Александър Мирер
Главното пладне (2)

Таксито

— Какво има? Тревога ли? — попита Стьопка.

— Този нещо не е наред — кимнах към гърба на Китариста.

— Фьодор ли? Тебе пък какво те засяга? Ама че си откачен!

Не знаех какво да правя. Стърчахме насред улицата, където всеки учител можеше да ни мерне и да ни върне в училище. А Китариста вървеше надолу по булеварда към Синия Камък — така се казва селото, двадесетина къщи, от другата страна на парка. В този момент от училището надникна чистачката леля Нина и ние като зайци хукнахме през улицата.

Китариста бавно крачеше по дългите ивици на сянката, поздравяваше се с познати, развяваше перчем. Ние вървяхме след него. Защо? Аз нямах понятие пък Стьопка — още по-малко. Беше се накокошинил от яд, но се държеше добре — крачеше до мене и мълчеше. Така извървяхме цял квартал, до новия магазин „Плодове — Сокове“, пред който беше спряло товарно такси. То също беше ново. Възрастните не обръщат внимание на такива неща, но ние знаехме, че в града са се появили две нови товарни таксита — небесносини, с бели ивици и квадратчета отстрани и с бели надписи „такси“. Та едно от тези нови таксита се мъдреше край тротоара и кротко светеше със зеленото си оченце. Шофьор с едра мутра седеше на стъпенката и си подсвиркваше любимата песен на Федя „По Смоленския път — снегове, снегове…“. По гърба на Китариста си личеше, че е забелязал и таксито, и шофьора, и „Пътя“ си е чул, и много добре го е познал. Вървеше небрежно — висок, стегнат, с черни панталони и риза и с черен инструмент под мишница. Разбира се, шофьорът го поздрави. Федя спря и каза:

— А, поздрав на механика!

Хванах Стьопка за лакътя, отминахме и спряхме зад каросерията. Стьопка мълчаливо и сърдито си издърпа ръката. Колата се разтресе, стартерът изръмжа… Наведох се, погледнах отдолу и видях крак в черен крачол. Кракът се вдигаше от земята на стъпенката. Китариста се качваше в кабината. „Хайде“ — казах и едновременно се хванахме за задния капак, преметнахме се в каросерията под брезентовото чергило, пролазихме напред и седнахме на пода — така от кабината не можеха да ни забележат. Колата леко потегли. Докато се движеше бавно, рискувах да се понадигна и да погледна през прозорчето — там ли е Федя. Там беше. Грифът на китарата почукваше по стъклото.

Прилепих устни до ухото на Стьопка и му разказах за началника на пощата, за телеграфиста и въобще за фокусите на Федя. Колата се движеше бързо. Друсахме се по дупките и удряхме гърбовете и главите си в дъските на капака. Сигурно затова по средата на разказа започнах да споря сам със себе си. Казах, че съм глупак и паникьор и че съвсем не е трябвало да набърквам Стьопка в тази история. Разбира се, държанието на Федя беше много странно, но нас какво ни засяга? Винаги си е бил странен. А пък аз съм паникьор.

Стьопка си дръпна ухото и се намръщи. Не можеше да понася самокритиката ми. Изобрази с ръце как се свири на китара и прошепна:

— А това какво — отучил ли се е? Виждал ли си го да си забравя китарата?

Шепнешком му отговорих, че след нощна смяна можеш и главата си да забравиш, не само китарата. Че на Федя просто му е омръзнало да чака Нелка. Седял си е, било му е скучно и се е шегувал с познатите. Например така: „Знаете ли, че са ограбили пощата?“ Разбира се, че пощаджиите ще се хванат за сърцето. След това е решил да пресрещне Нелка — използува, че е знаменитост, и тръгна с товарното такси. Нормално поведение. Всеки трети в града му е приятел. Е, хайде, всеки пети, но не по-малко…

— Казваш, че е тръгнал към Нелкини? — попита Стьопка. — Ами че тя живее точно в обратната посока. — Помисли и добави: — Ама че шегички! А в завода не пускат с китара.

— Него навсякъде го пускат.

— Това е млекозавод — рече Стьопка. — Там цари чистота и дисциплина. А ти си идиот.

Направо се разсърдих.

— Добре де, паникьор съм, прекалил съм с четене на шпионски книги, ама защо пък да съм идиот?

— Затова. Федка вчера имаше концерт в совхоза, в клуба, запил се е сигурно. А ти си зяпльо. Като си започнал една работа, довърши я до край.

— Ти си я довършвай до край — озъбих се аз и запълзях към задния капак, за да скоча, но в същия миг по каросерията забарабаниха камъчета, колата рязко набра скорост — градът бе свършил и бяхме излезли на шосето. Чувахме как двамата в кабината се смеят, а колата летеше като реактивен самолет. Налагаше се да продължа. Профучахме край стадиона — идваше стръмнина и там можехме да скочим… Вз-з-з! — изскърцаха внезапно спирачките, колата спря и ясно чухме гласа на Китариста:

— Пилотираш като млад бог. Всичко хубаво!

— Е, чак пък толкоз — каза шофьорът. — Всичко хубаво!

Стьопка се тресна с юмрук по коляното… Тук, на стръмното, нямаше начин да се измъкнем от колата — наоколо голо поле. Но Китариста небрежно рече:

— Хайде с мене, механик… Съвсем близо е. Такова нещо ще ти покажа — няма да съжаляваш.

Стьопка разтвори и допря дланите си: капан, вика… Кимнах. Чакахме, облещени един срещу друг. Страшно прост беше този „механик“! Само промърмори:

— Ами да тръгваме… Да не затънем?…

Вратата хлопна, колата се затъркаля към парка и свърна по междуселския път.

Въргаляхме се насам-натам из каросерията, отзад под брезента влизаха облаци прах. Зъбите ни тракаха. Аз кихнах в корема на Стьопка, Но колата скоро спря.

— Ама че прахоляк, ужас — произнесе гласът на Федя. — Тръгваме ли, механик?

Шофьорът не отговори.

— Е, момче, ама ти си бил чуден човек! — весело рече Федя. — Толкова път минахме, остават някакви си петстотин метра… Мързи ли те? Връщай се тогава в къщи.

— Само глупаците се хващат на „щом не можеш“ — прошепна Стьопка.

Шофьорът тръгна неохотно и все поглеждаше към колата. Съвсем подходящо място за тъмни дела — края на елховия развъдник. Елхичките са нисички, но кичести и растат много нагъсто. Първо зад връхчетата им се скри русият перчем на Китариста, после главата на шофьора с мръсния каскет.

Скочихме в прахта, спогледахме се и тръгнахме. Между редовете, по ланшните меки елхови клонки. На двайсетина крачки отпред се чуваше пукот от стъпки и гласове.