Александър Мирер
Главното пладне (10)

Нещастието

Нали ви казвам, нищо не разбрахме. Сякаш се бяхме вцепенили. В наклонения сноп слънчева светлина блесна бялата коса на Павел Остапович — капитанът падаше с главата напред, бавно-бавно, в пълна тишина. Шумолеше само черната мазилка, която се сипеше върху бялата мушама на шкафчето. Стьопка още стоеше с вдигната ръка — толкова бързо се случи всичко. Без още да изпитвам страх, като насън гледах как капитанът се отпуска с гърди и лице върху дъските, как изпод гърдите му отново плисна пламък, удари под леглото и оттам веднага започнаха да излизат кълба дим. После Сур извика: „Остапович!“ — и се опита да вдигне капитана, а Стьопка неумело взе каната и започна да я излива под леглото, откъдето излизаше димът. Дойдох на себе си, когато Верка закрещя и подбели очи.

Наложи се да го измъкна в коридора. Престана да крещи и се вкопчи в мене. Досега имам синини — толкова силно ме беше хванал за ръцете. Казах му:

— Стига истерии! Трябва да помогнем на Сурен Давидович. И това ми било гвардеец…

Разхлаби малко ръцете си. Кимна.

— Може би е по-добре да си отидеш в къщи? — попитах.

— Ще помагам — каза Верка.

— Не, върви си в къщи — повторих аз, но това си бяха само празни приказки.

Верка по детски, на пресекулки въздъхна и тръгна след мене.

В склада остро миришеше на дим. Павел Остапович лежеше на леглото. Сур се беше надвесил над него и жаловито говореше нещо по арменски, като се удряше с юмруци по челото. Съвсем се задъхваше. Мрачен, но не и изплашен, Стьопка стоеше напушен и не ги поглеждаше.

Прошепнах:

— Стьопа, как стана? Умрял ли е?

Стьопка мръдна с рамо. Разбрах: умрял е. Но все още си мислех за случайния изстрел. Как така Сур, толкова опитен стрелец, можа случайно да стреля, докато вадеше патрона от цевта. Тогава Стьопка каза:

— Гледай. — И показа някъде настрани. Не можех да откъсна очите си от Сур и не разбирах накъде ми сочи Стьопка. Той ме обърна за раменете към масата.

Там лежеше невероятен предмет. Той не приличаше на нищо. От пръв поглед наподобяваше стоманена пръчка, но достатъчно беше човек секунда да го погледа, за да разбере — това нещо не е стоманено, даже не е метално и не е пръчка, съвсем определено. Даже не е кръгло. Може би овално? Не, неравно, сякаш са го стискали с пръсти. Зеленикавоблестящо. От единия край имаше черен, силно блестящ кристал, а от другия край стърчаха две пластинки като плавници. За няколко секунди си помислих, че е сушен калмар — пластинките приличаха на опашката на калмар или сепия. Нещото беше дълго трийсетина сантиметра.

— Видя ли? Това е бластер — прошепна Стьопа.

Краката ми съвсем се разтрепераха. Бластер! В някои фантастични разкази така наричат пушките, които стрелят с антиматерия, или лъчевите. Ама в разказите, разбирате ли? А ние не бяхме в разказ, а в сградата с номер три на улица „Героите на революцията“, в сутерена, приспособен за стрелбище. И тук, на масата в оръжейния склад изведнъж се озовава бластер, който капитан Рубченко, заместник-началникът на милицията, донася под сакото си.

Веднага повярвах — бластерът е истински. Стьопка е прав. На косата светлина бластерът преливаше ту в зелено, ту в сиво — вълчи цвят. Не приличаше на нищо познато. Сега разбрах какъв беше онзи пламък, дето плисна, защо в бетонната стена е изгорена голяма дупка с размерите на глава и най-важното, защо Сурен Давидович е стрелял.

Хванах се за края на масата. Ух, прекалено много неща се случиха за една сутрин, а краят им не се виждаше!