Александър Мирер
Главното пладне (9)

Капитан Рубченко

Павел Остапович Рубченко е приятел на Сур. По-рано бяха трима приятели, но третият, бащата на Валерка, умря по-миналата есен. За нас Павел Остапович беше нещо като част от Сур и когато влезе, едва не му се хвърлих на шията. Голям, много чист, в снежнобяла риза под синьото сако. Рядко обличаше униформа.

— Здраве желая, дребосък!

Весело му отговорих:

— Здраве желая, другарю капитан!

— Какви произшествия има? Засега, гледам — чистите оръжието. Пак пренебрегваш училището, а?

— У-у, такива произшествия… Не сте ли виждали Стьопка?

Не беше виждал Стьопка. Надникна Сур и помоли да го почакаме една минута, докато приеме винтовките. Рубченко кимна към стрелбището и поклати пръст. Сур каза: „Разбрано“ — и ме извика да пренесем винтовките. Охо! Рубченко не иска да го виждат тук, следователно вече знае нещо… Изскочих и бегом понесох винтовките. Сур отмени даже чистенето, за да изпрати по-скоро студентите от стрелбището, и заключи входната врата. Сега никой не можеше да ни попречи, а Стьопка, ако трябва, ще си отвори сам или ще позвъни. Седнах така, че да виждам двора през прозореца. Сурен Давидович притвори вратата на склада, запали от своя „Астматол“ и посочи към мене:

— Ето го докладчика.

Рубченко вдигна вежди и ме погледна доста неприветливо. Според мен всеки милиционерски началник ще се учуди, ако го накарат в горещината да се мъкне да слуша някакво си хлапе.

Сур се изчерви и каза:

— Альоша е сериозен човек. Разказвай подробно, моля те. — И отвори бележника си.

Започнах да разказвам и колкото повече говорех, толкова повече се вълнувах. „Къде е Стьопка?“ — блъскаше се в главата ми. Изведнъж забравих как Федя се запозна с шофьора, какво казаха при пъна. Сур ми подсказа от бележника. Рубченко сега слушаше с внимание, кимаше, вдигаше вежди. Когато стигнах до разговора за бонбоните — първия, още в горичката, — хлопна входната врата и в склада се втурна Стьопка.

Ние закрещяхме „Уру-ру!“, Сурен Давидович плесна с ръце. Степан още с влизането искаше да каже нещо, но изведнъж стана бял като платно. „Ама че чудесии! — помислих си. — Да не би да е изпуснал Китариста?“

Стьопка застана до вратата, заби очи в пода — сякаш си беше глътнал езика. Толкова блед никога не го бях виждал.

Сур вероятно беше разбрал нещо. По-точно, почувствувал. Бързо заведе Стьопка до прозореца, настани го на леглото, даде му вода, като на мене преди малко. Стьопка шумно гълташе и изпи две чаши една след друга.

— Измори ли се, момче? — нежно попита Рубченко. — Водата в каната да не е студена? Че пиеш ли студена вода и хо-оп! — ангината готова.

Стьопка и сега не отговори. Даже на малкия Верка му стана неудобно — захили се и засия с огромните си очи, сякаш казваше: не се сърди, чичо Павел, Стьопка е добър, ама е странен.

Сурен Давидович рече:

— И Стьопа участвуваше в тази работа. (Рубченко кимна.) След Альоша и той ще разкаже някои неща. Нали така, Стьопка?

Стьопка измърмори:

— Както кажете, Сурен Давидович.

Продължих някак си да разказвам, но през цялото време гледах към Стьопка. Те със Сур седяха срещу светлината, така че лицата им не се виждаха. Забелязах как Сур му подаде една винтовка и шомпол, приближи към него смазката. И той взе винтовката. И започнаха да чистят. Стьопка веднага извади затвора, а Сур, придържайки цевта под мишница, отвори шкафчето и извади флакончето с хапчета против астма. Аз през това време разказах за празната поляна и за следите само в една посока, а Рубченко кимаше и от време на време казваше:

— Така… така… Нямаше ли следи? Така, така… Чакай, Альоша. — Обърна се към Стьопка: — Ти, момче, до самия град ли се вози в таксито?

Стьопка отговори:

— До края се возих.

— И докъде?

— Влязохме във вашия двор откъм улица „Ленин“. През арката.

— Те откриха ли те?

— Скочих под арката. Не ме откриха.

— Юнак! — горещо възкликна Рубченко. — Хитро! Проследи ли какво направиха после?

В този момент Сурен Давидович щракна затвора и измърмори:

— Ама че негодници! Забравили патрон в цевта…

Капитанът се обърна към него:

— Не пречи! Става дума за държавно престъпление!

Охо! Едва не се пръснах от гордост. Нали им казвах, казвах им — шпионаж! Страшно се учудих, че Стьопка не се зарадва. Той захвърли винтовката на леглото и каза с тих, отчаян глас:

— Сурен Давидович… Ето го — Стьопка посочи с пръст право към Рубченко, — той също се хвана за сърцето пред пъна. Той е „Петоъгълник двеста“. Аз видях.

Замръзнахме. Просто се вцепенихме. Представяте ли си? И капитанът седеше неподвижно, втренчен в Стьопка. Сурен Давидович изхриптя:

— Остапович, възможно ли е това?

Но капитанът мълчеше. А Стьопка изведнъж затвори очи и се свлече към стената. Тогава Рубченко вирна брадичка и рече:

— Ще отговарям само без свидетели. Държавна тайна! — И пак се вторачи в Степан.

Гледаше го сурово, сякаш очакваше Стьопка да се откаже от думите си. Ама къде ти! Стьопка скочи и извика:

— Ще обясните пред нас!

Сур отново изхриптя:

— Остапович, възможно ли е това?

— Дребна работа, дребна работа — отговори Рубченко и бързо затършува с ръце по гърдите си. — Нищо не може да бъде…

Напреки на стаята плисна прозрачен пламък, щракна винтовка. Още нищо не бях разбрал, а капитан Рубченко вече падаше от стола. Сурен Давидович го гледаше, стискайки винтовката, а от стената, от една огромна черна дупка се сипеше мазилка. Дупката беше до главата на Сур.