Александър Мирер
Главното пладне (8)

Двойната опаковка

Стьопка още не се беше върнал. В склада Верка чистеше един малокалибрен пистолет. Сурен Давидович се бръснеше, седнал на леглото си под прозореца в дъното на стаичката.

— Китариста раздава отровни бонбони! — изстрелях аз. — Ето!

Сур изключи електрическата самобръсначка.

— Тези бонбони ли? Защо да са отровни? Ето ти вода, пийни си…

Наистина страшно бях жаден. Глътнах, задавих се. Верка веднага ме тресна между лопатките.

— Разкарай се, червеновеждко! — изръмжах аз. — Дойде в пощата и започна да раздава бонбони. В десния му джоб са отровните, а в левия — не зная.

— Пак ли пощата? Стига вече с тая поща днес! — Сур взе развития бонбон, погледна го. — Та казваш, че са отровни? Тогава отровата са я сложили направо във фабриката. Гледай, повърхността им е съвсем гладка. Дай да видим другия. — Започна да развива и втория бонбон, засмя се: — Льошик, Льошик, ти си паникьор, а не следотърсач… — Сур свали един розов котарак, а под него самодоволно розовееше още един.

Верка се закиска. И за глупака беше ясно, че отровителят няма да вземе да увива бонбона в две еднакви хартийки.

— Котаракът в чизми — каза Сур. — Автоматът във фабриката случайно го е увил два пъти.

Ама че съм магаре!… Страшно се зарадвах и малко се ядосах. От една страна, беше чудесно, че бонбоните не са отровни и Тамара Ефимовна и всички там, ще останат живи. От друга страна, защо раздаваше бонбони? Ако бяха отровни, щеше да е ясно защо. Ама обикновени? Или е сбъркал джобовете и е раздал отровните на своите, а на другите — и на мене също — хубавите? Ама и аз съм един следотърсач!… Не можах да се справя с някаква си опаковка на бонбон. Наистина беше котаракът в чизми. Пък аз се чудех: защо е нарисуван котарак с панделка, а се нарича „Приказка“? Чизмите са нарисувани толкова лошо, че не е ясно дали лапите му са черни, или е с чизми. „Да ми падне само този художник!…“ — мислех си, докато разказвах за произшествията в пощата.

Упорито си мислех за неизвестния художник, за да не си спомням как умирах. За това си премълчах, а всичко останало им разказах подробно. Верка се пулеше и охкаше — вероятно Сур му беше обяснил някои неща, докато ме е нямало.

Сур записа доклада ми в бележника си. Почука с молива по листчето:

— От десния джоб черпеше всички, а от левия — по избор. Така ли, Льошик? А в гората е казал, че трябва да купят бонбони… Ама че работа…

— Отровните са в левия! — със страшен шепот обяви Верка. — Само така е, чичо Сурен!

— Да не бързаме. — Той включи бръсначката. — Романтиката е хубаво нещо, когато е с мярка, гвардейци. (Ж-ж-ж-ж-ж-ж-ъ — бръмчеше самобръсначката.) Мисля, че всичко ще се окаже просто и не съвсем романтично.

— Шпиони са! — казах аз. — Каква ти романтика.

Той изключи бръсначката.

— Кажи, аз случайно не съм ли шпионин?

— Вие?!

— Аз. Живея в сутерена, в къщи не си ходя, давам на момчетата странни поръчения. Подозрително ли е?

— Вие сте добър, а те са шпиони — каза Верка.

— Никой няма право — сърдито рече Сур — да обвинява човек в престъпление, без да се е ориентирал в същността на работата. Разбрахте ли?

— Разбрахме — казах аз. — Ама ние не сме юристи и не сме следователи. Ние само така, просто предполагаме.

— Не си юрист? Тогава не предполагай. Ако аз ти кажа, че е възможно — разбираш ли, възможно — Кисельов да се готви да извърши обир? Паника! Ти ще го смяташ за виновен! А така не бива да се мисли, Льошик!

— Ама че работа! А какво може?

— Когато дойде Павел Остапович, да му се изложат фактите. Само фактите. Нещо много се бави…

Верка каза:

— Обеща бързо да дойде. Каза: като се освободя, веднага идвам.

Сур погледна часовника. Разбрах го. Мислеше за Стьопка. Кой най-лесно ще открие Стьопка, ако не милицията?

Зачакахме. Сурен Давидович ми нареди да стоя в склада, а той отиде в залата за стрелба. Верка изтича на двора да гледа кога ще дойде капитан Рубченко. От вълнение започнах да лъскам пистолета, току-що изчистен от Верка. Докато движех шомпола, надникнах в бележника на Сур.

Отдолу на листа беше написано и подчертано с две черти: „Защо и тримата са се хващали за сърцето?“

Прав беше. В пънчето има оръжие, с бонбоните, да предположим, си предават бележки, но защо всички се хващат за сърцето?

И тогава Верка се втурна към стрелбището с вик:

— Чичо Сурен, чичо Павел дойде!