн за съпруг, тази новина още не беше стигнала до Драс и Алгар. Ето защо двамата алорнски крале се присъединиха към тълпата мои обожатели.

Драс беше по-агресивният от двамата, защото бе и по-големият. Стилът му на ухажване ми донесе голямо облекчение. За разлика от младите риванци с техните недодялано скалъпени домогвания, той беше прям и честен. Драс вече беше уверен в себе си мъж, затова не му се налагаше да си измисля някакъв ореол.

— Е — обърна се той към мен няколко дни след като беше пристигнал с баща си и брат си, — какво мислиш, да кажа ли на баща ми да говори с твоя?

— За какво да говорят, Ваше Величество?

— За нашата сватба, разбира се. Можем да се оженим в деня на сватбата на Рива със сестра ти.

Директният му подход не ми остави много възможности за маневриране и увъртане.

— Не е ли малко прибързано решението ти, Драс?

— Защо трябва да губим време, Поулгара? Този брак ще е от полза и за двама ни. Ти ще станеш кралица, а аз ще се сдобия с жена. При това можем да пропуснем всички тези дворцови преструвки.

Разговорът не тръгваше в добра посока. Подразних се от безцеремонното му отхвърляне на моите ухажори. В двора се забавлявах, и то с истинско удоволствие, а той се опитваше да ми отнеме всичко това!

— Нека да размисля, Драс — предложих аз.

— Разбира се — съгласи се великодушно той. — Помисли, колкото трябва. Какво ще кажеш да ми дадеш отговор този следобед?

(Можете ли да повярвате, че дори не му се изсмях в лицето?)

Ухажването на Алгар беше мъчително и труднопоносимо за мен. Тънкостите в този ритуал изискват женската да отвръща на увертюрите на мъжкаря. Бях го наблюдавала стотици пъти при птиците ми. Винаги мъжкарят е с по-ярко оперение. Той обикновено пристъпя наперено и се кокошини, докато женската хрисимо приема неговата благосклонност. При хората няма особена разлика. Мъжете се перчат, а жените ги гледат в захлас. Но, в името на боговете, как можеш да общуваш и да се захласваш по някого, който с дни не проронва и една дума?! Алгар беше интелигентен, но разговорчив, колкото скала. Ако трябва да съм честна обаче, неговото мълчание ме заинтригува. Но ме и подразни.

— Никога ли не говориш за времето, Алгар? — попитах го веднъж в пристъп на гняв.

— За какво да го правя — отвърна той и посочи прозореца. — Можеш и сама да го видиш, ако те интересува.

(Нали разбирате какво исках да ви кажа?)

Бях раздвоена пред настойчивото ухажване на тази кралска двойка. И двамата бяха огромни мъжища в разцвета на силите си и във възхода на духа. Тяхното присъствие държеше останалите ми обожатели настрана. Това от една страна ме ядосваше. Забавлявах се безкрайно с тълпата ухажори, докато двамата пристигнаха и развалиха всичко. От друга страна обаче те ми спестяваха цели часове слушане на безсмисления брътвеж на останалите.

Трезвият разум, а и постоянният контрол от страна на майка ми, ми подсказваха, че моето пребиваване на Острова на бурите е само преходен етап към онова, което ми предстои. Фактът, че съм дъщеря на Белгарат Магьосника, гарантираше, че ще прекарам по-голямата част от живота си из различни кралски дворове. Беше ми необходимо да познавам изтънко всички подмолни ходове и сложни отношения, които този живот явно щеше да ми поднесе. Пустият и безсъдържателен брътвеж на моите надути млади обожатели ме научи да понасям т.нар. „малък разговор“. Ничий разговор не може да бъде по-малък и по-незначителен от този на възмъжал юноша, който си търси женска. Драс и Алгар, чиито умове бяха заети с държавни дела, ме научиха да различавам важното и същественото, докато всички онези пеперуди се възхищаваха единствено на собствената си прелест.

Чичо Белдин показа на баща ми това, което беше очевидно за всички. После татко поговори с крал Черек Мечото рамо и му обясни, че аз не се стремя към кралската корона нито на Драсния, нито на Алгария. Това отне част от радостите на моята малка игра, но ми остана успокоението, че всички останали наперени млади пауни все още се въртяха около мен.

Една сутрин обаче, докато вървях по дългия коридор към залата, където обикновено се събираха дворцовите велможи, майка ми заговори особено твърдо с мен: „Не ти ли омръзна вече всичко това, Поул?“

„Просто си убивам времето, мамо“ — отвърнах.

„Не се опитвай да се измъкнеш с тези недодялани извинения, Поул. Преодоля лошия си навик да не се миеш и да ходиш мръсна. Сега е време да се освободиш и от тези увлечения.“

„Само ми разваляш удоволствието!“

„Ще бъде, както казвам, Поулгара!“

„Е, добре де“ — въздъхнах. Наистина не можеше да се каже, че напоследък съм пример за подражание. Реших обаче на сбогуване да си устроя един последен триумф. Досега се правех на празноглава хубавица — точно такава, каквато ме искаха моите ухажори. Както ме предупреди майка ми по-рано, те не търсеха в мен разум и душа. След като така или иначе щях да напусна играта, поне нека им покажа каква в действителност съм. Започнах да се разхождам напред-назад по коридора, обмисляйки различни възможности.

Най-лесното, разбира се, щеше да бъде да им демонстрирам дарбата си. Известно време се забавлявах с представата как левитирам пред тях. Бях сигурна, че дори фукльото Тайгун ще схване за какво става дума, когато се появя, плувайки във въздуха на няколко стъпки от пода, развяла знамената на славата след себе си. Но почти веднага се отказах от този план. Беше много детинска постъпка, а аз исках те да схванат, че наистина съм над тях.

После в главата ми проблясна нещо друго — в Долината често се присъединявах към птичия хор и моите приятели ме научиха на някои хитрости.

Влязох в залата, преструвайки се на замислена и унесена в мечти, отправих се към най-отдалечения край и поговорих с музикантите. Единият от тях — на средна възраст, който оглавяваше малката група, беше във възторг от моята идея. Сигурно му беше омръзнало да го подценяват в това общество на пауни. Той пристъпи пред подиума, на който музикантите свиреха, незабелязвани от никого, и обяви тържествено:

— Дами и господа, лейди Поулгара любезно се съгласи да попее пред нас.

Аплодисментите бяха задоволителни, но доста шумни и без следа от добро възпитание. Никога преди това не ме бяха чували да пея. Вкусът на моите ухажори обаче беше толкова груб и неизтънчен, че биха ме аплодирали дори да грачех като врана.

Музикантите подхванаха мелодия, която приличаше на арендска народна песен. Във всеки случай беше в минор, а това подхожда на склонността на арендите да приемат живота като класическа трагедия. Не знаех думите на песента, затова импровизирах.

Аз обичам да пея, както Дюрник сигурно вече е забелязал, и извисих глас в звънливо девическо сопрано. Когато стигнах до втория куплет обаче, прибавих и контраалтов глас. Да пееш едновременно на два гласа е много приятно, но моите слушатели не бяха подготвени за подобно нещо. Из залата се понесоха възклицания и в мен се впериха десетки ококорени очи. Но по-важното е, че след това настъпи мъртва тишина.

На третия стих прибавих и реещо се високо колоратурно сопрано. После стигнах много по-далече от възможностите на сопраното и промених контраалтовата хармония, за да включа и трети глас.

На четвъртия куплет, за да е съвсем сигурно, че съм си постлала окончателно пътя към дома, аз разделих трите си гласа и запях в канон — не само музикално, но и текстово. Беше нещо като кръг, където всеки следващ изпълнител повтаря първото изречение на предхождащия го певец един такт по-късно, а после достигат пълен синхрон. Пеех с три различни гласа и всеки от тях произнасяше различни думи.

Когато завърших изпълнението си, някои насреща ми гледаха диво и неразбиращо. Аз тъжно се поклоних на моите обожатели, а после бавно напуснах залата. Кой знае защо този път те не се струпаха около мен. Много странно. Вместо това се разстъпиха встрани, за да ми направят път, а изражението на някои от тях граничеше с религиозната екзалтация.

Кеймиън, моят изтънчен рус обожател, стоеше близо до вратата. Върху лицето му се изписа силен копнеж и тъга, когато погледите ни се срещнаха за последен път. Той ми се поклони с изключителна грация, а аз отминах покрай него, за да не се върна никога вече в тази зала.

Сватбата на сестра ми наближаваше и макар двете да не говорехме за това, желаехме да прекараме колкото се може повече време заедно. Белдаран щеше скоро да стане кралица и около нея вече неотклонно бдяха група млади ривански благороднички. След сватбата и коронацията те щяха да станат нейната свита от придворни дами. Забелязах, че кралят може да живее в усамотение, дори да е напълно изолиран от околните, защото неговата собствена власт е единствената компания, която му е необходима. Кралицата обаче, като всички останали жени, се нуждае от общество, разговори и забавления. Установих също така, че доста изнервям компаньонките на сестра си. Това не ме изненада. По характер Белдаран беше весела и общителна, а аз — точно обратното. Тя щеше да се омъжи за човека, когото обичаше безумно. Всичко, което очакваше мен в бъдеще, беше загубата на сестра ми, която досега беше център на моята вселена. При това придворните дами бяха чули как се сбогувах с моите обожатели, а магьосниците винаги карат хората да се чувстват неспокойни.

Най-голямата ни грижа по онова време обаче беше сватбената рокля на Белдаран. Така в нашия живот се появи Арел.

(Убедена съм, че това често срещано риванско име е познато на Се’Недра.)

Арел беше шивачка. Повечето от жените с тази професия са слаби и крехки създания със затворен характер. Арел изобщо не беше такава. Тя много повече приличаше на старши сержант, който обучава новаци в строева подготовка. Издаваше командите си с хладен и делови тон, който не допускаше никакви възражения. Освен това Арел беше физически щедро надарена, както беше прието да се казва по онова време. По много черти на своя характер и външността си тя напомняше Лейла, бъдещата кралица на Сендария.

Бузите на дамите постоянно аленееха, докато тя изясняваше скритите страни на съпружеския живот. През това време проблясващата й игла ту потъваше, ту изскачаше от белия плат, който щеше да се превърне в булчинска рокля на сестра ми.

— Мъжете много се вълнуват от тези неща — рече веднъж Арел, откъсвайки със зъби конец от подгъва на роклята. — Независимо колко представителни и важни изглеждат пред останалите, в спалнята всички приличат на малки момченца. Бъдете нежни с тях и никога не им се присмивайте. Когато останете сами, можете да се смеете, колкото си щете.

Двете със сестра ми не се нуждаехме от съветите на Арел. Майка ни се беше погрижила подробно да ни обясни цялата процедура. Но как би могла Арел да знае за това?

— Боли ли? — попита загрижено една блондинка от компаньонките на Белдаран. Все някоя задава този въпрос, когато темата се обсъжда между млади жени. Арел сви рамене.

— Не много, ако си спокойна и отпусната. Не се сковавай и всичко ще бъде наред.

(Предполагам, не е необходимо да навлизам в детайли по темата, нали?)

Най-накрая за голяма радост на Арел роклята на Белдаран беше завършена. Сега нашата покровителка можеше да се заеме със следващата дама. Като сестра на младоженката идваше моят ред.

— Събличай се — изкомандва Арел.

— Какво?! — извиках аз. Дотогава си мислех, че нищо не е в състояние да ме шокира. Явно съм се заблуждавала.

— Свали си дрехите, Поулгара — твърдо повтори тя. — Искам да видя с какво си имам работа.

Пламнах цялата, но направих, каквото се искаше от мен. Тя изучи внимателно полуголото ми тяло с присвити устни и втренчен поглед.

— Не е зле — заключи най-накрая.

Това трудно можеше да се нарече комплимент.

— Ти си щастливка, Поулгара — продължи шивачката. — Много момичета на твоята възраст са съвсем плоски. Мисля, че можем да се възползваме от твоята надареност и да наблегнем на нея, за да прикрием широкия ти ханш.

— Какво? — отново избухнах аз.

— Конструкцията ти е създадена да носиш деца в утробата си, Поулгара. Това е много полезно, но прави дрехата да изглежда зле скроена.

— Истината ли казва? — обърнах се към Белдаран, използвайки тайния ни език, за да не ни разбере Арел.

— Ами малко си позакръгленка в ханша, Поул — отговори Белдаран. После се ухили насреща ми. — Ако изрежем дълбоко гърба на роклята, може да се видят и задните ти полукълба.

— Ще ти го върна тъпкано, да знаеш, Белдаран! — заплаших я аз.

— Едва ли ще го направиш, Поул — отговори тя, подражавайки на любимата закачка между Белдин и баща ни. — Казваш го, само за да ме зарадваш.

Роклята ми беше в синьо, а Арел остави ръцете и деколтето ми открити. Цялата дреха беше обшита със снежнобяла дантела и наистина беше превъзходна. Едва не ми секна дъхът, когато за пръв път се видях с нея в огледалото.

— Не мога да нося такова нещо пред хората — възкликнах, — та аз съм полугола!

— Не се дръж като глупачка, Поулгара — каза Арел. — Добре скроената дреха трябва да подчертава най-хубавите черти на жената. Ти имаш добре оформен бюст и няма да ти позволя да го скриеш в платнена торба.

— Наистина изглеждаш прекрасно, Поул — увери ме Белдаран. — Никой няма и да помисли за ханша ти, ако носиш тази рокля.

— Взеха да ми омръзват разговорите за ханша и бедрата, Белдаран — отвърнах хапливо. — Ти също не си никак слабичка.

— Секретът в носенето на една дръзко скроена рокля е да се гордееш с това, което тя открива — обърна се към мен Арел. — Ти имаш хубава фигура. Гордей се с нея.

— Това е празник на Белдаран, Арел — възпротивих се аз. — Тя, а не аз трябва да привлича вниманието на околните.

— Не се прави на света вода ненапита, Поулгара — нахока ме шивачката. — Чух за всичките ти преструвки и перчене долу в залата, затова не ми ги разправяй тия на мен!

— Поне не съм се разсъбличала!

— Можеше да си свалиш дрехите с чиста съвест! Кой е шил тези ужасни рокли, които носиш?

— Ами, трябваше ми рокля в Камаар и татко поръча на един шивач да ми ушие. Като дойдохме тук, я дадох на една модистка, за да ми направи още няколко по нея.

— Така си и знаех — изсумтя Арел. — Никога не позволявай на някой сендар да ти крои дрехите. Те са най-превзетите и лъжеморални хора на света! — натърти тя, а после продължи, оглеждайки се критично наоколо: — Е, сега е ред на другите дами. Предполагам, всички ще бъдат в зелено. Нали не искаме роклите на придворните дами да са в дисхармония с тези на булката и нейната сестра?

(Понякога си мисля за Арел. Беше твърде властна, за да прилича на останалите алорнски жени. Ще поговоря с майка за това. Тя често се изкушава да си прави експерименти с хората.)

Както се и очакваше, Белдаран беше много неспокойна в нощта преди сватбата. Може и да не изглежда така, но младоженките са почти толкова нервни през последната си нощ като девойки, колкото са и самите младоженци. Ала жените умеят по-умело да се прикриват.

— Не си го слагай на сърце, Белдаран — посъветва я Арел. — Сватбата е повод за гостите да се позабавляват. Младоженецът и младоженката са просто украса.

— Изобщо не се чувствам като украшение в момента, Арел — оплака се Белдаран. — Ще ме извините ли, мисля да поизляза малко.

Нощта мина като всички останали нощи, а денят след нея беше ясен и с чисто небе — голяма рядкост за Острова на бурите. Той е хубав, но има непоносим климат.

Брачната церемония беше предвидена за обед, защото алорнските мъже имат обичай да пируват цялата нощ преди сватбата. Ето защо на следващата сутрин се чувстват малко особено и им е нужно време, за да дойдат на себе си.

Ние също имахме много работа. Белдаран се изкъпа според брачния ритуал, а след това придворните дами намазаха прекрасното й тяло с розова вода. После дълго вчесваха косата й, което отне почти цялата сутрин. Сетне всички се разположихме из стаята по долни дрехи, за да не мачкаме официалните си рокли. Облякохме се едва в последния момент и Арел критично огледа всяка от нас.

— Добре — рече най-накрая. — Забавлявайте се добре на сватбата, момичета, а сега бягайте оттук!

Спуснахме се към предверието на тронната зала, където щеше да се извърши церемонията. Бях малко озадачена от държането на сестра си, когато влязохме там. Тя изглеждаше нечовешки спокойна. Всички следи от предишната й нервност бяха изчезнали. Беше някак резервирана и хладна. Майка ми обясни това по-късно. По-голямата част от сватбения ритуал е натоварена със символи и Белдаран е следвала съвсем точни напътствия.

Държах под око вратата и първа видях пристигането на Рива, баща му и неговите братя. Всички бяха сложили метални ризници, а на коланите им висяха мечове! Все знаех, че алорните са войнствен народ, но чак пък толкова! В знак на уважение към свещения ритуал обаче металът по броните им беше излъскан до блясък. Надявах се да са се погрижили и за характерната миризма на своето въоръжение. Което и да е оръжие има свой специфичен мирис и не мисля, че той е особено подходящ за чувствителния нюх на дамите. Не ми се щеше свитата на Белдаран да се свлече в припадък на пода точно насред церемонията.

Накрая и баща ни се присъедини към кортежа, при това не миришеше твърде силно на бира. Често говоря за отвратителния навик на баща си, но в действителност той не пие чак толкова много. Очевидно годините, прекарани по кейовете на Камаар, са го отучили от много неща.

— Добро утро, дами — поздрави той. — Изглеждате прекрасно. Готови ли сме вече всички?

— Винаги сме готови да изпълним дълга си — отвърнах. — Успя ли да удържиш Рива трезвен миналата нощ?

— Не ми се наложи, Поул. Наблюдавах го доста внимателно, но той почти нищо не сложи в устата си.

— Алорн, който не се опитва да си потопи главата във всяко срещнато буре с бира?! Много странно.

— Извини ме — прекъсна ме той. — Трябва да поговоря с Белдаран. Двамата с Белдин подготвихме някои неща и тя трябва да ги знае.

Малко по-късно разбрах какво е имал предвид.

Баща ми има удивителен усет в намирането на най-подходящия момент. Той изчака насъбралото се в тронната зала множество да утихне постепенно, а после ясно чух мисълта, която отпрати към чичо Белдин: „Време е — каза без думи той, — трябва да започваме.“

Чичо Белдин му отвърна със сребристия звук на фанфари, съпровождани от невидими тромпети. Въздействието беше толкова покъртително, че всички гости замлъкнаха очаровани, фанфарите бяха последвани от сватбения марш, изпълнен от неземни гласове. Аз също имам усет за музиката и бях дълбоко удивена от сложната хармония, която постигна моя дребен и кривокрак роднина.

По даден от баща ми знак Белдаран влезе през вратата откъм предверието и запристъпя към центъра на тронната зала. Спря се там и позволи на присъстващите да й се наслаждават до насита. Тогава Учителя й изпрати своята благословия във вид на лъч бяла светлина. Сега, като се връщам назад в миналото, разбирам, че тогава Учителя е благословил целия ривански род. Родът, който щеше да даде на света Пратеника на боговете.

Аз отхвърлих наметката си и в очите на баща ми проблясна гняв. „Хубава рокля“ — процеди той през стиснатите си зъби. Понякога татко е много непостоянен. Той се възхищава от прелестите на другите жени, но губи самообладание, когато аз разкрия моите.

Двамата застанахме от двете страни на Белдаран и с отмерена крачка тръгнахме по пътеката между редиците с пейки. В страничните улеи гореше торф, затоплящ въздуха в залата. Най-отпред ни чакаха Рива и семейството му.

„Досега върви много добре, нали?“ попита гласът на мама.

„Още не сме свършили, мамо — отвърнах. — Това са алорни и има шанс да оплескат всичко в последния момент.“

„Циничка“ — обвини ме тя.

Тогава видях Сферата на Учителя върху ефеса на огромен меч, провесен над трона. Беше невъзможно да остане незабелязана, тъй като сияеше с наситена синя светлина. Това беше първата ми среща със Сферата и тя ме разтърси от глава до пети. Много пъти след това съм виждала нейния син огън, но само веднъж светеше така ярко като първия път — когато Гарион свали меча от стената. Тогава разбрах, че Сферата също беше благословила брака между Рива и сестра ми.

Когато стигнахме пред трона, двамата с баща ми предадохме Белдаран в ръцете на Рива и отстъпихме назад. Риванският свещеник се приближи и церемонията започна.

Сестра ми сякаш излъчваше светлина и Рива не откъсваше боготворящия си поглед от лицето й. Понеже това беше кралска сватба, свещеникът изпълни ритуала до най-малката подробност. Жените обожават сватбите. Но като изтече първият час от церемонията, гостите взеха да стават неспокойни. Пейките в тронната зала бяха от камък и ужасно неудобни. Мъжете с нетърпение чакаха гуляя, който играе съществена роля в сватбената церемония на алорните. Единствено от уважение към младоженците успяхме да сдържим прозявките си.

Рива и сестра ми трябваше да изтърпят монотонна проповед от духовника относно задълженията в брака. Аз случайно дочух, че всички права са отредени на младоженеца, а задълженията остават за булката.

След още три четвърти час забързаният говор на свещеника даде знак, че приближаваме към края. Признавам, беше смел човек. Всеки от мъжете в залата носеше меч, а отчето подложи на тежко изпитание търпението на паството си. Аз бях престанала да го слушам много преди края на церемонията, но гласът на мама ме предупреди строго: „Поулгара, вземи се в ръце!“

„Какво?“

„Не се вълнувай прекалено. Сега ще се случи нещо с теб. То има символичен характер, но е много важно за нас.“

Малко след това разбрах за какво говори. Почувствах да ме облива топлина и видях, че започвам да сияя със синя светлина също като Сферата. По-късно мама обясни, че тази светлина била благословията на Учителя за нещо, което съм щяла да извърша в далечно бъдеще.

„Слушай много внимателно, Поулгара — продължи гласът на майка ми. — Това е най-важното събитие в историята на Запада. Белдаран е център на човешкото внимание, но боговете гледат теб.“

„Мен? Че защо пък мен?“

„В мига, когато Рива и Белдаран бъдат обявени за мъж и жена, ти ще трябва да вземеш много важно решение. Боговете те избраха за изпълнител на тяхната воля, но ти ще решиш дали да го приемеш или не.“

„Какво да приемам, майко?“

„Задачата, Поулгара. Ще трябва да решиш точно тук и сега дали я приемаш или не.“

„Каква е тази задача?“

„Ако я приемеш, ще трябва да пазиш родовата линия, която ще тръгне от Рива и Белдаран.“

„Аз не съм войник, мамо.“

„Това не се и очаква от теб, Поулгара. За да изпълниш предназначението си не ти е нужен меч. Обмисли добре своето решение, дъще. Когато дойде време да избираш, ти веднага ще го разбереш. Приемеш ли задачата, трябва да й посветиш целия си живот.“

Точно тогава свещеникът стигна дългоочакваната кулминация на церемонията. В този миг дочух плясък на призрачни криле над главата си. Вдигнах очи. Мама, бяла като сняг, пърхаше в неподвижния въздух, а огромните й златисти очи ме гледаха в очакване. После размаха безшумно криле, отлетя в дъното на залата и кацна върху една от гредите. Когато свещеникът произнесе думите, които завинаги ме откъсваха от сестра ми, гласът на майка ми попита: „Приемаш ли, Поулгара?“

Тържествеността на момента изискваше и тържествен отговор. Подхванах роклята си от двете страни, повдигнах я леко и дълбоко се поклоних в знак на съгласие, точно когато Рива целуваше законната си съпруга.

„Сторено е! Сторено е!“ — прокънтя в ушите ми непознат глас, сякаш Съдбата ме призоваваше.