Стърлинг Лание
Пътешествието на Хиеро (1)

1. ЗНАКЪТ НА РИБОЛОВНАТА КУКА

„Това не е човек, а пън без мозък — разсъждаваше Хиеро. — Колко е здрав, енергичен и важен. И като капак на всичко — допълни той лошите си качества, — в повечето случаи действува необмислено“.

Под задните му части равномерно се поклащаше гърба на едър лорс на име Клотц, който ситнеше в тръст по калния път и се опитваше понякога да захапе свежите млади листа на близките дървета. Дебелите и насочени напред устни бяха приспособени прекрасно за това.

Пер Хиеро Дъстин, Свещеник-Заклинател втора степен, Страж на Границата и Убиец престана да се измъчва повече и като се опря с гръб към високото седло се изправи. Лорсът престана да се интересува от листата, спря изведнъж и тревожно замря с високо вдигнати разклонени рога. Независимо, че рогата му сега бяха млади и меки, огромният черен звяр превъзхождаше по сила всяка порода от отдавна измрелите коне. Краката му завършваха с остри и тежки копита, които го правеха невероятно опасен боец.

Хиеро внимателно се ослушваше и същевременно задържаше лорса на едно място. Появилият се напред смътен шум се превърна в гръмък рев, от който земята се затресе. Добре познаваше тези звуци. Макар да беше още август стадата буйфъри започваха движението си на юг, както правеха всяка есен от хиляди години насам.

Лорсът и ездачът му се опитваха да разгледат нещо през израсналата стена от лиственици, палми и елшак край пътя. Стъблата на дърветата и храстите намаляваха рязко кръгозора, но пътешествениците чуваха непрекъснато увеличаващ се шум.

Хиеро имаше пълно доверие на Клотц, който умееше инстинктивно да определя посоката на движение на стадото. Най-опасно бе да се окажат точно пред огромното струпване на животни и да нямат възможност да се махнат от пътя им. Буйфърите не бяха особено злобни и нападателни, но сега единствено огънят можеше да ги спре.

Лорсът започна да става неспокоен. Чувствуваше, че се намират на опасно място, в опасно време. Хиеро реши да не чака повече и свърна на юг от пътя, като предостави на Клотц да избира пътеката.

Веднага щом напуснаха пътя, Хиеро се обърна назад. Безкрайна линия огромни кафяви космати и увенчани с остри и жълти рога глави се пробиваше път през горичката към свободното пространство. Ревът и фученето на животните стана оглушително. Начело на безкрайното стадо тичаха огромни бикове.

Хиеро стисна с колена яките хълбоци на лорса си. „Бягай, зяпльо — сигнализира той, — търси безопасно място, иначе ще бъдем стъпкани!“

Клотц се понесе в галоп напред. Огромното му тяло се движеше с невероятна лекота. Животното препускаше през гората и ловко избягваше клоните. На ездача, който се тръскаше на гърба му, бе доста по-трудно, — налагаше му се да следи за клони, които можеха да го съборят от седлото. От тънките пръчки, удрящи го по краката и рамената, го защитаваха високите ботуши, куртката и панталоните от кожа. На главата си нямаше нищо, но в една от чантите се намираха кожен подшлемник и меден шлем. Вдигна ръка, защити лицето си и мислено пришпори лорса. Огромният звяр увеличи скоростта си — раздразнението му се увеличи и мозъкът на Хиеро улови вълната злост.

„Прости ми, старче, ако ти преча да си вършиш работата“ — нежно помисли той. Нито едно друго животно не беше така предано на човека, както лорсовете. Породата им бе създадена преди много поколения от мутанти на гигантския дим лос, който бе оцелял след Гибелта, и те бяха прекрасни ездови и бойни животни. Абатствата внимателно пазеха стадата им и с голяма неохота продаваха скъпоценните производители. Но голямата им съобразителност се съчетаваше с упорита, до инат, независимост и известна капризност на характера им, което никой не успяваше да надмогне. Специалистите внимателно наблюдаваха животните и продължаваха селекцията.

Внезапно Хиеро се удари по челото и се изруга. Облаци комари в разгърнат строй го бяха атакували. Изпод копитата на Клотц полетяха пръски вода. Лорсът бе попаднал в блато. Зад тях ревът на стадото започна да затихва. Буйфърите не обичаха блатата, но при нужда спокойно преплуваха по няколко километра. Хиеро също не ги обичаше. Подаде сигнал: „Стой!“, леко стисна с колене хълбоците на лорса и той спря задъхан.

— Ах ти, глухчо — каза Хиеро и ласкаво го погали по шията.

Около тях се виждаха езерца и локви тъмна вода, а напред се виждаше и нещо значително по-голямо. Спряха на един скалист остров, на който в безпорядък лежаха изпотрошени дънери, донесени от последното наводнение. Тук беше тихо. Едва чуващият се шум на стадото се отдалечаваше на изток. Малка черна птичка излетя изплашена от скривалището си. Мрачни борове и кипариси растяха направо от блатото, засенчваха слънчевата светлина и придаваха мрачен вид на местността. Облаци комари кръжаха край главата на Хиеро и го принудиха да размахва непрекъснато клонче с листа. Лорсът потропваше с крака и сумтеше недоволно.

Спаси ги само лекото вълнение на водата. Наистина Хиеро беше прекрасно трениран, но борбата с насекомите отвличаше вниманието му. Един случаен поглед към огледалото на вира, го накара да настръхне. Две раздалечаващи се ивици, образувани от някакво тяло, което напълно безшумно плаваше под водата, стремително ги наближаваха.

— Да бягаме! — викна Хиеро и пришпори лорса.

Звярът дръпна рязко напред и когато щракачът се подаде над водата, между тях и брега имаше цели три метра. Безсмислено беше да се бият. Хвъргачът, който се намираше на бедрото на Хиеро, както копието или ножът, са напълно безполезни против възрастна костенурка. Клотц усети това и независимо от силата и постоянната си готовност за схватки, предпочете отстъплението.

Отвратителната глава достигаше до метър дължина. Грамадното чудовище се притисна до земята, след което стремително се хвърли напред, като ноктите му задраскваха неприятно по скалите. Жълтите очи блестяха, а водата на потоци се изсипваше от високата сива коруба. Тежестта на този звяр достигаше три тона, но той бе невероятно повратлив. Преди Гибелта теглото им не е надминавало двадесет и пет килограма. Но с времето пораснали и станали едни от най-опасните обитатели на крайбрежните гъсталаци. Дори Народът на Бентовете се страхуваше от тях.

Но колкото и бърза да беше тази костенурка, тя не можеше да се мери по суша с изплашен лорс, който правеше огромни скокове. Когато щракачът показа главата си над скалистия гребен на островчето, бегълците се намираха вече на тредесетина метра разстояние от него и разплисвайки водата на локвите, се насочиха към пътя, по който бяха вървели. Тъпият представител на костенурковия род видя само една мяркаща се в далечината точка. стана му единствено възможността да изрази недоволството си с едно рязко щракане на челюстите си.

Едва бяха достигнали сушата, Хиеро дръпна поводите и се заслуша. Слабото тропане на буйфърите се чуваше някъде на югоизток. Те също трябваше да вървят в тази посока и затова човекът подкара лорса по следите на мигриращото стадо. И двамата бяха потресени от невнимателността си. А в лето Господне 7476 това можеше да струва много скъпо.

Хиеро бавно вървеше по пътя, който преди малко бе напуснал. Ездач и животно се движеха внимателно напред, като се опасяваха да не разтревожат бягащите в края на стадото самки с телета и стари отслабнали бикове. Над земята се носеше тежката миризма на буйфърите, почвата беше изпотъпкана от безбройните копита, а клоните на дърветата — изпочупени. Вонята на изпражненията надделяваше на другите миризми. И двамата — човек и лорс — се чувствуваха неуверено, тъй като бяха свикнали да вярват на обонянието си, така както на зрението и слуха си.

Но въпреки това Хиеро реши да върви след стадото. Пресметна, че то не е голямо — около две хиляди глави. Така отчасти избягваше доста опасности на зеления океан Тайга. Наистина и тук можеше нещо да ги причаква, но внимателният човек предпочита винаги по-малката опасност. След такова стадо вървяха хищници, които нападаха ранените, старите или младите и неукрепнали животни. Пред ездача се появи чифт сиви вълци и те от време на време поглеждаха към него, като се озъбваха и ръмжаха. Независимо от мутациите на животните и растенията вълците на практика бяха останали същите. Независимо на огромните изменения на света някои същества сякаш упорито се съпротивляваха на случайните генетически изменения. Пластичността на вълчите гени, която бе спомогнала да се отгледат стотици породи кучета, им помогна след Гибелта да запазят основния си вид. Но те станаха много по-умни и затова избягваха да нападат хората, но затова пък убиваха всяко домашно куче, което срещаха, като с дяволско търпение ги проследяваха. Хората на Тайгата непрекъснато наглеждаха своите кучета и през нощите ги затваряха на сигурно място.

Хиеро беше Заклинател и следователно учен, който знаеше всичко това, както и че вълците няма да го нападнат, ако не им даде повод. Мислено усети или както казваха „долови“ вълчата ненавист. Лорсът също притежаваше тази способност, но и двамата прецениха идващата заплаха като малка.

С отмерен тръст лорсът се движеше по следите на стадото, което се намираше на три километра напред. Този кален и разбит път някога беше основната търговска връзка между изтока на Канда и запада, където отиваше Хиеро. Републиката Метс, чийто гражданин беше, се простираше надалеч, но нямаше определени и ясни граници. В себе си включваше редица провинции на древна Канада — Саскъчуан, Манитоба, Алберта, а също и известна част на Северозападната територия. Въпреки огромната площ, на нея живееха сравнително малко хора, така че граници в смисъл на старото разбиране нямаше. Хората образуваха етнически или религиозни общности, отколкото национални.

Тайгът, огромна хвойнова гора, растяща по тези места в продължение на милиони години преди Гибелта, както и преди преобладаваше на Стария континент. Но беше се изменил силно и в състава му бяха намерили място много растения, които преди растяха само в топлите страни. Някои видове растения и животни бяха изчезнали напълно, но повече се бяха приспособили към по-топлия климат. Зимите в Канада сега бяха приказно меки. Температурата рядко падаше под пет градуса Целзий. Полярните шапки на планетата се топяха и отстъпваха. Светът отново се намираше в междуледников период. Даденото обстоятелство, станало причина за решителни изменения на човека и обкръжаващата го природа, се превърна в начална и основна точка на обучението в училищата на Абатството. Старите книги предупреждаваха за последствията на парниковия ефект, но досега се бяха натрупали прекалено малко опитни данни, на които да може да се вярва. Учените, църковни и светски, никога не преставаха с опитите си да намерят нови сведения за миналите векове, с надеждата да предвидят очертанията на бъдещето. Ужасът на древното минало се явяваше нещото, което не можеше да се забрави, независимо от миналите пет хиляди години. Догмата, че Гибелта никога не бива да се повтори, стана основна за цялата научна подготовка. За това бяха съгласни всички хора, освен слугите на Нечестивия. Хиеро често размишляваше за проблемите на миналото — дори и сега, когато равномерно се поклащаше на седлото и сякаш за нищо не мислеше.

Изглеждаше великолепно и не без гордост го съзнаваше. Хиеро беше як млад човек, чисто избръснат, с прави челни коси, кожа с меден цвят и орловия нос на чистокръвен метс. Гордееше се също — в разумни граници — с чистотата на произхода си и можеше без грешка да изброи имената на тридесет свои прадеди. В училището на Абатството бе изпитал дълбоко изумление, когато старият свещеник вежливо му бе обяснил, че те и всички други истински метсианци, включително самия отец Абат, произлизат от метиси, франкоиндийски метиси, които на времето си били безправно малцинство в Канада и са се спасили от Гибелта благодарение на затворения си начин на живот, далеч от големите градове. След това Хиеро и приятелите му никога повече не се хвалеха с произхода си. Приемането на основния принцип на Абатствата — мястото на човека се определя единствено по заслугите му, — стана за юношите нов източник на вътрешна гордост.

Зад гърба на Хиеро, натъкнат в пояса, се намираше голям нож, приличащ на къс меч с дълго тридесет сантиметра острие, наточено само от едната страна. Направен е бил много отдавна, преди Гибелта. Подарък му беше за успехи в училището. На острието бяха гравирани букви и цифри: „U.S.“, „1917“ и „MADE IN FILADELPHIY“, а под надписа се намираше изображение на нещо като луковица с листа. Той знаеше, че някога този нож е бил собственост на човек от Съединените щати, огромната древна империя на Юга. Това беше всичко, което те можеха да знаят за старата морска пехота, сражавала се на времето в Централна Америка и Азия и напълно забравена след пет хиляди години. Ножът беше отлично оръжие и Хиеро обичаше да усеща тежестта му в ръката си.

Във въоръжението му влизаше също късо копие от орехово дърво и двадесет и пет сантиметров стоманен накрайник. То не беше древно оръжие. Специално за Хиеро го бе изработил оръжейният майстор на Абатството, след като премина обредите на Посвещаването. На хълбока си носеше трето оръжие, чийто приклад стърчеше от кобура. Това беше хвъргач, карабина с гладка цев, която се зареждаше от дулото и стреляше с дванадесет сантиметрови курщуми дум-дум. Струваше невероятно скъпо — беше направен от берилиев бронз, като куршумите се изготвяха ръчно в малка работилница, разположена на тайно място. Подарък беше от баща му, след като завърши обучението си. Цената ме беше равна на стойността на двадесет плаща от кожи на най-хубавите лисици. Когато запасът куршуми свърши той ще стане безполезен. Но Хиеро имаше в багажа си петдесет заряда. Малко същества оставаха живи след улучване с тях. Бойното снаряжение свършваше с нож, който висеше на пояса в кожена кания.

Дрехите му бяха отлично направени от еленова кожа, обработена така фино, че почти приличаше на изтъкан плат, но много по-здрав. В закрепените на седлото чанти се намираха кожена куртка, ръкавици, зимни обувки, известен запас храни, няколко медни и сребърни къса за размяна и принадлежностите му на Свещеник-Заклинател. Краката му бяха обути в ботуши с токове и здрави подметки, леки и удобни за ходене, бягане и езда. Символът на Абатствата — кръст и меч в кръг — блестеше като сребро на гърдите му, а един здрав ремък закрепваше тежкия медалион. На бронзовото му лице бяха нанесени знаците, които определяха мястото и ранга в служба на Абатствата. Жълтият кленов лист се намираше на челото му. Под него две зелени змии се увиваха около дръжката на копие. Знаците бяха много древни. В употреба ги бе въвел още първият глава на Абатството — Висшият баща, който бе определил системата на ранговете. Всяко утро Хиеро ги подновяваше с боите от малките кутийки, намиращи се в неговите чанти. В Севера ги познаваха и почитаха навсякъде — изключение правеха хората извън закона и неестествените създания на Гибелта, лемутите, които са най-големите врагове на човечеството.

Макар да бе навършил тридесет и шест години, Хиеро още не беше женен, макар много мъже на негова възраст да бяха глави на големи семейства. Той не искаше да става Абат и да завърши кариерата си като администратор. Когато започваха да му досаждат с такива въпроси, той с непроницаем вид на лицето си казваше, че жените го интересуват не повече от ботуши износени преди три години. Но не бе дал обет за безбрачие. Смяташе го за част от загиналото минало. Свещениците са част от света, трябва да се борят и работят, а нямаше нищо по-светско от жените. Абатствата не бяха сигурно, дали зад Източния океан е оцелял древния Рим — легендарното място на вярата им. Но дори и да съществуваше, то традиционното подчинение на Първосвещеника бе отминало безвъзвратно, заедно с изкуството на бързо преодоляване на огромни разстояния и други подобни знания.

Дружният хор на птичите гласове звънеше над пътя. Хиеро се къпеше в ярките лъчи на обедното слънце. На небето нямаше облаци, но августовската горещина бе умерена и приятна. Лорсът бягаше с отмерения си ход, който бе научен да поддържа с часове. Клотц обичаше стопанина си и точно знаеше, колко далеч можеше да отиде в капризите си и да не го изкара от търпение. Големите уши на животното леко шаваха — звуците бяха източник на новини, а лорсът можеше да чуе движението на всяка дребна твар в гората на разстояние до половин километър. Прашният път беше празен. Вълците изчезнаха някъде и само говеждият тор напомняше за стадото буйфъри, които продължаваха да бягат някъде напред.

Пътят минаваше през девствена гора. Много от земите на Канда още не бяха населени и в тях можеше да се намери много неизвестно. Най-смелите и предприемчиви се устремяваха в новите земи, като вълните заселници се разпростираха кръгово от всеки голям център на Абатството. Но често тези хора просто изчезваха безследно. Пионерите, отправили се в дивите райони, без връзка с цивилизацията и твърдо ръководство, пропадаха тайнствено и необяснимо. Веднъж един войник или свещеник, изпратен от погранично Абатство, открил няколко разпадащи се къщи, обкръжени от обработени полета, на които имало само бурени и плевели. Жителите на централните райони били предупредени за опасността. Сред народа плъзнал слух, че Абатствата нарочно сдържат хората и се опитват да пречат за нови открития в далечните гори. Но на никой не хрумна и една мисъл, че в Абатствата може да имат отношение към изчезването на хората. Такива слухове така не съответствуваха на действителността, че никой не би им повярвал. Абатствата бяха отворени за всички и никой не налагаше забрана на сведенията за всекидневните дела на населението. Съветът на Абатствата повтори предупреждението си и призова към предпазливост при овладяването на нови земи. Но това никак не охлади множеството смелчаци. Тогава Съветът се опита да строи нови Абатства в тези райони и така да създава предни постове на цивилизацията и знанието, около които да се сплотят преселниците. Но много малко от тях можеха да бъдат добри свещеници и войници. За това се изискваше време.

Докато размишляваше Хиеро, се поклащаше във високото си седло. Специалната тренировка му помагаше машинално да запомня и систематизира за бъдещия отчет всичко, което виждаше. Издигащите се към небето елхи, белокорите брези, маслените палми, мярналата се сред листака огромна кокошка — абсолютно всичко беше интересно за свещениците-регистратори на Абатството. Още като млад юноша добре бе разбрал, че само знанието се явява истинско оръжие против жестокия и ненадежден свят.

Лорсът и ездачът му се намираха на осем дни път от най-източното Абатство на Метсианската Република. Тези места се намираха южно от основните търговски артерии, свързващи Метс с Алви и бяха малко известни. Като бе поразмислил Хиеро нарочно тръгна през тях, защото имаше намерение да се движи на юг и изток едновременно, а също така пътешествието щеше да даде нови данни за изследователските центрове на Абатствата.

Мисълта на Хиеро се върна отново към мисията му. Бе само един от шестимата доброволци, изпратени от Абатствата. Не изпитваше особени илюзии — задачата му беше извънредно опасна. Из белия свят бродеха жестоки зверове и още по-жестоки хора, които не признаваха никакви закони. Последните често встъпваха в открит съюз с тъмните сили и лемутите. А какво да се каже за самите лемути? Два пъти се беше сражавал на живот и смърт с тях. Преди две години глутница маймуноподобни същества, яхнали неоседлани гигантски кучета, атакува главният източен път на керваните. Тогава той командваше охраната. Независимо от бдителността му, независимо, че имаше на разположение рота опитни войници и цяла армия изпечени в разни схватки търговци, нападението едва бе отблъснато. Двадесет души загинаха, няколко коли изчезнаха, а не хванаха нито един пленник, нито жив, нито мъртъв, което в никакъв случай не беше добро постижение. Щом някой лемут падаше в боя, веднага петнистите кучеобразни създания ги измъкваха настрани.

Хиеро бе изучавал достатъчно лемутите в продължение на доста години и знаеше подробностите за тях като специалист, имащ ранг на Абат. И това му даваше право да твърди, че не знае много и че по широкия свят съществуват неща, за които той още няма никаква представа.

Мисълта за необходимостта да изследва предстоящия път и непосредственото близко бъдеще, накара Хиеро да спре лорса. При далечното виждане и ясновидството — независимо дали става с помощта на лукинаги или не, — винаги съществува силна опасност. Нечестивите често имаха такава телепатична мощ, че някои от тях възприемаха човешките мисли. Беше му напълно ясно какво ще стане ако глутница чудовища, подобни на онези, които нападнаха кервана, срещне самотен човек на пустия път.

Но ако съществуваше някаква опасност, далечното виждане понякога помагаше за избягването й. Най-важното бе да не изпада в крайности. Отец Абат учеше: „Вашите ум, знания и чувства са най-добрите ви помощници. Телепатическото търсене, далечното виждане, ясновидството и предсказването на бъдещето не ги заместват. И ако често пъти прибягвате до тези силнодействуващи средства, те могат да станат много опасни“. Това беше ясно. Хиеро Дъстин не беше безпомощен — като ветеран и опитен свещеник-офицер бе възприел тези съображения отдавна с разума си и ги бе превърнал в безпогрешни инстинкти.

Той бе насочил лорса си на север, встрани от пътя, когато чу близкия тропот на буйфърите. „Нещо много се разбързаха — удиви се, — защо ли?“ В началото на малка и огрята от слънцето поляна с ширина тредесетина метра спря и заповяда на Клотц да пази тишина и да наблюдава. Лорсът познаваше тази процедура не по-зле от човека. Вдигна глава и разтърси все още меките си рога. От лявата чанта на седлото Хиеро извади дървените знаци на Четиридесетте Символа, един голям кристал и ритуалното си наметало, което веднага настани на раменете си, седна по турски на земята и започна втренчено да гледа кристала. След известно време протегна лявата си ръка и с дланта си покри купчината дребни дървени фигурки, като с дясната направи кръстен знак.

— В името на Отца, Сина и Светия Дух — произнесе той. — Аз, свещеникът божи, моля да ми покажете пътя. Аз, смиреният служител хорски, моля за помощ по време на пътешествието ми. Аз, земното същество, моля за предзнаменование.

Съсредоточи се с поглед в кристала и насочи мисълта си по пътя към югоизточната му част, която бе най-близката му цел. Прозрачността на кристала се замъгли и изпълни с плаваща димка. Преди хиляди години антрополозите на двадесетия век отказваха да вярват на очите си, когато наблюдавали австралийските туземци да се взират в локвите вода и така да си разменят мисли на разстояние стотици километри. А един учен от седемдесет и петия век сега се готвеше да види, какво го очаква в опасното му странствуване.

Мъглата се разсея и той усети как се потапя в кристала, как става част от него. Прогони това познато усещане и ясно си представи, че лети във въздуха на височина стотици метри и гледа надолу към стадото буйфъри. За миг съзнанието му прецени, че използува очите на ястреб. Възникналото изображение се поклащаше назад-напред и описваше голяма дъга. Наблизо се виждаше езеро, по на юг течеше река, а встрани от нея се простираше блато. На известно разстояние пътя минаваше през натрупвания и свлачища. Видя ги за миг, но отбеляза, че на това място трябва да бъде предпазлив. Не държеше птицата под пълен контрол. Подобно нещо бе трудно и почти невъзможно. Но съсредоточеността му към предстоящия път привличаше съзнанието на всяко същество, което вижда този път по-ясно, отколкото той самият, както магнитът желязото. Ако отгоре нямаше птица, той би видял пътя с очите на бялка, намираща се на някой висок клон, в краен случай, при липса на по-подходящо — с очите на буйфърите. Най-добри „виждачи“ са ястребите и орлите. Срещат се често и на Хиеро му провървя. Наистина зрението им се различава от човешкото, но поне беше бинокулярно. Това обстоятелство не би предизвикало затруднения на човек с опита на Хиеро. При нужда би използувал и широко разположените очи на елените, които показваха две изображения.

Буйфърите се движеха бързо. Не приличаше на паническо бягство, но животните бяха разтревожени. Вълците, които бе видял преди малко, не можеха да бъдат сериозна опасност за стадото. С привичното усилие на волята си Хиеро излезе от транса и погледна към лявата си ръка. В юмрука си стискаше две дребни фигурки, само две от общо четиридесетте знака на Заклинателя. Разтвори дланта си и видя на нея друга длан — Ръка от дърво. Този символ означаваше „приятел“. Хвърли го при останалите фигури и погледна другия — малка дървена Риболовна Кука. Също го хвърли в купчината, после прибра знаците в кожената торбичка, където се съхраняваха. Опитът му на ясновидец-предсказател се сблъска със странна комбинация, която трябваше да обмисли. Риболовната кука имаше няколко значения. Едното от тях бе „скрита опасност“, другото — „скрито значение на нещо“. С добавянето на друг символ Куката означаваше тайна или загадка. В съчетание с разтворената длан можеше да значи „приятел се приближава със загадка“. Друго тълкуване — „пази се, привиден приятел ще ти стори зло“. Всичко това нямаше нищо общо нито с рибата, нито с риболовството.

Когато се използуват само Четиридесетте Символа смисълът на предсказването често остава неясен. Но както посочваха на всеки начинаещ ясновидец, ако процедурата е спасила или вашия живот, или нечий друг, то си заслужава да се използува. И притежаващите съответните способности — мъже или жени — успяваха да постигнат много с тези фигурки. Хиеро преценяваше възможностите си като средни и не можеха да се сравняват с умението му да използува за наблюдение очите на животните. Но символите му бяха помагали преди и се чувствуваше по-уверен, когато ги ползува.

Още не беше закопчал напълно чантата на седлото, когато Клотц внезапно изпръхтя. Хиеро рязко се обърна и в ръката му проблясна ножът, който като по чудо излетя от пояса му. Веднага зае бойна стойка. Очите му видяха малка мечка.

Тези животни, както и повечето други, се бяха изменили през изтеклите хилядолетия. Това беше черна мечка и зоологът на двадесетото столетие по нищо не би го различил от съвременните му братя, освен по изпъкналото чело. Но макар външно да не беше се изменила, в очите й се различаваше искрица разум. Мечките и преди не са били глупави, а сега бяха надминали животинското ниво на мислене. Тази мечка беше сама и наоколо не се виждаха други. Тя поклати глава и се изправи на задните си лапи, а предните отпусна надолу. „Тежи най-много петдесет килограма — помисли Хиеро, — и изглежда младоче. Но може да е възрастна особа, ако е някаква нова разновидност“. Човекът се настрои и предпазливо започна да сондира мозъка на животното. Възприе удивителни мисли:

— „Приятел — човек — приятел — храна (молба). Приятел — помага — опасност (чувство, горещина). Приятел — мечка (имаше предвид себе си) — помага — опасност“. — Възприемането беше удивително ясно и отчетливо. Хиеро често бе общувал с диви същества, но винаги с голямо напрежение, докато това животно притежаваше ментална сила като на трениран човек. Колко удивителни неща се срещат по света!

Човекът отпусна меча си, а мечокът приседна на задните си лапи. Хиеро заповяда на Клотц да пази, като забеляза, че лорсът не го смята за опасен. После се приближи до чантата и извади от нея пресован пемикан — храната на древните пътешественици по севера: мазнина, захар от клен и сушени ягоди, като всичко това бе смляно и плътно притиснато в едно цяло. Като отчупи едно парче Хиеро го протегна на звяра заедно с мисълта: „Кой си ти? Откъде идва опасността?“ Той с почти човешки жест хвана пемикана с предните си лапи и го изгълта за миг. За известно време мислите му загубиха яснотата си, но после си я възвърнаха.

— „Храна (хубаво) — повече? Лоши същества — ловци — ловци на хора — ловци на този човек — идват — близо са. Наоколо смърт — мечката помага човека?“ Последва неясна мисъл, от която човекът разбра, че мечока се опитва да каже името си. Оказа се непреводимо и най-близкото звучене приличаше на „Хърм“. Родил се беше преди три години и по тези места се оказал неотдавна. Опасността е реална и като пръстен обхваща мястото, където се намират. В кратък импулс на мечия мозък Хиеро долови излъчването на пълна и студена враждебност, излизаща от нещо раздуващо се и меко, нещо, което се намира на тайно място и обвива с паяжина на ужас цялата гора. Мечката повтори по-подробно това видение и сега свещеникът ясно видя заплашващата го опасност. Лемутите, слугите на Нечестивият! Нищо друго не беше в състояние да предизвика подобен ужас и отвращение в нормален човек или животно. Зад него Клотц запръхтя и заудря с копита по земята.

Хиеро закопча напълно чантата, като се обърна с гръб към животното. Сигурен бе, че не го заплашва с нищо, а младият мечок сам се нуждае от помощ. Хората рядко излизаха на лов за мечки и старата вражда на заселниците-пионери и тези същества повече не съществуваше. Като скочи на седлото, човекът изпрати на седналия звяр мисъл:

— „Къде?“

— „Следвай — не е опасно — първи — опасно — бавно — следвай“ — отвърна Хърм и се изправи на четири лапи. Клотц без напомняне тръгна подире му на разстояние десет-петнадесет метра. Това, че лорсът тръгна с охота след мечката, се показа на Хиеро като добър знак. Породата лорсове бяха отгледани не само за силата и скоростта им, но и за съобразителността им, а телепатичните им способности бяха по-важни от останалите физически качества.

Те поеха на юг и скоро пресякоха пътя. Тогава мечокът направи нещо, което смая Хиеро. Хърм подаде сигнал да спрат, върна се на прашния път, а после запълзя обратно по корем и така напълно изтри следите на широките копита на Клотц! Останаха само следите на буйфърите.

— „Следвай (Хърм) — върви твърда земя (тихо) — не следи“ — така достигна мисълта на мечока до Хиеро. — „Не говори — следвай (ме) само — други чуят — опасно“.

Хиеро кимна с глава. Мечокът наистина беше много умен. Изглежда, наблизо се намираше леговище на лемути и ако използуват връзка, могат да привлекат врага по следите си. Спомни си импулсът на ненавист и страх на Хърм, когато му показа тези създания. Преди да последва мечока го побиха тръпки.

Хърм се придвижваше напред с нормалната скорост за един голям лорс. Воинът-свещеник внимателно оглеждаше околността. Изведнъж забеляза, че се движат по твърда почва и гората е необикновено тиха. Великият Канди е винаги пълен с живот, както по дърветата, така и на земята и във въздуха. Тук гората мълчеше. По клоните не пробягаха белки, птици се виждаха малко, а следи от големи животни като елени, въобще не се забелязваха. В неподвижният зноен въздух на летния ден почти безшумните собствени движения отекваха гръмогласно в ушите на човека. Нещо мрачно потискаше съзнанието му, появи се усещане на натиск отвън, сякаш атмосферата бе станала плътна като гранитна скала.

Хиеро се прекръсти. Странната тишина и душевното отпадане бяха така неестествени, че можеха да бъдат следствие единствено на влиянието на силите на мрака — Нечестивият и помощниците му.

Хърм рязко спря. Без никакъв сигнал огромният лорс реагира мигновено. Спря и легна на земята до голяма купчина листа. Макар Клотц да тежеше повече от тон, той коленичи с грацията на танцьор и съвсем безшумно. На три метра пред муцуната му се бе проснал мечока и внимателно се взираше в гъсталака. Хиеро се притисна плътно на гърбината на лорса и се опита да съзре това, което предизвика тревогата на водача. Всичките заедно гледаха надолу в долчинката, която бе запълнена с пораснал елшак и редки храсталаци. Докато наблюдаваха, от високата гора на другата страна на падината и вдясно от тях се появи група странни създания.

Хиеро познаваше много видове лемути — хора-плъхове, Космати Ревльовци, вербери (мечки-вампири, които не бяха истински мечки) и други разновидности. Но тези бяха нова форма. Подобно на останалите лемути и те изглеждаха неприятно. Ниски на ръст, най-много метър и двадесет високи, те имаха мощни гърбове, яки тела и по земята стъпваха на полусгънатите си задни лапи. Когато се придвижваха, изглеждаше, че непрекъснато присядат и подскачат. Рунтавите им опашки се влачиха по земята. Кожата им бе покрита с жълтокафява мазна козина. Хитри и злобни очички проблясваха над острите им муцуни. Дори специалистите с труд биха проследили генетичния произход на този вид лемути от рода на дивата росомаха, а Хиеро просто ги индентифицира като нова и опасна разновидност. Развитите кръгли глави и блестящите очи подсказваха наличието на интелект. Съществата бяха голи, но всяко държеше дълга тояга с каменен накрайник. Вълните злоба се носеха от тях подобно на облаци пара. Бързо напредваха със забавната си подскачаща походка. След всеки два-три метра вървящият напред лемут, изглежда беше предводителя им, се спираше и душеше въздуха, земята и гората. Останалите внимателно стояха настрани. Троицата на края на падината замря и се стараеше дори да не диша. Косматите скачачи (така ги нарече Хиеро) се намираха на около седемдесет метра разстояние. Ако продължат направо през долчинката и се изкачат на брега, схватката бе неизбежна. Но като стигнаха средата на падината лемутите се спряха. Хиеро се напрегна и ръката му сграбчи дръжката на ножа. Внезапно от гората се появи нова фигура и лемутите също я забелязаха.

Това беше висок човек, завит в дълъг черен плащ, който напълно закриваше тялото. Свалената назад качулка позволяваше да се види плешивата глава. Кожата му беше така бледа, че приличаше на мъртвешка. От такова разстояние не можеше да се различи цвета на очите му. Отдясно на плаща му блестеше знак във вид на спирала. Но и той едва се забелязваше. На Хиеро му се стори, че знакът се състои от преплитащи се линии и кръгове. На пръв поглед нямаше оръжие, но от него, като от огромен айсберг се излъчваше телепатична сила, смесена с леденостудена заплаха.

Хиеро разбираше прекрасно, че това бе изключителен случай. Нечестивият — както гласеше мълвата — имал човешки представители, някаква особена раса, притежаваща магьоснически способности. Понякога тези хора са ги виждали за малко; под тяхно ръководство ставаха нападенията на кервани и заселници, но постъпилата информация беше смътна и противоречива. Два пъти в Републиката бяха убивани хора, които се опитваха да проникнат в тайните помещения на архива на Абатствата в Саска. Телата на убитите почти мигновено се разпадаха и за изучаване освен купчинка пепел и дрехите не оставаше нищо. Но всеки път преди нападението стражите и свещениците на Абатствата усещаха мислено тревога. Престъпникът успяваше да проникне така навътре, макар охраната да твърдеше, че нищо не е видяла. Съществото, което сега срещна Хиеро можеше да бъде само едно от тези надарени с мистична сила магьосници, които, както се предполагаше, направлява Нечестивият. Нито един нормален човек, дори поставен вън от закона, не би могъл да се съюзи с глутница лемути. Когато ги наближи, дивите зверове със страх се отдръпнаха.

Главатарят на косматите се наведе ниско и заскача към човека в плаща, а останалите безпокойно се засуетиха наоколо. Устните на неизвестния се замърдаха и жълтите зъби на главатаря се ухилиха вместо отговор. Те действително приказваха! Макар и да изпита гадно отвращение от цялата тайфа, ученият в Хиеро не можеше да не се възхити от подобно зрелище. Срещата изглежда свърши и човекът освободи рунтавите животни и като се обърна тръгна на югоизток към далечния край на падината. Скокливците наобиколиха шефа си, който им заръмжа нещо. Те се строиха в колона и потеглиха на запад.

Когато човекът в черния плащ изчезна в едната посока, а глутницата лемути — в другата, тримата пътника на края на падината започнаха да се съвземат. Но нито един от тях не използува мислената връзка — просто стояха и чакаха. Така мина половин час. Най-сетне Хърм по мечешки тромаво се надигна и протегна. Погледна Клотц и ездача му, като не даде никакъв сигнал, но и така беше ясно. Огромният лорс се изправи безшумно на крака. Хиеро огледа мълчащата гора.

Залязващото Слънце прокарваше лъчите си през дънерите на боровете и гъсталаците елшак, на земята ярко зеленееха петна мъхове и лишеи, по кората на дърветата играеха червеникаво-кафяви и златисти тонове. „Колко е прекрасен светът — помисли си свещеникът, — но въпреки цялата му прелест е изпълнен с много зло“.

Хърм се заспуска в падината и така напомни, че ги чака работа. Клотц го последва и огромните му копита не вдигаха повече шум от дебнеща в тревата мишка. Хиеро с тревога забеляза, че малкият мечок се запъти в същата посока, където изчезна зловещата фигура. Това му се стори опасно. Никак не искаше да се натъкне неочаквано на човек с подобна на неговата сила на телепатия. В края на краищата мисията, за която беше изпратен в Далечния Изток, бе най-важната му работа. Той не рискува да изпрати на Хърм мислен сигнал и реши, че освен физически знак няма друг начин да го спре.

— Шшшшш… — тихо засъска той.

Хърм се обърна и видя, че човекът със жест му заповядва да спре. Мечокът приседна на парче покрито с листа земя. Клотц се приближи до него. Хиеро ги гледаше и не можеше да измисли начин да им обясни това, което искаше да им каже. Поддържаше пълна блокировка на мозъка си и не без причини предполагаше, че свалянето й ще привлече цялата шайка дяволи.

Но мечокът го избави от грижите. Изгледа го проницателно и започна да рови в листата с предните си лапи. После на изравнената земя начерта с дългия си нокът линия със стрелка накрая. Посоката беше определена. Свещеникът се порази — такова нещо можеше да направи само човек! От двете страни на стрелата и зад нея Хърм изобрази няколко малки кръгчета и спирали. В последните Хиеро поразен позна тайнствения символ на плаща на врага. Смисълът на рисунката беше ясен. Опасността е зад тях и встрани — напред не ги заплашва почти нищо. Погледите им се срещнаха и Хиеро кимна. Мечокът изравни изкусната си рисунка и без да бърза тръгна начело. Ездачът го последва.

Докато се поклащаше в седлото, Хиеро се отдаде на предишните си мисли. По какъв начин съществата в обкръжаващия го свят стават разумни? Народът на Бентовете също беше разумен като хората, макар много от възгледите им за живота да не съвпадаха с човешките. Много от лемутите не бяха по-глупави от хората, но се явяваха заплаха за всяка нормална форма на живот. Този въпрос ще представлява сложна проблема за теолозите на Абатствата. Те продължаваха да спорят, имат ли душа представителите на Народа на Бентовете, а сега се появяваше и този мечок… Още една раса разумни същества, за които нито дума не е казано в Светото Писание… Такива неща наистина е трудно да се обяснят…

Слънчевата светлина угасваше и под покрива от огромни дървета стана съвсем тъмно. Всъщност Клотц виждаше в полумрака не по-лошо от всяка котка, а и мечокът не му отстъпваше. Хиеро чувствуваше, че може да има доверие на спътниците си, а и сам, от детинство, след дълги тренировки, добре се справяше при смътното вечерно осветление. Той не беше уморен и не смяташе да спират. Необходимо бе да се измъкнат колкото се може по-далече от тази мълчалива гора, тази зона на телепатично потискане на съзнанието, което още усещаше. Два или три километра изминаха под короните на хвойнови дървета. Дългите игли меко пукаха под копитата на лорса.

Изведнъж без предупреждение Хръм се затича. За миг премина шест метра и изчезва в гъсталака. Докато Клотц забави хода си. Големите му уши щръкнаха, а ноздрите така се раздуваха, сякаш бе усетил някаква необикновена миризма. Хиеро хвана приклада на хвъргача и се вгледа напред. „Предателство? — бясно запрепуска мисълта му. — Мечокът приятел ли беше? Или е изменникът, показан от Риболовната Кука? Кое от двете тълкувания ще се окаже вярно?“ Оръжието беше извадено и подготвено за стрелба, когато горската тишина бе нарушена от човешка реч. Музикален и плътен глас, очевидно принадлежащ на опитен оратор, зазвъня вляво от тях изпод надвисналите клони. Приказваше на метсиански език.

— Звярът е грозен, а още по-грозен е ездача му. Ето кой върви по дирите на С’нерг. Това ли е дивечът, който преследваме цял ден?

Един от последните слънцеви лъчи падна на изгладен от водите камък на седем метра от лорса. Там със скръстени на гърдите ръце се усмихваше гадно човекът в черния плащ. Очите му студено изучаваха Хиеро.

— Както виждам, свещеник, при това с висок ранг в глупавата им йерархия — каза човекът. — Ние рядко виждаме свещеници по тези земи, където към тях изпитват голяма ненавист. Когато направя чучело от тебе, скъпи свещенико, ще се виждаме често!

Докато го слушаше Хиеро бавно стисна с пръстите си дулото на хвъргача, който се намираше от другата страна на седлото спрямо врага. Макар С’нерг да изглеждаше невъоръжен свещеникът не хранеше особени илюзии за безопасността си. По силата на телепатичното излъчване метсианският воин разбираше, че се намира пред велик адепт, който превъзхожда в тази област дори Върховния Абат. Успешната употреба на всякакво физическо оръжие против подобно същество бе работа на случайността.

Врагът пусна надолу ръцете си и тръгна към Хиеро. Той мигновено насочи хвъргача към врага и се опита да стреля, но не успя да помръдне показалеца, който се намираше на спусъка. Тялото на свещеника се оказа парализирано и независимо от нечовешките усилия, той напълно загуби способността си да се движи.

Хиеро с ужас гледаше спокойно стоящия до лорса С’нерг. Невероятната сила на мозъка на този човек го държеше като хванат в желязно менгеме. И не само свещеника. Той усещаше, че Клотц се опитва да разкъса вцепенението си, но с не по-голям успех от господаря си. Челото на Хиеро се покри с пот. Бе използувал всички познати методи да се освободи от менталната прегръдка на магьосника. Вгледа се в лицето му и изпита ужас. Сякаш очите му нямаха зеници, вместо тях се виждаха пропасти сива пустота, която с безразличие съзерцаваше през себе си такава пустота. Независимо от усилията си Хиеро почувствува желание да се спеши. По някакъв начин разбра, че направи ли това контролът над него ще се засили и че прякото съприкосновение с Клотц му помага в известна степен да намали властта на С’нерг над тях. Очевидно физическата жизненост и психополето на лорса поддържат в известна степен отслабващите му сили. Забеляза също, че независимо от усмивката на лицето на врага, на челото му също се появиха капчици пот. Напрежението на мисленият двубой се отразяваше и на него. Но Хиеро повече не можеше да се съпротивлява. Заклати се на седлото. „В името на Отца“, — задъхано прошепна той с последни сили. Адептът на Нечестивия се усмихна студено.

В този миг внезапно се появи Хърм — изскочи от мрака на гъсталака като призрак и стремително се хвърли на помощ. Дори при малките мечоци челюстите притежават огромна сила и когато с трясък захапаха най-чувствителната част на тялото на магьосника, той пронизително извика от страх и болка, а тялото му се разтърси и омекна. Мислените клещи се отпуснаха и силата се върна към Хиеро. Клотц все още трепереше от напрежението когато ездачът му скочи на земята, където впили се един в друг се въргаляха човек и мечок. Свещеникът избра подходящ миг и по бялото гърло на С’нерг ножът прекара червена черта. Бликна фонтан тъмна кръв и заля изкривеното лице. Омотаната в плаща фигура замря в неподвижността на смъртта.

— „Бързай — дойде до него мисълта на мечока. — Вдигнали — много — шум. Сега върви — бързо (бяга, скача)“.

— „Чака“ — отвърна Хиеро. Зае се да оглежда тялото. До него лежеше странен и тежък прът от синкав метал дълъг около тридесет сантиметра, нож приличащ на неговия и свитък пергамент. Под плаща си мъртвият носеше сив костюм от мека материя, която се стори на свещеника странно плъзгава при пипане. В малката торбичка на пояса му се намираше кръгъл метален предмет, приличащ на прав поглед на компас. Това беше всичко. Хиеро прибра пръта, ножа, пергамента и кръгчето в чантата и се метна на седлото.

— „Сега ще вървим — предаде той. — Тук нямаме повече работа“.

Мечокът веднага се затича в посоката, която бяха държали преди. С дълги скокове лорсът го следваше. Като се обърна назад Хиеро не различи в настъпващата тъмнина тялото на врага си. „Най-малкото — помисли той, — този не се разпраши, като другите. Може би те не са били въобще хора?“

Докато не настъпи нощта, тримата изминаха няколко километра. Разсеяната светлина на звездите падаше на гората, а малко по-късно на небето се появи пълната Луна. За радост на Хиеро ужасната падина остана далече назад и гнетящото го чувство на задушаване, което го преследваше през последните часове, се разсея. Изглежда, реши той, завърши действието на телепатичната еманация на чудовището, което те убиха. Той не забрави да отслужи кратката благодарствена молитва, приета и сред войниците. Разбираше, колко близо бе до смъртта, а възможно и до нещо още по-лошо. Още миг и щеше да бъде напълно подчинен на страшния разум на С’нерг. Дали щеше да бъде убит на място или щеше да бъде отправен в някое тайно леговище за разпит и мъчения, това не знаеше. Но магьосникът щеше да ги убие и тримата, в това Хиеро не се съмняваше. Трябва да притежаваш огромно мъжество и разум, че да изчакаш мига и да нападнеш внезапно врага, както направи Хърм и свещеникът усети как в него расте уважението към новия му съюзник.

Най-после мечокът забави хода си, а тежкото му дишане подсказваше, че е уморен. Клотц го последва и сега се движеха със скоростта на бързо вървящ човек. Мракът се изпълни със звуци, но това бе обикновения глас на Тайгата — далечното квичене на гигантската свиня грокан, писъкът на дива котка, бърборенето на белките по клоните на дърветата и резките крясъци на совите. В този шум не се забелязваше нищо тревожно. Нещо голямо и бледо като привидение се надигна от земята и побягна с големи скокове. Самотният гигантски заяк ставаше лесна плячка за всеки хищник и никога не се чувствуваше в безопасност.

Преди Хърм да даде знак да спрат, на Хиеро му се стори, че са изминали поне пет километра на югоизток. Намираха се под големи тъмни клони и наоколо върху килима окапали хвойнови иглички лежеха в безпорядък изгнили дънери. Пълна тъмнина цареше под живия свод и дори лъч светлина от звездите не проникваше тук.

— „Стои — чака — почива — сега (безопасно)“ — дойде мисълта на мечока. Хиеро скочи на земята и тръгна към мястото, където смътният силует на Хърм се различаваше в мрака. Клекна и се опита да разгледа очите на приятеля си.

— „Благодаря — помогна (ни) — опасност — лошо“, — изпрати сигнала си Хиеро и забеляза, че всеки нов път общуването става все по-леко и леко. Сега можеше да говори с животното така, сякаш беше Маларо, приятел и съквартирант в колежа на Абатствата, с който бе свързан мислено най-силно, от който и да било друг в света. С мечока това ставаше на почти същото интелектуално ниво и рязко се различаваше от телепатичната връзка с Клотц. Отговорите на лорса бяха много прости и не съдържаха абстрактни понятия.

Мечокът отговори и едновременно Хиеро усети, как дългият и грапав език на Хърм докосна носа и челото му. Заля го вълна на доброжелателност или на някаква родствена емоция, пълна със скрит хумор. Хърм се веселеше.

— „(Почти) уби — лоши мисли — видях (ги) — тръгнах — той хванал — направил неподвижен (не жив). После отново — жив — дошъл — ухапал — спрял — лоши мисли. Хубаво?“ — Мечокът направи пауза.

— „Защо ми помагаш? — запита Хиеро. — Какво искаш?“

Последва ново прекъсване. Зад тях се раздаваше лекото пръхтене на Клотц, който търсеше в килима игли своето любимо лакомство — гъбите. Накрая Хърм отговори. Мислите му бяха ясни, но накъсани — знаеше какво да каже, но не знаеше как.

— „Върви (с мен) — вижда нови (неща) — нови земи — виждаш, каквото виждаш — разбереш, каквото разбереш“.

Хиеро объркано се дръпна назад. Можеше ли Хърм да има представа за мисията му? И откъде? Това бе просто невъзможно. На никого не беше казвал. Целта на пътешествието му беше тайна.

— „Ти знаеш ли къде отивам?“ — рязко запита той.

— „Не — отвърнаха му. — Но ти ще кажеш. Сега. После, няма време“.

Свещеникът се замисли. Бе дал клетва да не говори на никого за мисията си. Но тази клетва не беше абсолютна, защото не бе дадена над Светото Писание. Клетвата означаваше общата секретност на задачата му, но той, изхождайки от здравия смисъл, можеше да си търси всякакви помощници. Хиеро взе решение и повече не се колеба.

Двете фигури лежаха глава до глава в пълно мълчание. Лорс наблюдаваше гората и носът и ушите му пресейваха нощния въздух, като събираха близки и далечни новини. А през това време тези, които охраняваше, си приказваха и всеки от тях узна много нови неща под тъмния свод на боровите клони.