Александър Мирер
Главното пладне (39)

Вячеслав Борисович

Та така, написах всичко както си беше. Това, да пишеш, е доста скучно занимание. По-скучно, отколкото да решаваш задачи по алгебра. Но Стьопка, който не написа ред, ами само ми се пречкаше — тук съм бил объркал, там съм бил забравил, — та Стьопка казва, че трябвало още да пишем за себе си. Излизало, че сме герои. Това сме разузнали, там сме предупредили, тук сме гръмнали и всякакви такива. Глупости, разбира се. Прав е Степан. Не сме никакви герои, ами просто нас — искам да кажа децата, — нас „посредниците“ не ни ловяха. В нас не можеха да прехвърлят Десантници. Затова Степан успя да се вмъкне в телескопа, а аз да отида при кораба и да запомня всичко. Защо става така, не ми е съвсем ясно. В такъв като мене не може да бъде прехвърлен Мислещ и точка. А истински герой беше само един. Вячеслав Борисович Портнов. Да се пише за него е трудно.

Заради него не мога да гледам този проклет телескоп. И никога няма да простя нито на себе си, нито на другите, че крещяхме, радвахме се, превързвахме си драскотините. Само като си спомня! Ние бяхме живи и се радвахме, а той, спасил всички ни, беше мъртъв и лежеше до масата в радиостанцията, опънал ръка.

Върнал се с колата при телескопа и направо тръгнал към апаратната. Обезвредил часовоя с „посредника“, заключил се вътре и се свързал с Москва.

Успял да предаде почти всичко, само едно не успял — да каже да изключат високоволтовата линия — и тогава пришълците разбили вратата, хванали го, а той се измъкнал и се застрелял.

Пришълците взели пистолета от ръката му и го оставили да лежи. Ние не знаехме, че е там. Никой не знаеше, че Вячеслав Борисович се е застрелял, за да не издаде Степан, и така е спасил и него, и може би всички жители на Земята.