Александър Мирер
Главното пладне (13)

Какво е видял Стьопка

Покрихме тялото на Павел Остапович с чаршаф. На нас тримата докторката ни даде по една успокоителна таблетка. Проведохме военен съвет. Пръв се изказа Стьопка.

Неговите приключения започнали пред сладкарницата, където шофьорът купил бонбони, а Федя Китариста охранявал своя ценен товар. През целия път Стьопка седял в десния заден ъгъл на каросерията. Пънът бил до левия капак, закачен на меки въжета, с каквито пренасят мебели. Щом камионът спрял пред сладкарницата, Федя Китариста изскочил от кабината и се пъхнал в каросерията.

Стьопка едва успял да се завре под пейката — нали знаете, такива едни пейки, по дължината на страничните капаци. Намъкнал се, закрил се със сгънатия брезент и надничал оттам като лалугер от дупката си. А пък Федя огледал „посредника“ и започнал да го гали. — „Дяволска работа! — разказваше Стьопка. — Едва ли не повярвах, че тоя пън е жив. Гледаше го като писано яйце. После шофьорът донесе бонбоните и рече, че през останалите два квартала ще кара бавно, за да може Федя да направи поне една-две дузини. И тръгнаха бавно.“

Стьопка не рискувал да надзърне през прозорчето, за да разбере какво правят вътре в кабината. Измъкнал се от укритието си и когато камионът влязъл под арката, шмугнал се към задния капак и скочил. Таксито влязло в двора — Стьопка вървял след него — и се обърнало така, че задният капак се озовал точно срещу една от бараките. Китариста веднага излязъл, скочил в каросерията. А шофьорът се насочил право към водача на милиционерската волга, която била малко по-нататък. Шофьорите си поговорили, приближили се до задния капак на таксито и надникнали вътре. И тогава, както се изрази Стьопка, започнала истинска дяволска работа:

Сержантът от милиционерската кола бил здравеняк, по-едър и от таксиметровия шофьор. Надникнал в каросерията, изохкал, хванал се за сърцето и започнал да пада. Шофьорът Жолнин не могъл да го удържи, такъв здравеняк, и оня се ударил в капака, разбил си устните до кръв. Кисельов, както си бил в каросерията, го хванал за косата и го разтърсил. Тогава оня промърморил: „Това е красива местност“, на което Жолнин отговорил: „Виждам, всичко е наред“ и започнал да му бърше лицето с носна кърпа. При това сержантът бил много сърдит и плюел кръв. Жолнин му казал нещо на ухото. Като държал кърпата на лицето си, сержантът влязъл в милицията, върнал се с ключа от бараката и го пъхнал в катинара. Друг милиционер — старшината Потапов, ние го познавахме — попитал за какъв дявол му е притрябвало да се навира в бараката и какво му е на лицето. Сержантът отговорил: „Докараха мебелите от ремонт.“ „В отдела не сме давали мебели на ремонт“ — казал Потапов и разбира се, надникнал в каросерията на таксито. И пак хващане за сърцето, и пак „красива местност“, а буквално след половин минута старшината Потапов заедно с Кисельов и сержанта измъквали пъна от камиона… Ама че дяволска работа! Оставили го точно зад вратата и Стьопка вече се зарадвал, че ще вижда всичко, ала рано се зарадвал — те се помотали нещо из бараката и разчистили малко място в дъното. Работели като щури и като наместили „посредника“, започнали да водят при него разни хора. Стьопка се настанил върху някакви празни сандъци и кутии, натрупани пред задния вход на универмага, и макар че не виждал „посредника“, отбелязвал си всички хора, които идвали в бараката. Ето списъка. Продавачки от универмага — пет. Първа, разбира се, била Нела, довел я Федя Китариста, а останалите се водели една друга като на верижка. От милицията дошли осем души, от пощата и телеграфа — шестима. Други хора, които Стьопка не познавал — двадесет и трима души. Да, и още две продавачки на газирана вода. Та така се точели разни хора и Степан им объркал броя. Тези, които вече били заставали пред „посредника“, се държали на двора като стопани. Изгонили Стьопка от сандъците, поставили пред бараката милиционер. Тогава Стьопка се сетил да изтича в съседния двор и да потърси дупка в задната стена. Провървяло му! По бараката имало много дупки. До самия „посредник“ имало широка цепнатина.

Стьопка сменил позицията си точно когато аз съм разказвал на Сур в стрелбището за сутрешните чудеса. Ето как разбрах това: Степан видял първи да влизат в бараката началникът на пощата, и Вячеслав Борисович, научният сътрудник от телескопа.

Вячеслав Борисович бил сърдит и говорел раздразнено-вежливо:

— Тази шега не отива ли прекалено далеч? Първо ми звънят, че имам писмо, после ми казват, че било грешка… Защо държите пратката ми в тази неразбория?

— Само за да стане по-бързо, другарю Портнов… (Те се приближавали към „посредника“.) Да не се спънете… Сега ще дойде вашият шофьор…

Готово! Той се хванал за сърцето, горкият весел човек. Постоял така, сякаш си мислел нещо, и попитал:

— Това красива местност ли е? Глупости…

— Какво да се прави — казал пощаджията. — Ето го автобуса.

— Къде е Ъгъл трети?

— Ти мина покрай него — китаристът Фьодор Кисельов.

— А, това е добре! Ще извикам шофьора. Кисельов ли ще ме снабди с връзка?

Пощаджията кимнал. Вячеслав Борисович на вид си останал все така весел и обаятелен, а останалите се отнасяли към него почтително и го наричали „Ъгъл единадесети“.

Да, Стьопка имаше какво да разкаже! Един от последните бил Павел Остапович Рубченко. Той говорел, сърдит, началнически бас:

— Не може човек да излезе за половин час! Същински паноптикум! Какво става тук, другарю дежурен?

— Чудо на природата, другарю капитан! — рапортувал дежурният. — Там, до задната стена!

Капитанът тръгнал напред, вглеждайки се в полумрака. И вече е ясно как свършило всичко това. Наистина, той проявил характера си. Без да произнесе паролата, наредил да се постави охрана до задната стена на бараката, отвън:

— Целият състав ли премина обработката? Добре. Потапов на пост, с оръжие!

Дежурният казал:

— Тъй вярно, да се изпрати Потапов.

И излезли.

Степан трябвало пак да смени мястото си. Спомнил си, че прозорците на стълбището на универмага гледат към този двор, хукнал нататък и гледал още най-малко половин час. От трите наблюдателни позиции наброил около петдесет души, които минали през бараката, без онези, които дошли за втори път като придружаващи. От новия пост се виждало как Кисельов се разпорежда при бараката и пъха нещо в ръката на всеки излизащ. След това си отишъл. Да, още в самото начало милиционерската газка заминала нанякъде и се върнала след четиридесет минути. Сержантът докарал тежка раница и я внесъл в бараката. След него забързали няколко души, които очевидно очаквали този момент. Стьопка забелязал, че сега те изнасяли от бараката малки предмети — някои в джоба, някои в пазвата си. Сред тях бил и Вячеслав Борисович. Но в бараката не пускали деца.