Александър Мирер
Главното пладне (38)

Отидоха си!

Отместих тежката стъклена врата и нерешително излязох от укритието си. Разбирах, че пришълците бяха отстъпили, но се страхувах да повярвам в това, макар че виждах яркото шарено петно, което се отдалечаваше към зенита. От него като пръстени се разливаха по небето къдрави облаци.

Оттогава не обичам да гледам облаци, които се движат бързо по небето.

Още няколко минути бях в съзнание. Стоях на входа и се опитвах да разбера какви са тези около мене — Десантници или вече хора. От тълпата ме гледаше полковник Ганин.

Той въртеше глава, за да оправи вратовръзката си, сякаш го душеше, и отърсваше фуражка в коляното си. Полковникът беше хванат от пришълците последен и затова разбираше някои неща.

Като видя, че излизам през вратата, тръгна към мене и попита:

— Ти знаеш ли нещо? — И посочи към небето.

— Според мен си отидоха — рекох. Той кимна. Измърмори:

— Ако човек знае къде ще се спъне. — Пак оправи вратовръзката си и извика: — Внимание! Внимание! Военнослужещите при мен!

Стана тихо. Или в главата ми бе станало тихо. Спомням си, че Ганин заповяда на няколко военни и милиционери да съберат оръжието и бързо тръгна към портала. А аз тичах след него, за да му разкажа за плановете на пришълците, но езикът ми не се обръщаше, защото този план — да завземат Москва, Ню Йорк и Лондон — преди час го беше предложил самият полковник, а още не вярвах напълно, че вече не е пришълец. Така излязохме извън портала, при бронираните коли на парашутистите, които се подреждаха около оградата на телескопа, а после нищо не помня. Само големите колела и синия дим на ауспусите…

Останалото го знам от други хора. Как парашутистите наредили колите около хълма и предупредили с мегафони никой да не излиза извън портала, в противен случай ще стрелят. Полковникът не посмял да не ги послуша, а аз съм се измъкнал през портичката и съм притичал до най-близкия бронетранспортьор под дулата на картечниците, направо. Казват, че съм се изкатерил по бронята като бръмбар и съм започнал да викам: „Къде е командирът ви?“ — и са ме свързали по радиото с командирската машина, и са ме убедили да разкажа всичко по микрофона. Разказал съм им за пришълците, а после съм си спомнил за Сурен Давидович и така съм закрещял в микрофона, че командирът на полка заповядал да ме откарат в парка. Загубил съм съзнание едва в оврага: показал съм Сурен Давидович, който лежал в ручея, и съм паднал.

Сурен Давидович остана жив, даже астмата му мина.

Оправи се преди мене. Лекувахме се в една и съща болница и докато още не можех да си вдигна главата от възглавницата, той идваше да ме навестява.