Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Домът на скитащите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Главный полдень, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Mandor (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

Александър Мирер. Домът на скитащите

Издателство „Отечество“, София, 1984

Биб. Фантастика № 33

Редактор: Асен Милчев

Технически редактор: Иван Андреев

Художник: Венелин Вълканов

Коректор: Мая Лъжева

История

  1. — Корекция
  2. — Разделяне на двете книги. Повърхностна редакция от Mandor
  3. — Добавяне

Отново капитан Рубченко

Докато Степан разказваше, аз само пъшках от завист и досада. Просто не мога да си представя как не се сетих да мина за пощата през двора! Бил съм на две крачки от Стьопка, разбирате ли?

Анна Егоровна слушаше и все по-често измъкваше цигарите си от джоба, но всеки път поглеждаше към Сур и не палеше. Сур изписа вече втори лист от бележника си. Когато Стьопка завърши с думите: „Помислих си, че вие с Альоха се тревожите, и хукнах насам“, Анна Егоровна извади цигара. Сур рече:

— Моля ви, не се притеснявайте, Анна Егоровна.

Тя жадно захапа цигарата, Сур драсна клечка кибрит.

— Литър дим повече, литър по-малко — каза Сур.

— Да, такова нещо не може да се измисли — рече Анна Егоровна. — Елхов пън!… Покажете ми записките си, моля ви… Така, така… Кисельов твърдо се нарича Трети ъгъл. Хубаво ъгълче! Той ръководи и пак той обезпечава връзка… Очертава се доста ясна картина.

— Каква? — живо попита Сур.

— Хипноза. Пънът, който са нарекли „посредник“, маскира хипнотизиращ уред. Страшно нещо! Но някои работи не се наместват в картината. На два пъти е хипнотизирал самият Кисельов, пък и този разговор: „Ще закараме кутиите по всички обекти.“

— Виждам — каза Сур. — Може би по-късно сержантът е докарал тези кутии в раницата. Ще се осмеля да ви прекъсна, Анна Егоровна. Картината може да бъде една или друга и въпреки всичко работата е лоша. Времето върви. Първата ни задача е да съобщим в районния център. Как мислите, какво да правим с него? — Сур посочи към леглото.

— Сега трябва да се погрижим за живите — каза Анна Егоровна. — Правилно. Трябва да се отиде в района! — Тя се обърна към Стьопка: — Познаваш ли по физиономия хората от градския съвет? Поне някои… Те идваха ли в бараката? Не? Впрочем всичко тече, могли са вече и да минат оттам…

— Телефонът и телеграфът се изключват — каза Сур.

Тя кимна, като смръщи лице. Сега вече се виждаше, че е стара.

— Аз имам кола — рече докторката. — Москвич. Лесно може да се стигне до районния център, два часа път, но кой знае какво е положението по пътищата? Ама че негодници! — възкликна тя и удари по масата. — Да можехме да разберем каква мръсотия са замислили! Стьопка каза:

— Дали все пак не са шпиони?

Сур не отговори нищо, но докторката презрително махна с ръка:

— Шпиони в Тугарино? Я остави това, следотърсач… Тайната на производството на кисело мляко и релета за запалване на запорожец! Я остави… Такова ми се върти в главата… — обърна се тя към Сур, но Стьопка не спираше.

— Дяволска работа ли? — попита. Докторката отговори сериозно:

— Това не е страшно, защото дяволите са прости същества. От тях можеш да се откачиш, стига да направиш кръстен знак. Как действува това оръжие?

— Какво е това „кръстен знак“? — попита Стьопка шепнешком.

Отвърнах му, че не зная, а през това време Сур говореше, че не може да се ориентира в това оръжие — тоест в бластера, — защото за тази част от секундата, докато е действувало, нищо не можело да се разбере.

— В края на краищата не е важно как действува — каза Анна Егоровна. — За мен най-важното е, че формата му е нещо прекалено странна. Съвсем не е моделирано за човешка ръка. Обикновена пръчка. Нито дръжка, нито приклад… Нито онези ваши балансиращи тежести ги има, нито мерник…

— Анна Егоровна — рече Сур, — точно тези особености отбелязах в началото на разговора ни.

— Мислите, че… — започна тя.

Сур кимна няколко пъти. Сега вече аз не издържах и се намесих в разговора:

— Марсианско оръжие бластер! Видяхте ли как буф-на! Анихилационен разряд, това е!

— Е добре де, нека да е марсианско — каза тя. — Не обичам оръжието, следотърсачи… Прекалено добре зная колко лошо го понася и човешкият организъм. Другарю Габриелян, бих искала да взема този властер със себе си в района. За по-голяма убедителност. И едно от момчетата. По-добре това. — Посочи към мене. — Второто ще е необходимо тук, вие съвсем се задъхвате. Властер измислили!…

— Бластер — поправих я аз.

— Бластер, властер… — измърмори Анна Егоровна. — Гнусотия! Имах нещо противоастматично, за инжекции…

Тя се наведе над куфарчето си, отвори капака. Сур разглеждаше бластера, насочил кристала му към тавана. Изведнъж докторката тихо избърбори „Охо!“, веднага се озова при Рубченко, пипна клепача му и мълниеносно се наведе над гърдите му. Ние скочихме, Анна Егоровна също се изправи. Лицето й беше червено, а очите — присвити. Каза:

— Сърцето бие нормално. Оживял е.

Е, това вече беше прекалено… Оживял! Даже Стьопа отстъпи в ъгъла, а Сурен Давидович получи сърдечен пристъп. Анна Егоровна „му блъсна слонска доза аналгин“, после се зае с „бившия покойник“ — разбира се, все нейни изрази. Движенията й станаха бързи, ожесточени, а гласът й — съвсем хриплив и басов. Хоп-хоп! — преслушва, почуква, мери, а горкият Сур гледа с учудено-радостни очи изпод бинтовете. Голям цирк! А още нямаше и дванадесет часа, разбирате ли? За четири часа се бяха струпали толкова събития, колкото не бяха станали за двадесет и шест години — толкова сме живели двамата със Степан заедно. Щом Сур малко се пооправи, докторката нареди да опаковаме бластера за път. Донесох от работилницата калъф за чертежи, забравен от някой от студентите — една такава кафява тръба, която се отваря и има дръжка отстрани. Сур уви бластера в кълчища, пъхна го в тръбата, плътно я натъпка отгоре с кълчища като патрон и затвори капака. Той не се затваряше добре и Сур му подложи лист хартия. Ние му помагахме. През това време докторката продължаваше да се занимава с Павел Остапович. И на него му бинтова главата; отидоха по-малко бинтове, отколкото за главата на Сурен Давидович. Май че да се бинтова ухо е по-трудно, отколкото чело и тил.

— Готова съм — каза Анна Егоровна. — Раненият няма нужда от грижи. — Погледна лицето на Стьопка и рече басово: — Дяволска работа! На изходното отверстие вече се е образувала съединителна тъкан.

За нас това беше китайска азбука. Сур попита:

— Докторе, не сгрешихте ли, когато установихте… хм…

— Смъртта ли? Гълъбче, това влиза в кръга на моите специфични навици. — Язвително се усмихна. — Да предположим, че съм сгрешила. Случва се. Но това, което не се случва, е за четиридесет минути — от един преглед до друг — прясна рана да добие вид на заздравяваща, с тридневна давност. Разбирате ли?

— Не — каза Сурен Давидович.

— Да си призная, и за мен това е непонятно. Да, още и това, вижте…

Доближихме глави. На парче марля докторката държеше овално парченце от същия материал, от който беше направен бластерът. Сив със зелен оттенък или зелен със сив — непрекъснато се променяше и приличаше на гол охлюв.

— Това беше закрепено за твърдото небце на ранения, по дължина.

— Как закрепено? Боже мой… — изстена Сур.

— С вакуум. Имате ли някаква кутийка?

Стьопка хлътна под масата, измъкна празна кутийка от малокалибрени патрони. Като сложихме „голия охлюв“ на дъното, той веднага се закачи за него, залепи се.

— Хоп-па! — каза Анна Егоровна. — Няма нужда да се слага в памук. Скрий го в джоба си, Альоша. След пет минути ще докарам колата.

Сложих „голия охлюв“ в джоба си. Докторката стисна ръката на Сурен Давидович:

— Е, дръжте се. Имайте предвид, след половин час може да се надигне. Останете си със здраве…

— Каква жена! — потресен рече Сур. — Гвардейци, вие се запознахте с руската Жана д’Арк!

И точно в този момент ме хвана. Ако не ви се е случвало, няма да разберете как те хваща страх в най-неподходящото и неочаквано време. До единадесет часа и петдесет минути не се страхувах, а сега чак ми се гадеше. Ние със Стьопка сме свикнали винаги да бъдем заедно. И изведнъж — да замина. Казах:

— Никъде няма да заминавам.

— Я па тоя! — рече Стьопка.

— От къде на къде ще заминавам! Оставам със Сурен Давидович!

— Ти най-добре ще разкажеш, езикът ти е добре закачен — увещаваше ме Сур.

— На всички им е закачен! — отбранявах се аз. — Няма да замина!

— Бойна заповед! — каза Сур. — Изпълнявай без разсъждения!

Трепнах. До крака ми много тихо и много отчетливо заговори гласче: „Петоъгълник двеста! Върнете се при «посредника».“

Стьопка изсъска:

— Радиостанция. Разбра ли? Федка на поляната докладваше. Разбра ли? Пак геометрия — петоъгълници!

Измъкнах онова нещо от джоба си. То писукаше: „Петоъгълник двеста, отговори.“ И веднага — с половин тон по-ниско: „Петоъгълник, говори Ъгъл трети. Идвам при тебе.“

— Кисельов — с мъка в гласа произнесе Сур. — Чакай, Кисельов…

Отпуснатата му фигура изведнъж се изправи. Измъкна от касата боен пистолет „Макаров“, пъхна го в пазвата си, заключи касата, натисна печатчето върху вратичката, хвърли ключовете на Стьопка, взе от мене „голия охлюв“ и го премести в желязната кутийка от печата, пъхна я в джобчето на ризата ми и изрева с нечуван досега глас:

— Алексей! Бегом! Пресрещни докторката при гаража, тук не се връщайте! Степан! Наблюдавай отвън, без да се намесваш! Марш!

Задъхвайки се, той ни повлече през коридора, изхвърли ни навън и тръшна вратата. В ръцете ми беше бластерът в калъфа за чертежи.