Александър Мирер
Главното пладне (33)

Инструкцията

Точно в пет часа следобед — по часовника на Вячеслав Борисович — Степан стигна до високоволтовата линия. По-голямата част от пътя извървя отдолу, по оврага. Загуби си забрадката и едва я откри в храсталака. Все си мислеше дали Вячеслав Борисович ще се сети да използува „посредника“ и да разхипнотизира сътрудниците си. Това с „вишничките“ не го разбираше много добре и затова наричаше всичко хипноза.

Излезе до високоволтовата линия на границата на совхозните земи, при бента, зад който беше езерото. На едно място през бента се стичаше тънка струйка вода и Степан пи, а после дълго плю пясък. Стълбовете на високоволтовата бяха наблизо. Сега трябваше да си намери добро прикритие, за да не могат да се приближат незабелязано до него.

Такова място се намери веднага — кулата на пазача на птицефермата. Обикновено горе седеше пазачът с двуцевката си, „дядото“. Днес кулата беше празна. Даже патици не се виждаха в езерото.

Стьопка зажумя и на един дъх се намери на кулата. Нали знаете, никак не е весело на всеки завой да очакваш засада. Навсякъде му се привиждаха засади. Но кулата беше празна. Върху покритата и оградена с дъски площадка имаше стол. В ъгъла се търкаляше огромна раздърпана валенка. Между дъските зееха превъзходни широки пролуки — седни си на пода върху валенката и се оглеждай наоколо.

Степан така и направи. Огледа се на четирите посоки и не видя никого. Нейде зад къщите се караха птицегледачките, а на шосето бръмчеше кола. Нищо друго.

Сега вече спокойно можеше да прочете инструкцията на Портнов.

„1. Иди при високоволтовата линия и се скрий възможно най-добре. (Направено е — отбеляза Стьопка.) Дочакай да стане 19 ч. и 30 мин. и едва тогава започни да действуваш. Задачата ти е: да оставиш телескопа без енергия за 19 ч. и 55 мин. Може и за 19 ч. и 45 мин., но не по-рано!“

„Правилно! — възхити се Степан. — За да изпратят сигнал по радиото, е нужна електроенергия и тя стига до телескопа по тази високоволтова линия. Добре е измислено и е толкова просто!“ Бързаше да дочете до края:

„2. Трябва да прекъснеш два проводника от високоволтовата линия между града и совхоза. И един проводник е достатъчен, но два е по-сигурно. Постарай се.

3. За да скъсаш проводниците, избери един от двата начина:

а) Счупи с изстрел гирляндата от изолатори на който и да е стълб така, че проводникът да падне на земята. Стой колкото е възможно по-далеч от линията и непременно перпендикулярно на нея. Не се приближавай на повече от 50 метра — токът ще те убие. Стой с прилепени един до друг крака. След като проводникът падне, трябва да се изтеглиш бегом, без да бързаш. Внимавай двата ти крака да не бъдат едновременно на земята. Ако се наложи да спреш, постави веднага двата си крака заедно, подметка до подметка. Това е необходимо, защото електричеството ще тръгне по земята. Разделените ти крака са два проводника, по тях ще премине ток и ще те убие. Помни: на земята един крак или два прилепени!

б) Втори начин. До последния стълб (совхозн. езеро) има бяла будка, към която се спускат проводниците. Трябва с изстрели да се счупят изолаторите, в които влизат тези проводници (върху покрива на будката). Да се счупят два от тях, възможно най-близо до покрива.“

Върхът на стълба на високоволтовата линия се виждаше точно на равнището на площадката — четири наклонени ъгловати крака и шест гирлянди от кафяви, матово проблясващи изолатора. Под стълба имаше спретната беличка къщичка. Блестящите на слънцето медни проводници се спускаха от стълбовете върху покрива й в три високи изолаторни колони. Всичко това беше като на длан — елегантно и ново, и от него надалеч миришеше на метал. Стълбът блестеше с алуминиевата си боя, във варта на къщичката сигурно бяха добавили синка, двукрилата й врата беше тъмнозелена и даже табелите с череп и мълнии изглеждаха весело и приятно. Отстрани излизаха други три проводника и по малки дървени стълбове се проточваха към административната сграда на совхоза.

Оттук, от кулата, дори слаб стрелец спокойно би могъл да улучи изолаторите. Даже и трите. У-ру-ру!

— Никакво „у-ру-ру“, ами си идиот — измърмори си Степан. — Кой ще те остави два часа да киснеш тука. Във всички случаи ще те изгонят…

Вгледа се във веригата на високоволтовата линия. Стълбовете и проводниците, отблизо масивни, в далечината изглеждаха като нарисувани с тушовка върху зелена хартия. Седмият по ред стълб беше по-висок от предишните, защото проводниците от него тръгваха над совхозното шосе и Стьопка си спомни, че до шосето имаше малка копа миналогодишно сено. Съвсем малка — кравите бяха отмъкнали три четвърти от нея. Ако го изгонят, може да се скрие там… Ах, дяволска работа! Всичко щеше да е добре, ако се беше сетил да вземе и резервен пълнител. Ако стреля отдолу, два-три патрона непременно ще отидат за пристрелка и ще му останат само по два куршума на изолатор. Даже по един. А разстоянието няма да е малко. Като си послужи с Питагоровата формула, пресметна: петдесет метра до стълба и тридесет метра височина… да извлече корен… Около шестдесет метра. И това при стрелба с пистолет нагоре, разбирате ли? Ще има недолитания, които не можеш да прецениш веднага — около изолаторите няма бяло поле като около мишената. Даже с винтовка едва ли ще уцелиш от първия път…

— И това ми било научен сътрудник — ядосваше се Стьопка, като съвсем раздърпа глупавата си рокля.

Дяволска работа! Вячеслав Борисович трябваше да му разкаже още там какво трябва да прави. Тогава щеше да вземе не един, даже два резервни пълнителя.

Степан реши да остане на кулата. Ръцете му трепереха от умора и глад. С тези ръце като стрелец не струваше и пукната пара — нямаше смисъл дори да опитва да стреля отдолу. А ако пришълците са толкова хитри, че се сетят да го търсят, навсякъде ще го намерят. Прекрасният план на Вячеслав Борисович висеше на косъм.