Дейвид Едингс, Лий Едингс
Поулгара — магьосницата (33)

Тридесет и втора глава

Прииска ми се да изкрещя с цяло гърло. Единствено желязната воля на майка ме удържа да не извикам от ужас и отвращение, така че гласът ми да проехти от Източното укрепление чак до планините на Улголенд. Макар и тогава да се овладях, аз все пак се вледених от мисълта, че стигнеше ли се до пряк сблъсък между мен и Торак, неговата Воля ще пречупи моята и аз бих била безсилна пред ужасяващото му прелъстяване. Щях да се превърна в негова робиня, даже още по-лошо. Ако не се бях сляла с майка, щях да полудея от тази мисъл. Присъствието й обаче ме предпази от загуба на разсъдъка. Тя потисна съзнанието ми и взе надмощие над него. Нямам спомен как нашата сова се е провряла обратно навън от железния палат на Торак, нито пък как сме прелетели обратно до Крепостта през дъждовната нощ.

— Хайде, Поулгара — остро нареди гласът на майка ми. — Време е вече да се съвземеш.

— О, мамо! — проплаках аз.

— Стига вече! Беше нужно да знаеш за неговото намерение, при това трябваше да го чуеш от собствената му уста. А сега се вземи в ръце. Предстои ни още много работа.

Огледах се и видях, че сме се издигнали много по-високо, отколкото обикновено летят совите. Крилата ни бяха прибрани и ние плавно се спускахме с кръжене над алгарската Крепост.

— Като се върнем, събуди баща си и му кажеш за идването на Торак. Не е нужно да предаваш какво чу току-що. Хайде, повикай го, Поул. На него винаги му трябва време да се раздвижи, след като се е събудил. Ние ще сме кацнали още преди той да е изкачил всички стълби.

С усилие се освободих от обзелото ме отвращение.

„Най-добре е да дойдеш горе, татко“ — обърнах се мислено към хъркащия си родител.

„Къде си?“ — мисълта му беше още замъглена от съня.

„Качи се при парапета на северната крепостна стена. Има нещо, което сам трябва да видиш.“

— Овладей се, Поул — заповяда майка. — Той ще ти задава въпроси и трябва да се съсредоточиш, за да му кажеш само най-необходимото.

— Така и се опитвам да направя, майко. — После потиснах ужаса си, за да мога да разсъждавам трезво.

Полетяхме в кръг и кацнахме на парапета малко преди татко с пъхтене да изкачи стълбите. Като видя формата, която ме скриваше, той тутакси се нахвърли върху мен.

— Казвал съм ти да не го правиш, Поул.

Той, разбира се, не можеше да знае, че аз не съм сама. Почувствах как и в мен прелива огромната любов на мама към този опърпан и често доста глупав старец. После двете с нея излязохме от общата си форма и тя изчезна. Раздялата ни беше много болезнена за мен.

— Не исках да наранявам чувствата ти, татко — извиних се, — но така ми беше наредено. — Умишлено избрах тази дума, защото всеки намек за някаква заповед отгоре прекратяваше споровете на мига. Предполагам, обаче, че премълчаването на факта кой точно ми е наредил това, предизвика някои подозрения, макар баща ми да не каза нищо. — Мисля, че трябва да видиш нещо — продължих, сочейки към морето от ангараки, които се задаваха през мъглата, неумолими като прилив.

— Надявах се да са се изгубили в тая тъмница — промърмори татко. — Сигурна ли си, че и Торак е с тях?

— Да, татко, отидох там и погледнах. Железният му павилион е точно в центъра на войската.

— Какво си направила, Поул?! Не забравяй, че това е Торак! Сега той знае, че си тук.

Току-що бях видяла Торак, така че не се нуждаех от пледоариите на баща ми.

— Не се вълнувай толкова, старче. Беше ми казано да го направя. Торак изобщо не подозира, че съм била там. Той е в павилиона и Зедар е с него.

— От колко време са заедно?

— Откакто е тръгнал от Малория, предполагам. Трябва да предупредим алгарите, а после може да остане време и за закуска. Цяла нощ съм на крак и имам вълчи апетит.

Обзалагам се, че изгаряше от желание да разбере как съм скрила присъствието си от Торак и Зедар, но темата „закуска“ както обикновено оказа магическото въздействие върху татко. Споменете ли „бира“ и „храна“ пред баща ми, гарантирам, че сте приковали цялото му внимание.

След закуска отново се качихме на стената, за да наблюдаваме разполагането на обсадата на Торак и неговите войски. Още с пристигането те инсталираха катапултите, а после започнаха да обстрелват стените с камъни. Но това не се оказа по-страшно от четвъртвековния дъжд. Сигурно групите, обслужващи катапултите, са били доста разочаровани.

После ангараките дотъркаляха огромни стенобойни машини, но и това се оказа чиста загуба на време. Портите не помръднаха.

Първоначалният неуспех направи ангаракските генерали доста подозрителни и те изпратиха тулите за първата атака. Всеки път, когато ангаракската армия се натъкне на някакъв капан или опасност, винаги пращат напред тулите. Няколко полка от здрави тули с тъпи погледи се втурнаха към портите на Крепостта. Те се полутаха известно време из лабиринтите във вътрешността, а после драснияните и алгарите изскочиха иззад прикритията си по върха на стените и пометоха врага до последния човек. Сигурна съм, че войската отвън чу отчаяните викове, но предпочете да не влиза, за да види какво се е случило вътре. Това не говореше никак добре за тях, но въпреки всичко аз одобрих решението им.

Първата жестока атака на Торак не му осигури достъп до Крепостта. Все пак, ако искаше да се ожени за мен, най-напред трябваше да влезе вътре.

В първата нощ на обсадата алгарите се забавляваха да обстрелват вражеския лагер с телата на мъртвите тули. Когато огря зората, алгарската конница, която методично беше обезкървявала фланговете на ангараките при похода им на юг, сега тихо обкръжи армията на Торак. Войниците, натоварени да осигуряват храна, първи усетиха клопката. Торак нямаше нужда да се храни, но армията му изпитваше глад. През следващите няколко години обаче, дажбите й бяха съвсем намалени.

След около седмица-две всичко притихна. Двамата с баща ми преценихме, че обсадата на Крепостта може да продължи години наред и нашето присъствие вече не е наложително. По другите кралства ни чакаше още много работа, затова решихме да се върнем на Острова на бурите.

Двамата с баща ми напуснахме Крепостта още с първите лъчи на следващото утро. Полетяхме на запад от Камаар. Прекарахме нощта в познатия стар хан, а после продължихме за Рива и се присъединихме към алорнските крале. Сетне всички заедно поехме на юг с малка флотилия от няколко черекски бойни кораба.

Ран Борун ни посрещна лично, изправен върху пристанището, което нарушаваше строгия имперски церемониал. Но политическата ситуация тогава беше твърде неясна, затова той предпочете да се застрахова, та да не засегне някой от твърде обидчивите алорнски крале.

Аз харесвах Ран Борун. Той беше дребен мъж, както и всички останали членове на фамилията на Боруните. Вливането на дриадска кръв в тяхното семейство, станало благодарение усилията на баща ми, имаше някои много особени последици. Една истинска дриада, например, никога не би родила мъжка рожба. Техният дребен ръст обаче стана отличителна черта на всички мъже от рода на Боруните. Рядко някой от тях надхвърляше метър и шейсет.

Ние с баща ми пък, за да не накърним по някакъв начин здравите традиции и вярванията на южните ни съюзници, прибягнахме до откровена лъжа. Направихме всичко възможно да ги убедим, че „Белгарат“ и „Поулгара“ са един вид наследствени титли, предавани от поколение на поколение, за да впечатлят лековерните алорнски владетели. Казаха ми, че цяло подразделение в историческия факултет на университета в Тол Хонет в продължение на години ни е изучавало. Там дори направили родословно дърво на загадъчната фамилия, която има толкова силно влияние в кралствата от Севера. В него херцогинята на Ерат например е отбелязана като Поулгара VII, а по време на нашествието на ангараките аз вече бях Поулгара LXXXIII.

Императорът беше съпровождан от главнокомандващия на толнедранската армия генерал Керан. Керан беше от Анадилите — южна толнедранска фамилия, която винаги е била тясно свързана с Боруните. Цяло щастие се оказа Керан да е на наша страна, защото бе признат военен гений. Той имаше масивен торс, тежки рамене и никога не се колебаеше при взимането на важни решения. По стегнатата му фигура не се забелязваше и следа от тлъстини или пък отпуснато шкембе, което е често срещано за мъжете над петдесетте.

Баща ми продължаваше да подхранва у толнедранците илюзията, че сведенията, които получавахме чрез пророчествата, идват от драсниянското разузнаване, макар то да бе напълно разбито от ангаракското нашествие. Това улесняваше домакините ни и им спестяваше принудата да се сблъскат с факти, които още не бяха готови да приемат. Затова когато чичо Белдин пристигна в Тол Хонет, за да разкаже какво е видял в Ктол Мургос, ние го представихме за драсниянски шпионин. Белдин и без това имаше богат опит в шпионажа и успя да изпълни ролята си блестящо. Генерал Керан намери за особено интересен неговия доклад за търканията между Урвон и Ктучик.

— Очевидно ангаракското общество не е така монолитно, както изглежда на пръв поглед — замисли се той.

— Монолитно ли? — изсумтя Белдин. — Изобщо няма такова нещо, генерале. Ако Торак не държеше в здрав юмрук своите подчинени и последователи, те с радост биха се изклали едни други. Това се случва дори сега в южен Ктол Мургос.

— Ако имаме късмет, тогава и двете враждуващи страни ще спечелят — предположи Чо-Рам.

— При условие, че мургите така силно ненавиждат малореанците, тогава колко време ще отнеме на Урвон да преведе армията си през южен Ктол Мургос, господин Белдин? — попита Керан.

— Поне половин година — сви рамене Белдин. — Според мен мургите са способни да направят този поход много любопитен.

— Това поне отговаря на един от нашите въпроси.

— Не схващам мисълта ви, генерале.

— Белгарат и неговата прекрасна дъщеря ни казаха, че този приятел, който се е провъзгласил за „Кал Торак“, преследва някакъв религиозен обет да стигне Арендия на точно определена дата.

— Положението е малко по-сложно. Но нека приемем и това обяснение, освен ако не сте готов да изслушате подробна теологична проповед относно особеностите на ангаракската религия.

— Не, господин Белдин, нека отложим проповедта — отвърна с тънка усмивка Керан. — Ние не знаем коя е тази дата, но затова пък можем да я определим с доста голяма точност.

— Така ли?

— Кал Торак ще иска Урвон да заеме позиции близо до южната граница на Нийсия, когато наближи уреченият час. Освен това той ще предвиди достатъчно време, защото замислената като двойна атака губи смисъл, ако едната страна закъснее. Следва, че Урвон ще започне подготовката отрано.

Но да оставим засега това и да разработим шестмесечна програма за действие. Знакът, че битката наближава, ще бъде излизането на Урвон от Рак Хага. Тогава и ние ще започнем да заемаме позиции, но преди това ще се уверим, че Торак се е отказал от обсадата на Крепостта и е поел на запад. Това ще стане точно четиридесет и пет дни преди решителната среща. Както предположихме, тук е предвидено и неизбежното забавяне, но нека за всеки случай използваме календара на Торак. Ние ще тръгнем заедно с Урвон. Може да стигнем и по-рано, но така е много по-добре, отколкото да закъснеем.

— Този прекрасен човек е страшно умен, така да знаете! — обърна се Белдин към баща ми.

— Хайде стига — раздразнено отвърна баща ми. После леко наклони глава към генерал Керан. — Вие сте ни от голяма помощ, генерале. Моят опит в битките е натрупан предимно от практиката на алорните, а те са склонни да решават всичко в последния момент. Грижливо подготвената стратегия кой знае защо ги отегчава.

— Белгарат! — настръхна побелялата брада на крал Елдриг.

— Това просто е различен подход, Ваше Величество — заглади положението генерал Керан. — Опитът ми на военен показва, че по време на операция все изниква нещо непредвидено, затова се опитвам да подготвя различни варианти и да не оставям решенията за последния момент. Моите изчисления са доста традиционни, но дори Урвон и Кал Торак да не се придържат стриктно към тях, нашата защита ще е заела позиции навреме за битката. Не обичам да закъснявам за срещи, а вие?

— Мигар гледате на битката като на среща, генерале? — попита стъписан баща ми.

— Аз съм войник, Белгарат. А войната за един войник е единственият познат живот.

— И той привиква към нея като към досадна съпруга — изхихика Белдин. — Това е много добро отношение.

— Много любезно от Ваша страна, господин Белдин — промърмори генералът.

Съвещанието за определяне на общата ни стратегия мина много по-стегнато и в график в Тол Хонет, отколкото това ставаше в Рива. Керан беше методичен човек и постоянно вадеше от ръкава си въпросите „Кога?“, „Къде“ и „Как?“. Вече бяхме единодушни, че „Кога?“-то ще се определи според чувствителното раздвижване и маневрите на двете ангаракски войски. Тогава преминахме към въпроса „Къде?“. Мрин сочеше, че последната битка ще е в Арендия. Единодушните ни твърдения, че сме получили тези данни от драсниянското разузнаване, убедиха толнедранците в тяхната сигурност и прецизност. Въпреки това, обаче, Арендия беше доста обширна територия. До шестата година от обсадата при Крепостта близнаците още не бяха успели да разгадаят точното място на срещата от писанията на Мрин. След това ние вече знаехме, че битката ще е при Во Мимбре. Оставаше само да убедим толнедранците, че наистина гарантираме за достоверността на данните.

След едно от съвещанията дадох знак на Бранд и двамата излязохме да се поразходим из пропитите с влага градини на императорския палат.

— Искаше да говориш с мен, Поул — подкани ме той.

— Ще се наложи много внимателно и неусетно да насочваш генерал Керан, Бранд — отговорих. — Мисля, че теб най те бива за тая работа. Керан усеща, че алорнските крале ти се подчиняват, макар и да не знае причината за това.

— Най-вероятно заради могъщата ми фигура — шеговито предположи той.

— Често някои алорни са склонни да влияят върху крайния резултат от играта на зарове, Бранд — подкачих го аз.

— Поулгара! — възмути се само заради благоприличието той.

— Каквато и да е причината, Керан те приема като водач на алорните, ето защо ще изслуша всяка твоя дума много внимателно. Генералът иска всяко решение да е добре обосновано и подкрепено с факти. Затова ще трябва да го убедим в слабите страни на всички останали възможни бойни полета и ще го оставим той сам да се досети за Во Мимбре като единственото подходящо място. Ако се провалим, той ще разпръсне войските ни по цяла южна Арендия.

— Но това ще е пагубно! — възкликна Бранд.

— До голяма степен. И така, през третото хилядолетие аз прекарах много време в Арендия и познавам добре градовете й. Ще трябва да ти преподам няколко урока по география, скъпо момче. Държа да познаваш като петте си пръста всички кътчета на Мимбре. Почти всеки град по света има недостатъци от стратегическа гледна точка. Мимбратските градове не правят изключение. Твоята работа ще е да разкриеш тези недостатъци пред генерала с изключение на Во Мимбре. Там също има слаби страни в отбраната, но ние ще ги премълчим. Нали не искаме генерал Керан да избере никое друго бойно поле вместо това при Во Мимбре? Ето защо ще затворим всички останали врати пред него — нека му остане един-единствен шанс.

— Много си умела в подмолните ходове, Поул — с възхищение каза той.

— Имам богат опит. Арендите си запълват времето с войни. Там дори едно по-здраво кихане може да се превърне в повод за война. Посветих цели шестстотин години да ги предпазвам да не кихнат в неподходящо време. Ще говоря с Елдриг и останалите и те ще те подкрепят в оценката за градовете и крепостите.

— Колко по-леко би било, ако толнедранците просто приемаха факта, че ти и баща ти не сте като останалите хора.

— Това е в разрез с основите на тяхната религия, скъпи — усмихнах се леко в отговор аз.

— Какво е в основата на толнедранската религия, Поул?

— Парите са изобретение на толнедранците, ето защо те ги обожествяват. Боят се от магията, защото магьосниците са способни да създават пари, вместо да ги измъкват чрез измама от другите хора.

— Ти можеш ли да създаваш пари, Поул? — Очите му светнаха само при мисълта за подобно умение.

— Сигурно, но защо ми е да си давам този труд — свих рамене аз. — И без това имам повече, отколкото някога бих могла да похарча. Но ние се отклонихме от темата. Прав си, че подозрителността на толнедранците ни спъва, но винаги има начин да я приспим.

След като генерал Керан стигна до извода, към който ние внимателно го бяхме насочили, настроението на баща ми кой знае защо взе да става все по-мрачно от ден на ден. Търпях киселата му физиономия близо седмица, а после отидох в неговата стая в Черекското посолство, за да разбера какво става.

— Ето го проблемът, Поул! — извика той, стоварвайки юмрук върху копието от Мрин. — Никакъв смисъл не намирам в това!

— Така и трябва, татко. Замислено е да звучи като несвързано бълнуване. Кажи ми какъв е твоя проблем, може пък и да ти помогна.

Недоволството на баща ми идваше от споменатото в Мрин, че Бранд трябва да бъде на две места едновременно. Той с ръмжене прочете на глас този пасаж: „И Детето на Светлината ще вземе скъпоценния камък от обичайното му място и ще стане негов приносител, та да попадне той в ръцете на Детето на Светлината пред портите на Златния град.“ Беше толкова вбесен, та само една крачка го делеше от това да разкъса свитъка.

— Успокой се, татко — казах. — Един апоплектичен удар няма да реши нищо. — Естествено, бях открила отговора веднага, но как можех да му обясня? — Та колко, казваш, трае обикновено едно събитие?

— Толкова, колкото е необходимо, предполагам.

— Да не искаш да кажеш, че може да продължи векове? О, хайде, татко! При силата на двете Необходимости, това би унищожило Вселената! Тяхното времетраене е сигурно само миг. А когато събитието приключи, Детето на Светлината повече няма да има нужда от тази титла. То е сторило, каквото се очаква от него, и може спокойно да предаде щафетата. Детето на Светлината ще свали меча от стената и ще го връчи на Бранд. Заедно с меча ще бъде предадена и титлата.

— Май доста се напъна, за да нагодиш всичко по мярка, а, Поул? — каза недоверчиво той.

— Ти можеш ли да измислиш нещо по-добро?

— Не, но ще отскоча до Острова на бурите.

— За какво пък ти е това?

— За да взема меча, разбира се. Той ще е нужен на Бранд.

Старецът явно беше стигнал до заключение, в което имаше много логически пропуски. Баща ми вярваше, че той е предопределен да бъде Детето на Светлината, което трябва да свали меча от стената на тронната зала на Риванския крал. Когато стигна Рива, обаче, майка се беше погрижила за всичко и мечът вече нямаше нищо общо с предстоящото. Цялата обляна в синя светлина, тя влязла в залата, взела Сферата от ръкохватката на меча на Желязната хватка и я вградила в центъра на щит. Сигурно беше осигурила и насрещния вятър за кораба на татко. Освен това той вече се догаждаше, макар и съвсем смътно, че майка не е мъртва, както беше вярвал дотогава. Като се върна в Тол Хонет, ми се видя доста оклюмал.

През пролетта на 4874 г. чичо Белдин отново дойде от южен Ктол Мургос. Той ни уведоми, че Урвон е напуснал Рак Хага и е започнал похода си през континента. Ако изчисленията на генерал Керан бяха точни, на нас ни оставаше не повече от година, за да завършим подготовката си. Едно от потвържденията за точността на изчисленията ни вече се беше появило. Бранд сподели пред баща ми, че чува гласове. Това не е най-прекрасната новина за един лечител. Когато някой сподели, че „чува гласове“, лечителят обикновено веднага запазва стая в най-близката лудница.

Бранд обаче не полудяваше, а просто чуваше гласа на Необходимостта. Тя много внимателно го подготвяше какво да стори, когато се срещне лице в лице с Торак.

В ранната полет на 4875 г. Торак се отказа от обсадата на Крепостта и тръгна на запад. Ако изчисленията на Керан бяха верни, ангараките щяха да са пред вратите на Во Мимбре след около месец и половина. А легионите все още бяха на юг. Както и се надявах от цялото си сърце, в този момент се намеси Ул. Виждащите като котки в тъмното улгоси наизлязоха една нощ от пещерите и всяха безредие и смърт сред спящите войници на Торак. След този случай ангараките не се предвижваха вече толкова бързо.

Докато ангараките едва-едва си проправяха път през планините на Улго, чичо Белдин радостно съобщи на баща ми, че небивала снежна виелица е заровила до уши Урвон и Ктучик във Великата пустиня Арага. Това най-накрая обясни причината за четвъртвековните неспирни дъждове, които се изсипаха над света. Климатът по цялата земя се беше променил, подготвяйки тази неестествена за пустинята снежна вихрушка, която погуби втората армия на Торак.

Баща ми преливаше от радост, когато ми съобщи новината. Но усмивката му угасна, след като му припомних, че снежната виелица не означава нищо, докато генерал Керан не разбере какво се е случило.

— Не вярвам той сляпо да се довери на тази новина, татко — натъртих аз. — Той ще настоява за доказателства, а ние не можем да му ги осигурим.

Обявихме новината, позовавайки се на обичайните „достоверни източници“. Както и очаквах, генерал Керан се отнесе с пълно недоверие към тези сведения. Не щеш ли, самият Ран Борун предложи компромисен вариант. Беше решено половината от легионите край границата да дойдат на север, а другата да остане на мястото си. Череките щяха да докарат с корабите си легионите по течението на река Аренд. Оставаше ни единствено да се надяваме, че ще пристигнат навреме.

По това време пристигнаха и близнаците. Те ни увериха, че битката ще трае три дни и че всичко (както и предполагах) ще бъде решено при двубоя между Кал Торак и Бранд. Нашата задача с баща ми беше ясна. Трябваше да сторим всичко възможно Торак да не стигне Во Мимбре преди войската ни да е заела позиции. А това не би изисквало повече усилия от спирането на прилива или пък отклоняване на слънцето от неговата орбита, да речем.

Двамата тръгнахме от Тол Хонет, когато вечерта се спускаше над мраморния град и след около миля в северна посока влязохме в една брезова горичка.

„Най-добре го предупреди, че докато трае всичко ще използваш нашата сова, Поул — дочух гласа на майка. — На него това няма да му хареса, но нека свиква да вижда совата от време на време.“

„Ще имам грижа за това, майко — отговорих. — Открих начин да отклонявам всички изтощителни спорове.“

„Така ли? Някой ден ще трябва да ми кажеш как го правиш.“

„Тогава ме слушай внимателно, мамо — предложих. — Слушай и се учи.“

„С тези думи показа лош вкус, Поул, много лош вкус.“

„Радвам се, че ти хареса.“

Баща ми беше извил глава на запад.

— Скоро ще стане съвсем тъмно — отбеляза той. — Добре поне, че оттук до Во Мимбре няма никакви планини, та да не се спъваме в тъмното.

— Знам, че това няма да ти хареса, татко — започнах, — но ми беше наредено да използвам формата на бялата сова от сега, чак докато приключи събитието. Затова ще трябва да стиснеш зъби и да го преглътнеш. Аз съм решена да следвам казаното, независимо дали ти се нрави или не.

— Позволено ли е да попитам кой ти дава тези нареждания? — изскърца със зъби той.

— Естествено, че можеш да попиташ — сговорчиво отвърнах аз. — Само не чакай да ти отговоря.

— Ненавиждам неизвестността — оплака се той.

— Дръж се, старче — потупах го по бузата.

После се прелях в любимата си форма.

Отдавна беше минало полунощ, когато двамата с татко стигнахме островърхите кули в палата на Алдориген от Во Мимбре. Стражите, които сновяха по крепостната стена, може и да са забелязали двете птици, кръжащи над кулите, но изобщо не ни обърнаха внимание. Те дебнеха за хора, а не за птици. Кацнахме в най-плътната сянка край стълбището и щом ни отмина мудният часовой, приехме собствения си облик. Сетне се спуснахме по стълбите и се упътихме право към тронната зала да чакаме Алдориген.

— Защо не ме оставиш аз да се справя с това, татко — казах. — Познавам арендите по-добре от теб, така че няма риск да ги обидя. Освен това Алдориген вече се бои от мен, затова ще слуша много по-внимателно, ако аз говоря.

— Действай както намериш за добре, Поул. От разговорите с арендите кой знае защо ми се ще да викам високо.

— О, татко — отвърнах уморено, а после му подадох малък свитък. — Опитай се да се престориш, че четеш задълбочено това, докато аз уредя всичко.

Той хвърли едно око на свитъка.

— Но той е празен — рече обидено.

— А ти какво очакваше — приспивна приказка ли? Ти си голям актьор, татко. Импровизирай! Дай си вид, че четеш нещо, от което зависи съдбата на света. Но въпреки това гледай да се въздържаш от ужасени възклицания и викове на почуда. Ако преиграеш, Алдориген може да поиска да го прочете.

— Това много те забавлява, нали, Поул?

— Така си е. — Погледнах го хитро и на него му стана ясно какво означава това.

Зората обагряше в червено струпаните на хоризонта облаци, когато Алдориген и неговият вече пораснал син Кородулин спорейки влетяха в тронната зала.

— Той е поганец и злодей, сър — настояваше Кородулин, — и присъствието му тук би осквернило най-святото място в цяла Арендия.

— Знам, че е разбойник и измамник, Кородулин — отговори Алдориген, опитвайки се да успокои разгорещения си син, — но съм дал клетва. Не позволявам да се отнасяш пренебрежително към него, нито пък да се държиш безочливо, докато е под покрива ни във Во Мимбре. Ако не можеш да овладееш буйния си нрав, ще останеш в покоите, докато той не си замине. Или ще се подчиниш, или ще те затворя.

Речта им тутакси ме върна обратно към третото хилядолетие, а когато се обърнах, имах чувството че продължавам разговор, прекъснал преди две хиляди години.

— Добро утро, Ваше Величество — поздравих с дълбок поклон Алдориген. — Двамата със стария ми баща тъкмо идваме от Тол Хонет и, макар да сме още поразени от красотата и великолепието на най-славния сред всички градове, трябва незабавно да минем към въпроса, по който сме дошли. Пристигнали сме да те уведомим какво предстои, а то касае и теб, и твоето кралство по най-пряк начин.

Алдориген отвърна с типично мимбратско многословие и ние разменяхме задължителните любезности близо половин час, докато най-сетне стигнахме до най-главното. Моето послание, или нареждане, ако предпочитате, беше просто — трябваше да бъдат възпряни мимбратите, за да не се нахвърлят срещу ангараките, докато всичко не бъде напълно готово за излизането им от града. Обяснението ми отне известно време — много е трудно да убедиш някого, който се има за непобедим, че понякога е необходимо да бъде предпазлив.

Алдориген на свой ред ме уведоми, че неговият астуриански противник Елдалан Астуриански пристига във Во Мимбре, за да вземе участие в общ военен съвет. Тутакси усетих опасността — хиляди години бяха преминали в безсмислено взаимно изтребление из астурианските лесове. Да събереш мимбрати и астурианци в една стая беше опасно, както за мебелите в нея, така и за цялата сграда. Кородулин вече се беше наежил за предстоящото посрещане, мрачно прогнозирайки, че „онзи непочтен астуриански херцог в решителния момент от битката ще мине на страната на ангараките, за да е сигурен в унищожаването на Во Мимбре.“

Татко се опита мислено да се свърже с мен, но аз вече го бях изпреварила. Не вярвам той някога да си даде сметка за тежестта на моята титла „Херцогиня на Ерат“, нито пък за силата на традициите в Арендия. Аз бях и продължавах да съм равна на Алдориген и Елдалан. Те и двамата го знаеха, освен това бяха наясно, че мога да им почерня живота, стига да поискам.

Продължих да убеждавам Алдориген и неговия разгорещен син в ползата от добрите обноски. Когато запратиш думи като „женчо“ и „пъзльо“ в лицето на някой мимбрат, тяхното внимание изцяло ти принадлежи.

Точно по обед херцог Елдалан и прекрасната му дъщеря Маясерана пристигнаха в двореца. Доста хладно бяха съпроводени до тронната зала на Алдориген. Точно тогава отново чух предупредителния камбанен звън в главата си. Когато видях какви злобни погледи си мятат наследствените врагове Кородулин и Маясерана, едва не избухнах в смях. Това обещаваше да е много вълнуващ и шумен брак.

„Ставаш все по-прозорлива, Поул“ — похвали ме мама.

„Може и така да е, но как да ги удържа да не се избият преди сватбата?“

„Сигурна съм, че все ще измислиш нещо.“

Въздухът в тронната зала беше наситен с напрежение и аз разбрах, че тази зле преценена и недообмислена среща ще доведе до големи нещастия. Ето защо се наложи отново да размахам титлата си пред носовете им.

— Прекратете това веднага! — заповядах на Алдориген и Елдалан. — Не вярвам на ушите си! Мислех, че двамата сте зрели и улегнали мъже, но едва сега прозирам заблудата си. Мигар наистина владетелите на Мимбре и Астурия са някакви дечковци?! Бива ли така да сте се вкопчили в омразата си, сякаш е любима играчка от детството? Земята гори под краката ни, милорди. Незабавно прекратете тези недостойни препирни и помогнете на алорните и толнедранците да потушат пожара. Тези нелепи обиди и заплахи ме измориха и ще направя така, че да усетите истинската сила на моя гняв! Ти, Елдалан, ще събереш стрелците си заедно със сендарите и риванците и ще нападнете ангараките в гръб. Ти, Алдориген, заедно с рицарите ще защитаваш стените на града, но няма да предприемате нищо срещу тези, които ви обсаждат, докато не настъпи третият ден от битката! Ще се покажете едва като видите предварително уговорения сигнал! Макар и да воювате помежду си вече две хилядолетия, все още сте по-неумели във военното изкуство и от последния новобранец на толнедранските легиони! Затова ще ми се подчинявате! Чухте заповедите ми и ще ги изпълните, иначе ще стоваря целия си гняв върху главите ви! — Изкарах тази тирада на един дъх и, признавам си, малко преиграх. — Сигурно съм грешила, когато през третото хилядолетие вярвах, че някога любимото ми дете Арендия ще порасне и ще съзрее. Това се оказа празна надежда. Арендите може да остаряват и косата им да посивява, но те никога не се превръщат в зрели мъже. Знаех как е редно да постъпя, но огромната ми любов към Арендия ме възпираше да го направя. Сега разбирам, че най-сетне трябва да изпълня дълга си. Тъй като всички аренди са обречени вечно да останат деца, излиза, че трябва да присъединя Мимбре и Астурия към моите владения и като се провъзглася за императрица да поема управлението на тези обединени земи. Сигурно няма да ви е трудно да се научите да коленичите пред вашата императрица и безпрекословно да се подчинявате на заповедите й.

Това здравата стресна и двамата. Престорих се, че се наслаждавам на тази идея, оглеждайки двамата от глава до пети, сякаш бяха парчета говеждо на пазара.

— Може би още не е късно да сторя това. Ще си помисля сериозно. Ти, Алдориген, и ти, Елдалан, сте представителни, а може и да се изразявате добре, ако ви бъде заповядано, така че от двама ви ще излязат добри васали пред императорския ми трон. Ще го обмисля и ще ви уведомя за решението си. Но най-напред трябва да се преборим с Кал Торак.

(Разбира се, че нямах никакви императорски амбиции! Да не сте си загубили ума? Макар че Императрица Поулгара Арендска не звучи никак лошо, нали?)

Само мисълта за превръщането им във васали накара Алдориген и Елдалан незабавно да станат любезни един с друг. Предложението на Елдалан след битката двамата да се срещнат на приятелска раздумка — с мечовете, разбира се — за да обсъдят по-подробно своите противоречия, послужи за край на пазарлъците.

Алдориген ни предложи достойни за положението ни покои и след като се настанихме, Стария вълк най-сетне не издържа.

— Нали не говореше сериозно за императорската корона, а, Поул? — нервно попита той.

— Не ставай глупав, татко.

— Все пак не бих се отказал така бързо от тая хубава идея — замисли се той. — Това веднъж завинаги ще сложи край на братоубийствените войни.

— Подарявам ти идеята, татко. От теб би излязъл чудесен император.

— Да не си изгуби ума?

— Тъкмо се канех да те попитам същото. Имаш ли новини от чичо Белдин?

— Двамата с генерал Керан препускат на юг, за да ускорят придвижването на легионите. Корабите на Елдриг вече са потеглили надолу, за да прекарат войските.

— Ще им трябва време, за да стигнат дотук, татко — напомних му. — Измисли ли как да забавим Торак?

— Още го обмислям.

— Ами побързай тогава. Имам сериозна причина да настоявам за множество войници около себе си, когато Торак пристигне.

— Така ли? И каква е тя?

— Ще я обсъдим по-късно. Сега се захващай за работа, татко.

— А ти какво ще правиш?

— Ще прекарам час-два във ваната.

— Ако не спреш да се киснеш по толкова време, може и да се разтвориш във водата, Поул.

— Съмнявам се, татко. Сега върви, работа те чака.

Той тръшна вратата след себе си като излезе.

Тактиката на баща ми, чрез която забави армията на Торак с така необходимите ни пет дни, беше гениално прозрение, колкото и да ми е неприятно да го призная. Тя не само принуди Торак да пълзи, но и свърза двамина аренди, които доскоро се мразеха, с приятелство за цял живот. А това вещаеше добро бъдеще за бедната Арендия. Единствената слабост в целия план беше, че аз трябваше да предвождам група астурианци. Знаете, че недолюбвах астурианците по съвсем обясними причини.

Планът на татко не беше сложен. Река Аренд има множество притоци, които преливаха от коритата след четвъртвековните пороища. Всички те бяха пресечени от мостове. Баща ми реши група мимбратски рицари да тръгнат от подножието на планините в Улго надолу по течението и да разрушат всички мостове по пътя си. Моята задача беше заедно с хиляда астуриански стрелци да попреча на ангараките да възстановят отново мостовете.

Рицарят, който оглавяваше мимбратските разрушители, беше барон Мандор — наследник на Мандорин и Асрана и праотец на нашия Мандорален. Предводителят на астурианските стрелци пък се оказа късметлията барон Уилдантор — неукротимият червенокос мъж, от чийто род произлиза Лелдорин. Явно Необходимостта за пореден път се шегуваше с нас.

Въпреки дълбоките ми резерви и предразсъдъци към астурианците, на мен ми беше невъзможно да устоя на Уилдантор. Яркочервената му коса беше като пламък, а чувството му за хумор заразяваше всички. Май единственото време, когато не се смееше, надсмиваше или хихикаше, беше докато опъва тетивата. Тогава целият се изопваше и ставаше част от своя лък. Барон Мандор не беше подготвен за общуване с такъв като Уилдантор. Мандор беше сериозен човек, лишен напълно от чувство за хумор. Когато най-сетне осъзна, че всичко, което говори Уилдантор, е на шега, той постепенно взе да открива удоволствието от смеха. Шегата, която скрепи противоречащото на разума приятелство обаче дойде от Мандор. Мога да се закълна, че стана случайно. Когато Уилдантор ненадейно изтърси: „Защо не се уговорим да не се избиваме, докато всичко това не приключи?“, Мандор обмисля предложението няколко минути, а после мрачно заключи: „Това не нарушава ли повелите на нашата религия?“ Уилдантор започна да се превива от неудържим смях. Това, което правеше ситуацията още по-забавна, беше фактът, че Мандор питаше напълно сериозно. Той най-напред гневно се изчерви от смеха на астурианеца, а после постепенно взе да проумява, че безхитростният му въпрос лежи в основата на трагедията на Арендия. Тогава и той започна да се смее. Най-напред смехът му беше горчив, но постепенно в него взе да се промъква и радост. И двамата най-после разбраха, че Арендия е просто една лоша шега.

Баща ми беше достатъчно подъл и остави ангараките необезпокоявани да възстановят мостовете през първите три притока. На четвъртия, обаче, строителите мурги ненадейно бяха засипани с астуриански стрели. След този случай ангараките станаха крайно предпазливи и губеха много време за пресичането на всеки от притоците. А това беше и нашата цел.