5 Ако е вярна мъдростта старинна…
Signor, se vero e alcun proverbio antico

5 Ако и погледа не изповяда…
Se nel volto per gli occhi il cor si vede

6 Към тебе кой насила ме понася…
Chi è quel che per forza a te mi mena

0 За удара на копие надменно…
Del fiero colpo e di pungente strale

5 Гори, обвързва здраво, но е сладка…
La m’arde e lega e tiemmi e parm’un zucchero

0 Лицето ти, синьоре, откроява…
Veggio nel tuo bel viso, signor mio

5 Ако попадне някога дървото…
Quand’avvien c’alcun legno non difenda

0 Дорде към красотата изначална…
Mentre c’alla beltà ch’i’ vidi in prima

0 Невинаги вина стипчива крие…
Non è sempre di colpa aspra e mortale

0 О, дух призван, в ръцете ти чудесни…
Spirto ben nato, in cu’ si specchia e vede

6 Кажи, любов, познават ли очите…
Dimmi, di grazia, Amor, se gli occhi mei

5,5 А знам, че знаеш: идвам с упоение…
Tu sa’ ch’i’ so, signor mie, che tu sai

0 Ако до огъня горях на клада…
Qual meraviglia è, se prossim’al foco

0 Живея, ако огън ме изгаря…
S’i’ vivo più di chi più m’arde e cuoce

0 Повярвам ли на твойта вечно жива…
S’i’ avessi creduto al primo sguardo

0 Отблизо и далеч достигам с двете…
Ben posson gli occhi mie presso e lontano

0 Ако жарта бе равна с красотата…
Se ’l foco fusse alla bellezza equale

0 С очите ви аз виждам зрака нежен…
Veggio co’ be’ vostr’occhi un dolce lume

0 Звезда жестока, съдия жесток…
Crudele stella, anzi crudele arbitrio

0 Даряваш радост, а сълзите пиеш…
Se per gioir pur brami affanni e pianti

5,5 Че трудно се незримото обича…
Che mal si può amar ben chi non si vede

0 В умиращия да съзра не мога…
Non posso or non veder dentr’a chi muore

0 Високата й нова хубост — горе…
La nuova alta beltà che ’n ciel terrei

0 Върнете, о, потоци на очите…
Rendete agli occhi mei, o fonte o fiume

4 Ако на младост слабата жарава…
Se da’ prim’anni aperto un lento e poco

0 И вашето лице във нищетата…
In tal misero stato, il vostro viso

0 Не знам от друго копие ли иде…
Ne so, se d’altro stral giammai s’avviene

0 Ковачът с жар желязото разстила…
Sol pur col foco il fabbro il ferro stende

6 Таи се в камъка приятел верен…
Sì amico al freddo sasso è ’l foco interno

0 Коя пила хаплива…
Per qual mordace lima

0 Кажи, жена, защо тъй дълготрайна…
Com’esser, Donna, può quel c’alcun vede

0 Когато повелителят на всяка…
Quand’el ministro de’ sospir mie tanti

6 И милостта подобно скръб ще смаже…
Non men gran grazia, donna, che gran doglia

0 Какво ти би могла, жена…
S’egli è, donna, che puoi

0 От мен не могат вече пи наслада…
Esser non può già ma’ che gli occhi santi

0 Понявга може буйното желание…
Ben può talor col mie ’rdente desio

0 Съветва ме и моли всичко зримо…
Ogni cosa ch’i’ veggio mi consiglia

0 Върни деня, когато бе свободна…
Tornami al tempo, allor che lenta e sciolta

5 Тоз, който от небитие направи…
Colui che fece, e non di cosa alcuna

6 О, вие, на които са угодни…
Beati voi che su nel ciel godete

0 В годините и в техните обрати…
Negli anni molti e nelle molte pruove

6 През бурна шир и с лодка уязвима…
Giunto è già ’l corso della vita mia

0 Очите сторих вход за вероломна…
I’ fe’ degli occhi porta al mie veneno

0 Угодното за тебе ми даряваш…
Tu mi da’ di quel c’ognor t’avanza

0 От върховете с рухналия замък…
Dagli alti monti e d’una gran ruina

0 От тялото досадно разтоварен…
Scarco d’un’importuna e greve salma

5 О, Боже, младостта зелена ще ли…
Non può, Signor mie car, la fresca e verde

0 Непожеланото желал бих, Боже…
Vorrei voler, Signor, quel ch’io non voglio

4 От ден във ден, от младостта ми първа…
Di giorno in giorno insin da’ mie prim’anni

5 Боли от нея, ала пак е мила…
Mentre m’attrista e duol, parte m’è caro

0 Ако на моя нрав, и див, и жален…
Se lungo spazio del trist’uso e folle

0 Не иначе, а тъй снеми изцяло…
Non più per altro da me stesso togli

0 За повече неща сърцето стене…
Di più cose s’attristan gli occhi miei

0 Понявга щението обещава…
S’avvien che spesso il gran desir prometta

0 Ценя гранита, спотаил забрава…
Grato m’e’l sonno, e piu l’esser di sasso

6 Художникът не е родил идея…
Non ha l’ottimo artista alcun concetto

Послеслов

Преводачът на тези стихове мисли, че някои от формалните разрешения, които той трябваше да намери, се предлагат за първи път в българската стихотворна практика. Това е първата у нас цяла книга с класически ренесансови сонети и мадригали. Съобразявайки се с обстоятелството, че италианският език не познава мъжките рими, той си постави за цел и българската транскрипция на Микеланджеловите сонети да прозвучи без тях. Само на единични места този принцип бе нарушен, а в мадригалите и фрагментите съзнателно изоставен, за да се избегне еднообразие в звученето.

Друг проблем, с който преводачът трябваше да се справи, се свеждаше до вярното смислово разбиране и тълкуване на оригинала, чиято тъмнота се признава от всички изследователи. За тази цел, освен няколко известни коментара, които той използува, много ценна се оказа възможността за едномесечна работа в университета на Перуджа, която му позволи подробното езиково проучване на оригиналния текст, писан на флорентински диалект от преди четири века. Всичко това му дава основание да се надява, че не са много случаите на неправилно прочитане и интерпретиране.

Трябва да се изтъкне и друго. Поради относителната самостойност на метричните форми в различните езици звученето на класическия италиански сонет, според автора на този превод, трябва да се търси в рамките на петостъпния ямб, който е чувствително по-кратък от т.нар. „дванадесетсричен“ италиански стих, достигащ до петнадесет и повече срички. Това създаваше допълнителни трудности в желанието му да запази цялото образно и мисловно богатство на оригинала. Но въпреки всички условности на формата, които спази, предлаганият тук превод на не едно място според него покрива образната и смислова същност на оригинала. За съблюдаване на един научен критерий, всички по-съществени отклонения бяха посочени в бележките към текста, макар те никъде да не излизат от мирогледната схема, в която се движи мисълта на поета и на епохата му, нито от духа на поетиката му.

Според неговото убеждение най-важната езиково-художествена задача при превеждане на ренесансови поети се състои в това да се избегне чувството за завършен литературен език със застинали езикови похвати. Особеното очарование на примитива, което четенето на Данте и неговите следовници доставя, се дължи на езика: неговата свежест и жизненост ни доставят чувството, че присъствуваме на самото му сътворяване — до такава степен всяка форма звучи като открита пред нас. Затова преводачът на тези поети трябва да има преди всичко богата лична езикова инвенция. Чувството за съпротива на езиковата материя, с която поетът се бори тъй, както с мраморния отломък, е особено важно при Микеланджело, защото на него (както вече изтъкнахме) се гради особеното въздействие на поезията му. Върху това разбиране бе търсено и звученето на този превод, който се стремеше да избегне една основна опасност — гладкото и лесно течение на стиха. От друга страна, преводачът целеше да загатне и онова чувство за езиково-художествена отдалеченост, която четенето на оригинала буди, и вярва, че този му стремеж оправдава леката архаизация на речта, която може би, би подразнила някого.

Целият възел от човешки проблеми, които тази поезия съдържа и които пишещият тези редове се опита да изясни в началото, го кара да допусне, че беглият поглед към досега издадените от него стихове и преводи би изяснил единните подбуди на интереса му към поети от различни епохи, включително и към Буонароти. Поради всичко това той ще бъде особено доволен, ако настоящата книга бъде разбрана и като един „опит“ върху поезията на Микеланджело.

Издание:

Микеланджело Буонароти. Лирика

Редактор: Светозар Златаров

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Коректори: Лиляна Малякова и Мария Ждракова

Технически редактор: Тома Станкулов

Художествено оформление: Олга и Васил Йончеви

ИК „Народна култура“, 1970