Александър Мирер
Главното пладне (5)

Автобусът

Изтичах на шосето, на чист полски вятър. Той веднага изсуши гърба ми, мокър от страх и тичане, а настъпващият ден беше толкова хубав, та чак се учудих. Слънцето беше ярко, не замъглено като предишните сутрини. Синигерите крещяха толкова звънко и силно, сякаш над парка висеше мрежа от стъклени иглички. Независимо от ранния час асфалтът вече поддаваше под токовете и ми се искаше да се изкъпя. Представих си как свалям тежките панталони и влизам във водата. Да се изкъпя!… Изобщо нямаше смисъл да си мисля за това. Трябваше да хвърча при Сур, да вдигам тревога.

Табелката на автобусната спирка жълтееше вляво от мене, високо по стръмното. Чак като дотичах до нея, се сетих, че трябваше да тичам в обратна посока — не срещу автобуса, а по посока на движението му и не нагоре, а надолу. Но вече нямаше смисъл да се връщам и щом не можех да се изкъпя, поне можех да погледам езерата от хълма.

И наистина от спирката се откриваше панорама: направо по шосето — къщите и водната помпа на Синия Камък, по-наляво — гората и езерата с пясъчните брегове, после парка и накрая цялото ни градче като на тепсийка. Три надлъжни улици и пет напречни, завод за тракторно електрооборудване, елеватор, млекозавод — това е всичко. И както винаги ми стана криво. Хората си живеят в истински градове, с истински заводи, а нашият — само името му е град. Това електрооборудване го правят в четири тухлени бараки. Е, вярно, че млекозаводът е нов, хубав.

Продължих да се обръщам наляво, оглеждайки се наоколо. От онази страна на шосето се ширеха полята и езерата на совхоза, горичките, а по-нататък — купчина хълмове, скриващи се зад хоризонта. Тях нарочно ги оставих накрая, защото на най-близкия хълм се намираше радиотелескопът. Виждаше се чудесно — върху ажурна разкрачена поставка се кипреше плоската чаша на антената. Тя също е ажурна, само изглеждаше плътна и малка като чаена чаша. В действителност е почти сто метра в диаметър — казаха ни, когато бяхме там на екскурзия. Под телескопа се белееха три кутийки — две служебни здания и едно жилищно, за научните сътрудници. Оградата изглеждаше като бял конец, опасващ хълма. Голяма работа! Много ми се искаше да видя как телескопът се обръща, но чашата неподвижно гледаше към небето и огромната й сянка неподвижно лежеше върху склона. Загледах се, а през това време се зададе автобус. Малък, син, с надпис: „Служебен“. Нямаше никакъв смисъл да вдигам ръка, това автобусче беше от радиотелескопа.

Но изведнъж то спря. Даже отвориха вратата и ми извикаха: „Качвай се, момченце!“

Нямаше да разказвам толкова подробно за този автобус и за пътуването до града, ако не беше Вячеслав Борисович. Той беше в автобуса и той ме качи — шофьорът и Ленка Медведева никога нямаше да се сетят. Знаех, че е научен сътрудник от радиотелескопа. Доста млад, светлокос, със сив костюм. Не е тукашен. Десетина души не бяха тукашни, останалите — местни, като Ленка Медведева, радиотехничката.

Вячеслав Борисович не се държеше началнически. През цялото време се смееше, шегуваше се с мене — защо съм бил такъв червен и рошав и какво съм правил в парка в учебно време. Малко нещо се пообърках и грубо го попитах:

— А вие защо се возите в работно време?

Той се засмя, плесна се по крака и възкликна:

— Поставяш въпроса ребром, така ли? А знаеш ли ти какво е това нетърпение на сърцето?

Поклатих глава.

— В пощата е пристигнало писмо — каза той нежно. — Синичко. Няма какво да се усмихваш. Дойде и моят ред. И нетърпението на сърцето ми заповядва да получа синьото писмо незабавно. В разгара на работното време. — Той потри длани и се престори на сърдит: — Но да оставим това. Какви са успехите ти в областта на кралицата на науките — математиката?

Казах:

— Нищо особено.

Вячеслав Борисович страшно ми хареса и ние си пътувахме много весело. Даже Ленка се държеше като човек. Разбирате ли, тези момичета, щом обуят найлонови чорапи, и започват да оглеждат хората… Как да ви обясня? На лицата им е изписано: „Не, ти не си прекрасният принц и никога няма да станеш.“ Но веселият характер на Вячеслав Борисович действуваше благотворно на Ленка Медведева. Той през целия път се усмихваше и на сбогуване ми рече: „Бъди здрав, поздрави Симочка.“ Симка е сестра ми, по-голяма е.

Оставиха ме на улица „Героите на революцията“, срещу стрелбището, аз притичах през улицата, слязох в сутерена и дръпнах вратата на оръжейния склад. Беше заключена. Все още се надявах, че Стьопка може вече да е в залата заедно със Сурен Давидович, и хукнах към нея.

В залата за стрелба беше тъмно, само в далечината светеха мишените. Рязко, сухо щракаха малокалибрените винтовки: три момчета от техникума стреляха, Сурен Давидович — до коригиращата тръба, а Стьопка го нямаше.