Александър Мирер
Главното пладне (11)

Връзката

Тялото на Рубченко все още беше на леглото.

Беше ме страх да заговоря, да взема бластера, да погледна Сурен Давидович. А Стьопка не беше такъв. Попипа бластера и каза нарочно високо:

— Съвсем студен!

Сур чу и се обърна. Ох, дълго ще има да помня тази картина… Как гледа с кафяви, яростни очи разрушенията, треперещия Верка, винтовките, които се търкаляха в локвите, и бластера… Погледна и внезапно се защура — отвори желязната каса с оръжието и припряно започна да пъха вътре винтовките. Посегна към бластера — Стьопка хвана ръката му.

— Това е спусъкът, Сурен Давидович, ето тези крилца.

Сур силно затърка слепоочията си. Търкаше ги с яд, дълго. После продума:

— Разбира се, че е спусъкът. Точно така… Къде е връзката?

Стьопка показа с пръст към пода, а аз я вдигнах. Черна връзка за обувки, по-точно, две връзки, завързани заедно. И четирите им крайчета бяха здрави, стърчаха от възлите.

— Разбирам — каза Сур. — Отвращава те… — Взе от мене връзките и ги прибра в касата. — Все пак няма защо да се отвращаваш, Степан.

— Той е предател — каза Стьопка, като сочеше Рубченко, — а вие го съжалявате!

Потръпнах — до мен закрещя Верка:

— Лъжеш! Чичо Павел е татков приятел, не е никакъв предател, лъжеш!

— Точно така, моето момче… Степан, изслушай ме: ако Павел Рубченко е предател, и аз също съм предател. Такива хора като него… — Сур се закашля. — Той е не само честен воин. Не само храбър и добър човек. Пред очите ми вече двадесет години работи в милицията. И на фронта. И винаги е бил истински рицар…

Стьопка мълчеше. Трудно беше да не се съгласиш — такъв човек е пред очите на всички, като в стъклена будка. Но Сур се бе отърсил от отчаянието и продължи:

— Изгубихме много време… Нужен е лекар. Кой ще се обади в „Бърза помощ“? Льошик, ти ли? Подръжте вратата. — Внимателно взе бластера и го пренесе в касата. Превъртя ключа два пъти. — Ех, Остапович!… Ех, Остапович!… По-добре… — И млъкна.

Знаех защо. Беше готов сто пъти да го изгорят с този бластер, само и само да не бе стрелял в приятеля си. Но стреля, за да спаси нас.

Погледна ни, стегна се, тръсна глава и на вид пак стана какъвто си беше винаги, даже погали Верка както обикновено — от носа към врата.

— Да, положението е тежко… Не бива да се обаждаме в „Бърза помощ“. Стьопа, Альоша! Идете в четвърти вход, апартамент шестдесет и едно. Доктор Анна Георгиевна… Поканете я тук. Какво да й кажете? Че има ранен.

Затичахме. Стьопка в движение рече:

— Правилна заповед.

— Защо? — попитах. Отговори ми:

— Ами ако онези са проникнали и в „Бърза помощ“?

— Кои онези?

— С бластерите.

— Защо им е да проникват?

Стьопка само подсвирна. Тогава му възразих:

— Доктор Анна Георгиевна също е могла да проникне.

— Чуден човек… — изпухтя Стьопка. — Тя е пенсионерка и приема в къщи. Виждаш ли табелката?

Виждах я. На апартамент 61 имаше блестяща медна табелка: „Доктор А. Е. Владимирская“

Степан позвъни и изведнъж каза със свистящ шепот:

— Той и мене искаше… така. Вашият Рубченко…

— Ама той не стреля в тебе, а в Сур!

— Не бе — прошепна Стьопка, — не с бластера. Той така… Сякаш с очи. Аз като че ли умрях за половин секунда.

— Ох, а пък мене… — забързах аз, но в този момент вратата се отвори и от тъмния коридор попитаха:

— При мене ли?

Отговорих, че при доктора и че в стрелбището има ранен.

— Сега, чакайте тук — каза глас, който ми се стори мъжки.

В коридора светна лампа. Влязохме, но вече нямаше никого. Сякаш бяхме разговаряли с огромния часовник, който тиктакаше срещу вратата. Страшен часовник! По-висок от мене, с три гири, лъснати по-добре и от табелката на вратата. Часовникът веднага изсвири някаква мелодия с камбанки и започна да бие с троен звън — единадесет часът. Изохках, защото всичко беше започнало точно в осем и половина, само преди два часа и половина. В училище са минали три часа, а пък се струпаха толкова неща изведнъж! И Верка отгоре на всичко. Верка е много нежен и доверчив. Оня ден се приближи до един милиционер и попита: „Чичо, на вас защо не ви дават побойни палки!…“

Звънна стъкло. Някой се завайка с тънък, старчески глас. Вратата рязко се отвори, в коридора изскочи жена с бяла престилка, с куфарче, съвсем побеляла. Тя стремително ни огледа със сини емайлови очи. Попита басово:

— Раненият в стрелбището ли е? — И вече беше на стълбището.

Едва успяхме да я настигнем. Това се казва пенсионерка! От апартамента крещяха: „Егоровна!“ — тя мълчаливо се носеше надолу по стълбата, после по пътечката край къщата и по четирите стъпала на сутерена. Стьопка изтича напред, отвори вратата и поведе докторката по коридора към склада.