Александър Мирер
Главното пладне (37)

Изходът

Изминало кръга си по небето, слънцето залязваше. Под косите лъчи чашата на телескопа стана ажурна като гъста черна паяжина. Колкото повече приближавах, тя растеше и се извисяваше. Като излязох на асфалтираната площадка пред входа, закри половината небе.

Площадката беше пълна с коли. Безредно, плътно пред портала и по-нататък, по пясъчния банкет, бяха спрели автобуси, камиони и самосвали, зелени газки и волги. Като рога стърчаха велосипедни кормила. От един москвич, заврял радиатора си под задната ос на някакъв самосвал, се бе стекла локва, над която се кълбеше пара.

Подпрях велосипеда си при другите. Ослушах се. Зад оградата се чуваха странни звуци. Пищяха жени, глухо ревяха мъжки гласове, тресна изстрел. Късо и силно извикаха, забърбориха. И всичко стихна.

В този момент в кабината на най-близкия до портала камион видях Десантник с винтовка. Седеше с гръб към радиатора. Когато се промъкнах през колите, той направи изразителен жест: изчезвай. От ботушите му капеше вода. Застрашително вдигна винтовката — аз отскочих, привеждайки се, изтичах покрай площадката към оградата и се закатерих по хълма.

Тук склонът се изкачваше стръмно нагоре, така че бетонните панели на оградата напомняха стълба с четириметрови стъпала. Под долната част на всеки панел оставаше клиновидна пролука, засипана с пясък. По-нататък по склона се виждаше фигура и чертичката на винтовката през рамото й. Дочаках, докато часовоят се обърне с гръб и тръгне нагоре, притичах до оградата, подпъхнах се и се озовах от другата страна, но веднага се пльоснах с лице в младите репеи. Първият Десантник се качи върху кабината. Постоя така и седна, като изтрака с ботушите си. Хукнах нагоре, към най-близката сграда. Виковете на вълни се разнасяха отгоре. Първо извика един, после няколко гласа, после строга мъжка команда — и тишина. След тишината през неравни интервали всичко се повтаряше.

Изтичах към сградата, заобиколих я по бетонния перваз на основата, покрай вратата на задния вход и надзърнах зад ъгъла. Никого. Съвсем близо викаше женски глас: „Господи, какво е това!“, и сподавен мъжки глас: „С какво право…“, и властни, ревящи викове: „С лице надолу! Ръцете на главата! Легни!“ И пак. И пак. И плющящият звук на удар.

Отпълзях зад ъгъла. Огледах се. Някакъв нов звук нарастваше и постепенно изпълваше захладяващия предзалезен въздух. Зазвънтяха стъклата на къщата. Стори ми се, че от страх и самота нещо в мене вие и дрънчи. Звукът беше оглушителен и загубил ума и дума, аз се проврях през вратата — крилото й скърцаше и се клатеше, — но внезапно всичко стихна. А пред мене беше стъклената стена на вестибюла. Тя гледаше към другата страна на къщата. Съвсем наблизо, пред самите прозорци, стоеше корабът на пришълците. Изпод широката плоча още излитаха струи прах — поклащайки се, той кацаше. Освен него виждах само небето. Помислих си, че нищо не ми се гледа и в този миг иззад кораба изпълзя нагоре сива и зелена пелена, храстите, бялата ивица на пътечката, черният диск на цветната леха започнаха да се извиват. Небето изчезна. Корабът беше издигнал край себе си защитното поле като в оврага.

Полето сякаш изви пространството пред стъклената стена. Сега виждах площадката отдясно. На нея плътно, като трупи върху сал, лежаха хора. С лицето надолу. Бяха стотина души, ръцете на всички бяха вдигнати на тила. Над тях, с гръб към мене, стоеше рядка верига от Десантници — само мъже с насочени пистолети и винтовки. Когато лежащите надигаха глава или извикваха, Десантниците скачаха към тях и ги удряха с крака или с приклади. Отляво на кораба непрекъснато водеха нови — полубегом, с извити зад гърба ръце. Блъскаха ги плътно до другите. Преди да дойда на себе си, вече бяха натъркаляли десетина души. Опомних се едва като доведоха и блъснаха на земята слабия Десантник с големите очи, когото пръв видях на шосето.

Ама че работа — те със своите се държат така! Ето я и касиерката от универмага, плаче и се опитва да си свали обувката със счупения ток… А ето че домъкнаха и Нелка, крещят й: „Ръцете зад главата! Легни!“

Изтичах наляво по празния вестибюл и видях откъде ги мъкнат. От опашките. Десантниците стояха подредени в тил като на опашка за билети в кино. Три опашки и във всяка от тях вероятно имаше по петдесетина души, че и повече. През стъклата не се виждаше добре, вътре в защитния балон всичко изглеждаше изкривено, извито, особено в края на площадката. Но видях, че средната опашка се точи към белокосия — Линия осемнадесета. Той стоеше с лице към опашката, като се държеше с опънати ръце за някакъв зелен стълб. Десантниците един след друг пристъпваха към стълба, изваждаха „микрофоните“ и веднага като подкосени подгъваха крака и падаха в ръцете на задния. Той го държеше, а отстрани изтичваше едър Десантник и отвеждаше подкосения, като в движение му извиваше ръцете. Задният, след като се освободеше, правеше крачка към стълба и също падаше. А здравеняците непрекъснато сновяха между опашките. Хващаха, извиваха, мъкнеха. Бяха много, защото и в двете странични опашки ставаше същото. Там Десантниците се приближаваха не към зелен стълб, а към зелени кутийки, които бяха в ръцете на Кисельов и Потапов. Страничните опашки се движеха по-бавно, но също така неотклонно, спокойно. Без страх. Сякаш не виждаха какво им предстои: припадък, извиване на ръцете и блъскане с лице в пръстта или върху бетона. А вече започваха да ги слагат и направо върху лехата…

Висок риж младеж непрекъснато сменяше зелените кутийки на Кисельов и Потапов.

Директорът на телескопа професор Бистров също стоеше в опашката — познах го по черната копринена шапчица. Той добродушно се усмихваше. И изведнъж на площадката изтича кучето му, което беше отмъкнало бластера от кораба. И застана на опашката! Тогава професорът заситни към белокосия, показа му кучето. Белокосият с рязко, злобно движение го пъхна без опашка. Двама здравеняци отведоха професора, без да му извиват ръцете, настаниха го наблизо. Някой се приближи до кучето и то кимна — видях го! — и напусна опашката. Отдалечи се и се присъедини към онези Десантници, които охраняваха лежащите… Там вече се бяха събрали около триста души — лежаха в редици и се разнасяше непрекъснат вой и крясъци. Някои се опитваха да станат, викаха, пазачите скачаха като побеснели и все по-често стреляха над главите им. А кучето започна да тича между редиците и да удря с тяло онези, които сядаха… То веднага въдвори ред, само че гледката беше прекалено страшна. Едва не се побърках. Нали не знаех, че когато извадят от него Десантника, човек съвсем нищо не си спомня. Мислех си, че поне малко нещо трябва да помни. А тези нещастни хора! Много от тях носеха в себе си Десантник още от сутринта и изведнъж — вечер, стрелба, удари с ботуши! После разбрах, че никой от тях не е видял опашките при „посредниците“. По-точно не си ги спомняли. Биеха ги, блъскаха ги и страшно крещяха, но ги принудиха да лежат с лицето надолу. И вероятно така беше по-добре. Ако бяха видели опашките, сигурно щяха да мръднат.

Вече съвсем бях откачил, когато се появи заекът-Деветоъгълник. Той като топче се търколи под краката на хората, подскочи към стълба и цялата опашка се разхили, а предният го хвана за ухото, извади му „микрофона“ и като го подържа до стълба, хвърли го на земята. Ох, ама как само хукна!… Мяркаше се ту горе, ту долу — просто отново бе станал обикновен дебел заек и не можеше да излезе от защитното поле!

Когато за последен път протича зад кораба, опашките вече бяха свършили. Едрите Десантници тичаха към белокосия — той все така си стоеше до „посредника“ и безстрастно гледаше как Кисельов и рижият здравеняк подхващат едрите Десантници и ги разхвърлят наоколо по площадката. Телата падаха безшумно, защото хората отдясно крещяха все по-високо и бясно, прегракнало ръмжеше кучето. След секунда падна и белокосият. Изведнъж видях, че лежи до „посредника“ и Кисельов го прескача. Кисельов и здравенякът вдигнаха зеления стълб и го помъкнаха към кораба. Рижият в движение повали някого с юмрук. Люкът се отвори, пъхнаха в него „посредника“ и чувала с бластерите. Песът се мяташе пред люка, разблъскваше всички, които се опитваха да се доближат. Някаква жена стоеше, затиснала устата си с две ръце, и изведнъж извика — здравенякът надникна в люка и бавно започна да пада като бор. Веднага до кораба се озова и кучето. Лапите му се пързаляха, но то се изправи на задните си крака, допря муцуна до люка и падна назад като човек.

Кисельов беше последен. Бавно, като поклащаше бластера на шнура, отстрани рижия от кораба. Отмести и кучето. Приближи до люка. Пусна бластера вътре, а шнура прибра. Нагласи се, като се хвана с една ръка за края на отвора и провеси цялото си тяло навън. Отчетливо си спомням как висеше на ръката си, а няколко души, които се бяха поопомнили, го гледаха. Извика:

— Отдръпнете се! Отдръпнете се, дръвници! — И се изтърколи под краката им.

И в този миг със звънко хлопване изчезна защитното поле. Здрачното небе падна отгоре като завеса. Видяха се вечерните хълмове, шосето, веригата квадратни коли по него. Загракаха, зазвънтяха стъклата — корабът се издигна бавно и плавно като асансьор, пясъчни вихри забарабаниха по прозореца пред лицето ми. Хората се изправяха несигурно, като се хващаха един за друг. Кисельов гледаше ту нагоре, ту към черния шнур на китарата, който бе извадил от джоба си.

Огромният пес седеше до професора и се опитваше да го близне по бузата.

Професорът леко го отблъскваше и гледаше към небето, като придържаше шапчицата си.