Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2010)

Издание:

Микеланджело Буонароти. Лирика

Редактор: Светозар Златаров

Редактор на издателството: Николай Бояджиев

Коректори: Лиляна Малякова и Мария Ждракова

Технически редактор: Тома Станкулов

Художествено оформление: Олга и Васил Йончеви

ИК „Народна култура“, 1970

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и корекция: maskara)

2[1]

О, чуй, ти, който жалиш мълчешката

затворника, отлъчен от света:

сълзите по лицето и в гръдта

пази за поданика на съдбата[2].

4

С оръжието на лета излишни

смъртта не искаше да го убива

и хубостта, която тук почива,

в небето се прибра с черти предишни.

7

Погребан тук, роден бях неотдавна

и този съм, чиято смърт сурова

душата свари гола и готова —

несвикнала с плътта си, тя я грабна.

21

Недей плачи, недей очаква вече,

окъпал моя прах и саркофаг,

дървото сухо да разлистиш пак;

мъртвецът плод не ще налей, човече.

16[3]

Без време със съня си ме обгръща

смъртта; ала, макар дома сменил,

живея в теб — ридаещ и унил:

в любим човек човекът се превръща.

22

Дали живях, ще питам днес гранита

притиснал ме, че ако някой помни,

то сън било е: смърт с нозе огромни

ни стига и следата е затрита.

38

ГРОБЪТ:

Притискам Брачо с хубостта му цяла;

душата както форма за плътта е,

така и тя красив ще ме извае;

капията говори за кинжала.

47

Аз Брачи бях, но без душа изгнива

в земята хубостта и става кости;

гранита моля тук да ме залости,

та в любещите да остане жива.

Бележки

[1] Това четиристишие е една от петдесетте епитафии, написани по повод смъртта на петнадесетгодишния Франческо Брачи, племенник на Луиджи Дел Ричо, един от любимите приятели на поета. Музата на Микеланджело се е поставила в услуга на тази скръбна тема вероятно не спонтанно, а от благодарност към Ричо, комуто Микеланджело се чувствувал дълбоко задължен. Въпреки това обаче тази поезия често успява да се освободи от общите звучения, от бароковите остроумия и хиперболи, изобразявайки смъртта с неочаквани и силни интонации, с викове на скръб и на умиление, които ни въвеждат в най-неподправения свят на скръбните Микеланджелови съзерцания. — Б.пр.

[2] Който още зависи от съдбата, сиреч живее. — Б.пр.

[3] На листа с Микеланджеловия ръкопис, който нашето факсимиле показва, освен шестнадесетата епитафия и бележката, с която е била изпратена на Ричо, се чете и един сонет. — Б.пр.

Край