Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (32)

Тридесет и първа глава

— Май посещението ни не беше от най-ползотворните, а, Поул? — измърмори татко, когато напуснахме пищния дворец на Селмисра и поехме по дъждовните улици.

— А ти да не си очаквал да те приеме с отворени обятия? — попитах. — Нали ти е ясно, че никога не си бил особено популярен в Нийсия, татко.

— Е, поне и Урвон няма да го посрещне по-приветливо — въздъхна той. — На това мога да разчитам. Сега да вървим в Марагор и да се опитаме да привлечем вниманието на Мара.

Проливният дъжд ни попречи да видим ясно хълмистата местност, където някога се намираше Марагор, но татко знаеше пътя и аз послушно го следвах чак до Мар Амон. Накрая стигнахме над развалините.

— Срещата с Мара ще бъде неприятна. Боговете са много злопаметни, а Мара още ни се сърди, че не се притекохме на помощ на марагите, когато толнедранците нападнаха Марагор. Срещал съм се с него няколко пъти и той знае кой съм, освен ако вече не ме е забравил. Може да се наложи леко да го послъжа. Ние не сме получавали изрично нареждане да дойдем тук и предприехме това посещение само защото си мислим, че постъпваме правилно. Но за да си осигурим гърба, ще кажа на Мара, че идваме по нареждане на Учителя. Мара не е толкова луд, та да се изправи явно срещу волята му. Така едва ли ще ни смаже още щом ни види. Въпреки това внимавай, Поул. Стой постоянно нащрек и не позволявай пръснатите навсякъде парчета злато да те разсеят. Ако дори помислиш за злато, Мара ще изличи съзнанието ти.

— Всъщност аз не съм чак толкова алчна, татко.

— Така ли? Откъде тогава натрупа толкова пари, та да ги вадиш с купища от ръкава си, щом си наумиш да купиш нещо?

— От разумни вложения, татко. Ако искаш да отгледаш пари, тогава ги засади, поливай ги, тори ги и накрая те ще пораснат и ще се умножат също като рози или репички. Не се безпокой за мен, Стари вълко, не съм чак толкова обсебена от мисълта за богатство.

— Хубаво тогава. Да вървим в града. Ще се опитам да открия капка здрав разум у Мара.

Мар Амон е изключително потискащо място. Той е ужасяващ не само заради многочислените грозни духове, които го населяват, но и заради това, че е наполовина реалност, наполовина мираж. На практика Мара възстанови града като на мястото на разрушените сгради съгради илюзията за това как са изглеждали преди нашествието на толнедранците. Къщите и улиците бяха нематериални, но това не личеше от пръв поглед. Докато пристъпвахме по криволичещата улица, която водеше към главния храм, двамата с баща ми се нагледахме на такива ужаси, които ни стигаха за цял живот. Заплатите на толнедранските легионери се изплащат в медни монети, затова те рядко виждат злато. Земята на Марагор е покрита с него и това в миг разбило воинската дисциплина на легионите. Легионерите изведнъж се превърнали в алчни и лишени от разсъдък грабители, а грабителите обикновено се държат варварски и извършват зверства. Мара с почти любовно чувство пресъздаде тези зверства и ги пусна навеки да обитават Марагор, опитвайки се така да го опази срещу бъдещите завоеватели. Напълно одобрявам наказанията, които Недра въздаде на най-алчните своите последователи след нападението им над Марагор. Търговците от Тол Хонет не могат да се удържат да не мислят за злато, когато то лежи в краката им. А алчността е сигурен път за полудяване в Марагор. Идеята за манастира в Мар Терин на пръв поглед е доста примамлива, но в действителност това е най-ужасният затвор на земята. Обитателите на този затвор са осъдени не на смърт, а на постоянна лудост.

— Белгарат! — викът на Мара беше по-силен дори от гръмотевица. — Защо нарушаваш моята скръб и нахлуваш тук? — Плачещият бог беше огромен, а в ръцете си държеше убито дете.

— Следваме заповедта на нашия Учител двамата с дъщеря ми Поулгара да дойдем при теб, господарю Мара — излъга баща ми, без дори окото му да трепне. — Твоят брат Торак е тръгнал да завладява Запада, господарю. Алдур, нашият Учител, ни нареди да те предупредим за идването на Бога Дракон.

— Нека да дойде — отговори просълзеният бог. — Неговите ангараки не са защитени срещу лудостта, както и жестоките деца на Недра.

— Щом ти го казваш, господарю Мара — поклони се баща ми. — С това двамата с дъщеря ми изпълнихме нареждането на нашия Учител. Сега си тръгваме и повече няма да те безпокоим.

— Много бързо приключи всичко — промърморих аз, докато се връщахме обратно по улиците на илюзорния Мар Амон.

— Мина даже по-гладко, отколкото очаквах — сви рамене баща ми.

— От какво си чак толкова доволен?

— Марагор е нещо като задната врата на Толнедра — обясни той. — Урвон може да мине през Северен Ктол Мургос и да нападне Толнедра от тази страна, вместо да пресича Нийсия. След като Мара вече знае за идването му, вратата може да се смята за заключена. Армията на Урвон ще се превърне в сбирщина бълнуващи идиоти, когато се изтръгне от прегръдките на Марагор. — Баща ми изглеждаше много доволен от въображаемата картина. — Е, може и да съм се надявал на по-голяма помощ от Мара, но сега поне съм сигурен, че той ще държи този фронт. Време е вече да вървим при Горим. Най-добре е още отсега да предупредим всички какво се задава, та после да не ни се налага да пътуваме отново.

— Значи ще включим и улгосите?

— Не ми се вярва да искат да участват, но нека не ги пренебрегваме и да не отхвърляме поканата им.

— Това започва да ми прилича на голяма суетня.

— Че защо?

— Сновеш насам-натам и предупреждаваш разни хора за предстоящо пиршество, което те нямат намерение да посетят.

— Приеми го като дипломатическа любезност, Поул.

— По-скоро бих го нарекла губене на време.

— Рискът да си загубиш напразно времето го има навсякъде в дипломацията. А сега имаш ли нещо против да отидем в Пролгу?

Неспирните дъждове, които се изсипваха над равнините и по-ниските части през годините след Затъмнението на Торак, в планините на свещения Улго се бяха превърнали в сняг.

Кацнахме на земята край изоставения град, който не прилича на никой друг по земята. Повечето от древните градове са превърнати в развалини и пепелища по време на различни войни. Пролгу, обаче, не беше докосван от неприятелска ръка. Улгосите просто се бяха преселили в пещерите под града, изоставяйки домовете си да стоят празни и непокътнати. Пустеещите къщи обикновено са особено примамлива плячка за крадците. Но дори най-дързкият разбойник не би се опитал да граби из Пролгу. Планините на Улго гъмжат от всякакви създания, които гледат на хората единствено като на храна. Легендата твърди, че тук дори мишките са човекоядни.

— А, ето го — каза баща ми, сочейки към една къща, която по нищо не се отличаваше от останалите. — Снегът прави откриването му много по-трудно.

— Предполагам, че той прави всичко по-трудно от обикновеното, татко.

— Не вали ли само за радост на хората?

— Едва ли.

И тази къща, както и останалите постройки в Пролгу, отдавна се беше простила с покрива си и по пода имаше натрупан сняг. Баща ми ме отведе в онова, което някога трябва да е било салон, и известно време разравяше снега с крак.

— Уф, най-накрая — измърмори под нос, когато попадна на търсената плоча. После вдигна от пода един по-голям камък и удари отгоре й три пъти.

Не последва никакъв отговор. Той отново почука и аз долових, че звукът прокънтя на кухо. След това се дочу приглушен скърцащ звук и тежката каменна плоча се отмести. Отдолу се откри слабо осветена дупка и оттам прозвуча глух кънтящ глас:

— Яд хо, гроджа УЛ.

— Това си е чиста формалност — прошепна ми татко, а после отговори: — Яд хо, гроджа УЛ. Яд мар ишум.

— Вийд мо, Белгарат. Мар ишум улго.

— Поканиха ни да влезем — обърна се към мен баща ми. — Изучавала ли си езика на улгосите?

— Не много усърдно. Но граматиката е като на далите, нали?

— Да, тя е много по-древна от мориндската или карандийската например. Езикът на хората, които живеят уединено, след време се вкаменява. А няма други, които да живеят по-изолирано от улгосите. Хайде да слезем долу и да поговорим с Горим.

— Ще трябва да ми превеждаш, татко.

— Няма да се наложи. Горим говори нашия език.

— Това много ще ме улесни.

Светлината в подземията на Улго е изкуствена и едва-едва мъждука. Не можах да разбера точно колко са големи пещерите, но ако се съди по ехото в тях, трябваше да са огромни. Никога не съм се чувствала много спокойно там. Докато бях долу, постоянно ме преследваше мисълта за живота на къртиците. Долу под земята, обаче, съществува едно напълно уредено общество. Хората обитават малки помещения, издълбани в скалите по протежението на дългите и мрачни галерии. Те са погълнати от всекидневните си грижи по същия начин, както ако живееха на повърхността. Мрачно си помислих, че животът под земята има поне едно предимство — лошото време тук не означава нищо.

Повечето от улгосите изобщо не ни обърнаха внимание и двамата с баща ми необезпокоявани преминахме през галериите. Заобиколихме предпазливо няколко бездънни пропасти и излязохме на брега на голямо тъмно езеро, подобно на подземно море. Водата в него идваше от множество водопади, който шумно се стичаха по скалата и разбиваха гладката му повърхност. Ехото им се сливаше с химните в прослава на Ул, които бяха изпълнявани на равни интервали от вярващите. Кънтежът от шума на водата и пеенето превръщаше Улго в една огромна катедрала.

Къщата на Горима на Улго беше построена от мрамор и можеше да засрами и най-великолепните къщи на Тол Хонет. Тя се издигаше върху малък остров в центъра на плитко подземно езеро. До нея се стигаше по специално направен път. В края му ни очакваше белобрадият старец Горим, облечен в снежна роба. Това беше може би най-светият човек на земята. Не бях слизала в пещерите на Улго близо хилядолетие, но този Горим много приличаше на своите предшественици.

— Май доста време мина, Белгарат — поздрави баща ми Горим, когато го наближихме.

— Така е, Горим — извини се татко. — Бях твърде зает, затова позанемарих светските си обноски. Мисля, че не се познаваш с дъщеря ми, нали?

— Святата Поулгара ли? Не мисля, че сме се виждали.

— Свята ли каза? Май трябва да почакаш, докато не се опознаете по-добре, а после да й приписваш тези гръмки звания, Горим. Поул е доста сприхава.

— Стига вече, татко — отсякох, а после се поклоних пред Горим. — Яд хара, Горим ан Улго — поздравих го аз.

— Далски? — Той изглеждаше доста изненадан. — Близо век не съм срещал някой, който говори далски. Ти си твърде надарена, Поулгара.

— Едва ли е така, Свети Горим — отвърнах. — Научната ми работа отдавна стигна до задънена улица, затова изобщо не говоря езика на Улго. Ето защо се обърнах към вас на далски, но акцентът ми не е много добър.

— Почти се справяш, но ако искаш да постигнеш съвършенство, можеш да прекараш един-два месеца в Кал.

— Възможно е, но едва след като отмине сегашната криза, Поул — предупредително рече баща ми.

— Пак ли се е задало някакво нещастие? — попита Горим.

— А нима те някога са прекратявали? — кисело отвърна баща ми. — Само че сега положението е по-сложно от друг път.

— Да влезем вътре — предложи Горим. — Ако идва краят на света, тогава ще е по-добре да съм седнал, когато ми го съобщите.

Още от пръв поглед харесах Горима на Улго. Той беше много мил старец, но чувството за хумор му изневери, когато баща ми го уведоми, че Торак е излязъл от Ашаба и е повел малореанците през земния мост.

— Това е доста тревожно, Белгарат — каза намръщено той.

— Точно така — съгласи се баща ми. — Мога ли да говоря направо?

— Разбира се.

— Хората на Улго не са воини и са отвикнали от привичките на горния свят. Ако не друго, то слънчевата светлина ще ги ослепи. Стига слънцето все пак някога да пробие тези облаци.

— Не мога да те разбера, Белгарат.

— След Затъмнението на Торак времето се промени — обясни татко. — Вали непрекъснато вече петнайсет години.

— Ние бяхме ли предвидили такова нещо?

— Трябваше да го очакваме. Пророчествата говорят за дъжда, но си мислехме, че става дума за някой порой, който ще отмине. В Мрин и Дарине е записано всичко, но на мен не ми е позволено да го разгадая, докато тази хитроумна Необходимост не прецени, че му е дошло времето. Тя сигурно си въобразява, че това е страшно забавно.

— Можем да обсъдим тази идея — леко се усмихна Горим.

— Предпочитам да не го правим — изръмжа татко. — Току-виж ми просветнало, че цялата огромна Вселена е една голяма шега. — Той решително поклати глава. — Това, което се случи в Драсния, показва, че ни чака жестока война, Горим. Твоите хора са кротки и набожни и едва ли ще устоят на онова, което се задава насреща ни. Алорните, толнедранците и арендите са родени за битки, затова нека ги оставим сами да се справят. Ние ще те уведомяваме за всеки ход на Торак, а когато той тръгне към Улголенд, ще те предупредим навреме, та да зазидате отворите на пещерите. Тогава алгарите ще трябва да се срещнат с алгротите, хрулжините и елдраците.

— Ще се посъветвам със Светия Ул — отвърна Горим. — Не сме се изправяли никога пред такава опасност, затова той може да забрави за известно време неприязънта си към насилието.

— Това изцяло зависи от теб, Горим — отговори татко. — През живота си съм сторил много глупави неща, но никога не съм си позволявал да казвам на Ул как да постъпва.

След вечеря баща ми и Горим поговориха още малко, а после на нас със Стария вълк ни показаха стаите за спане. Тъкмо задрямвах, когато до мен стигна гласът на майка.

„Добре дошла в Улго, Поул“ — започна тя.

„Говориш така, сякаш живееш тук, мамо.“

„Естествено — отвърна. — Ти къде мислеше, че се намирам?“

„Предполагах, че си навсякъде и никъде.“

„Тук има много пещери, Поул, а те приличат на бърлога, не мислиш ли?“

„Не ми беше хрумвало.“

„Очевидно е така. Свети Ул иска да говори с нас. Ела, ще ти показвам пътя.“

Станах и се облякох, а после тихичко напуснах къщата на Горим. Гласът на майка ме предвождаше из лабиринта от галерии чак до края на подземния град. Отклоненията, в които постепенно навлизах, вече нямаха никакви следи от човешка ръка. След като се промуших през поредния отвор, натрупаните отломъци от скали по неравния под ми подсказаха, че тук не е стъпвал никой преди мен. Тъкмо заобикалях един остър завой, когато усетих, че майка ме напусна. После изведнъж я видях пред себе си, при това сега беше от плът и кръв.

Светлината на улгосите се получаваше от смесването на няколко химически вещества и сияеше с фосфоресциращ отблясък. Но в тази потайна галерия светеха самите стени. Това също можеше да е някаква химическа реакция, въпреки че се съмнявах да е така.

Тогава за първи път видях жълтеникавокафявата коса и златисти очи на майка ми, които вие познавате толкова добре. Тя седеше на трикрако столче посред тясна стая с нисък таван. Имаше само легло, маса и малко огнище. Стените още не бяха довършени, затова чиниите и готварските принадлежности стояха струпани направо край огнището. Ако трябва да го кажа направо, това не беше стая, а бърлога.

Мама се изправи и протегна ръце. Аз се втурнах напред и силно се притиснах към нея. Стояхме така прегърнати известно време и, признавам си, аз се разплаках. После тя нежно ме настани край малката си груба маса и направи чай.

— Каза, че Ул искал да говори с нас, майко — припомних й, когато се озовахме седнали една срещу друга със сплетени върху масата пръсти.

— Той ни остави малко време, за да се видим на спокойствие. Ул е изключително внимателен и тактичен и ни позволи да останем насаме. Как е той? — Майка почти никога не произнасяше името на баща ми, когато говореше за него.

— Татко никога не се променя. Трябва да си го разбрала досега.

— Човек все пак таи някаква надежда. — Тя се разсмя, а майка се смее много рядко. — Ами Белдин и близнаците?

— И те са си все същите. Ние сме много особено семейство, нали знаеш. Съществуваме извън времето и не се променяме, докато не минат поне няколко хилядолетия.

— Ти много скоро ще се промениш, но няма да е нещо съществено.

— Така ли?

— Двете с теб ще станем много близки.

— Отново се държиш загадъчно, майко.

— Такава е вълчата природа.

В този миг една от стените в бърлогата на майка взе да сияе с мека призрачна светлина и Бащата на боговете прекрачи през твърдата скала. Бях го виждала и преди — когато почина Белдаран и той дойде да я отведе. Тогава бях толкова разстроена, че още не съм убедена дали наистина съм била свидетел на появата му.

Присъствието му ме изпълни със страхопочитание. Той много приличаше на Учителя — старец с бяла брада — но изглеждаше много по-як и мускулест.

— А, ето те и теб — рече майка, изправяйки се спокойно. — Ще пиеш ли един чай?

Нейният свойски тон ме сепна.

— Много мило, Поледра — отвърна божеството и се настани до масата.

— Нали си спомняш Поулгара — продължи майка.

Древният бог леко наклони глава, а после втренчи в мен пронизителните си очи, които сякаш виждаха всичко.

— Поздравявам те, Поледра — обърна се той към майка. — Сътворила си шедьовър.

— Нали стана твърде сполучлива — отвърна скромно майка.

— Тя е достойна, пък и много повече от това, за своята задача. — После отново се обърна към мен. — Добра среща, Поулгара — поздрави ме той. — Как е древният ти баща?

— Добре е, най-свети от всичките — отвърнах. — Последните събития не му оставят много време да проявява лошите си навици. Ето защо не си подкопава здравето с пиене, както прави обикновено.

Той се разсмя при тези думи и на мен малко ми олекна.

— Повиках те, защото имам причина за това, Поулгара — продължи божеството. — Колкото и да ми е приятно да си приказваме спокойно и безгрижно, трябва да те уведомя за нещо, което скоро ще се случи. Не искам изненадата да разстрои здравия ти разум.

— Звучи доста страшно, най-свети.

— Според мен няма да е чак толкова страшно, Поулгара. — Двете с майка ти сте били много близки, но сега ще станете неразделни — дори по-привързани, отколкото бяхте със сестра ти в майчината утроба.

Погледнах го изненадано.

— Отдавна хората от твоето семейство владеят дарбата да приемат форми, които са различни от тяхната собствена.

— Така е — съгласих се.

— Необходимостта изисква сега двете с майка ти да приемете една и съща форма.

— Правили сме го вече, най-свети. Прекарвали сме редица щастливи часове, летейки като сови из въздуха.

— Ти не схвана мисълта ми, Поулгара. Сега ще има само една сова и тази форма ще побере и двете ви. Накратко — когато дойде мигът, двете ще се слеете в образа на една сова и ще трябва да изкарате така известно време.

— Но мигар това е възможно? — възкликнах аз.

— И синът ми Алдур попита същото навремето — отговори той. — Мислиш по същия начин като него.

— И каква е целта на всичко това? — продължих да питам изумена аз. — Какъв трябва да е резултатът?

— Сливането ще помогне на теб и майка ти да се превърнете в едно цяло и ще прикрие присъствието ви от останалите. Нито едно чуждо око или пък съзнание няма да са способни да ви различат. Нито човек, нито бог ще може да усети, че е подслушван и наблюдаван от вас двете.

— Вярно ли е това? Ама че забавно! А кой ще има честта да бъде подслушван от мен и от майка?

— Че кой мислиш? Ще проникнете в ръждясалото обиталище на сина ми Торак, което дори в момента с трясък се търкаля из планините на Алгария. Синът ми е много самотен, още откакто вдигна над главата си Сферата на Алдур и с това причини разкъсването на света. Сега той е изолиран и презрян, затова особено остро чувства самотата си. Ето защо се впуска в дълги разговори със своите ученици. В повечето случаи те са напълно безцелни, само и само да заглушат изгарящата го самота. В такива случаи най-верният му приказчик е Зедар Вероотстъпника и двамата говорят за най-различни неща.

Най-сетне схванах задачата ни.

— Тогава ние двете с майка ще кацнем върху стрехите на ръждясалия му тенекиен дворец и ще подслушаме какви планове кроят.

— Това, което трябва да разберете, не касае военни въпроси, Поулгара. Торак знае за теб, а и вие с баща ти усещате всяка негова стъпка. Но той има друг замисъл и ти трябва сама да научиш за него. Това ще те подготви за избора, който трябва да направиш в недалечно бъдеще. Не искам да те плаша, но съдбата на Вселената ще зависи от твоя избор.

Светият Ул може наистина да не е искал да ме плаши, но точно това направи с последните си думи.

— Няма ли да е по-лесно ти да ми разкриеш замисъла на сина си, най-свети? — попитах плахо. — Да застана лице в лице с Торак, даже ако той не може да ме види, не е от най-приятните задачи.

— Ти си по-смела от цяла армия, Поулгара — отвърна той. — Всички ние ти вярваме и разчитаме на теб.

— Няма да позволя на Торак да ти стори нищо лошо — успокои ме майка.

После Ул си отиде.

— Дори не докосна чая си — оплака се майка.

На следващата утрин двамата с баща ми напуснахме Улго. Като се измъкнахме отново на покритите със сняг улици на Пролгу, той предложи най-напред да хвърлим един поглед на армията на Торак, преди да се върнем в Рива. Не го показах, но неговото предложение леко ме стресна. Обикновено баща ми е въплъщение на леността и мързела.

Когато двамата с баща ми се спуснахме от планините на Улго, с радост открихме, че дъждът е поспрял, макар по небето все още заплашително да бяха надвиснали облаци.

Числеността на ангаракската армия ме порази. Тя почти беше покрила гладкото лице на алгарската равнина. Сметнах грубо, че Торак е нападнал Драсния с половинмилионна армия и унищожаването на страната никак не бе намалило броя на войниците му.

Докато с баща ми летяхме отгоре, забелязах части от алгарската конница, които прилагаха обичайната си тактика „удряй и бягай“. Хълмистата и прорязана нагъсто от долчинки и просеки равнина им осигуряваше удобни прикрития. Те стремително изскачаха от клисурите и овразите и ненадейно нападаха по фланговете вражеската армия, отхапвайки всеки път по някой къс от нея. Взети поотделно, тези атаки не бяха кой знае какво, но като цяло приличаха на постоянен кръвоизлив. Торак все още не го усещаше, но докато войската му се спускаше бавно на юг, тя постепенно се обезкървяваше. Опитите на ангараките да преследват нападателите си само увеличаваха техните загуби. Тези, които се впускаха в преследване, никога не се връщаха обратно.

На третата вечер се отдалечихме на известно разстояние от единия фланг на нападателите. Когато кацнахме на земята, аз доста остро казах на разгорещения си баща, че вече съм се нагледала на военни действия.

— Сигурно си права, Поул — каза почти виновно той. — Май е време да се връщаме на Острова на бурите и да кажем на алорните какво става тук. — После се разсмя. — Знаеш ли, мисля, че подценихме Алгар Леката стъпка. Начинът, по който уреди страната си, обаче, е направо гениален. Той умишлено направи хората си номади, така че да нямат никакви градове и постоянни поселища. Алгария е само огромна пустош, покрита с треволяк. Алгарите нямат домове, които да защитават, затова могат да изоставят огромни територии без дори да им мигне окото. Те знаят, че след като ангараките отминат, ще могат отново да се върнат по земите си. Единственото място от някакво стратегическо значение тук е Крепостта. Но и това дори не е град, а просто стръв за врага.

— Винаги съм харесвала Алгар — съгласих се аз. — При по-друго стечение на обстоятелствата даже бих му хвърлила око. От него щеше да излезе добър съпруг.

— Поулгара! — Баща ми изглеждаше шокиран от моите думи и това искрено ме разсмя. Смях се, докато той съвсем не се вкисна. Обожавам да постъпвам с него по този начин!

Времето отново се развали и на следващата сутрин ние напуснахме Алгария под ромона на ситен дъждец. Прекосихме Сендарските планини и след два дни вече бяхме в Рива на Острова на бурите.

Алорнските крале съвсем се разстроиха, когато баща ми ги уведоми, че трябва да преместим главната си квартира в Тол Хонет. Алорните понякога са същински деца! Те бяха получили великолепната си война като истински егоисти не желаеха да я делят с никой друг.

Двамата с баща ми принудихме алорнските крале да преместят командването на военните действия в Тол Хонет, а ние заминахме за Крепостта, за да наблюдаваме как действа нейната отбрана.

В Крепостта ме чакаше неприятна изненада. Срещите ми с различните богове ме изпълниха със съзнанието за Съдба и Цел, а това предполагаше някакъв определен ред. В него обаче не бяха предвидени случайните инциденти. Гарел, наследникът на Желязната хватка, беше излязъл на езда със свои алгарски приятели, та да разузнаят наоколо дали не са се появили първите вражески редици. Конят на Гарел се беше подплашил и го беше хвърлил от седлото. Всички, които някога са се качвали на кон, са падали веднъж-дваж. Но по една нещастна случайност Гарел беше паднал лошо и си беше счупил врата. Намерили го издъхнал на място.

Заварих съпругата му Аравина обезумяла от скръб. Свекърва й Адана все още беше с ума си и се опитваше да я успокои някак. Аз постъпих много по-решително — накарах Аравина да загуби съзнание и я оставих така. Първата ми грижа беше наследникът Гелан. През вековете бях открила сигурен начин как да успокоявам малките момчета, когато ги постигне нещастие. Дано някой ден открия как да се справям и със собствената си мъка.

Армията на Торак напредваше към Крепостта и на мен не ми остана много време да скърбя. По онова време Гелан беше почти шестгодишен, което изобщо не може да се нарече зряла възраст. Създалата се ситуация обаче налагаше още веднъж да наруша правилата. Накарах Гелан да ме изслуша и му разкрих кой всъщност е той. Надявах се, че като обясня на Гелан колко важен е за историята, той ще започне да се пази повече. Наблегнах на факта, че ако умре по невнимание, заедно с него се прекратява и целия род. Той изглежда ме разбра, но човек никога не може да е сигурен с тези момчета.

После настъпи онази дъждовна нощ, когато гласът на майка откъсна вниманието ми от пасажа в Кодекса на Мрин, който внимателно изучавах.

„Поулгара — каза тя с необичайна нежност, — време е вече. Качи се при северната кула, ще те чакам там.“

Оставих настрана свитъка и излязох от стаята си, която се намираше в сърцето на лабиринтите из Крепостта. Изкачих стълбите, които ми се сториха безкрайни, и се озовах край парапета на крепостната стена. Отново ръмеше ситен дъжд. Духаше слаб ветрец, колкото да направи задачата ни още по-неприятна. Майка, облечена в проста кафява селска риза, стоеше на стената и се взираше в нощното небе. Тя отново беше от плът и кръв, а аз още не бях свикнала с нейното реално присъствие.

— Ето ме, майко.

— Добре — отвърна тя, но златистите й очи бяха непроницаеми. — Сега се успокой, Поул. Ул ми обясни точно какво трябва да направим, така че само ме следвай и всичко ще бъде наред.

— Добре — въпреки успокоението, аз продължавах да съм много нервна.

— Няма да почувстваш болка, Поул — каза тя, усмихвайки се леко.

— Знам, но винаги като правя нещо за първи път, се чувствам малко неспокойна.

— Приеми го като приключение, Поул. Най-напред ще изградим образа на сова и той трябва да е съвсем точен до най-малкото перце.

Първият път ни отне доста време. И двете бяхме наясно как изглеждат совите, но се налагаше да изпипаме дребните различия, така че да се получи отделен екземпляр със своя индивидуалност.

— Как намираш тази? — попита мама след няколко несполучливи опита.

— Ами изглежда ми съвсем приемлива.

— И аз така мисля. А сега трябва да действаме в синхрон, затова не бързай. Сливането ще стане още преди да сме прелели в новата форма. Най-напред нашите тела ще започнат да се размиват и втечняват, така поне ми каза Ул. Сливането трябва почти изцяло да се е състояло, още преди да прелеем в птицата.

— Разбирам.

— За теб няма да е много лесно, Поул. Аз често посещавах съзнанието ти и те познавам отлично, но ти ще се срещнеш с нещо напълно непознато. Аз не съм човек по рождение и в мен е останало много от вълчата природа. У мен има инстинкти, които със сигурност няма да ти харесат.

— Ще се опитам да го запомня — усмихнах се слабо.

— Добре тогава, нека започваме.

Не бих могла да опиша какво последва, затова изобщо няма и да се опитвам. В процеса на преобразяване съществува един кратък миг, на който досега не бях обръщала внимание. Това е междинният период от собствената форма към онази, която трябва да приемеш. „Втечняване“ — терминът, който използва майка ми — беше съвсем точен. Наистина тялото постепенно се стопява и променя формата си. Именно в този миг двете с мама се сляхме и обединеното ни съзнание преля във формата на сова.

Предположението на майка ми, че ще открия доста странности у нея, беше доста меко казано. Но тя придаваше твърде голямо значение на факта, че не бях използвала никога формата на вълчица. Въпреки това дълбоко в моята същност бяха запазени вълчи черти, придобити по наследство. Дори подозирам, че сливането беше много по-лесно за мен, отколкото за нея. Аз все още помнех времето, когато с Белдаран бяхме в нейната утроба, затова близостта и дори обединението с нечие съзнание не ми бяха чужди.

Побързахме да оправим перата си и последните детайли от общата ни форма, а когато съзнанията ни се нагодиха едно към друго, разперихме снежнобелите си крила и полетяхме във влажния мрак.

Летяхме на север и скоро усетихме димящите лагерни огньове. Ангаракската армия беше спряла да нощува на не повече от три левги от Крепостта. Навлязохме чак до сърцето на този огромен лагер и започнахме да кръжим около желязната кула на Бога Дракон. После тихичко кацнахме на един от богато орнаментираните й зъбери. Цялото импозантно съоръжение не беше нищо повече от една голяма каруца. Егото на Торак беше още по-гротескно раздуто, отколкото предполагахме досега.

Огледахме се околовръз с огромните си проницателни очи и открихме тясно прозорче на върха на една от многобройните кулички. Освен че служеше за тераса, то се оказа и много полезно. С няколко замаха на крилата се вдигнахме до него и се вкопчихме с нокти в перваза му. После се промъкнахме вътре. За целта се наложи да се притиснем толкова силно, та всички вътрешности ни се преобърнаха. Струваше си усилието обаче — то ни помагаше да останем невидими за Торак.

— Чувствам се много неспокоен, Зедар. — Гласът, който чухме, звучеше някак глухо и кънтящо. Съвсем скоро разбрахме каква е причината. Торак седеше излегнат върху железния си трон, а обезобразеното му лице беше покрито с полирана стоманена маска. Тя сякаш се беше сраснала с тялото му.

— Винаги е така преди битка, Учителю — отговори Зедар. — Споделям безпокойството ти.

— Може ли да се вярва на сведенията, които получихме за тази алгарска крепост? — продължи Торак с дрезгав глас.

— Алорните са глупави хора, Учителю — просъска Зедар. — Само им постави някаква безумна задача и те ще чоплят векове наред. Като мравки са трупали поколение след поколение камънаци върху тази безсмислена грамада.

— Тя е дребна пречка по пътя ни, Зедар. Аз просто ще я отместя настрана и ще продължа към крайната си цел. Сферата на Алдур отново ще е моя, при това ще има и друга награда.

— Така ли?

— Дълго размишлявах, Зедар, но най-сетне целта се избистри пред мен. Аз ще стана господар на света и в короната ми ще заблести най-искрящият скъпоценен камък.

— Сферата на Алдур ли, Учителю? — досети се Зедар.

— Ктраг Яска — Сферата на брат ми — не е скъпоценен камък, Зедар. Това е просто знак за моята победа. Право да ти кажа, ненавиждам този камък заради онова, което ми причини. Съкровището, за което говоря, е много по-бляскаво и безценно. Тъй като ще съм господар на целия свят, ще ми трябва и владетелка, която да седи редом с мен. Вече знам коя е избраницата. — При тези думи той зловещо се засмя. — Тя не ме харесва особено, но ще ми достави огромна наслада да прекърша волята й. Тя ще ми се подчини, нещо повече — ще ме обожава.

— И коя е щастливката, достойна да седи на трона до теб, Учителю?

— Мисли, Зедар, мисли. Признавам, ти се справи чудесно с прелъстяването на любимката на един от моите братя — Селмисра — което доведе и до днешните ни действия. — Той въздъхна. — Моите братя се отрекоха от мен, затова трябва да стана баща на ново семейство от богове, което да ми помага в управлението на света. Та коя жена е най-достойна да сподели трона и леглото ми?

— Поулгара ли? — невярващо попита Зедар.

— Бързо схващаш, Зедар — отвърна Едноокия. — Всъщност походът на този континент има две цели. Първата е Ктраг Яска, Сферата на брат ми. Втората и не по-маловажна е Поулгара, дъщерята на Белгарат. Тя ще бъде моя, Зедар — ще взема Поулгара за жена. Ще, не ще, тя ще е моя!