Александър Мирер
Главното пладне (12)

Доктор Анна Егоровна

Сурен Давидович беше в склада сам с Рубченко. Стоеше, подпрян на касата, и пафкаше „Астматола“ си. Когато влязохме, той се поклони и проговори:

— Здравейте, Анна Георгиевна. Ето… — И посочи към леглото.

— Виждам. Казвам се Анна Егоровна… Охо! Децата — навън!

— Разкопчах му ризата — каза Сур.

Тя извади слушалката от куфарчето си. Разбира се, останахме в стаята, в най-далечния ъгъл, под пожарогасителите. Анна Егоровна правеше нещо със слушалката, въздишаше, после чукна с края й и я хвърли в куфарчето.

— Отдавна ли стана нещастният случай?

Сур бавно отговори:

— Убийството стана преди двадесет минути.

Анна Егоровна пак каза „Охо!“ и бързо, втренчено погледна Сурен Давидович. После нас. Пак Сур.

— Какво правят тук децата?

Стьопка направи крачка напред:

— Ние сме свидетели.

Тя искаше да каже: „Аз не съм милиция, на мен не ми трябват свидетели.“ На лицето й беше изписано учудване от тази странна история и от почти прякото признание на Сур. И ние й се сторихме не съвсем обикновени свидетели. Каза:

— Моята помощ тук не е необходима. Смъртта е настъпила мигновено. — И се обърна към вратата.

Но Сур я спря:

— Анна Георгиевна…

— Казвам се Анна Егоровна.

— Моля да ме извините. Ще ви бъда изключително благодарен, ако се съгласите да ни изслушате. Давам думата си на офицер, че няма от какво да се страхувате.

Ама как само вирна глава! Наистина „Охо!“. Смела леличка беше — не по-малко от нашия Степан. Вече бе успяла доста да почернее от слънцето и изглеждаше просто прекрасно: кръгло кафяво лице, бели коси, колосана престилка и кръгли, яркосини очи.

— Слушам ви — каза Анна Егоровна.

— Моля да ми разрешите преди това да ви задам два въпроса.

Кимна, без да сваля очи от него.

— Първият въпрос: вие лекар-учен ли сте?

— Аз съм доктор на медицинските науки. Друго?

— Кога за последен път сте излизали от къщи?

— Вчера в три часа след пладне. — Басът й ставаше застрашителен. — На какво дължа този разпит?

Сур притисна ръце до сърцето си и така заприлича на онези, че ние изтръпнахме. Но това си беше неговият обичаен жест на благодарност.

— Доктор Анна… Егоровна, сега всичко ще разберете! Много ви моля, седнете. Заповядайте. Днес в осем часа сутринта…

Сурен Давидович разказваше не като мене. Без подробности. Само фактите: завеждащият на пощата, старшият телеграфист, пътуването с таксито, двата разговора на Федя Китариста с шофьора, случката с бонбоните, после капитан Рубченко.

За изстрела разказа така:

— Тази история не беше съобщена на Павел Остапович изцяло. Той прекъсна Альоша… Кога, Льошик?

— Когато товареха пъна на таксито — бързо подсказах аз.

— Да, в таксито. Павел Остапович започна да разпитва второто момче…

— Това ли? — попита Анна Егоровна.

— Да, това е Стьопа. Той съобщи, че пънът бил закаран в двора на милицията.

— И пощата…

— Да. В този момент си позволих възклицание, което нямаше отношение към събитията. Павел Остапович грубо ме прекъсна. Това ме учуди. Ние сме приятели вече почти тридесет години… — Той се закашля. Докторката го гледаше с ледени очи.

— Да, тридесет години! Момчетата знаят това. Тогава Стьопка се ядоса и заяви, че капитан Рубченко също се бил хващал за сърцето пред пъна.

— Така ли… — каза Анна Егоровна.

— Павел Остапович не възрази. Напротив, започна да вади от сакото си някакъв предмет, закачен под мишницата му на връзка за обувки. Не беше пистолет, Анна Егоровна. Пистолет, закачен по такъв начин, стреля мигновено. А този предмет… Ще ви го покажа.

Касата се отвори с привичния мил звън. Стьопка промърмори: „Дяволска работа!“ Ето го бластера… Значи не ни се е присънил…

— Този предмет, докторе, висеше на тази връзка, виждате ли? Моля да го видите, без да го докосвате.

— Странно нещо.

— Точно така, докторе. То висеше на връзката, завързана като примка, нямаше никакъв кобур. Неудобно висеше. Едва след три-четири секунди успя да измъкне този предмет.

— Толкова точно ли забелязахте времето?

— Аз съм кадрови военен. Това е в кръга на моите специфични навици.

Тя кимна много неодобрително.

— Разбирате ли, Анна Егоровна, следях Остапич с голям интерес. Предметът не приличаше на оръжие и аз си помислих, че е някакво веществено доказателство, с което иска да ни запознае. Но… погледнете. От края на предмета изскочи пламък, прелетя край главата ми… Седях ето така — виждате ли? Той изгори дупката в бетонната стена за част от секундата. А децата? Тук имаше деца, разбирате ли?

— Това по-скоро е ниша, а не дупка — замислено рече докторката. — Покажете ми лявото си ухо… Да-а, изгаряне втора степен. Боли ли?

— Глупости! — извика Сур. — „Боли ли“! Тук е болката! — викаше той и сочеше към мъртвия. И пак млъкна.

Помълчахме. Сега Анна Егоровна трябваше да попита защо Сур е разговарял с Рубченко с винтовка в ръце. Или само: „С какво мога да ви помогна аз, нищо не съм видяла.“ Но вместо това каза:

— Ще обработя ухото ви. Обърнете си главата.

— Не ми ли вярвате? — попита Сур.

— Това променя ли нещата?

— Докторе! — каза Сур. — Ако ставаше дума за банда разбойници…

— Да-а… А за какво става дума? — Тя бинтоваше главата му.

— До днес си мислех, че на земята не съществува подобно оръжие. На цялата земя.

— Бълнувате, кадрови военен — каза докторката. — Лазерни скалпели не могат да се намерят, което си е вярно, вярно си е. Чакайте… Наистина ли мислите така?

— Ех, докторе… — въздъхна Сур. — Льошик, отвори вратата. Гледайте внимателно, иззад рамката. И вие, докторе, излезте. Гледайте от коридора.

Той се притисна до стената, блъсна вратата с крак и каза: „Стрелям…“ Чухме „Ж-жъх-х!“ и стената на касата закипя, пръснаха огнени топчета като при електрозаварка. С черно, страшно лице и бял шлем от бинтове Сурен Давидович се извъртя през рамката…

— Влезте. Докторе, с това нещо нашият град за пет минути би могъл да се превърне на пепел. Възможно е хора с такова оръжие вече да са завзели пощата, милицията, телеграфа… Разбирате ли за какво говоря?