Александър Мирер
Главното пладне (21)

Влизай!

— … А какво удоволствие беше да изпием по чашка и да си замезим със зелев кочан!…

След Синия Камък камионът остана празен. Единственият пътник, който правеше компания на Стьопка, бе малко синеоко старче, изправено, с високо, изпъкнало челце и смешна уста. Долната му устна бе извита на кравайче, като на Валерка, когато се кани да ревне с цяло гърло. Стьопка не го познаваше, защото старчето беше от село и направо оттам бе отишло да се наеме като пазач на телескопа. По пътя от Синия Камък разказа как по-рано, на село, бил много як, как и двете войни не могли да го огънат, а седящата работа така го съсипала, че четири седмици лежал в районната болница. Целият почервеняваше от смях, когато си спомняше как „храната непосредствено до леглото ти я карат на гумени колела“. И му забранили да пие и пшенично вино, и леко вино, и даже бира…

Така си бъбреше той, пулеше веселите си очи, а Стьопка си мислеше за своето и изглеждаше, че изобщо не го слуша. Но когато старчето попита защо „мадмазел“ отива на телескопа, Стьопка изведнъж изтърси:

— Нося пакет, дядо.

— Много си делова — отбеляза старчето. — За кого е пакетът?

— За Вячеслав Борисович Портнов — отново изтърси Стьопка.

— Голя-я-ям човек! — възхити се спътникът, но на подвижното му личице се мярна нещо иронично. — Голя-я-ям… Не пие!

Изглежда, иронията се отнасяше за последната забележка към характеристиката на Вячеслав Борисович. В главата на дядото изобщо не можеше да се побере как здрав, млад и „голям“ човек по собствено желание се отказва и от пшенично вино, и от леко вино, и даже, както се говореше, от бира.

— А какво има в пакета?

— Не зная — каза Стьопка. — Моята работа е да го предам.

Разчиташе, че дядото, като пазач, ще го заведе при Портнов. Несъмнено старчето не беше от онези — смееше се весело, тънко, звънливо и много комично отваряше голямата си уста с едри, черни зъби. Онези се смееха грубо, късо. Сякаш лаеха.

— Ще го предадеш, ще го предадеш, ей сега ще го предадеш — бъбреше спътникът му. — Може да се каже, вече стигнахме… Постовият ще позвъни, Портнов ще изпрати на портала Зойка, секретарката, ще получиш шоколад — и айде… Михалич! — закрещя още от камиона на постовия който стоеше пред портала. — Михалич, тука мадмазел носи пакет за Портнов.

Стьопка бе забил очи в носовете на обувките си. Добре се натопи! Разбира се, нямаше никакво намерение да даде куфарчето с оръжието на някого от онези. Искаше, представяйки се за куриерка, да се промъкне при Портнов, а най-добре при професор Бистров, директора. А сега какво? Да каже, че се е пошегувал, тоест тя се е пошегувала и няма никакъв пакет? Или да настоява да го заведат при Портнов?

Седя в камиона, докато шофьорът не го изгони. Скочи. Пистолетите изтракаха в куфарчето. Дядото, спътникът му, припряно се отърсваше. Охраната пред портала басово рече:

— Помислих, че си довел внучката си. Здрав ли си?

— Е-е! Имаше си кучето къща… — занарежда старчето.

— Пак ли пусна плочата — прекъсна го постовият. — Върви в дежурната стая, Прокофиев… Ще ти прочетат устава… новия. Ха-ха!

Вероятно Стьопка бе пребледнял: много добре знаеше какъв „устав“ ще прочетат на веселото старче в дежурната стая. Постовият няколко секунди го разглежда с мрачен интерес.

— Какво носиш?

Стьопка не отговори, печелеше време.

— Я да видя — постовият протегна ръка към куфарчето.

Стьопка отстъпи две крачки.

Постовият се усмихна, наведе глава и заразглежда момиченцето. Стьопка решително издържа погледа му. А хвани ме де, опитай… Михалич сви рамене, изплю се и махна с ръка към портала:

— Тичай наляво, към лабораторния корпус, по стълбата на втория етаж и наляво до края.

Стьопка тръгна. През портала и наляво по чистата бетонна пътечка, по размазаните линии на сенките, падащи от стоманените подпори на телескопа. Вървеше с тая проклета пола и не можеше да си пъхне ръцете в джобовете, а отзад, от портала, го гледаше мрачният Михалич. И не се знаеше какво го очаква занапред. Онова неизвестно нещо, което може да хипнотизира хора за част от секундата, владее бластери, зелени радиостанции — „голи охлюви“, и всякакви такива дяволии, много лесно, мислеше си Стьопка, много лесно би могло да проследи всяка негова стъпка, да разбере какво носи в куфарчето и нарочно да нареди да го пуснат.

Ето я сградата. Още две крачки и ще мине от едната сенчеста ивица в другата. Ето я сградата и вратата. Влизай! Откога си мечтаеш за по един пистолет в дясната и в лявата ръка — влизай! Умееш да стреляш с лявата, да стреляш и да улучваш. Иска ли ти се да стреляш, Степан? Не свивай към входа, върви направо, покрай хълма, към оградата… Нямаш никакво желание да стреляш, нали?…

Влезе. Зад стъклената врата мекият изкуствен килим напълно заглушаваше стъпките. По стълбата като река се стичаше мека пътека. Стьопка се изкачваше с усилие, сякаш плуваше срещу течението. В сградата беше тихо и безлюдно, тишината звънеше в ушите. Празният коридор гледаше към Степан с блестящите очи на лампите си. Малкото врати бяха дебело тапицирани с кремава изкуствена кожа.

Табелките висяха наклонено върху изпъкналата тапицерия: на Стьопка му блестеше, беше нисък. Повдигаше се на пръсти, за да прочете: „Р. А. Липилиен“, после: „З. Б. Кротова“ и ето „В. Б. Портнов“.

Степан се огледа. Стори му се, че невидимите пришълци-хипнотизатори висят над вратите като въздушни балони и го гледат с невидими очи. И за да се спаси от невидимите очи, дръпна вратата и се озова в тъмно, тясно коридорче. Напълни гърдите си с въздух, блъсна втората врата и се намери в кабинета, срещу бюрото.