Метаданни
Данни
- Серия
- Домът на скитащите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Главный полдень, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Мая Халачева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Александър Мирер. Домът на скитащите
Издателство „Отечество“, София, 1984
Биб. Фантастика № 33
Редактор: Асен Милчев
Технически редактор: Иван Андреев
Художник: Венелин Вълканов
Коректор: Мая Лъжева
История
- — Корекция
- — Разделяне на двете книги. Повърхностна редакция от Mandor
- — Добавяне
Аз съм „инфекциозно болен“
— Хайде, изпълнявай заповедта! — проговори Стьопка, силно смръщил нос и устни. — Изпълнявай!
— А ти?
Изруга и хукна. След двайсетина крачки се обърна и извика: „Върви!“ — и хукна нататък. Разбрах накъде тича — към празния гълъбарник насред двора. Май че заревах. При гаражите се появих с мокра физиономия — това си го спомням. От третото или четвъртото тухлено гаражче изпълзяваше москвич, кротко похърквайки с мотора си. На волана седеше Анна Егоровна, както си беше с престилката. Отвори дясната задна врата и аз се качих в колата.
— Изтрий си лицето — рече докторката. Бръкнах в джоба си за кърпа.
— Чакай, Альоша. Знаеш ли, не се изтривай. Така ще е по-добре.
Не я разбрах. Тогава ми обясни:
— Нали виждаш, аз съм с престилка. Карам те в районната болница. Силно те боли под лъжичката и ето тук, запомни. Легни на задната седалка, подложи си палтото ми под главата… Чакай! Това го скрий под моята седалка.
Сложих бластера под седалката и легнах. Сигурно съвсем съм заприличал на болен — докторката одобрително кимна.
— Случи ли се нещо друго, Альоша?
— Случи се. Кисельов идва на помощ на Рубченко.
— Ти видя ли го?
— Не. Малкото нещо заговори…
— Ясно… — прекъсна ме Анна Егоровна. — Дръж се. Тръгнахме. От гаражчето веднага наляво, като се промъквахме през западната покрайнина и заобикаляхме града. Така беше малко по-близо, а и пътят беше не по-лош от асфалта по улица „Ленин“, но аз си знаех — нарочно заобикаляме града. „Лежи, моето момче, лежи“ — казваше от време на време Анна Егоровна. След последната къща тя подкара направо, по едва засъхналия строителен път, за да избегне крайградския участък на шосето. После рече: „Седни“. Седнах и погледнах през задното стъкло. Градът беше вече далеч. Прозорците на — къщите не се виждаха, малки димни облачета висяха над червеното кубче на млекозавода.
— В чантата има храна — каза докторката, без да се обръща. — Хапни си.
— Не ми се яде, благодаря.
— Като отхапеш първия залък, ще ти се дояде. — Послушах я, но без полза. Едва сдъвках сандвича и затворих чантата. Страшно тресеше — така юркаше колата, че чак вятърът свистеше по покрива.
— Нарочно ли оставихте гаража отворен? — попитах.
— А, голяма работа! Ти гледай твоят властер да не тресне изпод седалката.
— Няма, Сур добре го опакова. И малкото нещо също — в стоманена кутийка.
— За да не разговаря ли? Досетлив е твоят Сур… Как го казват в действителност?
Казах й.
— Арменците са хубав народ… Ама я гледай — вече минахме осем километра, а никого не сме настигнали.
Възразих й, че настигахме много коли. Анна Егоровна ми обясни, че те всички отиват към околните села, а към районния център или към железопътната линия, откъде го знае? Шофьорско око. Тридесет години кара, от войната.
Говорехме си така и изведнъж тя нареди:
— Лягай и си затвори очите. Дишай през устата, не отваряй очите. Май че пристигнахме…
— А очите защо?
— За по-болен вид.
„Върви си, върви“ — сякаш скандираше клаксонът. След това изскърцаха спирачките и Анна Егоровна извика:
— На автостоп не взимам — инфекциозно болен! — Отвърна й мъжки глас:
— Забранено е минаването! На пътя има авария.
— Ще заобиколя. Детето е в тежко състояние.
— Минаването е забранено до седемнадесет часа.
Намеси се втори мъжки глас:
— Извинете, докторе, служба. На драго сърце бихме ви пуснали, ама началството няма да ни похвали за това…
Първият глас:
— Какво има да си говорим, връщай се! В Тугарино болницата е добра. Докато говорите, момчето ще умре.
Анна Егоровна:
— Покажете ми удостоверението си, сержант. Трябва да знам от кого да се оплача в областта.
Вторият глас:
— Моля ви, моля ви! Ние на драго сърце!
Нов мъжки глас:
— Докторе, няма ли да ме вземете до града? Тези ме забавиха, а пък моето авточудо от яд се развали.
— Не мога, гълъбче… — флегматично проговори басът на Анна Егоровна. — Карам болен. Продухайте си жигльора… Сержант, гарантирам ви едно мъмрене.
Някой се отдалечи от москвича ни — стана по-светло. Тогава третият глас зашепна:
— Докторе, зная един обиколен път през Берьозовое… Ако ще да пукна, но трябва да отида в района… Вземете ме, аз съм имунизиран.
— И ще си зарежете колата?
— Отивам да се женя, не ми е до кола. Ония ще я откарат на буксир, ще им дам петарка! — припираше гласът.
— От какво сте боледували като дете? — попита Анна Егоровна. (Едва не прихнах.)
— От заушка, варицела, от онова… коклюш…
— Разберете се за колата, само че по-бързо! — И след пауза: — Альоша, ти си лежи. Като кихна, започвай да пъшкаш… Хайде, хайде!
Предната врата тропна, слънцето се премести от краката върху главата ми — пътувахме обратно.
— Какво му е на момчето? — попита новият ни спътник.
— Заушка — заяви докторката.
— Ох-ох… Много ли е зле?
Не му отговори. После попита:
— Та казвате, да обръщам към Берьозовое? Ама там има бариера.
— Нищо, ще заобиколим. Прекрасен черен път. Две хиляди пъти съм минавал оттам като ходя за риба. Или малко по-малко.
— Нещо много сте се разбързали, а, годенико?
— Годенишка му работа, докторе. Почти младоженска.
— Значи и обиколният път през Берьозовое също е забранен? И там ли има авария?
— Защо? — попита спътникът ни.
— Не зная. Пред милицията не споменахте за този вариант. Искахте да се върнете в града…
Мълчание. Леко поотворих очи и видях, че спътникът ни внимателно оглежда докторката. Имаше чип нос и рижи мигли.
— Ето я и бариерата — рече тя. — А вие, младежо, не сте ли малко старичък за годеник?
Тогава той изстреля:
— Ох, докторе! В Тугарино става нещо лошо.
Колата спря. Изпреварваше ни камион. Анна Егоровна присви очи към пътника.
— Имате ангина — каза тя. — Господи, къде ми е запалката?
— Докторе! — изпъшка пътникът. — Каква ангина?
— Покажете си гърлото… Е? (Той изплашено отвори уста.) Добре. Альоша, можеш да седнеш. Отиваме в Берьозовое. Какво нередно забелязахте в града?… Внимателно, дупка… Как се казвате?
Разбирате ли, чичкото също отиваше в района, за да вдигне тревога. Той знаеше дреболии: че междуградските телефони не работят, че автобусите са отменени до седемнадесет часа и че на завода за тракторно оборудване било забранено да изпраща продукцията си по железницата — най-близката гара също е в районния център. Говореше и се объркваше от вълнение.
— Като малък останах в окупация, при фрицовете. Вие сигурно сте военен лекар. Майор от медицинската служба? Е, вие не познавате страха…
— Кой знае…
— Моля да ме извините, разбира се — бързо каза спътникът ни. — Вие не познавате оня страх. Сякаш въздухът се е вмирисал, отвсякъде е страшно. От заповедите е страшно, от всичко… И сега замириса. Но кой е виновен сега? — Страхливо погледна към Анна Егоровна. — Наистина има авария. Разрушен е мостът, разбира се, паднали са стълбовете… — Той се въртеше на седалката, поглеждайки ту към мене, ту към докторката. — И телефонът е прекъснат. Докторе! — извика. — Аз ви казвам! Сигурно е! Факти няма, но вони. Нататък не може, насам…
— Тогава защо сте тръгнали без факти?
— От страх — с жалък глас призна чичкото. — И някаква полза все ще има, пък и ще спася кожата. Страх ме е. Мене са ме били в гестапо.
— А, така ли — каза докторката. — Този път нюхът не ви е подвел. Понякога и от страх човек действува правилно.
— Не съм се излъгал? И факти ли има? — извика той. — Та затова, значи, гледам, момчето изобщо не е болно.
— Няма какво да гледате — рече докторката.
Не си спомням как се казваше спътникът ни — Николай Иванович ли, или Иван Николаевич. Много скоро се разделихме. В Берьозовое, при брода.
Берьозовският дървен мост беше изгорял малко преди нашето пристигане — стълбовете още димяха. Въглените съскаха, падайки във водата. Стръмният бряг пред радиатора на колата не се виждаше от дим.
— Чиста работа — каза Анна Егоровна. — Нямат ли си ферибот?
Момчета с викове обградиха колата.
— Леличко, веднага след старото русло има брод! Добър е, камионите минават!
Едно мъниче изфъфли:
— Овшите шъщо минават.
Друг малчуган окръгли уста, зарева и хукна накъдето му видят очите — изплаши се от бялата престилка. Спътникът ни каза:
— Така е, добър е бродът! При ниски води спирачките са сухи.
— Тръгваме! — И тя подкара колата в обход на старото русло.
Аз също познавах тези места — малко по-нагоре по реката се въдеха едри раци. Оттук до града имаше не повече от пет километра и от високия стар бряг можеше да се види телескопът. Още от самото начало не исках да тръгвам и сега, когато започнахме да се въртим, без да се отдалечаваме от града, ми стана чоглаво. Нека сега рижият страхливец да се прави на болен! И страшно се зарадвах, когато Анна Егоровна попита:
— Алексей, какво ще кажеш, да се върнеш в къщи, а?
Пушеше и сърдито гледаше към тъмния склон на противоположния бряг. По-добро място за засада не можеше да се измисли: ние сме долу, осветени от слънцето — могат да ни избият като патици.
— Ще почакам тук, докато минете оттатък — рекох. — Няма да се изгубя, телескопът се вижда.
— Вижда се, но по пътя все пак е по-сигурно — каза тя. — Вземи пакета със сандвичите, дай ми кутийката.
Дадох й кутийката с „голия охлюв“, взех ненужните сандвичи, отворих вратата и се спънах в калъфа с бластера. „За какво са ми тези сандвичи?“ — помислих си и хвърлих едно око към Анна Егоровна. Тя нещо бърникаше по таблото. Закачих калъфа с върха на обувката си, изхвърлих го в тревата, излязох и затворих вратата. Спътникът ни, със запретнати крачоли, вече шляпаше по водата — той щеше да върви пред колата.
— Всичко хубаво, моето момче…
Сивият москвич бавно пропълзя към водата, заблестяха мокрите колела, а аз стоях на брега и гледах, докато колата, отбивайки в ляво, не превали през гребена на високия бряг. Мярна се бял ръкав, хлопна врата и остана само миризмата на бензин. Тогава вдигнах калъфа с бластера и направо през хълмовете затичах към града.