Не твърде обичайна е историята на поетичното наследство, което Микеланджело Буонароти ни оставя. Поддавайки се на същия властен подтик, който го люлее между скулптурата и живописта, още като младеж той дава словесен израз на своите мисли и видения, на поривистите порои, които поят или рушат духа му, покривайки писма, рисунки и случайни листове с незавършени стихотворения, странни хрумвания, откъси и наброски. Но разяждан от вечно недоволство, отчаян от несъответствието между внушителните си замисли и осъщественото, Микеланджело не отдава особено значение на своите стихове. Наистина Луиджи дел Ричо и Донато Джаноти го скланят да ги подреди и публикува, но смъртта на първия, а след това и на Витория Колона му дават като че ли само търсения повод да отложи и никога вече да не изпълни това начинание. Едва 60 г. след смъртта му, в 1623 г., синът на неговия племенник (известен в литературата под прозвището Микеланджело — младият) събира и публикува литературното наследство на своя велик едноименник и дядо. Но плащайки дан на господствуващия литературен вкус и на своята собствена посредственост, той ги подлага на безмилостна редакция, променяйки думи, изрази и обръщения, завършвайки самоволно незавършените стихотворения и налагайки върху цялото печата на една благонравна и салонна огладеност, която за дълго време фалшифицира представата за поета Микеланджело и става причина за известно неразбиране и известна несправедливост, дори от страна на Уго Фосколо, в едно от най-интересните иначе съчинения, посветени на лириката му. Едва в 1863 г. Гуасти издава във Флоренция първото критическо издание на неговата поезия, като възстановява оригиналния текст, а след него в 1897 г. и немският филолог Фрай, чието издание се смята до днес за основно.
Ако едно условно деление поставя в първия и най-просторен дял на Микеланджеловите литературни творби любовните стихотворения, това вече прави достатъчно ясна връзката на поета с предшествуващите три века на италианската култура, чийто пример остава жизнен и заразителен. Петрарка е все още оня жрец на словото, който държи в сладостен плен всички стихотворци в Италия и Европа. Умението да се изказваш в стих съзвучно и елегантно, както правеше той, е въпрос на достойнство за всеки издигнат дух. Сладостната чувственост на неговия образен свят, спокоен и ясен, гъвкавата му мекота и пластичност са непостижим пример за подражание. И Микеланджело също се оставя на удоволствието на литературната игра, която води понякога със заблуждаваща лекота и изящество. Платонизмът, който намира своята втора родина в Италия, възроден и присаден върху идеите на християнството, има още по-голямо значение за неговата поезия. Приятели и учители на ранната му младост, която той прекарва в двора на Медичите, са Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола, основателите на „платоническата академия“. И ако в условното деление на литературното му наследство обособим в една втора група стихотворенията, посветени на абсолютната красота, ясно ще стане значението на неоплатонизма като концептивен хранител на неговата поетика. А в нея най-напред ще попаднат сонетите, посветени на Томазо деи Кавалиери, явил се на поета като пример на съвършената хармония, чрез която платоническата идея се осъществява в чувствените видимости.
Трудно и дори невъзможно е да разграничим точно тези два кръга, ако се уповаваме само на тематичния признак — до такава степен те се преливат взаимно и се проникват един в друг, защото Любовта като израз на духовното съвършенство и красотата има дълга история в италианската поезия и в тази история имената на Данте и Петрарка са само два особено съществени върха. Но ако използуваме обратно резултатите на някои изследвания, които търсят в поезията на Микеланджело липсващите другаде свидетелства за естетическите му и философски възгледи и чрез нея дообясняват фигуралния му свят[1], ще констатираме, че творбите от първия и до известна степен от втория кръг изразяват дълбока вяра в хубостта на телесния свят, в тях християнският идеал съжителствува хармонично с езическия култ към красотата и както в „Пиетата“ от „Свети Петър“, така и във фреските от тавана на Сикстинската капела, платоническата подплата (може би още близка до вижданията на Петрарка) е чужда на носталгичния мистицизъм, който Фичино внася в италианския неоплатонизъм. Това е все още един свят, тясно свързан с изкуството на Високото Възраждане, плод на хармоничното съществуване и осъществяване на личността в обществото, на едно чувство за принадлежност, което внушават центрове като Флоренция и като Рим.
Някъде след първите сонети, посветени на Томазо Кавалиери, обаче настава осезателен прелом. След походите на Франсоа I (1526–1530) и разграбването на Рим от немско — испанските войски на Карл V (1527) италианските градове все повече губят своята свобода и досегашно значение, надеждата на редица хуманисти за една умерена реформа на католицизма и за компромис с лютеранството рухват. Контрареформацията се надига, а цялата обществена основа на Възраждането и на неговата култура изведнъж се оказва пометена. Духът на поета е смутен. В него все по-дълбоко прониква отровата на съзнанието за тленността на телесната хубост, за нейната измамност и все по-упорито той търси оптимистична алтернатива на това съзнание в утвърждаването на духовната красота като нещо вечно и божествено. „Само ако душата съществува самостоятелно, неуязвима за всемирното умиране на нещата, само тогава животът би имал някакъв смисъл… защото, ако и тя е смъртна, човек би бил най-нещастното същество на света[2].“ Тази изходна точка за мисълта на Фичино все по-дълбоко пропива Микеланджеловите стихове, цялостното му битие на творец. Неоплатонизмът му вече носи метафизичната жажда на флорентинската „академия“. Във фреските на „Страшният съд“, които той рисува от 1537 до 1541 г., оживяват тежки и некрасиви тела, пречупващи своя волеви устрем в едно трагично начало, което еднакво отсъствуваше при „Давид“ и в сибилите от свода на капелата. Живеещ в един свят, който се оказва все по-различен от неговия, все по-чужд и враждебен, в поезията на Микеланджело все по-сгъстено зазвучават драматични и трагични интонации, в нея все по-дълбоко прониква чувството за загубената хармония, все по-определено тя се явява плод на необходимостта да се компенсира с едно усилие в областта на духовното, онуй съзвучно съществуване със света, което му е отнето безвъзвратно. Но по силата на един жесток парадокс, за поезията му, тази поредица от невъзвратими събития, цялата трагедия на личността, откъсната от жизнените си устои, се оказва в известен смисъл благоприятна.
Изследвайки двата тематични кръга, за които стана дума, от гледната точка на една поетика, ние не можем да не установим колко бързо самооблъщението от благопристойната литературна забава се изчерпва и колко неизбежно следването на неоплатоническата философска схема отвежда поета в неговия собствен, суров и напрегнат свят от образи и представи. Достигнал средата на мадригала или второто четиристишие на сонета, той с досада захвърля добросъвестно усвоените маниери на елегантен петраркист, за да ни смути с недодялания си стих, с грубия и могъщ израз на болката, разкъсала нежната мъгла на сълзите, за да застине в ръбато изваяни форми или да ни опърли с пламъците на една страст, на едно страдание и на една чувственост, които не познават недоизказаността на риданието и полусенките. Така подир съзерцателните сонети, в които любимият приятел или любимата жена са нарисувани като пример на земно съвършенство, чрез което бог разкрива своето присъствие сред смъртните, следват стихове, които търсят скритата красота в мраморния блок сякаш в хранилище на някаква свята тайна, за да я утвърдят като първопричина на съществуването и за да потърсят в неочаквани и силни образи нейния произход не в сетивата, а в бога.
Художникът не е родил идея,
която в мрамор да не е стаена
или:
За вярна мярка в моето призвание
денят рожден ми даде красотата,
за да заключи:
А всеки чук от чук се изковава,
у който вечна светлина е скрита.
Така платоническото мислене бива изпълнено от едно лично битие с каменно — триизмерен свят на труд и безсъние, сред чиито исполински ковачници и духала се разпукват скали, замахват чукове и се впиват длета, в които потта на телесното напрежение се слива с незарастващата рана на духовната неудовлетвореност, за която до края на дългия си живот Микеланджело все по-драматично ще търси лек. Осъзнал своето призвание на каменоделец, оттук нататък той все по-трудно ще се връща към добрия тон на всепризнатите литературни образци. Презрял послушната гъвкавост на изваяните вече езикови похвати, той все повече ще предпочита грубата стихия на суровата и неподатлива реч, ще се бори с нейната вещественост и ще я преодолява като камъка, защото само в нея може да открие плът за странните си видения. Меките пътища на готовите изразни формули просто не са му интересни.
Трудно е да възстановим докрай хронологията на отделните стихотворения и фрагменти, които поетът ни оставя, въпреки усилията и успехите на изследователите. Тази задача, която в края на краищата цели пълното прочитане смисъла на всеки стих и свързването му с определени биографични поводи, тъй както обикновено се постъпва с творчеството на класиците, бива затруднена от самия начин, по който той е пристъпвал към перото, и в последна сметка става безсмислена. Сякаш за да опровергае баснята за тяхната безусловна „яснота“, Микеланджело оставя върху ръкописите си само пунктира на своите душевни състояния, несвързаните следи от никога неспиращото търсене на нужния му духовен бряг, несглобените отломки на духовната си биография. Сякаш непрестанно и напразно той се стреми да изрази неизразимото, да докосне изплъзващото се, отвъдното.
Това накара някои критици между двете войни, за да покажат сякаш колко свое всяка епоха (или може би именно тяхната) може да открие у него, да говорят за Микеланджеловия „херметизъм“, за „дълбокия песимизъм“, в който се заключава „неговата съвременност“. Като че ли екзистенциалната криза на модерния европеец, изчерпал духовните възможности на буржоазния хуманизъм, затъващ все по-дълбоко в своята самота и отчуждение, в страха пред неизвестното утре, едновременно със създаването на новите школи и поетики, неочаквано видя в титана на „чинквечентото“ свой духовен предшественик. И това никак не беше случайно. Но тук трябва да изтъкнем, че колкото и упорито да ни се изплъзват биографичните поводи и хронологическата последователност на някои негови творби, колкото и несвързано наглед те да възсъздават неговото духовно развитие, в края на краищата то ясно очертава своята логична и завършена парабола.
Третият тематичен кръг, който условно бихме могли да разграничим в поезията на Микеланджело, обхваща стихотворенията, посветени на страданието и вярата. Наистина, както мислителите неоплатоници изпълниха наследството на древния си учител с християнско съдържание, така и Буонароти тръгна от езическия идеал за чистата форма, за да я разтвори в християнското схващане за абсолютната красота, дарена от Бог на душата и въплътена с длето или четка от художника за негова прослава. От друга страна, почти всичко, излязло изпод перото му и посветено на любовта или красотата, беше вече обгорено от пламъка на страданието, на стремежа към непостижимото. И все пак, въпреки че определени тръпки в неговото усещане за смъртта се коренят навярно във въздействието от проповедите на Савонарола, които той слуша във Флоренция почти едновременно с уроците на платониците, очевидно е, че значително по-късно, макар и не изведнъж, мисълта за смъртта започва да го завладява. Статуите на Денят и Нощта, които към шестдесетата си годишнина той вае за гробницата на Медичите, имат своите не по-малко изразителни, макар и не така широко известни съответствия в неговата поезия. Вечният ритъм на живота и смъртта, на борбата и покоя, бива възприет от поета първоначално като примамно обещание за почивка след толкова борби и страдания. Но тази мисъл не може да успокои за дълго неспокойния дух на Буонароти, който все по-настойчиво, с все по-савонаролианска страст започва да се тревожи за безсмъртието на душата си след това така мрачно прозрение:
Роденият към смърт отива;
в бега на слънцето и дните
твар земна не остава жива.
Дори неоплатоническата метафизика не е в състояние вече да му даде нужните за едно съществуване устои. Красотата на материята, която и при най-драматичните му творби от десетилетието на „Страшният съд“ продължаваше да бъде въплъщение на божественото сред хората, сега бива отхвърлена и намразена. За дълбочината на отчаянието му особено красноречиво говори едно четиристишие, подминавано обикновено, в което неочаквано го поваля прозрението, че дори славата на божествената Витория, която преди и след смъртта си го беше вдъхновила за най-дълбоките стихотворения, посветени на абсолютната красота, надживяваща всичко тленно, също ще заглъхне, обречена на забрава. Човек трябва да познава епохата с нейния дух и философия, за да разбере докрай каква дълбока покруса, колко болезнено съзнание за преходността трябва да изпълни един дълбоко вярващ дух, за да се усъмни той в трайната слава на тази, която десетилетия наред беше за него инкарнация на вечната светлина в света на човеците. Гордото творческо съзнание за нетленността на сътвореното от ръката му, за която той смяташе, че бива движена от бога, също е изчезнало без следа — нещо повече, той се отрича от цялото си дело като от една опасна и тъжна заблуда.
Могат ли да ни изненадат след това така горещите, искрени и изстрадани молитви?
От тялото досадно разтоварен,
беглец от този свят и битието,
като отломък свърнах през морето
от буря зла в покоя лъчезарен.
Или:
От дни натегнал, с грехове преситен,
закоравял с природа саможива,
към двойна смърт се пътят ми извива,
но за отровата съм любопитен.
Този късен епилог, с който близо деветдесетгодишният старик завършва титаничното си дело на скулптора, художника, архитекта и не на последно място поета Буонароти, представлява може би най-проникновената глава на поетичния му цикъл. Тук външната експресия и веществеността на образите, огромното волево напрежение, изпълващо досегашните му творби, се успокоява и смирява (доколкото един Микеланджело може да бъде смирен), за да потърси излаз в просторните равнини на духовната вглъбеност. Само от време на време, някъде в подземията на уталожените страсти, продължава като неугаснал вулкан да боботи презрението и злъчта му към този век, разорен от войни, нашествия и вероломни убийства, видял възхода на тираните и потъпкването на републиканските институции, заедно със стенанията за отминалото време на платоническата академия и на флорентинската демокрация и с все по-високо надигащия се страх пред бъдещето.
Смъртта си знам — не знам часа си сетен:
нетраен е животът на земята:
той радва усетите, но душата
ме моли да не бъда дълголетен.
Светът е сляп; позорът безпросветен
потъпква тук на доблестта делата.
Помръкват смелостта и светлината:
пред истината фалш е предпочетен.
Все по-далече глъхнат отзвуците от предишните два века, за да изплува една друга духовна същност, която винаги е била особено близка на Микеланджело — духът на Алигиери.
Отгоре слязъл с тленното си тяло
в чистилище и в преизподня строга,
той жив се върна, за да гледа Бога
и да ни освети света изцяло…
С този сравнително ранен сонет, писан заедно с първите стихотворения, посветени на Витория Колона, Буонароти не само възкресява образа на единствения равностоен нему, който Италия е родила, но разкрива и една показателна носталгия към статичния, завършен и здраво изграден свят на средновековния човек, към точно прокараните координати на неговия дух, така противоположен на собствения му свят с взаимно връхлитащи се страсти, с исторически катаклизми, в които той участвува и които наблюдава. Защото, ако се говори за Микеланджело като дух, противопоставящ се на своето време, това може да стане предимно в смисъла, в който му се противопоставя и Савонарола.
Какво странно затваряне на кръга! Възраждането, преоткрило и обожествило човека върху земята, навлизайки все по-дълбоко в живота на просветените градове и дворци с епикурейския си скептицизъм и езическия си култ към телесната красота и наслада, се издигна като тяло, чийто център на тежестта ще пресече с отвеса си точката на неустойчивото равновесие, но няма да се задържи върху нея и отново стремително ще се наклони, за да падне върху другата страна на равнината, откъдето беше тръгнало. Изоставяйки постепенно едно мировъзрение, което дири философска алтернатива пред небитието във взаимната обвързаност и взаимната продължителност на човешките усилия, въпреки блестящите усилия на неоплатониците, хуманизмът не можа да намери еквивалент на загубеното чувство за принадлежност на личността и завърши с „екзистенциалната криза“ на „чинквечентото“.
В никой случай не трябва обаче да свързваме Микеланджело с идеите на Контрареформацията, колкото и съблазнителни да са пластическите паралели между неговите творби и зараждащия се барок. Пищно, суетно и кухо, изкуството на следващия век се опитва да излъже само себе си, да прикрие духовната нищета на столетието си, да завре глава под собственото си крило. Защото колелото не може да се върне назад и Средновековието, като всяка добра или лоша епоха, не може да бъде реставрирано. И стремейки се да приспи съзнанието за всичко онова, в което се състоеше драмата и съдържанието на Микеланджеловото изкуство, то само се лишава от смисъл. В нито един период на живота си, дори когато изпълнява най-големите художествени и строителни поръчки на епохата, Буонароти не се превръща в човек на папството, а докрай остава негов опонент. И в Рим той е флорентинец. Дори в най-горещите му молитви към бога под горкото му смирение прозира несмиримата гордост на човека, дошъл на този свят, за да остави „една следа от себе си“. В покорството, с което той разговаря със светия отец или със създателя, лесно можем да доловим гневно скърцане със зъби или едва овладяното предизвикателство на онзи, който не е свикнал да отстъпва, а да постига своето. Личността, родена веднаж от Възраждането, може да страда и да се самобичува, но не и щастливо да се слее със сиянието на първотвореца, както умееше Франциск Асизки. Затова Буонароти не е пророк на Контрареформацията, а човек на Възраждането, болезнено почувствувал края на няколко вековното му блестящо развитие, което той увенча с делото си, както куполът на „Свети Петър“ усилията на няколко поколения строители.
Давид със прашка
аз със лък.
Микеланьоло.
Високата колона рухна.
Ако е вярна мъдростта старинна,
синьор, тоз, който може, той не иска
ти хвана вяра на лъжата низка
и награди измамници мнозина.
Слуга ти верен бях — като малцина:
лъча на слънцето аз бях, ти — диска,
но времето ми ти без жал разплиска
и ме разлюби след труда мърцина.
Надявах се чрез твоето величие
да се въздигна. Мечът беше силен,
а не далечен глас на ехо глухо.
Ала небето гледа с безразличие
на добродетелта, щом плод обилен
ми обещава от дървото сухо.
Ако и погледа не изповяда
сърцето ми, аз нямам знак по-явен
за огъня. Така че той е равен,
синьоре, на молитва за пощада.
Духа ти вижда може би с наслада
(дали да вярвам?) пламък неподправен
в гръдта и в милостта си, незабавен,
с добро ще ме обсипе и с отрада.
О, ден щастлив, ако това се случи!
Ще спрат във миг и времето, и дните,
и слънцето във дирята си стара,
че без да заслужава, ще получи
прегръдката завинаги, с разкрити
ръце, желан и нежен, господаря.
Тоз, който част по част света създаде,
избра от цялото частта чудесна[7],
за да покаже тук мощта небесна,
тъй както свойто майсторство ни даде.
Към тебе кой насила ме понася
свободен уж, а с крачки оковани?
Щом без въже във примка ме опаса,
щом ме достигаш без ръце и длани,
от образа ти кой ли ще ме брани?
Каква наслада се таи в цветята,
върху косите златни натъкмени,
щом цвят през цвят надничат устремени,
целувайки един през друг главата.
Доволна е и дрехата богата:
пристяга тя гърдите въжделени,
отпуска ги; в страните кадифени
погалва се и витата позлата.
Но най-щастлива е връвта, която —
златотъкана, с везана пролука,
гръдта й стяга и прегръща здраво;
и поясът, обхванал кръговрата
на кръста, рекъл: ще притискам тука.
Де за ръцете ми такова право!
За удара на копие надменно
лека е да ти прободат сърцето —
така след господаря ми[11], там, гдето
е расло зло, расте добро нетленно.
След удара му смъртен, драгоценно,
посланието следва го, което
мълви: люби, изгаряй; за небето
криле в смъртта ще найдеш непременно.
Аз онзи съм, що в дните ти младежки
на погледа ти дадох красотата,
която от земята ни отвежда.
Денят с Нощта[13] говори и нарежда:
— До смърт доведохме със бързия ни бяг
херцога Джулиано;
и справедливо е да иска мъст, тъй
както прави.
Мъстта е в туй,
че имайки го мъртъв тука,
той мъртъв светлината ни отне и със
затворени очи притисна
и нашите, които вече не блестят
из този свят.
Какво ли с нас би сторил, ако беше жив?
Тъй както няма хубост по-искряща,
така и болка по-дълбока няма
от туй да я загубят слух и поглед.
Тъй славата над гробниците ляга;
не ги предхожда, нито пък ги следва —
че мъртъвците вече са бездейни.
Гори, обвързва здраво, но е сладка.
Лицето ти, синьоре, откроява
невиждани от никого неща —
душа обременена от плътта
да се въздигне до небесна слава.
Ако със своите чувства обличава
и другиго, от глупост зла сганта,
това не обезсилва Любовта,
ни честното желание вгорчава.
Че с този извор милостив, отгдето
ний идем, всяка хубост разговаря;
мъдрецът там засища свойта жажда.
Друг плод или пък опит от небето
земята няма; който люби с вяра,
към Бог възлиза и смъртта услажда.
Ако попадне някога дървото,
изтръгнато от земната си влага,
под пек изгарящ или слаб, веднага
изсъхва и запалва се, горкото.
Сърцето тъй, отнето, от когото
обсебва всичко, пие скръб недрага
и в огън стене, ала вън от прага
на своя дом ще понесе ли злото?
От погледа на мойта радост зрака
с такава ярка светлина полита,
че и да зажумя, гръдта ми реже.
И куца Любовта, понеже
под тежест тъй неравна е превита:
излъчва светлина, а вижда мрака.
От прелестта нетрайна и смирена,
от извор милостив избликва болка…
Горейки, сам-самин оставам в мрака,
когато слънцето от светлина
света разголи; и в злочестина,
аз хълцам в плач, прострян на камънака.
Тъй както в пергамента и в перото
са низкият и благороден стил,
богат и долен образ е стаил
и мраморът корав според длетото.
В гръдта Ви, може би под облеклото
надменно, има нежност, порив мил,
но Вий, синьоре скъпи, сте го скрил —
не зная как да извлека доброто.
Скали, треви, животни, думи, птици
таят и лек за болките ни зли —
но кой е техният език, не знаем.
Дълбоко крият Вашите зеници
за болестите мои лек, нали?
Живея в грях, погивайки, живея,
животът ми от грях е обсебен.
От Бога е доброто, злото — в мен,
в разюзданата воля, но без нея.
Слуга е свободата ми; аз тлея
със смъртния си бог. Мой горък ден!
За тази нищета ли бях роден?
И под меда любезността безкрайна
обида смъртна за честта ни крие
и тегне тъй, че може да изтрие
от грижите Ви всяка диря трайна.
Надеждата събудил, примка тайна
поискахте честта ми да обвие;
жарта на любовта гасите Вие,
а тя да пламне иска — всеотдайна.
Поддържайте, Луиджи мой, лъчиста
оназ признателност, че пак живея,
пазете я от бури ядовити.
Враждата всяка благодарност чиста
руши; пред дружбата благоговея,
но сто усмивки не сушат сълзите.
И разумът от мен се възмущава,
макар че, любейки, очаквам щастие
и с примери жестоки, с безпристрастие,
срамът ми с думи тежки назовава.
— Туй живо слънце само смърт раздава
и тя не е за нов живот причастие[26],
ала ръката, дадена с участие,
отхвърлям аз, поел към смърт такава.
Знам раната си и познавам цяра;
ала сърце не мое в мене бие[27]
и дам ли му се, трови ме всецяло.
Сред двата вида смърт е господаря:
отхвърлям тази, другата се крие;
а мрат в очакване душа и тяло[28].
Гнева, и низостта, и всяка сила
въоръженият с любов надвива.
Дорде към красотата изначална
душата водя с погледа й земен,
в мен образа нараства всеобемен
и тя отстъпва му — презряна, кална.
Щом Любовта чрез мъдрост състрадална
и чук старае се със неотменен
стремеж да бъда, тя се връща…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Невинаги вина стипчива крие
на пламъка надменен красотата,
ако сърцето стапя той в отплата,
та дивно острие да го пробие.
Щом Любовта крилете с мъх покрие,
жарта ни тленна литва в далнината
и става първи праг към светлината,
за да достигнеме твореца ние.
За Любовта говоря възвисена,
различна, о, жена, че не подхожда
в онази да горят сърцата смели.
Едната към небе е устремена,
а другата в земя и плът захожда
и със лъка пронизва низки цели.
О, дух призван, в ръцете ти чудесни,
в красивите ти глезени оглежда
мощта си естеството и отрежда
ти място сред творбите си небесни.
Аз вярвам, светъл дух, че тези честни
очи, че обликът ти чист отвежда
там, гдето обич, милост и надежда
се сливат с твоите прелести телесни.
И Любовта ме грабва в плен. Повеля
е вече красотата. Поглед нежен
надежда крепка на духа дарява.
Но питам, кой властител определя
с обичай тъй жесток и неизбежен
съдбата тленна на творба такава?
Беше[35] сам на света, за да възвеличава добродетелите; нямаше кой да надува меховете.
Сега той ще има на небето много другари, защото няма такъв, на който добродетелите не се нравят; отдето се надявам, че отдолу; чак горе ще свършва моят ч(ук).
Ще има сега на небето поне кой да води меховете, защото тук долу нямах никакъв другар в ковачницата, където се възвеличават добродетелите.
Тъй както пламъкът расте в двубой
със вятъра, тъй всяка добродетел,
обидена, по-силно заблестява.
А знам, че знаеш[38]: идвам с упоение
да вкуся със наслада близостта ти;
и чувствата у мен са ти познати:
затуй те поздравявам с нетърпение.
Ако наистина са откровение
надеждата, стремежите крилати,
преградите ще рухнат непознати
и двойно ще е всякое крушение.
Ако у теб, синьоре мой, обичам
това, което ти цениш самичък,
не се сърди, че с дух в духа се влюбих.
Което днес по образа ти сричам,
от людете разбирам аз едничък,
защото най-напред плътта погубих.
Ако до огъня горях на клада,
то чудно ли е: щом навън угасна,
той вътре ме яде със скръб безгласна
и пенели ме бавно, без пощада!
Видях, пламтейки, светлина да пада
над извора на мойта скръб ужасна,
че обликът й беше радост ясна,
а гърчът смъртен — празник и отрада.
Щом блясъка на оня огън силен,
горял и хранил ме, се сля с небето,
главня остана, тлееща и жалка.
И ако Любовта с друг дар обилен —
горящи върше, не дари сърцето,
ще стана пепел без искрица малка.
Тоз, който язди нощем в надпревара,
подхожда денем е сън да си почива:
така след мъките ми господаря
живот ще вдъхне след ездата дива.
Не траят ни добро, нито поквара,
но зло с добро понякога се слива.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Да бъде спомен за замаха горд
на копие, захвърлено с любов!
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В смъртта си, ако не греша, живея
щастлив живея от съдба нещастна;
не смееш ли живя от мъка властна
и смърт, ела в пожара, гдето тлея.
Живея, ако огън ме изгаря:
щом повече дърва жарта запали,
убиецът ми повече ме жали
и служи ми, на мъките в разгара.
О, трябваше, докато Феб изгаря
рида, честит да литна от земята,
когато можех, грабнат от крилата,
смъртта си да смекча и да преваря.
Сега го няма; бясната надвара
на дните всуе чаках от съдбата
да спре; пред двер заключена душата
престъпна спря без благодат, без вяра.
Като криле над планина голяма
лъчите бяха, Феб — прострян в нозете[45]
смъртта тогаз бе чудо, бе спасение.
Умирайки без тях, душата няма
да се въздигне; споменът не свети,
а след бедата няма утешение.
Повярвам ли на твойта вечно жива
душа от поглед пръв, че слънце лятно
чрез огън ще ме възкреси стократно
така в смъртта на фениксите бива
подобно рис или сърна плашлива,
от злото в бяг към добрини обратно
към твоя смях и слово благодатно
притичал бих с душа нетърпелива.
Ала защо да плача, щом съзирам
на този светъл ангел вдън очите
покоят мой и мойто изцеление?
Не бих могъл преди — сега разбирам —
до него да летя из висините,
да следвам неговото просветление.
Затуй, че с твойта милост аз живея,
сега не се глумя със греховете
на ближните; духа ми паднал в гнет е,
а без водач, сам в себе си аз тлея.
Кой воин, с герб какъв, сред апогея
на битка, сред рева на враговете
от страх не би оставил редовете,
ако не бе за теб навлязъл в нея?
О, плът, дърво и кръв, и ти, страдание —
по вас греха рожден да се измери —
и мой, и бащин — наша участ строга.
Добър си само ти; и състрадание
във нищетата нека ме намери —
до гибел близо, тъй далеч от Бога.
Отблизо и далеч достигам с двете
очи явленията на лицето,
ала на стъпките, жена, отнето
е правото да пренесат ръцете.
Душата цяла е, ума ми в ред е,
и с погледа възлиза там, където
виши се хубостта ти — туй, което
плътта не може и върху нозете.
Натегнала и смъртна е: безкрила,
едва следи на ангела летежа
и само с поглед се задоволява.
Ах, ако горе имаш тази сила,
око стори от мойта плът невежа,
че цял да ти се насладя тогава!
Ако жарта бе равна с красотата,
която от очите Ви изгрява,
и Северът при Вашата поява
с леда си би горял като главнята.
Но нежна със злините ни, съдбата
отнема онова, което дава,
чрез Вас от взора и успокоява
живота ни горчив върху земята.
По-низш е огънят от хубостта Ви,
че само оня пламва и залюбва
небето, за когото то е ясно.
Такъв, синьоре, възрастта ме прави;
и не за Вас ли ме жарта погубва,
не съм способен да изгарям бясно.
Не знам осанка с мисъл тъй висока
ни в сянка гола, нито в земно тяло,
с която свойто щение изцяло
да защитя от хубост тъй жестока.
Далеч от теб, пропадам в паст дълбока,
цена отдал на чувството преляло;
побягна ли от него, наболяло,
до смърт гнети ме с болката безока.
Ала и в бяг да се спася, не бива,
че хуква в двоен бяг и красотата
и подир нея впускам се припряно.
Очите ми с ръка Амур изтрива,
за мъката предлагайки отплата;
изкупеното с плач не е презряно.
С очите ви аз виждам зрака нежен,
за който ослепяха ми очите;
с нозете Ви понесъл съм злините,
изпод които куцам безнадежден.
С крилете Ви летя е предел безбрежен;
с ума Ви приближавам висините —
червен и блед пред устните Ви свити,
студен под слънце, топъл в повей снежен.
У Вас са вече моите желания,
чрез мисълта Ви моята се ражда,
в дъха Ви са и моите обети.
Като луната светя с подаяния.
Но щяхме ли да гледаме със жажда
в небето, ако слънцето не свети?
Природата е мъдра — не приляга
по-малка хубост на жестокостта,
че само крайност крайността смекчава.
Така лицето Ви балсам полага
над мъката ми тежка, над скръбта,
смирява ги, блаженство им дарява.
Звезда жестока, съдия жесток,
обвързали у мен и мощ, и воля…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Грижовна с друг, към себе си жестока,
за скръб се ражда бубата презряна:
обвивката от другиго желана
щом смъкне, сключва със смъртта оброка.
Да би желала участта висока
за живата снага да дам премяна
от тялото ми мъртво във замяна,
край камък бих я свлякъл като смока.
Да беше моя вълната, която
гръдта му е обвила като риза —
и денем щяхме да сме неделими;
или пантофите, върху чиято
основа с две колони той възлиза —
аз бих го носил тъй една-две зими.
Отгоре слязъл с тленното си тяло
в чистилище и в преизподня строга,
той жив се върна, за да гледа Бога
и да ни освети света изцяло.
Светило, със лъчите си огряло
гнездото, гдето се родих в тревога,
да те равня с тоз долен свят, не мога;
ти на твореца свой си огледало.
За Данте думам; бяха непознати
делата му в града неблагодарен,
безчестните дарил с блага богати.
Да имах участта му! Непокварен,
изгнанието в чуждите палати
не бих сменил за участ на болярин.
Даряваш радост, а сълзите пиеш,
Любов жестока, ала острието
пред теб възлюбих аз, загдето
от злото до смъртта скъсява срока.
А влюбения щом убиеш,
сълзите губиш с болката безока.
И благодарен за оброка
е той, но не за мъката, че милосърд
си само щом злините ни лечиш със смърт.
Че трудно се незримото обича…
В умиращия да съзра не мога
деня ти вечен, без да го възлюбя.
Пред гроба на Манчина
Живее в нас, а тук лежи под глина
красавица, язвена от смъртта.
Да я отблъсне не поиска тя
с десница, че не би била Манчина.
Отговор на месер Микеланджело на месер Гандолфо по повод стиховете за Манчина
Високата й нова хубост — горе
аз бих почитал — не в света престъпен.
(Със „Леворъка“ — прякора скалъпен —
тълпата сляпа хубостта оспори.)
Роди се тя в смъртта; не мога стори
това на лист и в камък недостъпен;
но образа й хубав, жив и тръпен
на Вашата надежда ще говори.
Ако и разума ни побеждава,
тъй както слънцето звездата, редно
е за това да я ценим — не споря.
Но щом и Бог я претвори такава,
според желанието Ви последно,
едва ли бих могъл това да сторя.
Като дърво сред огъня разискрен
да изгоря, с духа си да платя,
ако във любовта съм бил неискрен!
Ако съм влюбен в друга красота,
не в погледа, пред който вра и стина,
да ме лишат от него до смъртта!
Не теб ли любя с жар, като богиня,
във скръб, дълбока като любовта,
със дръзката си мисъл да погина!
Дали бе светлината възжелана
на Бога, що в душата си усетих,
или из паметта човешка свети
и красота в сърцето ми отляна?
Не бе ли слава и мечта призвана
пред взора обличила силуети,
оставяйки след вихрите подети
ридание в гръдта ми изтерзана?
Това, което търся и ме води,
не е при мен, синьор; не знам къде е,
а сам духът не може да го види.
Но всички сладки болки и несгоди,
туй „да“ и „не“, което ме люлее,
от Вашите очи без друго иде.
Върнете, о, потоци на очите,
вълните на невашето течение,
понесли ви с растящ напор, с кипеше,
нечакани за нрава на водите.
Ти, въздух гъст, потулил светлините
за взора скръбен, взел на съхранение
дъха, върни го; мрака с озарение
смени над образа си за гледците.
Върни, земя, следите на нозете,
дорде тревата им отнета никне,
върни ми жалбите ти, ехо глухо.
И погледите вий, зеници свети,
та друга красота дано обикне
сърцето ми, ако за Вас е кухо.
Затуй, че Феб не гърчи, не увива
ръце около туй кълбо студено,
светилото велико и стъмено
нарече нощ сганта непрозорлива.
А слаба е нощта и боязлива,
та огънят й взема мигновено
околовръст живота и смутено
тя къса гръд пред праханта хаплива.
Че дъщеря на Феб и на Земята
от светлина и твърд е въплътена
чрез сянката, която се създава.
Ала не я възпявай! Прокълната,
тя вдовствува, от ревност изнурена;
дори светулката я наранява.
О, нощ, о, време сладостно и черно! —
към мирен свършек всеки труд напира;
прозрелият те хвали и разбира,
покоят ти мъдрецът тачи верно.
Отсичаш всяко щение химерно
и сянка влажна мирно го прибира;
чак в най-високата страна се спира
заспалият. Аз вярвам ти безмерно.
Ти сянка на смъртта си, В теб залязва
и низостта сърдечна, и позора,
ти сетен гнет и сетен лек си тука.
Плътта ни се възражда в твойта пазва,
смиряваш всеки стон и преумора,
достойният цериш от гняв и скука.
Ако на младост слабата жарава,
разяжда в миг сърцата ни зелени,
горял преди, сред искри настървени
и взидан в старостта, какво ще правя:
Ако бегът на времето оставя
живот и сили много намалени,
какво ще сторят с дните ми броени
пожарът и любовната забава?
Ще сторят туй, което се очаква:
на пепел, вихри горди, милостиви
ще ме спасят от червеи досадни.
Че ако млади огън ни разплаква,
тъй сух и в пламъци така грабливи,
нима духът ще трае в жили ядни?
Изцяло дрехата му никой
не ще владей, преди да стигне
отвъд изкуството и битието.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И вашето лице във нищетата
показва (като слънце) мрак и утро.
Не знам от друго копие ли иде
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
сполуката ми нрава му прекърши.
В очите ви аз не съзирах скрита
смъртта, когато срещнах е тях покоя;
глъбта най-чиста на душата моя,
с достойна ней обич, кой връхлита?
От Бог създадена, за Бог разкрита,
не пожелава с погледа си тоя
измамно хубав вид, че след престоя
към образа на вечността полита.
Та думам: вечно живото не бива
да се насити с тлен — не му прилича
живота, в който косъма се сменя.
Сластта не е Любов — духа убива;
приятелската одич ни предрича
небе, но след смъртта ни то осеня.
Ковачът с жар желязото разстила,
в целта на своя труд красив увлечен;
ваятелят без пламъка предвечен
докрай не би източил златна жила.
И Фениксът без неговата сила
не би възкръснал; в огъня завлечен,
по-светъл ще възкръсна — дълговечен,
в смъртта пораснал и открил закрила.
У него, огъня, се крий изгода:
ако не обновяваше плътта ми,
аз щях да съм мъртвец от много време.
Ако ли към небето по природа
възлиза — слял се с пламъци голями, —
нима и мен той няма там да вземе?
Тъй както с дялането се възправя
от камъка корав една
осанка жива, о, жена,
с отломките отнети му растяща;
така творбата хубава стаява
душа тревожна и трептяща
под булото на грубата си плът,
под своята кора дебелоствола.
Ти само можеш да свалиш
от недодяланата гръд
онуй, което не е нейна воля.
Таи се в камъка приятел верен —
изтръгнат, огънят го очертава,
гори, руши го той и оживява,
в света прелял, към вечността измерен.
Ако в пещта изтрае, пек безмерен
и студ надмогва, стойност получава
и сред избраните души тогава
от ада се завръща — чист, уверен.
От мен изтръгнат, в себе си разтваря
ме огънят — игра в гръдта ми скрита:
по-жив ще бъда в студ и после в лято.
Сред прах и дим, на огъня в разгара
живял, кален ще бъда до насита;
не от желязо съм кован — от злато.
Коя пила хаплива
плътта ти уморена все бразди,
душа? Не ще ли те освободи
от нея времето, та на небето,
пак светла и щастлива,
да хвърлиш дрехата на битието?
Меня си косъма, дордето
се нижат все по-къси дните,
но нрава си да променя, не мога,
макар от него да съм угнетен.
Любов, от теб не крий сърцето —
завиждал съм на мъртъвците;
изпаднал в смут, в тревога,
от себе си духа е ужасен.
В часа определен
ръка простри, о, боже, аз те моля,
и преправи ме според твойта воля.
Ти, дух блажен, със стоплящо старание
живота в мъртвото сърце подклаждаш;
сред люде знатни и блага ограждаш
не друг, а стареца с предпочитание.
И станал на очите достояние,
ума ми вместо другиго услаждаш,
в надежда крепка болката прераждаш,
за да не ме гнети като желание.
Намерил в тебе онзи, който има
за мене грижа посред грижи разни,
ти пращам благодарност боязлива.
Че лихва би било недопустима
да ти даря рисунки безобразни
срещу речта ти хубава и жива.
Кажи, жена, защо тъй дълготрайна
си ти, издялана (от опит зная)
в скалата, а творецът ти накрая
годините ще сторят прах незнайна.
Причина е последицата крайна:
отстъпва естеството пред оная
ръка, която мраморите вая;
а пред смъртта творбата е нехайна.
Аз мога от смъртта да те отнема
било чрез цвят, било чрез камък властен,
с подобие голямо във лицето;
да знаят дълго след като поема[77]:
ти беше хубавица, аз нещастен,
но не глупак, че люби те сърцето.
За вярна мярка в моето призвание
денят рожден ми даде красотата —
в двете изкуства лъч и огледало;
да мислиш друго, е лъжа, незнание.
Окото ми въздига над земята
онуй, що в цвят и камък е мечтало.
Ако присъда глупава, менлива
на усет сляп отдава туй, което
отвежда горе всеки ум възвишен,
от тлен към хубост взорът не отива,
че слаб, той взрян нагоре е, в небето;
да литнеш сам — това е блян излишен.
Когато повелителят на всяка
въздишка моя от света замина,
природата, дарила го, застина
от срам, а който го видя, заплака.
Не се гордее и смъртта, че в мрака
светилото на светилата мина,
а Любовта взе връх и тя с дружина
светци живей над нас и в нас — двояка.
Така смъртта жестока се опита
звънът на чистотата да удави,
на мрак духа й светъл да обручи.
Но всуе: от словата й полита
лъча, каквато жива не отправи,
а раят само мъртва я получи.
Със плът кълчищена, сърце от сяра
и с кости, сухи като съчки летни,
с душа без вожд и без юзди заветни,
с копнеж и със блуждаене без мяра,
с ума и сляп, и куц, за да преваря
тресавищата, примките безчетни
на този свят, щом мълнията светне,
веднага ще се овъгля в пожара.
На майсторството тънко естеството
надвива всеки, който упорит е,
ако от Бога нему е обречен.
Роден ни глух, нито пък сляп в окото,
размерен според огъня в гърдите,
нима съм крив, че нему съм наречен?
Жестоко си, сърце, и си горчиво —
обвито в сладост, но от яд преляло,
като цвета от времето изцяло
зависимо, до сняг си обичливо.
Тече си времето и мълчаливо
с отрова зла пои живот и тяло —
коса, а не сеното избуяло
е то
Не трае верността, ни красотата,
ала без вярност хубостта хаби се,
тъй както твоят грях и мен желае.
Тъй времето докрай ще ни влияе.
От сладък плач в смеха жесток и болен,
от вечен мир в покоя мимолетен
попаднах: гдето Бог е безответен,
там усета владее самоволен[83].
В гръдта ли е виновника неволен,
или е в погледа ти искрометен,
от рая взет, не знам, но по-приветен
за мене става, расне ли охолен.
Небесна, хубостта ти неменлива
сред нас под небесата се възправя
и пламвайки, аз диря утешение
в това, че редом с теб, не сме такива[84].
Ако смъртта ми Бог ти поверява,
кой би възкликнал срещу туй решение?
И милостта подобно скръб ще смаже,
жена, крадеца, от палача воден,
смразен от страх, отчаян и негоден
за бягство, ако изход се покаже.
Така и твоят дар не ще предскаже
на мъките ми краят непреходен;
макар и снизходително проводен,
от плач по-силно той убива даже.
Тъй с новината сладка и горчива:
различни, в миг убиват ни и двете,
разпускайки и свивайки сърцето.
И ти, която Любовта налива
със красота, спестявай даровете
отрадни, че убива и небето.
Какво ти би могла, жена,
макар да си божествено красива,
но смъртна и все още жива,
щом спиш, ядеш, говориш през деня?
Последвал те със леснина,
любезна, мила, вече без съмнения,
каква ли казън ще ме връхлети?
Че сам със свойта вещина,
с око, невзряно в откровения,
познавам късните севди.
Рисувай в мен, рисувай ти,
тъй както аз над лист или над камък
пустеещи налагам своя пламък.
От мен не могат вече пи наслада
очите свети, както аз от тях,
отвръщайки на сладък смях
и облик дивен с плач и със досада.
Лъжовна си, надежда за отрада!
Как може светлината на денят
да бъде тъй различна с красотата
от нрава ми и същината,
че пламнал аз, с мен те да не пламтят?
Сред две лица от тъй различна плът,
гневи се любовта и окуцява;
не казвайте, че милост има тя,
ако в сърцето сипва лава,
а от очите ми тече вода!
Понявга може буйното желание
да възвиси надеждата лъжовна,
че ако всяка обич е греховна,
защо ни даде Бог съществование?
Нима те любя с малко основание,
щом славя тази тишина световна,
върху която същността върховна
наля в сърцата нежно почитание.
Любов, която вехне с красотата,
ни мами, че дори мигът руши я,
а образът красив се състарява.
Но сладка е, когато вдън душата
живее тя под бръчки, а в самия
върховен час и раят обещава.
Съветва ме и моли всичко зримо
да Ви последвам, да Ви любя аз,
че туй, което Вий не сте, е смърт.
Амур презира всяко чудо мнимо
и ме спасява с любовта към Вас
като чрез слънцето. А той е твърд —
държи душата без надежда висша,
за да гори гръдта, да диша
чрез Вас, чрез туй, което е сравнимо
с очите Ви и веждите веднага.
А който от това избяга,
животе мой, той зрак не ще открие;
небето там е, гдето сте и Вие.
В покритите места и в кухините,
затворени веднъж от веществото,
нощта живей, когато естеството
и слънцето играят със зарите.
Ала пред огъня и пред искрите
като под слънце чезнат за окото
чертите й божествени, защото
и червеят[91] ранява й гърдите.
Онуй, което пъпли вън, открито
за слънцето, с тревите, семената,
орачът горд с орало връхлетява.
Но само в сянката покълнва жито,
нощта завинаги остава свята,
а над плода човек се извисява.
Върни деня, когато бе свободна
за моя огън сляп дори юздата;
погребаният образ, яснотата
и добродетелта богоугодна.
О, стъпки чести, морни!… Днес негодна,
с години натежала е снагата.
Но ако пак желаеш ми душата,
върни жарта в гръдта сега безводна[93].
И ако туй си ти, че ти обрече
рода ни смъртен на сълзи горчиви,
не ще те разтуши, Любов, старика.
Духът ми оня бряг достига вече,
где търси, скрит, стрели по-милостиви —
не лумва пак горената борша.
Тоз, който от небитие направи
преди несъществувалото време,
го раздели, та някой да поеме
под слънце, друг в нощта да се отправи.
Тъй орис, дни щастливи и корави,
от този миг човекът взе във бреме;
дарената ми тъмнина пое ме
подобно ближен по съдба и нрави.
И подражател свой, в нощта тъй строга,
в по-тъмна нощ желая да затворя
тъгата си за дяла ми предписан.
Но ме теши възможността, че мога
от тъмна нощ ден светъл аз да сторя
под слънцето — другарят Вам орисан.
Ако страха си от смъртта
избегне някой или го прогони
там, гдето той се ражда и полита,
могъща, Любовта
печати зли, изконни
над туй сърце любезно ще опита.
Ала душата упорита
на смърт и милост тайно се надява —
обреченият в оня страх е впит,
пред който страховете са химерни.
И срещу нова красота,
висока, горда, обещава
страха непроницаем щит
пред милостите й високомерни.
Кълна Ви се, неверни,
от нея, дето сълзите осмива,
избавя ме тоз, който ме убива.
Да те съзре във всичко иска взора
Щом смъртна хубост с огън ме обземе,
то твоят огън моя ще поеме
и в твоя ще горя без миг умора.
О, Господи, молба към теб ще сторя:
смени гнетящото и сляпо бреме,
обнова в ум и щение навреме
налей, в оскъдната цена, в позора.
Ти прати тук душата ми нетленна
и в тази плът все още слаба, морна
я въплъти със участта й строга.
Нима съдбата ни е неизменна?
Бедняк без милостта ти животворна,
аз знам: съдба променя се от Бога.
— О, вие, на които са угодни
сълзите от света незаплатени!
От обич още ли сте угнетени,
или в смъртта си вече сте свободни?
— В селенията непреходни
покоят ни е вън от времената;
ний любим без плача и завистта.
— С изгода в друг живот, върху земята
подхожда да сме в неизбродни
тегла — слуги на Любовта.
Ако ли влюбените са чада
небесни, а светът към тях — студен,
защо със любовта си съм роден?
За да живея дълго? Туй ме днес смущава.
Ако си служил, малкото на много става.
В годините и в техните обрати
мъдрецът, вече наближил смъртта,
от плът лика на мисълта
правдива в камъка корав намира.
До висотите непознати
се стига късно; сетне се умира.
Така природата сподиря
от ден във ден, от образ в образ нов,
зареяна високо, красотата,
но срещне ли я, малко й остава.
Затуй страха суров
от сливането им с чудата
храна желанието препитава.
Как бих могъл тогава
пред облика ти дивен да узная
гнети ли, радва ли ме на земята края?
През бурна шир и с лодка уязвима
достигна вече пътят ми човешки
до пристана: за добрини и грешки
душата тук ще бъде подсъдима.
Така фантазията ми любима,
превърнала през дните ми младежки
изкуството на идол — пълна с грешки
видях, от низки цели нелечима.
Любовни помисли — така примамни! —
защо сте ми пред тази смърт, която
ведно с плътта душата ще погуби?
Длето и четка — радости измамни!
Духа ми гледа Любовта, чиято
прегръдка върху кръста ни залюби.
Очите сторих вход за вероломна
отрова и във вратня за стрелите,
а паметта за погледи честити
гнездо направих — тъй ще ги запомня.
Гръдта ми — мех, сърцето — главоломна
бе наковалня, гдето, жаловити,
въздишките, с които Вий горите
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Угодното за тебе ми даряваш,
а искаш невъзможното от мене.
От върховете с рухналия замък,
обгърнат от скалата, аз самия
се спуснах долу, за да се разкрия
противно волята в надгробен камък.
Когато слънцето се ражда с пламък,
отсъжда небосводът…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Брътвежите на този свят ми взеха
деня за съзерцаваш на Бога.
С благодатта му чак до изнемога,
забравяйки я, мислите грешеха.
Което беше мъдрост и утеха,
ме стори сляп. Днес късно е, не мога
да се разкая. Ала искам много
да смъкнеш гордостта ми като дреха.
Полепната от пътя, който води
догоре, опрости ми, че задача
без тебе непосилна е и тая.
Омраза към световните изгоди
ми дай, към хубостта, която тача,
та след смъртта нетленност да узная
Мъжът в една жена — това е Бога;
той през устата й мълви,
така че, слушайки, уви,
да си принадлежа от днес не мога.
Но вярвам, в тази участ строга,
от себе си веднъж отнет,
да бъда благ към себе си тогава.
Така над похотта убога
пришпорва ме лика й свет,
че всяка чужда хубост смърт стаява.
О, ти, която през такава
вода и огън[105] водиш в радост съща,
към мен недей ме никога възвръща.
Роденият към смърт отива —
в бега на слънцето и дните
твар земна не остава жива.
Без сладостите и злините,
без дарби и без слог висок,
без потеклото на дедите
сме сенки денем, дим във мрака.
А хора като вас със всяка
тъга и радост бяхме ние;
но след като смъртта ни скрие,
земя сме мъртва, мълчалива.
Роденият към смърт отива;
очите наши бяха цели,
със зрак във всяка кухина,
а днес са празни, почернели —
на дните станаха храна.
Без теб ли съм, гадина по-презряна
от мен върху пръстта не съществува.
Душата твоя помисъл жадува
и моли прошка — слаба, изтерзана.
О, Господи, веригата кована
с дара висок, за който все ратува
духът, подай, че вярата лекува
с благодатта ти всеки грях и рана.
Голям ще бъде, колкото и чуден,
дарът на даровете, че сполука
без него в мир светът не ще намери.
Кръвта си щедра дал, от нас прокуден,
какво ще стане с милостта ти тука,
ако не найдем ключ за твоите двери?
Какво ще стане тя подир години,
щом всяка хубост с времето помръква?
А славата й? Също ще заглъхва.
Любов, дордето някой ден премине.
По-малко или много…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
О, вий, на този свят отдали вече
в едно душа и тяло: в тъмния
сандък е мястото ви отсега.
Тоз, който листи не желае,
той не е пратеник на май.
Ний с теб, любов, сме толкова отдавна
Душата ти отхрани и отчасти
плътта ми също ти; с изкуства зрящи,
с надежда я направи добронравна.
Днес морен вдигам мисълта си бавна,
към траен край пришпорвам се, летящи
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
От тялото досадно разтоварен,
беглец от този свят и битието,
като отломък свърнах през морето
от буря зла в покоя лъчезарен.
Със длани пригвоздени, с легендарен
венец, добър и милостив, лицето
ти обещава милост за сърцето
разкаяно, бряг за духа попарен.
Пречистите очи не скланяй строго
към миналото и с ухото свято
недей води ръката справедлива.
Измий с кръвта си моя грях и много
ли са годините, полей богато
със отзивчивост, с прошка милостива.
С тегоба и с досада прекомерни,
с понятия лъжливи и в опасност[114]
голяма за духа да ваеш дивно.
О, Боже, младостта зелена ще ли
почувства как при стъпките последни
са други — мисли, вкус, любов и слава?
А губейки света, духа печели;
смъртта с изкуството не си подхождат:
в какво да се надявам ми остава?
Непожеланото желал бих, Боже!
От пламъка ледът дели сърцето,
души го; мамят стиховете, гдето
перо с душа едно да са не може.
На думи любя те, но обич, Боже,
не стига до сърцето ми; обзето
от гордост зла и чуждо на небето,
за милостта то не разтваря ложе.
Разкъсай булото, срути стената,
която — неподатлива — забавя
лъчите ти — за мене угасени,
дари духа ми сляп със светлината
предречена, та да гори в забрава
сърцето ми с искрите въжделени.
От дни натегнал, с грехове преситен
закоравял с природа саможива,
към двойна смърт се пътят ми извива,
но за отровата съм любопитен.
Без своя сила съм, без нрав гранитен
да променя любов и дни такива,
без помощта ти ясна и правдива —
при всяка грешна стъпка — глас защитен.
О, Боже мой, не стига да ми вдъхнеш
стремеж към теб единствено защото
от нищо бе душата сътворена.
Преди обвивката й ти да смъкнеш,
от пътя върл посъкрати каквото
ще стори връщането несъмнено.
Молитвата ми щеше да е блага,
но добродетел дай ми ти в замяна.
В пръстта ми слаба място не остана
за плод добър без живата ти влага.
На теб доброто дело се обляга
и там цъфтя, където ти застана.
Не сочиш ли ни пътя свят, припряна,
самичка стойността не си помага.
Безкрайните ми мисли все греховни,
в последните години на живота
бих искал да сбера в една с охота
и тя да ми е вожд към дни върховни.
Но, Господи, нима са те виновни,
без старата ти помощ силна?…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
От ден във ден, от младостта ми първа
ти бе за мен и вожд, и помощ, Боже,
но в двойните несгоди ще ли може
да удвоиш и помощта тепърва?
Боли от нея, ала пак е мила
онази мисъл, що в ума възвръща
изтекли дни и с укор, и с могъща
тъга, че път към тях не се разстила.
Тя мила е, че пред смъртта разкрила
е на благата краткостта присъща,
но скръбна е, че милост вездесъща
се чака трудно в старост тъй грешила.
Аз помня, Боже, думата ти свята,
но все пак мисля си не е ли смело
да чакаш Любовта без покаяние.
Но сетне вниквам в твойта кръв пролята;
щом зарад нас бе в тръни твойто чело,
без мярка ще е твойто състрадание.
Ако на моя нрав, и див, и жален,
да се пречисти му е нужно време,
смъртта не чака, скоро ще ме вземе,
а злият помисъл гори запален.
Под бъбренето сладко на потока,
покрил със злачна сянка извор светъл,
и…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
А знам добре — една вина тежи ми
и тъмна, моята душа гнети;
без чувства и без пламък свой почти,
без мир съм аз и без надежди зрими.
Но щом сме с теб. Любов, неразлъчими,
от благодат ще ме лишиш ли ти,
преди да съм поел?…
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Смъртта си знам — не знам часа си сетен;
нетраен е животът на земята:
той радва усетите, но душата
ме моли да не бъда дълголетен.
Светът е сляп, позорът безпросветен
потъпква тук на доблестта делата.
Помръкват смелостта и светлината;
пред истината фалш е предпочетен.
Защо очакваното бавиш, Боже?
Когато вярващият много чака,
надежда губи, а духа загива.
Какво, че светлината ни предложи,
ако смъртта завари ме без всяка
защита и ме връхлети горчива.
Не иначе, а тъй снеми изцяло
страстта опасна, пустите влечения,
че вражите съдбовни превращения
развързват от света — към теб стъпало.
Обличаш и събличаш нашто тяло,
кръвта ти, Боже, мие и презрения,
лечи вините, нашите вълнения.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
За повече неща сърцето стене,
отколкото в света видял е взора;
какво ли от живота щях да сторя
без милостите ти живодарени?
С обичай див и злото покрай мене,
бих искал мрака, с който все се боря,
не с прошка, с помощта ти да разтворя
тъй обеща на всички оглашени.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Понявга щението обещава
на старостта ми бъдните години;
но иде мойта смърт, не ще отмине:
зоват ли я, тогава се забавя.
Щом Бог във нищета се обожава,
да чакам радост, нямам аз причини.
Престоят дълъг, сит и лек, вреди ни
по много — много ли ни разтушава.
Ако благодатта ти ме връхлита,
о, Боже мой, с изгарящо желание,
духа подкрепя, дава му отрада
и мисълта за себе си помита:
тогава слей ме в твоето сияние,
че с времето охотата отпада.
Доволни бяха, но и в скръб смутени
избраните, че ти смъртта изстрада
и с кръв човеку порти за наслада
небесна бяха тук благословени.
Доволни, че с душа от теб дарени,
греха им пръв в съдбата зла отпада;
а скръбни, че със казън тъй злорада
слуга им стана с длани пригвоздени.
Отгде и кой си, даде знак небето,
стъмило своя взор, а мътни стори
водите планината земетръсна.
Адам излезе от тъмата, гдето
ти падналите ангели затвори;
човекът кръстен за живот възкръсна.
2[130]
О, чуй, ти, който жалиш мълчешката
затворника, отлъчен от света:
сълзите по лицето и в гръдта
пази за поданика на съдбата[131].
4
С оръжието на лета излишни
смъртта не искаше да го убива
и хубостта, която тук почива,
в небето се прибра с черти предишни.
7
Погребан тук, роден бях неотдавна
и този съм, чиято смърт сурова
душата свари гола и готова —
несвикнала с плътта си, тя я грабна.
21
Недей плачи, недей очаква вече,
окъпал моя прах и саркофаг,
дървото сухо да разлистиш пак;
мъртвецът плод не ще налей, човече.
16[132]
Без време със съня си ме обгръща
смъртта; ала, макар дома сменил,
живея в теб — ридаещ и унил:
в любим човек човекът се превръща.
22
Дали живях, ще питам днес гранита
притиснал ме, че ако някой помни,
то сън било е: смърт с нозе огромни
ни стига и следата е затрита.
38
ГРОБЪТ:
Притискам Брачо с хубостта му цяла;
душата както форма за плътта е,
така и тя красив ще ме извае;
капията говори за кинжала.
47
Аз Брачи бях, но без душа изгнива
в земята хубостта и става кости;
гранита моля тук да ме залости,
та в любещите да остане жива.
Отговор на Буонароти
Ценя гранита, спотаил забрава.
Докато царстват срам и престъпление,
да бъдеш сляп и глух, е избавление.
По-тихо! Шшт! Съня недей смущава!
Художникът не е родил идея,
която в мрамор да не е стаена,
ала ръка на разум подчинена
единствена познава път до нея.
От злото бягайки, добро копнея
и в теб, жена божествена, студена,
е то; ала от мъка прекалена
с изкуство да го стигна, не умея.
И нито Любовта, ни красотата
(о, твърдост каменна и ти, презрение!)
за злата ми съдба е днес виновна,
ако и гибел носиш ти с благата
в сърцето си, а низшият ми гений
извлича смърт от тази жар любовна.
Преводачът на тези стихове мисли, че някои от формалните разрешения, които той трябваше да намери, се предлагат за първи път в българската стихотворна практика. Това е първата у нас цяла книга с класически ренесансови сонети и мадригали. Съобразявайки се с обстоятелството, че италианският език не познава мъжките рими, той си постави за цел и българската транскрипция на Микеланджеловите сонети да прозвучи без тях. Само на единични места този принцип бе нарушен, а в мадригалите и фрагментите съзнателно изоставен, за да се избегне еднообразие в звученето.
Друг проблем, с който преводачът трябваше да се справи, се свеждаше до вярното смислово разбиране и тълкуване на оригинала, чиято тъмнота се признава от всички изследователи. За тази цел, освен няколко известни коментара, които той използува, много ценна се оказа възможността за едномесечна работа в университета на Перуджа, която му позволи подробното езиково проучване на оригиналния текст, писан на флорентински диалект от преди четири века. Всичко това му дава основание да се надява, че не са много случаите на неправилно прочитане и интерпретиране.
Трябва да се изтъкне и друго. Поради относителната самостойност на метричните форми в различните езици звученето на класическия италиански сонет, според автора на този превод, трябва да се търси в рамките на петостъпния ямб, който е чувствително по-кратък от т.нар. „дванадесетсричен“ италиански стих, достигащ до петнадесет и повече срички. Това създаваше допълнителни трудности в желанието му да запази цялото образно и мисловно богатство на оригинала. Но въпреки всички условности на формата, които спази, предлаганият тук превод на не едно място според него покрива образната и смислова същност на оригинала. За съблюдаване на един научен критерий, всички по-съществени отклонения бяха посочени в бележките към текста, макар те никъде да не излизат от мирогледната схема, в която се движи мисълта на поета и на епохата му, нито от духа на поетиката му.
Според неговото убеждение най-важната езиково-художествена задача при превеждане на ренесансови поети се състои в това да се избегне чувството за завършен литературен език със застинали езикови похвати. Особеното очарование на примитива, което четенето на Данте и неговите следовници доставя, се дължи на езика: неговата свежест и жизненост ни доставят чувството, че присъствуваме на самото му сътворяване — до такава степен всяка форма звучи като открита пред нас. Затова преводачът на тези поети трябва да има преди всичко богата лична езикова инвенция. Чувството за съпротива на езиковата материя, с която поетът се бори тъй, както с мраморния отломък, е особено важно при Микеланджело, защото на него (както вече изтъкнахме) се гради особеното въздействие на поезията му. Върху това разбиране бе търсено и звученето на този превод, който се стремеше да избегне една основна опасност — гладкото и лесно течение на стиха. От друга страна, преводачът целеше да загатне и онова чувство за езиково-художествена отдалеченост, която четенето на оригинала буди, и вярва, че този му стремеж оправдава леката архаизация на речта, която може би, би подразнила някого.
Целият възел от човешки проблеми, които тази поезия съдържа и които пишещият тези редове се опита да изясни в началото, го кара да допусне, че беглият поглед към досега издадените от него стихове и преводи би изяснил единните подбуди на интереса му към поети от различни епохи, включително и към Буонароти. Поради всичко това той ще бъде особено доволен, ако настоящата книга бъде разбрана и като един „опит“ върху поезията на Микеланджело.