Александър Мирер
Главното пладне (35)

Огън!

Степан пъхна ръка в кълчищата. Бластерът си беше вътре, както го бяха опаковали в стрелбището: с опашната част нагоре, увит в парцал. Късмет. С такова оръжие не изолатор, като нищо цял стълб ще свали… Но как да го носи? Онези би трябвало вече да знаят от Сур как е опаковано оръжието. Степан изхвърли калъфа и понесе бластера както си беше в мазния парцал.

„Значи Анна Егоровна и Альошка не са стигнали. Хванали са ги и те са изхвърлили бластера от колата“ — реши Степан. И си наложи да не мисли за странични неща. Сега всичко освен работата е странично.

Точно в седем и половина стигна до мястото и видя миналогодишната копа. Наоколо пак нямаше жива душа. Такъв си беше този ден — пустинен. Каза си на глас изречението от „Куентин Дорвард“: „Всичко благоприятствува смелия оръженосец и неговата благородна мисия“. И веднага щастието му се усмихна. Поляната се пресичаше от канавка, тясна и дълбока. Скатът й му даваше опора за стрелба нагоре. Степан, без да бърза, отмери шестдесет метра от мястото на опората, скочи в канавката и легна на лявата си страна. Отви бластера и се учуди, че това чуждо оръжие лежи толкова удобно в ръката му. То не беше кръгло, а неправилно, с много вдлъбнатини и издатини. За да стреля, трябва едновременно да се натиснат двете крилца до ръкохватката — ето така… Стьопка лежа неподвижно в канавката десет минути. Стори ли му се, че във висината блестят огледала, или наистина нещо блестеше? Той чакаше. После опря пръстите на краката си в земята, рохкава край ската, подпря левия си лакът, като леко сви ръка, и се изненада, че бластерът лежи плътно и не „диша“ в дланта му. Постави го на една линия с дясното си око и с върха на стълба, а с двата пръста на дясната ръка натисна крилцата… Ж-жъх-х! Бластерът трепна и изхвърли невидима на слънцето мълния, която озари изолаторите в яркосиньо. Мигна и видя, че едната гирлянда изолатори е леко стопена, но здрава. И проводниците са здрави. Дяволска работа! С това нещо трябва да се реже като с нож, а не да се стреля в една точка!

В този момент във висината, някъде далеч нагоре, зад стълба, пак нещо блесна. „От това ще ми замержелее в очите!“ — помисли си Степан, прицели се под изолаторите и плавно задвижи бластера отдолу нагоре, без да отпуска крилцата — ж-жъх-х! ж-жъх-х! Трети изстрел нямаше, а блестящият кристал на главичката помътня.

Единият проводник — по-близкият — лежеше на земята. „Може и един, но по-добре два“ — спомни си инструкцията на Вячеслав Борисович. Бластерът вече не стреляше…

— Дяволска работа и това си е! — измърмори Стьопка, остави бластера и измъкна изпод роклята си пистолета.

Отново над проводниците нещо блесна като малка кръгла дъга в бледото небе… Силно, страшно го прободе в сърцето. На скокове се хвърли под копата, мълнията удари зад гърба му, удари пред него. Копата лумна. Някакъв шарен диск се обърна и косо пое нагоре, над първите струи дим. Половин секунда Стьопка гледа, без да разбира какво вижда и какво предчувствие го бе накарало да бяга. Но дискът отново започна да се увеличава. Като блестеше все по-ярко и по-ярко на слънцето, падаше от височината към Стьопка. Той отново хукна на зиг-заг през цялата поляна. Падна в канавката и изведнъж се сгърчи. Изкриви се. Пред очите му стана черно и алено и викът не можеше да се изтръгне от гърлото му. „Загивам. Токът ме убива“ — мина последна мисъл, а ръката му още стискаше пистолета.

Чинията вися над канавката няколко секунди. После, без да си хаби зарядите за неподвижната фигурка в синя рокля, се премести към бластера, всмука го в себе си, косо се издигна над поляната и се скри.