Александър Мирер
Главното пладне (22)

Мислите си, че не могат да ви убият

— Здравей, здравей! — Портнов се усмихваше и кимаше, надзъртайки иззад настолната лампа. — При мене ли, момиченце?

Ослепителното слънце светеше в стъклената стена на кабинета. Стьопка присви очи.

— При мене ли? — повтори Портнов, Понадигна се, погледна куфарчето.

Стьопка кимна — гласът му беше изчезнал.

— Е, казвай…

Стьопка бързо приседна на стола отдясно на вратата, сложи куфарчето на коленете си, открехна го. Все още усмихвайки се, Портнов постави върху бюрото плоска зелена кутийка, колкото табакера. Същата кутийка Китариста бе приближил до вратата на стрелбището. Стьопка я позна, но вече нямаше време да се плаши. Задържа капака на куфарчето с лявата си ръка, с дясната напипа дръжката на „Макаров“, извади го и предупреди:

— Спусъкът е с „шнелер“^[1], стрелям без предупреждение… Ръцете!

Ръцете на инженера безжизнено се отпуснаха върху бюрото. Сивите безжизнени устни проговориха:

— Пистолетът не е играчка за момиченца. Дай го тук.

— Тая няма да я бъде… Оставете онова нещо на мира!

Ръката се отмести от зелената кутийка. Инженерът дълбоко въздъхна, бузите му сякаш се позачервиха.

— Играеш си на разузнавачи, а, дете на века? Всъщност какво искаш?

— Почакайте — каза Стьопка. — Първо, ще ви кажа само това. И не забравяйте за „шнелера“! (Онзи кимна внимателно.) Зная, че си мислите, че не могат да ви убият. Че ще оживеете, нали?

— Ти си луда — прошепна инженерът. — Бъркаш нещо.

— Нищо подобно. Нали разбирате, че от такова разстояние главата ви ще се пръсне на парчета…

Инженерът пак кимна и присви очи. Стьопка си помисли, че не трябва да му разправя за оживяването.

— Да предположим, че разбирам — проговори Вячеслав Борисович. — И после? Откъде ти дойде на ум, че не могат да ме убият?

— Това не ви засяга. Вие трябва да извадите от строя телескопа.

— Защо?

— Вие знаете.

Инженерът се усмихна:

— Може ли да се почеша по врата? Не може… Е, да приемем, че съм се почесал. Та как според тебе ще извадя телескопа от строя?

— Все ми е едно как.

— Разбери, дете на века. Да предположим, че съм се съгласил и съм тръгнал към апаратната с тояга в ръка — да чупя и да троша. Тогава и ти ще тръгнеш заедно с „шнелера“ си, иначе просто ще те заключа отвън. Така ли е?

Стьопка мълчеше.

— Така е. А пред входа на апаратната и на още някои места има въоръжена охрана. Нашето поведение ще й се стори малко странно. Тук не е прието началството да ходи пред дулото на пистолет. И то с „шнелер“. Та по-добре ми дай пистолета и си върви по живо, по здраво…

„Възрастните съвсем за нищо не ни имат — мислеше си Стьопка. — Този даже хипнотизиран не е поумнял. Не вярва, че момиче може да го опушка. Ама наистина, как ще развали телескопа? Това не ти е ей така, да пъхнеш жичка в контакта.“

— Все ми е едно — каза той на глас. — Вие сте инженер. Така че, мислете. Аз ще броя до десет, после ще изпразня целия пълнител в главата ви. Така че, мислете.

— Едно…

Бързо се наведе и без да сваля очи от Портнов, остави куфарчето на пода. Изправи се, стана. Роклята силно се врязваше под мишниците и беше ужасно да гледаш пред себе си лицето на човека, в когото ще се наложи да стреляш — ето какво чувствуваше Стьопка. Той броеше:

„Четири… пет… шест…“ и се приближаваше все повече, и гледаше в неподвижните, странно блестящи очи на инженера. Когато спря пред самото бюро, преброи „осем“ и изведнъж усети, че умира.

… Имаше чувството, че току-що е произнесъл „осем“. Кой знае защо, се въргаляше по гръб, със затворени очи, с глава, обърната наляво. Поотвори очи — до главата му стояха крака в светли панталони.

Вячеслав Борисович стоеше над него. В дясната си ръка държеше пистолет — за дулото. Дяволска работа! Това беше пистолетът на Стьопка! Изглежда, току-що беше минал в ръцете на инженера. Стьопка, без да му мисли, се хвърли, за да го хване за дръжката, но Портнов отскочи — лицето му беше сиво, а очите разширени от уплаха; неумело хвана пистолета за дръжката, изпъна ръка и натисна спусъка. Ударникът изщрака. Засечка.

Стьопка не се изплаши, когато дулото се втренчи в очите му. Светът му изглеждаше неистински. Сигурно и на обърнатият нагоре с краката бръмбар му изглежда такъв. Стьопка седеше и безпомощно гледаше инженера. А той, без да изпуска от лявата си ръка зелената кутийка, издърпа затвора на пистолета, надникна в патронника и сви рамене:

— Не е зареден, разбира се… Стражари и апаши!

Не е зареден, дяволска работа! Разбира се, той зареди само единия пистолет, после забрави и в ръката му е попаднал точно празният! Зареденият е в куфарчето. Това му бе спасило живота.

Инженерът въздъхна. Лицето му порозовя и устните му се изкривиха в привичната усмивка. Пъхна пистолета в джоба си, измери Степан с поглед и промърмори:

— Нима комонс?

Тръгна към бюрото. Спря. И сякаш реши — вдигна кутийката, дръпна нещо в нея и отново, за трети път през този ден. Степан изпита смъртна мъка и смъртно безпаметство и за трети път се свести.

Повдигаше му се и много му се искаше да плаче. Пак лежеше по гръб. А инженер Портнов седеше зад грамадното си бюро и го гледаше.

— М-муцуна! — каза Степан. — Ти! Муцуна! Фашист! Предател!

Лежеше и ругаеше Портнов, омразата го притискаше към пластмасата на пода.

— Предател, предател, предател!!!

— Е де, е де — рече Портнов. — Моля, без тежки изрази. „Фашист, предател…“ Кой при кого се появи с оня, как беше, „шнелера“? Лежи си, не ставай. Подът е мръсен, ама… — изхъмка. Личеше, че е в пълно недоумение и поглеждаше към Степан със страх. — Впрочем, стани. Не те виждам през бюрото.

— Какво искахте да направите с мене? — яростно изкрещя Степан и скочи.

— Трябва ли да знаеш, това е въпросът! — Инженерът го държеше под прицела на странното си оръжие. — Това е въпросът… От друга страна, вече знаеш прекалено много. А? Нали така е прието да се казва? (Стьопка мълчеше.) На два пъти опитах да прехвърля в тебе Десантник и на два пъти ти не го прие. Макар че „посредникът“ е поставен на пълна мощност…

Стьопка изведнъж попита:

— Това „малък посредник“ ли е?! А какво означава да прехвърлите в мене Десантник?

— О, всеобща образованост — измърмори инженерът. — О, чудеса на Вселената… Ти наистина прекалено много знаеш. Къде е Степан? Казвай!

— Кой Степан, чичко? — попита Стьопка. Тогава инженерът взе телефонната слушалка, затисна я между рамото и главата си и започна да почуква по вилката. В свободната си ръка държеше зелената кутийка на „посредника“. А Стьопка изведнъж се изпоти. Разбра, че сега Портнов ще извика някого, може би веселият дядо-пазач, и ще заповяда да отведат момичето и да го пречукат. Но внезапно осъзна, че Портнов не е могъл „да прехвърли в него Десантник“ или както Стьопка наричаше това, да го хипнотизира. И поради това не е могъл да узнае какво още има в куфарчето. Не знае за втория, заредения пистолет…

Портнов сърдито духаше в слушалката, като здраво стискаше „посредника“ в ръка. Куфарчето, леко отворено, беше на две крачки от Стьопка. Езичето на ключалката се беше подвило навътре и не бе позволило на капака да се затвори.

Стьопка прецени разстоянието. Инженерът, извил очи, набираше някакъв номер. Стьопка скочи, блъсна капака… Блесна синята дръжка, той я грабна и стреля наслуки, като едновременно натисна и спусъка, и предпазителя. Бу-ум! Бу-ум! — изтрещяха стъклата. Първият куршум разби слушалката на парчета, вторият отлетя настрани.

Инженерът изпусна слушалката и затвори очи. Стьопка омекна. Стори му се, че черепът на инженера се е пръснал на бели парченца. Провървя му — бе улучил слушалката… Приближи се до бюрото, като едва дишаше, и извади „посредника“ от голямата слаба ръка. Кутийката беше тежка. От едната страна имаше малка вдлъбнатинка, от другата — два конеца, дълъг, и съвсем късичък. С малки топчета накрая.

— Ама че работа… — прошепна Степан.

Точно тогава Вячеслав Борисович отвори очи. Беше леко контузен — бузата му бе одраскана от парченцата пластмаса. Втренчи се в кутийката в ръцете на Стьопка и тихо, с пресеклив глас проговори:

— Дай ми го… Дай ми го… Ще се взриви!

— В никакъв случай — каза Степан, без сам да си вярва.

Инженерът го гледаше с ужас. Беззвучно мърдаше сивите си устни.

— Ама вас ви е страх от мене — рече Степан.

— Дай го! — Гласът беше сподавен, пресипнал. Степан вдигна „посредника“, премери дължината на двата конеца. За да включи „посредника“, както седеше зад бюрото, инженерът би трябвало да дръпне дългия конец. Късият бе малък. Защо има два конеца? Сам не си вярваше. Само виждаше, че онзи примира от ужас, а и нямаше защо да бърза със стрелянето. И дръпна късия конец.

Кутийката стана по-тежка. Инженерът затвори очи.

Нищо друго не се случи.

Стьопка отстъпи, блъсна се в стола. Седна. Краката не го държаха. Пистолетът подскачаше в ръката му. Би трябвало да заключи вратата, помисли си. Отвън можеха да чуят пукотевицата, макар че вратите са две и едната е тапицирана. Само че откъде да вземе ключ?

Портнов се размърда и замърмори, без да отваря клепачи:

— Защо колетът ми е при вас?… Какво? — Изведнъж погледна Стьопка с прояснени очи: — При мене ли, момиченце? Заспал съм. Странно…

Стьопка имаше чувството, че всеки удар на сърцето му го блъска в облегалката на стола. Нима бе успял? Ох, нима бе успял?

— Стига сте се престрували — промърмори. — Няма да ви помогне.

Инженерът прокара ръка по бузата си и погледна окървавените си пръсти. Вдигна счупената слушалка, разгледа я, закрепи я някак си върху апарата. И изведнъж забеляза пистолета в ръката на Стьопка, започна да разглежда ту слушалката, ту пистолета. Огледа се, откри дупките от куршумите в стената, сви рамене.

Ако се преструваше, правеше го много артистично. С крива, безумна усмивка избърбори:

— Не би ли могла следващия път да ме будиш по-деликатно?

— Не се преструвайте — още веднъж рече Степан.

Вячеслав Борисович затвори очи, отвори ги, намръщи се строго и помоли:

— Слушай, момиченце, ако ти трябва нещо от мене, скрий някъде патлака си. Аз пред дуло не разговарям.

Степан изведнъж се сети как да го провери. Постави „посредника“ на стола и заднишком отстъпи към прозореца.

— Искате ли да се хванем на бас, че ще го улуча от първия изстрел?

Без съмнение, предишният Вячеслав Борисович би се изплашил страшно за скъпоценния апарат. А този, обратно, оживи се и предложи:

— Бухай целия пълнител, дете на века! Залагам тази писалка, че няма да улучиш повече от един път. — И за по-голяма искреност чак опули очи.

Както си стоеше, Стьопка седна. Подействувало е, значи. „Посредникът“ е подействувал в обратна посока! А през това време инженерът отвори уста, бръкна с пръст и извади отвътре зеления „гол охлюв“. Тъжно го погледна и промърмори:

— Да не би още да спя, а? Защо си ми пъхнала в устата това? Сръчно момиче си, но въпреки всичко няма да улучиш, хващам се на бас.

Тоест, продължаваше да хитрува, за да може Степан да изстреля целия пълнител в „посредника“ и пистолетът да стане безопасен. Но ако не се преструва, значи не помни нищо от момента, когато са го хипнотизирали.

Стьопка се боеше да повярва в късмета си. Неизвестно още колко би се колебал, но инженерът извади от джоба си втория пистолет и така се стресна, да ти е драго да го гледаш! Пребледня и хвърли пистолета, а Стьопка го досмеша, че човекът не се бе изплашил от оръжието в чуждите ръце, а пък се шубелиса, като го намери в собствения си джоб. Стана му смешно, рукнаха му сълзи и като се давеше с тях, забърбори:

— Вячеслав Борисович, Вячеслав Борисович! — А пък инженерът седеше до бюрото и го гледаше с отворена уста.