Александър Мирер
Главното пладне (34)

Косъмът се къса

След един час Стьопка скочи на крака от някакъв извънредно остър и висок женски глас. На другия бряг на езерото се показаха две жени в бели престилки и едната се караше на другата, а заедно с това и на цялата околност.

— И кой го е нареди-и-л? — дереше се тя. — Още три часа ще е светло-о!! — Пое си повече въздух. — И птици-те-е са недопасли-и-и!!!

От пронизителните й писъци му скрипнаха зъбите и усети, че ще се случи нещо недобро. И наистина: около птичарниците настана суетня, патиците покриха езерото като пяна изпод ръцете на гигантска перачка… Стьопка се изплю надолу. По водата се плъзгаше лодка с дядото пазач. Спря под кулата. Стьопка седеше като врабец — не дишаше.

— Пфу, жени… — рече дядото. После погледна нагоре към кулата и пак така тихо додаде: — Скачай долу, на кого казвам!

И мрачно, с провлачена крачка тръгна към стълбата. Досами нея вирна брада и отново изхриптя:

— Нинка! Скачай долу!

Степан седеше, свит в ъгъла. От озлобление, объркване и глад в главата му се разливаха някакви вълни и бучеше кой знае откъде изплувала песен: „Нина, Нинка, Нинка-блондинка!“ А дядото пухтеше нагоре по стълбата. Подаде глава от люка, мрачно отбеляза:

— Още една се намери… Скачай долу! — И сложи валенката на мястото й в ъгъла.

— Няма! — свирепо се озъби Степан. — Тук ще си седя!

Дядото бавно протегна ръка и стисна ухото му в кафявите си пръсти. Дори не направи опит да се измъкне. Старецът беше толкова немощен и слаб, че се движеше като есенна муха… Да го духнеш — ще падне. Степан не можеше да се бие с него. Позволи да го доведат до стълбата и само промълви:

— Не е хубаво това, дядо.

— Къш-ш! — рече дядото.

Степан се изтърколи на земята. Ех, дядо, дядо… Да знаеше само кого гониш, дядо…

Отърси се. Патиците крякаха в езерото, привечерното слънце прежуряше като оса.

— Гвардейците не отстъпват — промърмори Стьопка и хукна да заобиколи езерото по десния бряг, за да стигне до совхозното шосе, а оттам до седмия стълб.

И сега му оставаше още много време, повече от час, но от яд и нетърпение Стьопка тича през целия път. Докато тичаше, виждаше странни работи и странни хора.

Докараха цял камион с чували — храна за патиците, — а върху тях лежаха и пееха две жени в сини престилки.

Цяло семейство — дебел чичко с джинси, дебела лелка в сукман и две момченца близнаци, също дебели, носеха разглобено дървено легло, както си беше в картонената опаковка от магазина.

Под косите лъчи на слънцето на вратата на совхоза ярко аленееше афиш: „Филм: «Война и мир», III серия“. Бяха сменили вчерашния афиш за певеца Кисельов.

Големите момчета от совхоза, с бели ризи и папийонки, отиваха към клуба. Стьопка си мислеше, че щом са облечени така хубаво, не би трябвало да говорят лоши думи, но те вървяха и ругаеха като пришълците.

Хората отиваха на кино, носеха покупките си, работеха нощна смяна във фермите, караха камиони към млекозавода, даже пееха, сякаш нищо не се бе случило.

Прелетя каруца с гумени колела, запрегната със светлориж белогрив кон. Отстрани, провесил крака, седеше дълъг чичко с избелял син комбинезон и каскет, а едно момиченце с плитки и прав път на кръглата глава караше коня и лицето му сияеше от възторг. Зает с мислите си, Стьопка все пак се обърна. Конят вървеше много красиво. Докато гледаше след каруцата, си оправи забрадката, но изведнъж застана нащрек и притича към живия плет край пътя. Пред него беше изорано поле. Зад тъмнокафявата му лента зеленееше краят на парка, по-точно на малкия клин, който се врязваше в дясната страна на шосето. По края на гората, пред младите борчета притичваше човек с пистолет в ръка. Движеше се отдясно наляво, в същата посока, както и Стьопка. Ето спря и се видя, че това е жена в панталон. Гледаше към гората. Притича двайсетина крачки, огледа се…

Преследваха го.

„Пак жена“ — помисли си Степан. Отдавна смяташе, че жените на тоя свят са прекалено много. А този пришълец не беше много умен — тича с пистолет в ръка. Да беше понесъл и плакат на пръчка: гоня този и този… Само че защо гледа към гората?

Дяволска работа! Колко си беше добре на кулата!

Във въздуха загърмя и затрещя — ниско над самия парк и шосето прелетя военен витлов самолет. Виждаха се капаците на мястото на прибрания колесник и тънките пръчици на оръдията пред крилата.

Жената в края на гората също вдигна глава и се обърна, изпращайки с поглед самолета. И младежите на шосето, и двете девойки в красивите празнични рокли го изпращаха с очи. Единият младеж рече: „Я ги гледай!“, а вторият, като пухтеше съсредоточено, разкопча вратовръзката си, девойката я взе и я прибра в чантичката си и в този миг загърмоля вторият изтребител.

Един самолет би могъл да прелети случайно над парка. Но два!…

Скрит зад храстите, Стьопка направи „дълъг нос“ към жената. И видя, че тя стои посред полето с вирната глава и държи в ръцете си не пистолет, а някакво камшиче или каишка. После се обърна с гръб към шосето, наведе се и се загледа към гората. Оттам излезе странен бял звяр и с огромни скокове се понесе по края й… Ама това било куче, знаменитият „мраморен дог“, единственият в Тугарино! Стопанката му е дъщерята на директора на телескопа! Стьопка се засмя. Много добре знаеше, че същата тази дъщеря тренира кучето си в парка. Ето я, с панталон, а в ръцете си държи каишката на кучето…

Стоеше щастливо усмихнат. Не го гонят, а докторката и Альоша са стигнали! Вече минаха първите самолети. Сега ще тръгнат войските с хеликоптери, на вълни, като на кино, и нагъсто ще започнат да кацат около телескопа и войници с парашути по нашивките на ръкавите ще изполовят пришълците, ще им вземат кутийките с „посредниците“ и край!

Но вечерният въздух беше тих. С възпалени очи Стьопка оглеждаше хоризонта — нищо. Над телескопа нямаше ни най-малко движение. „Дяволска работа! — извика наум. — Альоша нищичко не знае за телескопа! Той първо тръгна, пък аз после разбрах… Самолетите са направили разузнаване, не са открили нищо тревожно и нашите си се движат, без да бързат…“

Въздъхна, огледа се по навик: отзад по шосето бе спокойно, отпред — също. А в полето…

Жената тичаше към края на гората, а кучето седеше, обърнало муцуна към нея и държеше в зъбите си дълга дебела пръчка.

— Ама че работа… — прошепна Стьопка и несъзнателно слезе от шосето.

Пръчката вече беше в стопанката, а кучето махаше с опашка, Стьопка се приведе и затича през полето към тях.

Жената с панталона отваряше калъфа за чертежи.

— На ти една пръчка! — шепнеше Степан, докато тичаше към тях.

Даже не помисли, че в града има стотина такива калъфа — кафяви, кръгли, с красиви дръжки. Ето падна хартията, подложена под капака. Увиснаха кълчищата…

Жената обърна към Стьопка доброто си безгрижно лице, заповяда на кучето „Седни!“. От калъфа още висяха калчищата. Стьопка каза:

— Това е мое. Аз го загубих… Кучето дишаше — „Хах-хах-хах“ — и неприязнено гледаше към Степан.

— Твое ли е? Заповядай, вземи — приветливо рече дъщерята на директора на телескопа. — Защо си захвърляш така нещата?

— Не съм го захвърляла — рече Степан, като малко се поуспокои. — Скрих го… Там… — Махна с ръка към шосето. — Гледам, куче… Благодаря! — извика той и затича, докато жената не се бе сетила да го попита за нещо неприятно.

Впрочем тя не се канеше да го пита нищо. Повика кучето и затича с него към гората.